Априлското въстание 1876 г. Във втори сливенски революционен окръг

Априлското въстание от 1876 г. е най-силната изява на българското националноосвободително движение в епохата на Възраждането. По териториален обхват и степен на организация, по брой на участниците, по своите политически резултати и значение, въстанието е кулминация на освободителните стремления на една нация. Революционният кипеж сред българите преди 140 години не е епизодично или случайно събитие, предизвикано от особени обстоятелства, то е логически обусловено от цялостния историческия процес на развитие. Стопанското възмогване, демографският потенциал, просветата, книжовността, културният напредък, борбата за църковна независимост, дотогавашните въоръжени прояви, предопределят бунтовния Април 1876 г.

……………………………………………………………………………………
Провалът на Старозагорското въстание през 1875 г. предизвиква разочарование сред революционно настроената част от българското общество. Въпреки това обстановката на Балканите продължава да бъде благоприятна за въоръжена акция срещу Високата порта. Като отчитат сериозните политически затруднения на турското правителство и задълбочаването на Източната криза, някои от членовете на саморазпусналия се Български революционен комитет в Букурещ решават да пристъпят към подготовката на ново въстание в Българско. За целта в румънския град Гюргево е изграден нов организационен политически център на освободителното движение, известен под името Гюргевски революционен комитет. В него участват дейци от младата генерация на националната революция, идейни съмишленици на Левски и Ботев: Никола Обретенов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Панайот Волов и др. Заседанията започват около 11 ноември и продължават до 25 декември 1875 г. Те протичат в атмосфера на патриотично въодушевление и непримиримост, под председателството на Стефан Стамболов.

Гюргевският комитет решава, с пълно единодушие, през пролетта на 1876 г. да се подготви и обяви всеобщо въоръжено въстание в българските земи. Затова вниманието на комитета се насочва към обсъждането на онези въпроси, от които зависи неговия успех. Като се отчитат неудачите от прибързаните действия по време на въоръжената акция през септември 1875 г., всички са на мнение, че е необходим по-продължителен срок за организация.

Във връзка с всеобхватната подготовка на населението за предстоящото въстание, дейците от Гюргево разделят страната на четири революционни окръга. Последните не обхващат всички български територии, а само онези райони, в които съществуват структури на създадената от Васил Левски Вътрешна революционна организация. Това решение се предопределя от обстоятелството, че времето е ограничено и е невъзможно да се изградят нови комитети за толкова кратък срок от време.

За главен организатор - апостол на Първи Търновски революционен окръг е определен Стефан Стамболов. Втори Сливенски революционен окръг е с главен апостол Иларион Драгостинов, с помощници Георги Обретенов като военен инструктор и Стоил Иванов Вучков /Стоил войвода/. Георги Икономов също е изпратен за сливенски апостол, но от съображения за сигурност, той не остава задълго в родния си град. Трети революционен окръг, с център Враца, се ръководи от Стоян Заимов. В Четвъртия, Пловдивския революционен окръг, главен апостол е Панайот Волов, а по тактически съображения за център е определен град Панагюрище. Обсъжда се въпросът и за Пети революционен окръг в Югозападна България с център София, но този замисъл остава неосъществен поради отсъствието на достатъчно комитетски структури в този район.

…………………………………………………………………………………….
Според плановете на Гюргевския революционен комитет на Втори окръг се възлагат сериозни задачи. Обсегът е огромен – тук влизат: Сливенска, Ямболска, Карнобатска, Енизаарска /Новозагорска/, Айтошка, Анхиалска /Поморийска/, Месемврийска /Несебърска/ и Бургаска каази, включващи 406 селища и 169 чифлика. Това, което е общовалидно при очертаване на границите на революционните окръзи, е в сила и за Сливенския. Наличието на големи планинска масиви е определящо за реализирането на доминиращата стратегическа идея – преграждането на проходите като предпоставка за изолирането на Мизия от Тракия при настъпление на крупни военни сили на турската армия, както и лишаване на противника от възможности за маневриране. Освен това – извоюваната и отстоявана свободна територия по билото на Стара планина, би се превърнала в изходна база за бъдещите настъпателни бойни действия на въстаниците.

Като разпределя задачите на четирите революционни кръга, Гюргевският комитет предвижда както планомерно развитие на военните действия поотделно, така и съгласуваност и единодействие между тях. Сливенският и Пловдивският, тилът на които би трябвало да бъдат осигурени откъм Балкана от другите два окръга, се налага да играят ролята на авангард пред настъпващите турски сили от Азия. Оттук и произтичащите задачи: прекъсване на пътищата за Одрин и Цариград, на мостове, на Хиршовата железница и пр. Така дейците на Втори революционен окръг, наред с основната цел – масовата подготовка за въстание, трябва да работят и по тези специфични изисквания – планове, въоръжаване, изграждане на базови лагери /нещо, за което се прави успешен опит в Сливенската планина/, осигуряване на военни предводители. Никак не е случаен фактът, че Стоил Иванов Вучков, със своя богат опит на войвода, е изпратен именно тук от Гюргевския комитет.

………………………………………………………………………………
За реализация на всички тези замисли решаващо значение има работата на всички изградени по места революционни комитети и особено на този в Сливен. През март 1876 г. тукашните революционни дейци се събират в къщата на братя Кутеви, за да изберат ръководството на комитета: председател – Нено Господинов Костов /Брадата/, подпредседател – Димитър Кукумявков, секретар – Георги Киряков и касиер – Петър Каракостов. За агитатори в града са определени последните двама, както и Андон Кутев, докато в балканските села агитират Димитър Кукумявков и Димитър Събев. Къщата на Нено Господинов в квартал Клуцохор пък е определена за тайната поща.

Преди да се проследят основните противоречия в този комитет, би следвало да се видят причините, довели до тази усложнена ситуация сред революционните сили в Сливен. От съществено значение за формиране на комитета през 1876 г., особено в началния период на изграждането на ядрото от съзаклятници, е то да бъде по подобие на комитета от времето на Вътрешната революционна организация по времето на В. Левски. Тази задача обаче се оказва само отчасти възможна за изпълнение. Твърде силен е ударът, нанесен от организацията като цяло и на сливенския комитет – един от най-големите южнобългарски, определен от Васил Левски за окръжен през есента на 1872 г. Известно е, че през пролетта на следващата – 1873 г., са арестувани някои от активните членове на организацията в Сливен – Михаил Греков, Атанас Узунов, Таньо Стоянов, Сава Геренов и др., т.е. за съжаление, липсва голяма част от надеждните, проверени кадри на организацията.

И тук сред обстоятелствата, отразили се неблагоприятно върху развоя, деятелността, та дори и върху самочувствието на местните дейци, трябва да отчетем фактора Старозагорско въстание – то не остава без отглас в Сливен и региона в предходната 1875 г. Съществуващите сведения сочат, че се води определена подготовка за участие в това въстание. Сред лидерите в подготовката са Георги Икономов, Сава Авджиев, Петър Кантарджиев, братята Никола и Стефан Газибарови. Погромите, последвали събитията от септември 1875 г., са сериозни – в града се извършват множество арести, изпратен е цял ескадрон кавалерия от Одрин, а според летописа на Хаджи Киро Табака “сам Бог е свидетел на онези свирепства в Сливен и в околностите, които се извършиха в ония времена.”

Значителен фактор, който не бива ни най-малко да се подценява и който до голяма степен определя линията на поведение на комитетските дейци и съмишлениците им през пролетта на 1876 г., е обстановката в Сливен – по това време един от големите административни и стопански центрове на империята на юг от Балкана. Макар и да няма голям постоянен турски гарнизон, тук твърде често се изпращат значителни военни сили. Освен полицейските, в навечерието на въстанието специално са повикани попълнения от един табор /батальон/ от Втори редифски алай /запасен полк/, надхвърлящ 500 пехотинци, въоръжени със съвременни далекобойни пушки. Не подлежи на съмнение фактът, че властите не биха бездействали пред ескалиращата заплаха към империята.

Сред косвените причини, предизвикали остри спорове в сливенския комитет през 1876 г., /макар и по принципни въпроси/, но допринесли за крайните резултати на въстанието като цяло, би следвало да се подчертае още един проблем. За сливенския, а и за останалите революционни окръзи, е твърде чувствителна липсата на единен център за ръководство и цялостна координация, който да движи механизмите на контрол и взаимодействие между бъдещите въстанически центрове.

В хода на подготовката Георги Икономов – един безспорно ценен организатор, напуска Сливен и заминава за Търновския революционен окръг, а впоследствие участва във въстаническите действия в Четвърти революционен окръг. В родния му град съществува реална опасност той да бъде заловен от властта, а делото, за което идва – компрометирано още в началния етап.

……………………………………………………………………………………

Наскоро след заминаването на Икономов в Сливен пристигат Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. Със себе си Обретенов носи оръжие, прокламации, устави, песнопойки със стихотворения на Ботев и Стамболов. Материалите са укрити в къщата на Нено Господинов. Донесено е и знамето, ушито по поръка на Г. Обретенов от сестра му Петрана. Върху него, на зелен копринен плат са били извезани надписите: „Свобода или смърт”, а от другата страна „1 май 1876 г.” На посветените в съзаклятието обущари Кондю Брадата, Алекси Стоянов и Кръстю Кючуков е възложено изработването на чанти за въстаниците. Златарите Кукумявков и Каракостов изготвят печата с надпис „Втори революционен окръг - Сливен” и отливат лъвчета за калпаците. Шият се въстанически униформи от Дечо Панталонджията. Къщите на братя Кутеви, на Добри Пехливанов и др., се превръщат в работилници за леене на куршуми. Д-р Начо Планински осигурява въстаниците с някои необходими медикаменти.

По същество планът за въстание във Втори революционен окръг, приет в края на март 1876 г., в доста от своите пунктове не противоречи на решенията от Гюргево. Действително в Сливен се отхвърля замисълът за повсеместното изгаряне на селищата, за масовото преселение в опорните пунктове. “Не е добре да станем причина за такова опропастяване и наместо гонимата цел ще ни постигне цяла гибелност. Съдбата на хиляди невинни тъй леко да не се решава!” – считат сливенци. Предвижда се обаче много сериозна работа по създаването на подготвени и добре въоръжени чети от много селища; изграждане на сборни пунктове в планините и според главният замисъл – съставяне на Привременно правителство. Надеждите на тукашните дейци са, че към освободения район ще се присъединят нови въстанически сили; задължително ще се действа в пряка връзка с Първи Търновски революционен окръг. Така планът за подготовката на въстание в Сливен, въпреки някои възражения на Ил. Драгостинов, се утвърждава от комитета и по този план започва същинската сериозна работа.

……………………………………………………………………………………

Настъпва, макар и условно приет, вторият период от дейността на сливенци, когато за кратко време трябва да се навакса толкова много. Преди всичко се засилва агитационната дейност – изпращат се куриери, пишат се писма, възвания, организират се тайни събрания. Захари Ив. Буюклиев – един от “най-верните апостоли на комитета”, разнася “тайним образом писмата на въстаническите главатари”. Посещава и убедително подстрекава по-будните между населението за въстание в Сливен, Нова Загора, Кортен, Раховица /дн. Горна Оряховица/, Лясковец дори и в самия вилаетски център - Одрин. Лично Г. Икономов изпраща З. Буюклиев с тайни поръчения до Иван Цанков – началник на Ямболската гара, до Нова Загора, Кортен и последно до Ради Иванов – началник станция в Харманлий. Точни са спомените на куриера, че тези поръчения “носеха сигнал за общото въстание, в което да вземат участие находящи се тука български юнаци по железницата”. Георги Обретенов обикаля полските селища западно от Сливен – Кортен, Голямо Шивачево, Твърдица. Стоил войвода посещава често Кипилово и поддържа връзка с еленски, златаришки и лясковски революционери. С подобни задачи в някои близки сливенски села са натоварени Нено Господинов и Георги Киряков. Димитър Събев и Димитър Кукумявков продължават обиколките със същата цел из котленските села. Самият Главен апостол – Иларион Драгостинов работи конспиративно в Ямбол.

Стремежът на местните дейци е не само мобилизация на значителната по обхват комитетска мрежа, но и стабилната и военна подготовка – всъщност това са въпроси, по които в сливенския комитет няма разногласия. Поддържат се връзки с революционните ядра както в полските и балкански села, така и в по-големите организационни средища – Ямбол, Карнобат, Котел, Твърдица, Хаинето /Гурково/, Нова Загора, Терзобас /Шивачево/, като се спазват основните принципи за конспиративност и стратегическите изисквания по подготовката на въстанието. Отделя се внимание и на по-отдалечените региони – Бургаско и Странджанския край. В спомените на някои от участниците в тези събития се срещат интересни сведения за Сава Катрафилов, Стефан Шивачев и тяхната работа в Странджа, като едно от подходящите места за бази на бъдещите въстанически чети.

…………………………………………………………………………………….

В началото на м. май Стоил войвода напуска Сливен и се отправя към Балкана. Там вече има излезли няколко комитетски дейци, застрашени от арест в града, впоследствие идват и други по същата причина. Оформя се ядрото на бъдещата чета с войвода Стоил Иванов Вучков. Сред първите четници са: Михаил Гаджалов, Илия Маджаров, Кондю Кавръков, Михаил Мухтаров, които са в постоянна връзка с революционните дейци в Сливен. Започва складиране на оръжие и хранителни припаси при старото хайдушко сборище Куш бунар. В случай на нужда въстаническият лагер в планината е предвидено да служи за убежище на преследвани от властта комитетски дейци, а след това да се превърне в база на бъдещата въстаническа армия.

Разтревожена от някои настойчиви сигнали, властта изпраща потеря в Балкана, за да издирва четниците. На бюлюкбашията /командир на дружина/ Али байрактар е възложено да открие и ликвидира сливенските бунтовници. По това време тяхната чета се укрива западно от връх Българка. Те устройват засада на потерята в местността Колишница, където с един точен изстрел Стоил войвода прострелва главатаря на потерята и последната се разпръсква. Този въоръжен сблъсък, от една страна, повдига духа на готвещите се за въстание сливенци, но от друга повишава бдителността на властите, които се поставят в положение на бойна готовност.

Атмосферата в град Сливен се изостря още повече, когато е арестуван куриерът на революционния комитет, изпратен с писмо до Търновския окръжен революционен център. По този начин властта се добира до сведения за дейността на председателя на Сливенския комитет Нено Господинов и последва телеграфическа заповед за неговото незабавно арестуване.

В такава напрегната обстановка тук идва съобщението за преждевременното обявяване на въстанието в Четвърти революционен окръг, което налага незабавни действия. Революционният комитет решава да изпрати известието за обявеното въстание до полските села с указание тамошните въстаници да се отправят към определените места в Балкана. Пратеници със същата задача заминават за селищата от балканския район и за Ямбол.

На 3 май вечерта в дома на братя Кутеви се събира малка група от посветените в революционното дело сливенци – най-решителните и най-безкористните. Между тях са Андон Кутев, Петър Бянов, Ставри Ненчов, Петър Гиндев и др. Въстаниците целуват знамето, развято от Драгостинов и се отправят за Клуцохор, за да вземат оръжието, скрито в градината на Нено Господинов. Преките пътища за Куш бунар са блокирани, затова през м. Урум тарла те стигат до Къшленските лозя, където се срещат със Стоил войвода. Групата се събира около Куш бунар и там няколко дни очаква да се присъединят други въстаници. Само петима революционери от Ямбол, водени от председателя на местния революционен комитет Георги Дражев, достигат до сборния пункт. Уплахата парализира съмишлениците на делото в градовете и селата във Втори революционен окръг и те не успяват да направят следващата крачка – да излязат на открита въоръжена борба с поробителите. Строгите мерки на властта и готовността на нейните въоръжени сили /войска и башибозуци/ да потушат бунтовните прояви на българите сковават инициативата на част от посветените в делото, които остават пасивни при настъпилите събития.

…………………………………………………………………………………….

Революционният съвет на четата, в състав: Стоил войвода, Иларион Драгостинов, Георги Обретенов и Георги Дражев, решава да осъществи набелязания план. Замисълът е първо да се завземат балканските села, да се увеличи техният брой, след което да се влезе в Котел и така да се създаде очакваната широка въстаническа база. На 7 май четата, строена пред развятото знаме, връчено на новоизбрания знаменосец Стефан Серткостов от Сливен, изслушва пламенните думи на главния Апостол, който припомня свещения им дълг – да отдадат живота си за свободата на Отечеството. Пред кръстосаните сабя на Драгостинов и пушката на Стоил войвода въстаниците минават един по един с клетвените думи, целуват развятото знаме и запяват песента „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари”.

Изключително ценни са сведенията за качествата на Стоил войвода като военен предводител на въстаническата чета – отговорен, предвидлив, всеотдаен в стремежа си не само да изпълни уговорката с „търновци” /да се установят връзките с въстаническите чети от Първи Търновски революционен окръг по прохода Демир капия/, но и да опази момчетата си. В спомените на съвременници четем: „Неговото място никой не знаяше: ни де стои деня, ни де ляга нощя …обикаляше караулите дали са будни, тъй и момчетата дали са предпазливи…Той издалеч пазяше и нагледваше дружината си и не даваше птиче да прехвръкне. Денем не смееше никой да го наближи, а отдалеч даваше само заповеди и разпореждаше кое как да върши дружината. При него бяха свободни да отиват: Иларион, Г. Тихов и Г. Дражов. От гръмливият му глас треперяха момчетата.”

……………………………………………………………………………………..

Четата се отправя за село Нейково през местностите Харамията и Дивеците. При Еневски кладенец се спират, за да обсъдят по-нататъшния си път. Решено е да се разделят на две – едната част минава покрай десния бряг на река Нейковска, а другата настъпва от юг. Навлизайки в селото четниците пеят бунтовни песни. Посрещнати са радушно от населението и към тях се присъединяват около 30 души, между които е 60-годишният Ради Мухтаров – Дели Ради. На селския площад свещеникът Тодор освещава въстаническото знаме.

Към обяд по пътя край Клепалото и Песи дол четата се отправя за село Жеравна. Няколко заптиета излизат извън селото, но се разбягват, когато бунтовниците се приближават. Четниците се събират на хармана сред селото и забиват знамето. Към тях се присъединяват само 20 младежи, другите желаещи са спрени от упоритата съпротива на жеравненските чорбаджии. Свещеникът Руско Георгиев заклева въстаниците, а Васил Желчев, четник от Сливен, стрива барут в шепата си и го поднася на всеки новопристигнал да го помирише, като символично бойно кръщение. От Жеравна се изпращат известия до околните села – тамошните въстаници да се отправят към новия сборен пункт – връх Разбойна. Четата брои вече повече от 70 души. Точният им брой не може да се установи, тъй като не е запазен пълен списък. По социален състав четниците са най-вече земеделци, дребни занаятчии и няколко наемни работници.

Неочаквано лошото време /дъждът се превръща в сняг/ е сериозна пречка за четата да стигне до връх Разбойна. Тя слиза към къшлите около Руси кладенец, откъдето взема наличното складирано оръжие. Междувременно турската власт, уведомена вече за събитията, изпраща башибозушки потери и редовна войска. В местността Кадън кория четата е посрещната от голяма потеря и започва първият голям сблъсък с башибозуци, редовна войска и черкезка конница. В сражението е ранен и Стоил войвода. Като се оттегля в посока село Кипилово, четата води бой с преследващите я турски части, където отново е ранен войводата. Над село Раково се води тежък бой, в който загива безстрашният революционер, военният инструктор на Сливенския революционен окръг Георги Обретенов. Неговата гибел е удар за бунтовниците, а четата е лишена от един смел и самоотвержен водач, какъвто е синът на баба Тонка Обретенова.

Силите на въстаниците бързо намаляват, мнозина от тях са ранени, пушките им стават негодни за водене на стрелба, заради влажното време. Около Соук бунар падат убити Кръстю Кючуков, безстрашният Дели Ради и много други въстаници. Мястото, където загива непокорният нейковец, е наречено по-късно Делирадева поляна.

Пътят на четата към Кипилово е препречен, затова тя се спуска към местността Кална усоя и изворите на река Луда Камчия. Тук падат нови жертви и става разпръскване на няколко по-малки групи. Иларион Драгостинов, Стоил войвода и десетина четници се насочват към прохода Демир капия /Вратника/, където влизат в нова престрелка с преследващата ги потеря. В тази схватка загиват главният апостол Иларион Драгостинов, знаменосецът Стефан Серткостов и др.

Останалите живи четници, водени от Стоил войвода, си проправят път през Балкана към полето, където се опитват да влязат във връзка с комитетски хора от Терзобас /Голямо Шивачево/. На 12/24 май в това селото е изпратен Андон Кутев, но той е заловен от турците. Въстаниците се опитват да преминат река Тунджа и да навлязат в Средна гора. Те обаче не могат да пресекат пълноводната река, още повече, че са изтощени от глад и умора. Остават за почивка във върбалаците около редките ръжени ниви в местността Сатма чешма, под село Близнец. На 13/25 май сутринта са обградени и заловени от голяма турска потеря, която повежда четниците към Сливен. Вбесени от предизвикателната гордост на войводата, аскерите му отрязват главата след жестоки мъчения. Част от заловените въстаници са обесени във вилаетския център Одрин, а Георги Дражев в Ямбол; Михаил Гаджалов в Свиленград, Кондю Кавръков в Нова Загора. Тримата бунтовника – Андон Кутев, Васил Желчев и Ставри Ненчев са обесени на 13 юли в Сливен, на Старата круша пред бъдещата сграда на читалище „Зора”. Много от арестуваните са съдени и изпратени на заточение в крепостта Акия и в Диарбекир.

Погромите и насилията задушават бунтовните огнища във Втори сливенски революционен окръг. Затворът и конакът са препълнени със заподозрени хора. Сред чаршията и дори в Клуцохор /в чисто българските махали/ зачестяват нападенията над дюкяни, маази и къщи. Башибозуците вършат многобройни изстъпления над богатите села Медвен, Нейково, Жеравна, в селищата от Ямболската кааза и др.

Особено показателна в тези трагични времена е дейността на първия Сливенски митрополит Серафим за спасяването на града и редица селища от района. Заради неговите молби пред Шевкет паша са пощадени от погром град Сливен и селата около Бояджик, заплашени от същата жестока участ. Като истински духовен водач на своята епархия, той изразява позицията на младата Българска екзархия в нейния стремеж – да бъде защитник и с достойнство да отстоява гражданските права и духовната свобода на своя народ.

Недостатъчната подготовка, разногласията сред комитетските дейци, липсата на координирани действия между революционните окръзи, арестите в Сливен непосредствено преди избухване на въстанието и още поредица причини, допринасят то да не вземе очакваните за Втори окръг размери. Историческата обективност ни задължава да отдадем заслуженото обаче на десетките съзаклятници и водачите на въстанието, на четниците на Стоил войвода, потеглили към Балкана с призивите на Иларион Драгостинов – “От днес нататък ставаме жертва на народа си. Да вървим напред и Бог да ни е на помощ!”
………………………………………………………………………………..

Под знамето на Ботевата чета
На 17/29 май 1876 г. от дунавския бряг при Козлодуй започва безсмъртният поход на Ботевата чета. Преди да напусне кораба „Радецки”, в едно от последните си писма поетът революционер прави своето знаменито завещание: ”Работете, братя, работете! Сега е времето да покажем своите способности и своя патриотизъм…Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва” се сбъдва!”.

За подготовката на чети извън българска територия се говори още по време на заседанията на Гюргевския революционен комитет, тъй като в плана му се предвижда във въстанието да се включи и революционната емиграция от Румъния, Сърбия и Южна Русия. В началото на април 1876 г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов започва сформирането на голяма чета, която трябва да се прехвърли в България веднага след обявяването на въстанието. Впоследствие, като отчитат развитието на събитията в страната, е взето решение четата да се насочи към Враца, тъй като там силите на местната комитетска организация са запазени и съществува възможност за вдигане на въстание в Трети революционен окръг. Четата на Христо Ботев, състояща се от 205 бойци, се отправя за Врачанския Балкан. Милин камък, Камарата, Купена, Околчица стават символи на дързостта и саможертвата, с които българите са готови да заплатят правото си да имат своя свободна и независима държава.

Съкрушени от гибелта на своя войвода, четниците се разделят на три големи групи, с цел да се отправят за Средногорието, където те считат, че все още въстанието продължава. Принудени да се разпокъсат на малки групи, все по-трудно си пробиват път през плътния кордон от черкези и башибозуци. Много от четниците загиват, а десетки попадат в плен.

В този безсмъртен поход на Ботева чета участват няколко сливенци: Димитър Стефанов Казака, Димитър Николов Дишлията, Петър Паскалев от село Глушник, Александър х. Димитров Чендов, Хаджи Костадин хаджи поп Димитров Костов, Никола Иванов Кючуков, Стефан Лазаров Газибаров, Димитър Кутев Ганчев.

В първото сражение на Милин камък падат убити Петър Паскалев и Стефан Газибаров. Възпитаникът на Одеското военно училище Х. Костадин хаджи поп Димитров успява да стигне до София с брата на Васил Левски – Петър. Укриват се до получаване на амнистия и сливенецът се връща в Русия да продължи образованието си. Най-малкият четник на Христо Ботев е 16 - годишният Александър Чендов, който е убит след предателство край Орхание /дн. Ботевград/. Никола Кючуков и Димитър Кутев са заловени и изпратени в Софийския затвор, откъдето са освободени също след намесата на международна комисия. Години по-късно Н.Кючуков издава своите „Записки”, превърнали се в ценна изворова база за героичния поход на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица през 1876 г. Димитър Дишлията, другар на Хаджи Димитър от детските години, се откъсва от четата, но е арестуван и изпратен в Русе. Осъден е на 15-годишно заточение, едва след Сан Стефанския мирен договор се завръща в родния град Сливен, където наскоро умира.

Димитър Стефанов Казака е едва 22 годишен, когато слиза на българския бряг край Козлодуй – май 1876 г. В голямото сражение на четата при Милин камък е ранен смъртно знаменосецът Никола Симов – Куруто. Точно тогава Ботев предава знамето на четата в ръцете на младия сливенец. Това знаме гордо се вее при най-тежкото сражение – на Околчица и Камарата /където загива Хр.Ботев/, а след това е препасано около кръста на знаменосеца. След тежки преходи и сблъсъци с башибозушки банди, Д. Казака стига до Кремиковския манастир. Ранен, откъснат от другарите си, той става жертва на предателство. Заловен е от потеря в гората край манастира, където е подложен на жестоки мъчения, насечен от ятаганите на турците, за да намери героичната си гибел. По-късно на това място поколенията българи издигат малък паметник, посветен на втория знаменосец на Ботевата чета.

През 30 – те години на миналия век, край манастира се прави възпоменателен събор, с присъствието на столичани, хора от околните селища, на Сливенската културна дружба в София, на сливенското студентско дружество и др. Пристигат представители на тогавашното Министерство на просвещението, Военното министерство, специална делегация от родния град на Д. Казака – Сливен. Хилядното множество почита паметта на втория знаменосец на Ботевата чета от 1876 г.

……………………………………………………………………………………

…………………………………………………………………………………………………..

На 16 срещу 17 май 1876 г. четата на Таньо Стоянов преминава с рибарска лодка на българския бряг, източно от Тутракан, между селата Дунавец и Пожарево. Четниците носят знаме с надпис „Свобода или смърт”. Те се насочват към Стара планина, с цел да се свържат със сливенските въстаници. Пътят им преминава през Лудогорието, край турски и смесени българо - турски села, откъдето не получават очакваното подкрепление. Четата установява връзка с местни революционни комитети, но надеждите не се осъществяват. Таньо войвода си поставя за задача да привлече нови въстаници от Разградско и Ескиджумайско /Търговищко/, от Шуменско и след това да се отправи към Сливенския Балкан, където да се слеят с въстаническата армия от Сливенско.

Малкият боен отряд скоро е открит и по следите им тръгват потери. Помощникът на войводата Стефан Николов - бивш хайдутин от Лудогорието, е изпратен в село Побит камък за връзка, но попада в ръцете на преследвачите. Направен е опит за освобождаването му, но това забавя и затруднява бързото движение на четата. На 25 и 26 май тя води сражения с потерите, като успява да се отдалечи от тях. Четниците заемат удобна позиция на Керчан баир край днешното село Априлово, Поповско. Отново са открити и водят бой през целия ден. Нанасят на турците значителни загуби, а през нощта успяват да се промъкнат през тяхното разположение. На 27 май/8 юни, докато четниците почиват на хълма Куш тепе, пътят им е отрязан от многобройна потеря, подсилена от стотина конници редовна войска. Въпреки отчаяната си съпротива четата е разгромена и разпръсната. В ръкопашен бой в подножието на Керчан баир, край една воденица на река Черни Лом загива Таньо войвода, съсичайки няколко от своите противници, преди да падне убит. Останалите четници са заловени или избити. Решителността и жертвоготовността на четниците изумява врага. Самият факт на появяване на четата и нейният 200 -километров поход през Североизточна България, смущават и тревожат основателно вилаетската управа в Русе и властите по места.

……………………………………………………………………………………

В международния отзвук за събитията през бунтовната пролет на 1876 г. се налагат с респект и възхищение от българите, дръзнали да защитят правото си на независимост под обричащия девиз “Свобода или смърт!”. От друга страна предизвикват искрено съчувствие и съпричастност, премесени с възмущение и порицание за невижданите зверства.

Важно значение за популяризиране на българската кауза имат анкетните комисии с чужди представители, обиколили опожарените и пострадали селища. И днес техните наблюдения са ценен източник, защото анализът на събитията и личностите от миналото ни, изводите и оценките, в ретроспективен план, са част от знанието за историческата ни драма преди 140 години.

Една от най-прецизните анкетни комисии е тази, в която са включени американският консул в Цариград Юджийн Скайлър, журналистът Дженуариъс Макгахан - кореспондент на в. „Дейли нюз”, руският дипломат княз Алексей Церетелев, германският журналист д-р Карл Шнайдер. За преводач на комисията е избран Петър Димитров, роден в Жеравна, преподавател в Робърт колеж в Цариград. Комисията посещава разорените селища в Четвърти революционен окръг, а на 1 август 1876 г. пристига в Сливен. Петър х. Димитров подпомага активно събирането на сведения от тази анкетната комисия не само чрез познанията си по английски, френски и турски езици, но и с умението си да предразположи сънародниците си към искреност пред чуждия консул, да ги убеди в неговите благородните помисли.

Мисията на френския дипломат Албин Розе, аташе във френското посолство в Цариград, също има своето голямо значение за решаването на българския национален въпрос. Албин Розе посещава разорените селища в Южна България и прави критични бележки към доклада на турския пратеник, озаглавени “Опровержение на рапорта на Едиб ефенди”. Последният посещава пострадалите селища в Одринския вилает, но дава преднамерено необективни сведения за положението там след разгрома на въстанието.

Френският дипломат обхожда същите места, но впечатленията му са различни. Неговите бележки допълват представата за въстанието през април 1876 г., като засягат събитията във Втори Сливенски революционен окръг. Розе не пропуска да включи в анкета си и разореното село Бояджик, където изстъпленията са особено жестоки. Уточненията, които той прави, относно погрома от ордите на Шевкет паша над селото, са от особена значимост. Розе отбелязва, че селяните отказват да посрещнат бандата мародери като представители на централната власт и да им предадат оръжието си. Без друга основателна причина, селото е обкръжено от войската, като населението, къщите и църквата са подложени на масово унищожение. Особено важно е сведението на французина за допълнително избиване на селяните: “Петнадесетина селяни, които се намирали тогава на полето и се спасили от това нещастие били откарани при Шевкет паша. Той се престорил , че им прощава, но оставя башибозуците да ги убият… Никой не се спаси.”

На 30 ноември 1876 г. в Сливен пристига официална турска комисия, целяща да демонстрира загрижеността на властта, относно злодеянията на Шевкет паша в Бояджик, Ямбол и Сливен. В нея обаче е включен английският консул Ричард Рийд, факт, който я прави по-полезна за българската кауза. Сливенци връчват на английския дипломат адрес с упование за подкрепа и справедливост. По настояване на Рийд властта дава разпореждане, намиращите се до този момент на сметището на града глави на убити въстаници, да бъдат погребани по християнския обичай. Комисията оправдава Шевкет паша, но присъствието на английския консул Ричард Рийд има заслугата да се постави още веднъж на дипломатическо ниво необходимостта от решаване на българския въпрос.

Важно значение за популяризирането на българската кауза през 1876 – 1877 г. има и дейността на Стефан Панаретов от Сливен, тогава преподавател в Робърт колеж в Цариград. Дипломатическите инициативи за решаване на българския въпрос започват с мисията на проф. Стефан Панаретов в Лондон - начало на дългогодишната му дипломатическа кариера. Там той запознава видни политически и дипломатически представители със събитията в България и успява да спечели последователни защитници на националната ни кауза.

…………………………………………………………………………………..
Опитът за масово народно въстание във Втори Сливенски революционен окръг през 1876 г. е безуспешен, но същевременно Балканът е осеян с гробовете на избитите четници на Стоил войвода; пред конака в Сливен и Жеравна стоят за назидание побитите глави на бунтовниците. Вековните клони се огъват от поредица бесилки… Делото на априлци изведе събитията до предопределеното – битката е изгубена, но големият сблъсък – военен и дипломатически тепърва престои. Реалните практически резултати не закъсняват: предизвикан е огромен външнополитически отзвук, довел до превръщане на Българския въпрос в силен акцент в общоевропейската политика. Затова с основателно самочувствие, след години, Нено Господинов, председател на сливенския революционен комитет през 1876 г., ще напише и отсъди за Априлската епопея: „Нашето дело е едничкото, великото, самостоятелно българско дело,… ние нямахме зад гърба си никоя сила, не по чужда команда и чуждо оръжие, със собствените си сили се борихме!.”

………………………………………………………………………………………

Четата единодушно избира за знаменосец един от най-смелите четници, доказал се в подготовката за въстанието – Стефан Серткостов от Сливен, 24 годишен. Той излиза пред строя, Главният Апостол му връчва знамето с думите: „Стефане! Дружината те одобри за знаменосец…В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест и гордост, за да ги опазиш непочернени и да са по-скъпи от душата ти. Помни го и свържи душата си о него. Ако умреш, тогава да са разделиш от него”!

След клетвата на четата при „Куш бунар”, изправен до знамето пред всички, Стоил войвода бащински „заръча” на своите четници: „Момчета! От вас мнозина не са ходили на бой и не знаят да се пазят. Сега слушайте! Като видите, че наближава потеря или други, ако има напреде ви дърво, камък, долче или могила, свийте са да са невиждате и от там вземайте на прицел и хвъргайте /стреляйте- б.а./.., и пак припълзявайте и пак мерете и хич да не се страхувате, че чиляк колкото по го е страх, по се забравя и се забърква. Ако чуете глас да казва, „Удряйте”, всички там тичайте и удрете!...Пушка напразно да не хвъргате, а като вземете на кез /мерник/ добре, което мерите, тогаз хвъргайте!Ако някой падне или се рани, да не се уплашвате, нито окото ви да мигне!...Болежката колкото не я окайваш, тогаз по не боли. Глас да не се чува да викате на другарите си, ами като вълци да душите дирята и не се разделяйте, и не се загубвайте! Се като рой подир знамето да пристъпвате!

Из “Възванието” към революционните дейци /написано и представено от Главния Апостол на окръга - Иларион Драгостинов в Ямбол/:

“Милий български народе!

Всички народи около тебе се наслаждават от доброчест живот в всяко отношение. Само ти и твоите съжители, които сте имали злочестината да се управлявате от турското правителство, сте лишени от неоспоримите права за всеки човек и тежко стенето под едно варварско иго. Особено ти, милий народе, никак не можеш да помислиш, че живееш като народ; само тебе е най-строго под жестоки наказания запретено най-законното нещо – народното ти просвещение; само твоите занаяти се намират в първобитното си състояние; твоето земеделие и търговия са съвършено убити; честта, имотът и животът на твоите деца са всякога изложени на произвол и на подигравка; само ти не намираш отеческо правосъдие там, дето го търсиш.”

Никола Обретенов в писмо до майка си Тонка Обретенова:

Относно слуховете за смъртта на брат му Георги Обретенов, бъдещият помощник- апостол на Сливенски революционен окръг. “Дано не е истина за Георги. Ако ли е пък- то вий не трябва да се скърбите, а, напротив, да се радвате, че имате такива синове, които всички ще измрат за отечеството си. Хор/а/та ви мразели, приятелите ми бягали от вас- и то нищо, ще дойде време, в което историята ще покаже коя е и каква е била Тиховата фамилия. Ако убият брата ми, както и другите двама, то аз барем ще отмъстя за всичките. За /това/ вий бъдете решителни и работете мъжки зарад синовете си наместо. Не се бойте от затвор или бесило, нека обесят и заточат и една жена. Бъдете патриотка и работете за отечеството си България. Казах ви не се страхувайте…”

<sup>Материалите подготвиха: Мария Кирова и Росица Георгиева

Отдел „История на българските земи ХV – ХІХ в.”

Регионален исторически музей - Сливен</sup>

Литература:
Д.Т.Страшимиров. История на Априлското възстание, т.ІІ, Пловдив

1907.

В: Годишник „Българско Възраждане.Идеи, личности, събития”, т.VІІІ, С., 2006; Юбилейно издание на Общобългарски комитет «В. Левски» по повод 130 г. Априлско въстание.