Ангел Бонов Митове и легенди за съзвездията Съдържание: Предговор 3 Съзвездията и техните имена 4

Спътниците на планетата Марс

Според древногръцката митология богът на войната Арес имал двама синове, които винаги го придружавали. Единият се казвал Фобос (Страх,) а другият — Деймос (Ужас). Със своя баща те винаги участвували в битките и войните.

Планетата Юпитер

Спътниците на Юпитер

В продължение на 282 години били известни само Галилеевите четири спътника на Юпитер. Петият му спътник бил открит от Бернард през 1892 г., Перайн (в 1904 и 1905 г.) открил шестия и седмия, а Мелот през 1908 г. открил осмия спътник на Юпитер. Следващите четири спътника били открити от Николсон през 1914, 1938 и 1951 г. (като два били открити от него през 1938 г.). През септември 1974 г. Ч. Коуел откри тринадесетия спътник, а не след дълго и четиринадесетия спътник на Юпитер.

Около Юпитер обикалят 14 спътника. Те са номерирани с римски цифри по реда на откриването им. Само първите пет от тях имат имена. За останалите девет спътника откривателите им не са се възползували от правото си да им дадат имена. Тези спътници на Юпитер (VI, VII, VIII, IX, X, XI, XII, XIII и XIV) от всички известни сега 34 спътника в нашата Слънчева система нямат имена.

Съгласно традицията в астрономията имената на планетите се избират от римската митология (с малки изключения), а на спътниците — от гръцката митология (също с някои изключения), В съответствие с това имената на първите пет спътника на Юпитер (Йо, Европа, Ганимед, Калисто и Амалтея) са свързани със Зевс^[1] (или Юпитер в римската митология).

Прелестна била Йо в своята младост. Красотата й могла да се сравнява само с красотата на най-хубавата богиня. Един ден от висините на Олимп Зевс видял Йо в градината на бащиния й дворец. Възхитен от божествената й свежест и красота, той веднага се превърнал в тъмен облак и се спуснал към нея. Но ревнивата му съпруга Хера научила, че Зевс е при Йо. Заслепена от ревността си, тя намислила да погуби Йо. За да спаси любимата си, Зевс я превърнал в една бяла като сняг крава с големи мили очи. Хера, като скрила злобата си, помолила Зевс да й подари тази крава, която много й харесвала. Зевс й подарил кравата. Но щом Хера станала господарка на кравата (Йо), веднага я подложила на страшно мъчение. Тя я предала на стоокия Аргус (олицетворение на звездното небе) да я пази на върха на една висока планина. Ден и нощ Йо стояла на едно място и страдала, но пред никого не можела да излее мъката си, защото не можела да говори. Тя само жално мучала.

Зевс виждал страданията на Йо. Един ден той извикал сина си Хермес — вестителят на боговете, и му възложил да отвлече Йо. Незабавно Хермес полетял на крилатите си сандали и пристигнал на планинския връх, гдето стоокият Аргус пазел Йо. Седнал до Аргус и започнал да му разказва увлекателни приказки, с които го приспал. Щом Аргус затворил и последното си око, Хермес с един замах на огромния си меч му отсякъл главата. Освободена, Йо тръгнала по планинския склон.

Като освободил Йо от вечно будния Аргус, с това Зевс не я спасил от злобата на ревнивата си съпруга. Напротив, омразата на Хера към Йо станала още по-голяма. Тя изпратила един огромен стършел с дълго остро жило да гони кравата Йо и да не й дава нито миг покой. Гонена от стършела, Йо тичала от страна в страна, обляна в пот, пяна и кръв, докарана до лудост от непоносимите мъки. Бясно тичала кравата Йо през равнини, долини, високи планини и гъсти гори, а стършелът летял след нея и час по час забивал острото си жило в тялото й. Не останала страна на Земята, през която да не е преминала в бесен бяг нещастната крава Йо. Най-после тя стигнала крайния Север, до скалата, на която бил прикован благодетелят на хората — титанът Прометей. Той й предсказал, че краят на страданията й ще дойде, когато отиде в Египет. Показал й пътя, по който трябва да върви, за да стигне в тази далечна страна. Изслушала Йо думите на Прометей, хукнала на юг, но стършелът полетял след нея. Още много страни и морета преминала кравата Йо и най-сетне стигнала в Египет. На брега на благодатния Нил Зевс възобновил човешкия образ на Йо. Тя отново засияла в своята младост и божествена прелест. От Зевс Йо родила син Епаф — първия цар на Египет, родоначалника на славно поколение герои, между които и на най-прославения от всички герои Херкулес, който освободил Прометей.

Прекрасен и строен като бог Аполон бил Ганимед. Той пасъл стадата на баща си по вечнозелените склонове на планината Ида. Но Зевс чрез своя Орел го откраднал и го оставил на Олимп сред боговете, като го надарил с безсмъртие. Там го направил виночерпец. По време на пиршествата, които боговете често устройвали на Олимп, Ганимед заедно с вечно младата Хеба — дъщерята на богиня Хера, им поднасял амброзия и нектар.

Потънал в скръб и мъка цар Лаомедонт, когато разбрал, че синът му Ганимед по нареждане на Зевс е отнесен на Олимп. Ден и нощ сълзите текли като река от очите му. Смилил се Зевс над неговите страдания и му изпратил прекрасни коне. Впрегнал ги в колесницата си Лаомедонт и като вихър летял из владенията си. Той толкова силно обикнал дивните коне, че за нищо на света не искал да се раздели с тях. Заради тази прекомерна привързаност към чудните коне цар Лаомедонт си навлякъл омразата на великия син на Зевс Херкулес.

По нареждане на Зевс бог Посейдон и бог Аполон трябвало да служат на цар Лаомедонт. Той им възложил да изградят стените на Троя. Двамата богове изпълнили поръчението му и поискали да им плати. Лаомедонт ги изгонил и дори ги заплашил, че ще им отреже ушите, ако настояват да им плати. Отишли си двамата богове.

Не минало много време и бог Аполон изпратил мор във владенията на цар Лаомедонт, който превърнал в безжизнени пустини обширни области. Бог Посейдон пък изпратил от дълбочините на Морето едно ужасно чудовище, което всеки ден опожарявало морския бряг в околностите на Троя. Бедствието ставало все по-голямо. По думите на оракула страната можела да бъде избавена от него само ако цар Лаомедонт даде на чудовището единствената си дъщеря Хезиона.

Оковали нещастната Хезиона в железни вериги и я оставили на морския бряг. Тъкмо когато чудовището излизало от морето и се насочило към обляната в сълзи Хезиона, пристигнал в Троя Херкулес с войската си. Той предложил на Лаомедонт да спаси Хезиона, ако му даде чудните коне. Лаомедонт веднага се съгласил.

Херкулес убил чудовището и отвел Хезиона в двореца при баща й. Но когато поискал конете, Лаомедонт го изгонил от двореца си и го заплашил, че ще го накаже най-жестоко, ако някога се върне в Троя. Отишъл си Херкулес, но в сърцето си затаил силна омраза към гордия цар Лаомедонт.

Четвъртият спътник на Юпитер е наречен с името Калисто — дъщерята на Ликаон, царя на Аркадия, която с божествената си красота очаровала егидоносеца Зевс.

  Петият спътник на Юпитер е наречен с името на козата Амалтея, с божественото мляко на която е отхранен Зевс на остров Крит.

Зевс често играел с козата Амалтея по зелените ливади. Веднъж той така здраво хванал единия и рог, че го счупил. Разблеяла се козата от болки. Зевс с божествената си сила, като премахнал болките, обещал на Амалтея, че когато порасне и стане господар на света, ще надари счупения рог с вълшебни способности — от него като река да текат жито, вино, мед, мляко, богатство, слава и всички други блага в света. Който притежавал този рог на изобилието, щял да бъде най-щастливият човек в света.

Оттогава хората мечтаят да намерят този счупен рог. Когато някой човек има всички блага, които желае, и лъчите на щастието щедро го обливат, за него казват, че е намерил рога на Амалтея.

Планетата Сатурн

След като Уран (Небето) станал господар на света, той се оженил за благодатната Гея (Земята). Те имали дванадесет деца (шестима синове и шест дъщери) — могъщите и свирепи титани.

Освен титаните Гея родила и трима великани — циклопи, с по едно око на челото, които всявали ужас. Уран ги намразил и ги затворил в тъмните недра на Земята и не им позволявал да се появяват на белия свят. Мъка разкъсвала сърцето на богиня Гея, като гледала как страдат нейните деца — великаните. Като не могла да умилостиви мъжа си Уран, Гея един ден извикала децата си — титаните, и поискала от тях да отнемат властта на баща си Уран. Не смеели титаните да въстанат срещу баща си. Само най-младият от тях Кронос послушал съвета на майка си. С хитрост той победил Уран и завзел властта над света.

Спътниците на планетата Сатурн

През 1655 г. Хр. Хюйгенс открил един спътник на Сатурн, на който дал името Титан. Ж. Касини открил следващите четири спътника — Япет (1671 г.), Рея (1672), Тетида (1684 г.) и Диона (1684 г.). У. Хершел през 1789 г. открил Мимас и Енцелад, а през 1848 г. Дж. Бонд открил Хиперион. У. Пикеринг открил Феба (1898 г.), а О. Долфюс — Янус (1966 г.).

В наименованията на спътниците на Сатурн в най-голяма степен е спазена астрономическата традиция. Повечето от тях, както се вижда, са наименувани с имената на титаните — братята и сестрите на Сатурн (Кронос), който също така е бил титан. Затова на първия открит спътник на Сатурн е дадено името Титан като на брат на Сатурн. На откриваните впоследствие спътници на Сатурн, разбира се, не е било възможно да се дава общото име титан, а са били наименувани със собствените имена на титаните, които според митологията са имали. Така спътникът Япет е именуван с името на титана Япет — бащата на Прометей, и на Атлас, който на западния край на Земята поддържал на плещите си небесния свод.

Спътникът Рея е наименуван на жената на Кронос (Сатурн), майката на Зевс (Юпитер).

  Спътникът Диона е наименуван на океанидата Диона. От брака й със Зевс тя родила богинята на любовта и красотата Афродита.

  Спътникът Тетида е наименуван на богиня Тетида, жена на цар Пелей и майка на Ахил.

  Двата спътника на Сатурн, открити от У. Хершел, са наименувани на гигантите Мимас и Енцелад.

  Спътникът Хиперион е наименуван на титана Хиперион. От брака му с богиня Гея се родили Хелиос (Слънцето) Селена (Луната) и Еос (Зората).

Спътникът Феба е наименуван на най-древното божество на светлината — Феба, дъщеря на един от титаните.

Спътникът Янус е наименуван на бога на времето Янус. Той имал две лица: едното било обърнато към миналото, а другото — към бъдещето. На негово име е наречен и месец януари, от началото на който започва годината.

Митологията не е свързала Сатурн и Янус. Но тъй като първоначално Янус е бил почитал като бог на светлината и Слънцето, той има правото да бъде поставен наред със спътниците на Сатурн Хиперион и Феба. Янус като бог на времето е родственик на Кронос (Сатурн), т.е. времето.

Планетата Уран

Възползувал се от правото откривателите сами да дават имена на откритите от тях небесни обекти, У. Хершел наименувал новата планета „Звезда на Джордж“ (Georgium Sidus) и я поднесъл като подарък на английския крал Джордж III. Но това име до такава степен нарушило традициите в астрономията, че астрономите от целия свят въпреки големия авторитет на Хершел не го възприели. На новата планета било дадено името Уран, взето от гръцката митология, в която се разказва как богиня Гея (Земята), мощна и силна, която давала живот на всичко, което расте и живее на нея, родила безкрайното синьо Небе — Уран, проснало се над нея като покрив.

Спътниците на Уран

През 1787 г. У. Хершел открива два спътника (III и IV). Ласел през 1851 г. открива следващите два (I и II), а Къйпер през 1948 г. открива последния засега известен спътник (V).

С имената на Урановите спътници не само че не е спазена астрономическата традиция, но тя въобще не е взета предвид. В същност Хершел поставил началото на нова традиция — спътниците на Уран да се именуват на героите от известни комедии на У. Шекспир.

На двата спътника на Уран, които открива Хершел, той дал имената Оберон и Титания, които взел от комедията на Шекспир „Сън в лятна нощ“.

 

Според митологията Оберон е цар на самодивите, а Титания — негова съпруга. Те се скарали, когато обсъждали въпроса, има ли вярност между мъжете и жените? Ако се намерела поне една двойка верни любовници — те веднага щели да се сдобрят.

На двата спътника, които открил Ласел, той дал имената Ариел и Умбриел. Името на Ариел той взел от комедията на Шекспир „Буря“. Що се отнася до името на Умбриел, не е ясно откъде го е взел, но то може да се свърже с Umbra — сянка.

Къйпер е дал името Миранда на открития от него спътник на Уран. Това име той взел от комедията на Шекспир „Буря“.

Както се вижда, имената на спътниците на Уран могат да се нарекат шекспировски.

Планетата Нептун

По предварително изчисленото от Льоверие положение над неизвестната планета тя била открита на 23 септември 1846 г. от Гале в Берлинската обсерватория. На откритата „с върха на перото“ планета дали името Нептун. Така римляните наричали бога на моретата Посейдон.

Спътниците на Нептун

През 1949 г. Къйпер открил втория спътник на Нептун и му дал името Нереида.

Морският бог Нерей имал петдесет прекрасни дъщери — нереиди. Една от тях, Амфитрита, бог Посейдон (Нептун) откраднал и тя му станала съпруга. Двамата живеели в дивния дворец в дълбочините на морето. Затова по-правилно би било вторият спътник на Нептун да се нарича Амфитрита съпругата на Нептун.

Планетата Плутон

Тези изследвания на Лоуел вероятно са подтикнали Кл. Томбо към упорито и систематично търсене на неизвестната планета в зоната на зодиакалните съзвездия. И… на 13 март 1930 г. на снимката на съзвездието Близнаци открил неизвестен обект от 15-та звездна величина. Този обект се оказал нова, неизвестна преди това планета от Слънчевата система.

Движейки се по своята орбита в покрайнините на Слънчевата система, новата планета е потънала във вечен мраз и мрак^[5]. Затова била наречена с името Плутон. Така римляните наричали древногръцкия бог Хадес — владетеля на мрачното подземно царство на сенките на умрелите.
Бележки:

[1] Изхождайки от това обстоятелство, съветският учен Ю. А. Карпенко предлага следните имена за останалите спътници на Юпитер: VI — Адрастея, VII — Даная, VIII — Елена, IX — Ида, X — Латона, XI — Леда и XII — Семела (спис. Земля и Вселенная, 1973 г., кн. 6, стр. 55). ↑

[2] КРОНОС, т.е. времето, което поглъща всичко (хронос — време). ↑

[3] Тя е заобиколена от пръстен, съставен от огромен брой малки тъмни телца с размери от 1 см до 1 метър, които независимо едно от друго се движат по Кеплерови орбити около планетата. Пръстенът на Сатурн може да се наблюдава само с телескоп. В зрителното поле на телескопа Сатурн с пръстена си представлява една удивителна и незабравима картина. ↑

[4] С изключение на спътника ЯНУС, който е най-близо до Сатурн, но вместо да носи № 1 носи № 10. ↑

[5] От нея Слънцето се вижда като ярка звезда. ↑

Малките планети (Астероидите)

Предположението на Кеплер получило потвърждение от емпиричното правило за разстоянията на планетите до Слънцето, открито от Тициус през 1772 г. Четири години по-късно Боде публикувал това правило и то станало известно като „закон на Тициус — Боде“, който се състои в следното. Ако към всеки член на редицата 0, 3, 6, 12, 24, 48, 96… се прибави числото 4 и полученото число се раздели на 10, то членовете на новата редица 0,4, 0,7, 1,0, 1,6, 2,8, 5,2, 10,0… приблизително изразяват (в астрономически единици) разстоянията от Слънцето до Меркурий, Венера, Земята, Марс, Юпитер, Сатурн… В тази редица числото 2,8 като че ли изразява разстоянието от Слънцето до невидимата планета между Марс и Юпитер.

Съмненията в закона на Тициус — Боде и в това, че между Марс и Юпитер има невидима планета, отпаднали напълно през 1781 г., когато У. Хершел открил планетата Уран, намираща се от Слънцето на разстояние 19,2 астр. ед. По закона на Тициус — Боде разстоянието от Слънцето до Уран се изчислява на 19,6 астр. ед.^[1] Този факт дал силен подтик за търсенето на невидимата планета. Вече в края на XVIII в. астрономите ревностно започнали „да оглеждат“ с телескопите си зодиакалните съзвездия и да търсят невидимата планета. Тя била открита от италианския астроном Дж. Пиаци на 1 януари 1801 г. като слаба „звезда“ от 7,6^m в съзвездието Бик.

В продължение на шест седмици Пиаци редовно наблюдавал „звездата“, която не била нанесена в звездните каталози. Той забелязал, че тя бавно се премества от запад към изток по отношение на „съседните“ й звезди. Но поради заболяване Пиаци прекъснал наблюденията си. Когато оздравял и потърсил „звездата“, не я намерил. Колкото и внимателно „да оглеждал“ с телескопа си областта, в която за последен път я наблюдавал, не я „виждал“, като че ли „звездата“ безследно изчезнала. Къде да я търси?

Отговор на този въпрос дал младият математик Гаус, който бил разработил метод за изчисляването на орбитата на тяло около Слънцето (по най-малко три точни наблюдения, направени в различни моменти). По наблюденията на Пиаци Гаус изчислил орбитата на откритата „звезда“. Оказало се, че тя не е комета, както предполагал Пиаци, а малко небесно тяло с орбита между Марс и Юпитер, като се намира от Слънцето на 2,8 астр. ед. По изчислената орбита Гаус съставил ефемеридата^[2] на откритото от Пиаци небесно тяло. Въз основа на нея точно след една година, на 1 януари 1802 г., „звездата“ на Пиаци била отново открита от лекаря и астронома-любител Олберс, и то точно на мястото, което предварително изчислил Гаус. Вече не оставало никакво съмнение, че „звездата“ на Пиаци е малка планета, която била наименувана Церера.

Олберс започнал редовно да наблюдава малката планета Церера. Не минало много време и на 28 март 1802 г. „недалеч“ от нея той открил друга подобна на нея малка планета, която била наименувана Палада. Нейната орбита около Слънцето се оказала също така между орбитите на Марс и Юпитер и най-интересното е, че тя била почти еднаква с орбитата на Церера. Тези факти навели Олберс на мисълта, че откритите малки планети Церера и Палада са в действителност отломки от някаква голяма планета, която обикаляла около Слънцето по орбита между орбитите на Марс и Юпитер, но по неизвестни причини се разпръснала. В този ред на мисли Олберс изказал предположението, че между орбитите на Марс и Юпитер трябва да има неизброимо много отломки от разпръсналата се голяма планета. Това негово предположение дало нов, още по-силен тласък за търсенето на малки планети между Марс и Юпитер. Резултатите не закъснели. През 1804 г. Хардинг открил малката планета Юнона, а след три години Олберс открил Веста.

В търсенето на малки планети се включвали все повече астрономи и обсерватории. От друга страна, за целта се използували и все по-мощни телескопи. Всичко това спомогнало до края на XIX в. да бъдат открити 452 малки планети. Когато астрономите започнали да прилагат фотографията и специални методи за търсене на малки планети, техният брой рязко се увеличил. Днес вече са номерирани и включени в каталог над 1800 малки планети.

Малките планети са невидими с просто око^[3], а в зрителното поле на съвременен телескоп се виждат като слаби „звезди“. Поради това наред с името малки планети те се наричат и астероиди, т.е. „звездоподобни“. Това показва, че размерите им са много малки в сравнение с големите планети. Действително най-голямата малка планета Церера има диаметър 770 км. След нея са Палада (490 км), Веста (390 км), Алберт (230 км), Мелпомена и Евмония (по 230 км), Юнона (190 км) и т.н. Откриваните през последните десетилетия астероиди имат диаметри, по-малки от 1–2 километра.

Видимият блясък на много астероиди се изменя с времето: те като че ли „мигат“. Това явление се обяснява с неправилната и продълговата форма на астероидите и с околоосното им въртене.

Най-големите астероиди са и най-ярките. Техните звездни величини са между 6^m — 8^m, докато откриваните през последните десетилетия астероиди са много по-слаби (13^m — 15^m). В бъдеще без съмнение ще бъдат откривани все по-малки и по-слаби астероиди. Във връзка с това отдавна се постави въпросът, колко са астероидите в нашата Слънчева система? Този въпрос все още няма определен отговор. Резултатите от изследванията на учените се различават твърде много, но може да се счита, че техният брой е от 10 000 до 100 000. Сигурно е обаче, че откритите около 1800 астероида са малка част от всички астероиди в нашата Слънчева система.

Да се наблюдава и фотографира астероид със съвременен телескоп, не е никак трудно. Трудностите идват след това, когато трябва да се докаже, че астероидът е действително нов, а не е някой от вече откритите. Това налага редовно, много нощи наред да се фотографира астероидът и по снимките да се определят в наблюдаваните моменти координатите му. По тях се изчислява орбитата му и се съставя ефемеридата на астероида. По-нататъшните наблюдения на астероида се правят въз основа на нея и се анализират разликите между предварително изчислените и фотографираните положения на астероида, уточнява се орбитата му. Тези наблюдения продължават дълго време, но само въз основа на тях се доказва, че астероидът е действително нов. Едва след цялата тази работа на астероида се дава номер и име и се включва в каталога на малките планети^[4].

В съответствие с астрономическата традиция малките планети се именуват с женски имена, избирани от гръцката и римската митология. Но през 1890 г. се изчерпали всички подходящи имена в митологията. Това наложило новооткриваните астероиди да бъдат наименувани на видни астрономи, бележити учени и велики исторически личности, на градове и държави, на географски области и др. Наред с името всеки астероид има и номер, който му се дава по реда на откриването и се поставя в скоби (след името на астероида).

При непрекъснато растящия брой на астероидите не е възможно да се спазва строго традицията за наименуването им. Някои астероиди, които значително се различават от другите (по своите орбити и други особености), са наименувани с мъжки имена. Например астероидите, които образуват Юпитеровата група, са наименувани на герои от Троянската война. Тези 14 астероида, известни под общото име Троянците са: Ахил (588), Патрокъл (617), Хектор (624), Нестор (659), Приам (884), Агамемнон (911), Одисей (1143), Еней (1172), Анхиз (1173), Троил (1208), Аякс (1404), Диомед (1437), Антихол (1583) и Менелай (1647).

Троянците образуват две групи. Едната е пред Юпитер, а другата — след него, като всяка група е във върха на равностранен триъгълник, образуван от нея, Слънцето и Юпитер. С други думи, троянците са винаги еднакво отдалечени от Слънцето и Юпитер.

Астероидите-троянци в групата пред Юпитер са наименувани на героите-ахейци, а тези в групата след Юпитер — на героите-троянци.

Невъзможно е да се разкажат всички митове и легенди, свързани с взетите от митологията имена на няколкостотин астероида. Ще разкажем само някои.

На астероида Церера (1) е дадено името на богиня Церера. Така римляните са наричали Деметра — богинята на плодородието, покровителка на земеделието и майка на Персефона или Прозерпина^[5], както са я наричали римляните.

Астероидът Палада (2) е наименуван с част от името на богиня Атина Палада^[6]. За нея митологията разказва: Зевс се оженил за богинята на разума Метида^[7]. Но богините на съдбата — мойрите — му разкрили, че Метида ще му роди дъщеря и син, който ще му отнеме господството над света. За да избегне тази участ, Зевс с нежни ласки приспал Метида и я глътнал, преди тя да роди дъщеря си — богиня Атина Палада. Не минало много време и Зевс усетил непоносимо остри болки в главата. За да се избави от тях, той извикал сина си Хефест и му заповядал да разреже главата му. Замахнал Хефест с острия си меч и разсякъл главата на баща си, без, разбира се, да му причини болка. Така от главата на Зевс излязла богиня Атина Палада със златист шлем на главата, дълго остро копие и блестящ щит.

За древните гърци богиня Атина Палада е била едно от главните божества. Към нея те се отнасяли с особена почит. Според вярванията им тя е богиня на мъдростта, която научила хората на занаяти и наука. Благодарение на нея гърците са станали безстрашни мореплаватели и са овладели изящните изкуства. Тя е научила жените да тъкат чудни платове и да вършат домашната работа. Но не само това дала богиня Атина Палада на гърците. Тя победила дори владетеля на моретата бог Посейдон при един спор с него кой от двамата да господствува над Атика. По решение на Зевс властта над Атика ще вземе онзи от двамата богове, който поднесе по-хубав подарък на хората от Атика. Бог Посейдон ударил с тризъбеца си една скала и от нея избликнал извор с бистра като сълза вода — символ, че атиняните ще станат безстрашни мореплаватели и ще владеят всички морета. Атина Палада разровила с копието си земята и от нея израсло едно зелено маслиново дърво, отрупано с плодове. Това дърво ще донесе богатство и ще дава храна на атиняните. Подаръкът на Атина Палада бил по-хубав и тя станала владетелка на Атика. Затова на нейно име е наречен град Атина.

Атина Палада била покровителка на градовете и на гръцките герои, които напътствувала с мъдрост и съвети и винаги им се притичвала на помощ, когато смъртна опасност застрашавала живота им.

На астероида Юнона (3) е дадено името на богиня Юнона. Така римляните са наричали богиня Хера — съпругата на Зевс, покровителка на брака и семейството.

На астероида Веста (4) е дадено името на древноримската богиня Веста. Това е древногръцката богиня Хестия — богинята на жертвения огън и на семейното огнище. Гърците я почитали и като покровителка на градовете и държавата. Богиня Афродита, която разпалвала любов в сърцата на смъртни и богове, не е могла да подчини на властта си само Хестия, Атина Палада и Артемида.

На астероида Хеба (6) е дадено името на вечно младата и безгрижна Хеба — дъщеря на Зевс и Хера. Според вярванията на древните гърци Хеба е олицетворение на безгрижната младост. Когато омразата на Хера към Херкулес угаснала, тя му дала за съпруга дъщеря си Хеба.

На астероидите Мелпомена (18), Калиопа (22), Талия (23), Евтерпа (27), Урания (30), Полихимния (33), Ерато (62), Терпсихора (81) и Клио (84) са дадени имената на музите, които винаги са придружавали бог Аполон.

През пролетта и лятото, когато зелени гори обвиват Хеликон, около свещения извор Хипокрен и на планината Парнас, във висините на която течели бистрите води на Кастилския извор, бог Аполон предвождал вълшебните танци на деветте музи^[8], прелестни и безгрижни дъщери на Зевс и Мнемозина^[9]. Те били вечните спътнички на бог Аполон, който с лирата си акомпанирал дивните им песни. Когато пеели и танцували музите, а бог Аполон свирел на лирата си, даже боговете на Олимп замлъквали и се унасяли в захлас.

Бавно и величествено пристъпял Аполон с лавров венец на главата и със златната си лира на рамото, а след него, сияещи в своята младост и божествена прелест, танцували деветте музи: Калиопа — на епическата поезия, Ерато — на любовните песни, Мелпомена — на трагедията, Талия — на комедията, Терпсихора — на танците, Евтерпа — на лирическата поезия, Урания — на астрономията, Клио — на историята и Полихимния — на свещените химни.

На астероидите Темида (24) и Дике (99) са дадени имената на богините Темида и Дике.

На астероида Прозерпина (26) е дадено името на богиня Прозерпина. Така римляните са наричали богиня Персефона, дъщеря на Зевс и Деметра.

На астероида Амфигприта (29) е дадено името на Амфитрита — съпругата на бог Посейдон.

На астероидите Ефросина (31) и Аглая (96) са дадени имената на харптите или грациите Ефросина и Аглая^[10]. Според представите на древните гърци и римляни те били богини с идеална женска красота и прелест, олицетворение на хармонията и радостта в света.

На астероида Дафна (41) е дадено името на нимфата Дафна, дъщеря на речния бог Пеней.

За Дафна митологията разказва вълнуваща трагедия.

  Висока и стройна, с изящна прелест и красота, Дафна весело тичала из зелените поляни на Тембийската долина, в която течала река Пеней, късала цветя и правила венчета, които слагала на главата си. Безгрижният й смях огласял гористите хълмове на долината.

Един ден тя решила да се изкачи на високата планина Оса, която се синеела в далечината. Като птица полетяла тя към нея и започнала да се изкачва по гористия й склон. Изморена, Дафна седнала да си почине на една малка поляна сред гората, обрасла с чудни цветя. Неочаквано до нея достигнали чудни звуци. Някой свирел на лира. Заслушала се Дафна…, но след малко звуците заглъхнали. Изправила се тя и се загледала в посоката, откъдето идвали звуците на лира и що да види: по планинския склон към нея идвал един прекрасен, строен младеж със сияещо лице и с лира през рамо. Това бил бог Аполон… Уплашила се Дафна и хукнала надолу по склона към родната си Тембийска долина, при баща си Пеней. Младежът затичал подире й, молил я да се спре, казал й, че е бог Аполон, но Дафна все по-силно тичала. Вече стигнала река Пеней, но бог Аполон почти я бил настигнал. Тогава Дафна със сълзи на очи помолила баща си, бог Пеней, да я спаси от младежа, който я гони. В миг, като че ли реката се разляла, гъста мъгла обхванала Дафна и бог Аполон вече не я виждал. След малко мъглата се разсеяла и на мястото, гдето преди стояла Дафна, израсло едно чудно дърво със зелени листа, които вятърът леко полюлявал и те тихо шумолели, сякаш приказвали помежду си. Бог Аполон разбрал, че в това дърво бог Пеней превърнал дъщеря си Дафна и го нарекъл на нейно име Дафна — лаврово дърво. То станало любимо дърво на бог Аполон. От него той си направил венец, който сложил на главата си и никога не го махал. С клонки от лавровото дърво започнали да награждават победителите в игрите и състезанията. За тях венецът от лаврово дърво бил единствената и най-висока награда.

  Името на астероида ПАНДОРА (55) е свързано с нещастията и злините, които Зевс изпратил на хората.

След като Прометей дал на хората огъня и ги научил да обработват земята и металите, да си правят къщи, да отглеждат добитък и др., те заживели щастливо. Разхубавели се градовете и селата, по зелените ливади пасели стада и крави, а полята се жълтеели от узрели ниви. Радост и щастие царували по цялата Земя. Когато Зевс видял всичко това и разбрал, че Прометей е нарушил заповедта му, като направил хората щастливи, гняв забушувал в гърдите му. Той решил да накаже строго Прометей, но преди това сметнал, че е по-добре отново да направи хората нещастни и злочести, за да запази властта си над тях. Ако хората овладеят знанията и мъдростта, те няма да почитат вече нито Зевс, нито другите богове от Олимп.

Извикал Зевс сина си Хефест, дал му една буца глина и му заповядал от нея да направи една девойка, по-красива от всички девойки на Земята. Взел Хефест глината и я отнесъл в ковачницата си, която се намирала на върха на една планина, от който вечно изригвали огнени пламъци и кълба дим. След един ден Хефест донесъл на Олимп направената от него девойка и я предал на Зевс. Тя наистина била много красиво, но… безжизнена.

Събрал Зевс всички богове и като поставил девойката пред тях, казал им всеки да й даде по една дарба. Самият Зевс най-напред дал живот на девойката. Богиня Атина Палада й дала ум и я научила да тъче платове и да върши с умение домашната работа. Бог Аполон я надарил с прекрасен глас и я научил да пее дивни песни, а богиня Афродита й дала сини очи, златиста коса и божествена красота. Най-после бог Хермес я надарил с дар-слово, за да говори така хубаво и убедително, че никой никога нищо да не й отказва.

Девойката придобила всички дарби от подаръците на боговете, затова Зевс й дал името Пандора, което означава „всички дарове“. След това извикал бог Хермес, предал му Пандора и му наредил да я отведе при Епиметей (брат на Прометей) и да му я даде за съпруга.

Щастливо заживели Пандора и Епиметей, но не за дълго. Една привечер Хермес им донесъл голям сандък, изпратен от Зевс. Чудно хубав бил сандъкът, но бил превързан със златна връв. Хермес им казал да не го отварят и си отишъл.

Едва Хермес се изгубил от очите на съпрузите и любопитството на Пандора започнало да я безпокои все повече и повече. Какво ли има в този сандък? — чудела се тя. Защо пък да не го отворя?! Хванала златната връв, развързала възела и повдигнала капака. От сандъка като облаци изхвърчали и се разлетели във всички посоки на света различни насекоми: страданията, мъките, грижите, болестите, злините, кражбите, лъжите и всички други бедствия, които нападнали хората и завинаги отнели щастието им. Нещастията и болките се струпали и върху Пандора и Епиметей. Отчаяни, превиващи се от страдания, те се загледали в сандъка и сякаш чули глас от него: „Пуснете ме! Аз ще облекча мъките и страданията ви!“

Замислила се Пандора дали отново да повдигне капака и да освободи съществото в него, което така настойчиво ги молело. Най-после си рекла: „Едва ли по-голямо нещастие ще ни постигне!“ Повдигнала капака и в миг от сандъка излязла една мила девойка със сияещо лице, светли и живи очи и с радостна усмивка. Като пеперуда полетяла тя из стаята и с крилцата си леко докоснала Пандора и Епиметей. И, чудо! Болките и страданията им преминали и те даже се усмихнали един на друг. Попитали девойката как се казва и тя им отговорила: „Аз съм Надеждата.“

Пандора и Епиметей помолили девойката да остане завинаги при тях и да облекчава страданията им, но тя им отговорила: „Аз ще идвам винаги при вас, когато почувствувате нужда от мене. Сега трябва да отида и да занеса радост и утеха и на другите хора по света, чиито страдания са не по-малки от вашите“.

Астероидът ИКАР (1566), с диаметър само 1,5 км, е може би най-интересният от всички известни сега астероиди. Орбитата му около Слънцето е силно продълговата елипса. Когато Икар е в перихелия на орбитата си, той е само на 28 милиона километра от Слънцето (два пъти по-близо до него, отколкото планетата Меркурий). В афелия на орбитата си Икар се отдалечава от Слънцето на 390 милиона километра.

Днес не е известен друг астероид, който да се приближава до Слънцето повече, отколкото Икар. Затова този астероид е именуван на легендарния младеж Икар — СИН НА ДЕДАЛ.

За него митологията разказва:

Далеч от Атина се носела славата на Дедал. Той бил не само ненадминат живописец и скулптор, но и строял величествени дворци. Неговите статуи от бял мрамор били като живи, само че не можели да ходят и да говорят.

Един от учениците на Дедал бил неговият племенник Тал, който още съвсем млад изпъкнал с таланта си и с чудните си изобретения. Уплашил се Дедал да не би Тал да отнеме славата му и решил да го убие. Една привечер той поканил Тал да се разходят. Двамата отишли на Атинския акропол и застанали на скалата до самия край над дълбоката пропаст. Когато на запад изчезнали и последните лъчи на Хелиос и богиня Нукта метнала тъмното си покривало над Земята, Дедал блъснал племенника си и той полетял надолу в пропастта. Така загинал Тал.

Дедал слязъл от скалата, отишъл в пропастта и намерил тялото на Тал. Започнал да му копае гроб. В този миг го видели атиняни. Престъплението на Дедал било разкрито и Ареопагът го осъдил на смърт. За да избегне смъртта, Дедал избягал със сина си Икар на остров Крит при цар Минос. Зарадвал се Минос, че при него идва такъв прочут строител, и ги приел като най-скъпи гости.

Дедал изразил благодарността си към цар Минос, като му построил един дворец-лабиринт с толкова много преплетени коридори, че който влезел вътре, било невъзможно да намери изхода и да излезе от него.

Минали години. Мъката на Дедал по родината му все повече се усилвала и той помолил Минос да му позволи да се завърне в Атина, Но Минос не искал в никакъв случай да се лиши от такъв знаменит архитект и не му позволил. Той даже наредил да се бди най-зорко да не би Дедал да избяга с някакъв кораб.

Мъката на Дедал ставала все по-голяма. Ден и нощ той мислел по какъв начин да избяга от остров Крит и да се освободи от властта на цар Минос. Най-после измислил: „Щом не мога да се освободя от властта на Минос с кораб по море, ще избягам по въздуха!“

Събрал Дедал пера от всякакви птици, свързал ги с ленени конци и ги споил с восък. Така направил четири крила. Извикал сина си Икар и му дал две крила. След това му показал как да ги надене на ръцете си и да ги размахва. Надянал на ръцете си и Дедал своите крила. Преди да отлетят, той предупредил сина си Икар да не лети много високо, да не се приближава до Слънцето, защото от топлината му восъкът ще се разтопи, перата ще се разлетят и той, като остане без криле, ще загине.

Размахали Дедал и Икар крилата си. Издигнали се от Земята и полетели към родната Атина.

Забравил Икар съвета на баща си. Радостен, той размахвал крилата си и се издигал все по-високо и по-високо. Приближил се до Слънцето… От силната горещина восъкът се разтопил, перата се разлетели и той, останал без крила, стремглаво полетял към земята, паднал в морето и се удавил. Затова започнали да наричат морето Икарийско море (днешното Критско — южната част на Егейско море).

Бележки:

Към следващата част или към съдържанието

Литература

КУН, Н. А., Старогръцки легенди и митове, Наука и изкуство, София, 1969 г.

АКРИТАС, Д. В., Гръцка митология, ДИ „Народна просвета“, София, 1964 г.

БУСЛОВИЧ, Д. С., О. М. ПЕРСИАНОВА, Е. Б. РУММЕЛЬ, Мифологические сюжеты в произведения искусства, изд. „Аврора“, Ленинград, 1971 г.

ЗИГЕЛЬ, Ф. Ю., Сокровища звездного неба, изд. „Наука“, Москва, 1964 г. Спис. „Земля и Вселенная“, 1967, 1968 и 1969 г.

ГЕВЕЛИЙ, ЯН., Атлас звездного неба, Редакция В. П. Щеглова, изд. „ФАН“, Узбекской ССР, Ташкент, 1970 г.

RÜKL, А., Мара severni hvezdne oblohy, 1950,0 — Kartografie, Praha 1971.

KLEPESTA, J., A. RÜKL, Мара jizni hvezdne oblohy, 1950,0 — Kartografie, Praha, 1971.