Американецът Крейн откупува 80 картини на художника и ги слага в колекцията си редом до Врубел, Репин, Верешчагин, Рьорих и Алфонс Муха

Владимир Димитров-Майстора е най-известният български художник. И оценката на неговите съвременници най-точно изразява критикът Чавдар Мутафов: «...най-големият, който има нашето изкуство... носи в себе си душата на някогашните ни майстори, на цяло едно минало и сигурно на цяло едно бъдеще.» Съдбата обаче отрежда на най-големия български художник хиляди житейски превратности и макар че талантът му е безподобен и е нарисувал хиляди картини, почти всяка от които се превръща в събитие, умира в нищета...

Живописецът е роден през 1882 г в село Фролош, Кюстендилско в семейството на бежанци от македонското село Магарево край Битоля. След 7 години семейството му се преселва в Кюстендил. Дядо му бил поп, а баща му полски пъдар, когото бандити ранили и останал сакат с едната ръка. Поради това трудно си намирал работа и семейството живеело в мизерия. Едва 14-годишен, Владимир Димитров се преселва в София. За да изкара насъщния, работи като прислужник в кръчма. Разболява се от коремен тиф, полумъртъв го връщат в Кюстендил с очакването, че всеки момент ще умре. Бъдещият художник обаче оживява и се хваща като бояджия. Така попада в окръжния съд. Съвсем случайно изявява калиграфските си умения и го назначават за писар. Той обаче започнал в свободното си време да скицира. Рисунките, които Владимир Димитров прави, заинтригуват Никола Чехларов, член на съда. В желанието си да направи нещо за младото момче той изпратил 20 негови скици в рисувалното училище с молба да го приемат и да му отпуснат стипендия. Отговорът бил, че момчето наистина е талантливо, но стипендия няма. Тогава Чехларов събрал рисунките, направил първата изложба на младежа и уговорил 15 от по-видните кюстендилски граждани да подпомогнат младия самоук художник. Общата сума надхвърляла 50 лева и Владимир постъпил в рисувалното училище като извънреден ученик - не бил приет за редовен, защото не бил завършил 4-и прогимназиален клас. След три години неговите кюстендилски благодетели се разпръснали из България и месечните вноски свършили. Чехларов се преместил в София и като нямало как да му се отблагодари, Владимир Димитров рисувал членовете на семейството му. Славата му на портретист бързо се разнесла и започнали да идват поръчки от директора на Народната банка Асен Иванов, юриста Димитър Гачев и богаташите Чапрашикови. След такива гостувания Майстора се връщал в бедната си квартира угнетен и мълвял, че "продаваме изкуството си за паница леща." Въпреки това посъбрал пари и пътувал до известното биенале във Венеция, както и Цариград. През 1910 г. завършва рисувалното училище и на следващата е назначен за учител по краснопис в свищовската Търговска гимназия, където изкарва 7 години. След Първата световна война Майстора напуска учителството и се отдава изцяло на изкуството.

Отново се скита немил-недраг и безпаричен из София. Взема заем от близки, връща се в Кюстендилския край - неговият истински източник на вдъхновение, и рисува... Тук разбира, че животът е по-скъп, отколкото в София, а на всичко отгоре се оказва, че няма и къде да живее. Неговият приятел от фронта Андон Виячев го кани в Шишковци и Майстора заживява в неговото жилище. Скоро обаче му става неудобно да притеснява приятеля си и се премества в изоставената селска фурна.

През 1922 г. открива първата си изложба в царския "Манеж", която се превръща в събитие за културна София. Със събраните пари тръгва на 25 юли 1922 г. за Италия. Там го кани художникът Борис Георгиев, който отдавна работи в тази страна. Отначало за да припечелва нещо, Майстора портретува чиновниците в българската легация, после рисува из Рим. През март 1923 г. излага 21 рисунки на годишната изложба на римските художници. Той е поразен от големите италиански майстори и когато се връща, с горчивина казва: "Нищо не работя и нищо не съм работил. Идете в Италия и ще ме разберете."

От това пътуване датира и най-неизгодният договор, който Майстора някога е сключвал. Среща се с американския меценат Джон Оливър Крейн, син на сенатора Чарлз Крейн, чиито далечни прадеди са били славяни. Чарлз основава славянско училище в Чикаго през 1902 г. и си поставя за цел да покровителства славянски художници. Най-голяма слава сред тях добива чехът Антон Муха, а в колекцията на Крейн има платна на Врубел, Верешчагин, Репин, Рьорих и дори една картина на нашия Антон Митов. Тази страст се предава и на сина му Джон и в Рим той предлага на Майстора договор, според който ще откупи картините, които той ще нарисува за 4 години напред срещу 40 000 лири. Финансира и три пътувания на Майстора - до САЩ, Истанбул и Италия. На 28 февруари 1924 г. художникът тръгва за САЩ. Оттам праща картичка на приятеля си Никола Венетов: "Пристигна се и в тая страна на човешка робия, та да видим как ще върви и моя усталък. Не съм се заловил сериозно още за работа и въобще положението ми тук не е наредено." В САЩ Майстора така и не се хваща за четката. Странното е, че и при другите две пътувания на място в Цариград и Сиракуза в Сицилия той не рисува нищо, а прави картините си в България. Крейн придобива от живописеца около 80 картини. Договорът е прекъснат през 1931 г., когато финансовото положение на американеца се разклаща.

Майсторът се установява в родния си край, в село Шишковци, само на 11 километра от Кюстендил. За да преживява някакси, на 5 май 1930 година е назначен на синекурна длъжност към Министерството на просветата със заплата на прогимназиален учител. Това е съгласно министерско решение да се подкрепят финансово творци, които министерството цени и имат принос в националната култура. След 6 години обаче за парите се разразява скандал. Министърът се е сменил и новият настоява Владимир Димитров да предаде в министерството всички картини, които е нарисувал дотогава. Майстора излиза с достойнство от тази конфликтна ситуация и пише писмо до министъра: "Моите разбирания ми подсказаха също така, че следва да оставя на министерството, респективно на държавата, част от картините, които ще рисувам. Обаче аз оставам с впечатлението, че министерството ме смята задължен да предам всички работи. Такова задължение не съм поемал, нито смятам, че може да го иска министерството." Въпреки всичко помощта е спряна. Зареждат се дни на непрекъснат труд сред полето и хората на кюстендилския край, дни на проекти и "кроежи", както Майстора нарича етюдите си. Тук той се среща и с любимия си модел Вера Цветинова Руменина,за която казва: "Три години я рисувам и все другояче я виждам при всяка нова задача."

Десетки от етюдите, правени сред полето, на ябълки, слънчогледи, праскови и цъфнали градини служат за фон на неговите портрети. Рисувани на открито, те въздействат с непосредственото впечатление от природата. След Девети септември обаче творчеството на Майстора е отречено, защото в неговите картини преобладавало "стилизираното, декоративното опростяване и условността". Само след десетина години обаче е напълно реабилитиран.

По повод на 75-ата годишнина на Майстора през 1957 г. сякаш по сигнал излизат много статии и интервюта, утвърждаващи го като истински народен художник. За този юбилей друг един известен български художник - Георги Павлов-Павлето - сравнява творчеството на Майстора така: "Като народни песни звучат багрите на нашата хубава земя върху платната на Майстора."