Арестантинът Петко Лисичката, дребен крадец, върви напред, а три крачки след



Дата15.11.2017
Размер273.44 Kb.
#34669
Елин Пелин

Хитрец
Арестантинът Петко Лисичката, дребен крадец, върви напред, а три крачки след

него върви полицейският стражар Иван Кьосето, с пушка на рамо.
Полето пусто. Път кален и безкраен. Цялата земя мъртва и мокра като удавена

бабичка. Небето се слупило над земята облачно, грозно и безнадеждно.


- Такова ли време избрахте да ме карате, господин старши! Можеше да се почака -

говори Лисичката и цапа из калта, с ръце, мушнати в джобовете на излинелите си

потури, окаляни до пояса. Мъничките му сиви очи се въртят на всички страни,

като че гледат има ли нещо за кражба.


- То не е моя работа! Началникът заповяда и аз те карам! - отговаря стражарят и

клопа с чизмите след него.


- Началникът като е сляп, та не вижда, ти нямаш ли уста да му кажеш? -

възразява арестантинът.


- Как ще му кажа! Той е началник и аз съм длъжен да изпълня заповедите му. Нищо

не мога да приказвам с него - отговори важно полицейският и изтри

несъществуващите си мустаци.
- Ами аз как приказвам с тебе?
- Нашата работа е друга.
- Как друга? Ти си, да речем, началник - а аз твой подчинен.
- Ти по служба не си подчинен - обяснява стражарят, - а тъй. Свободен си...
- И тебе господ такава свобода да даде!
Лисичката се обърна и тихо се засмя срещу лицето на стражаря.
- Ами да ти заповяда началника, да речем, да биеш брата си, какво ще правиш,

господин старши?


- Ще го бия и туйто!
- Как така ще го биеш! Няма ли да ти домилее, да размислиш, че за някаква си

нищожна заплата биеш брата си? Да те чукне, тъй, съвестта? - разсъждава

Лисичката.
А бе то човек, ако вземе много да му мисли - така е... Ама заповед... не може!

- отговаря виновно стражарят.


- Тогава ти не си за жалене!
Арестантът наведе глава и мълчаливо зацапа из калта.
- Гледай какъв си опак човек! - мъмре след него стражарят. - В най-гъстата кал

цапаш. Не виждаш ли


стъпки?
- Аз се по чужди стъпки вървях, затова влязох във вашите ръце, господин старши!
Лисичката вижда, че стражарят не е старши, но го ласкае.
- По приказките личи, че си умен човек, приятелю, пък да идеш да крадеш!
- Ако остане на глупавите да крадат, тежко и горко на България, господин

старши!
Настъпи мълчание. Лисичката тръгна вече с наведена глава и се замисли нещо.

Стражарят вдигна с ръка полите на шинела си и изпсува времето. Пътят напусна

полето н полази въз един храсталат баир. По голите шубраци висят едри капки от

скорошния дъжд. Отстрани на пътя, като някакви странни животни, са налягали

един през друг големи, мокри камънаци и спят като всичко наоколо. Над пътниците

безшумно прелетя някаква си птица.
- Ех, защо не съм и аз птица! - въздъхна стражарят, който едвам мъкнеше

широките си тежко подковани


ботуши. - Колко ще ми с леко!
- Хубаво ще бъде...хвъркат стражарин! - засмя се замисленият арестант. - Вие

така и така цвъкате, дето трябва и дето не трябва, какво щеше да бъде пък, ако

бяхте птици.
- Само да не влизаме в капана като тебе - отвърна стражарят.
Пак настана мълчание.
На пътя изскочи заяк и страхливо застана на няколко крачки пред тях.
Лисичката се спря и викна високо:
- Мери, господин старши!
Заякът, подплашен, избяга в храсталака. Стражарят и арестантът се спряха и

дълго гледаха подире му.


- Ама че си туткав, господин старши! Мерне ли ти се - бий! Изпусна лова. Защо

мъкнеш тая цепеница на рамото? Разигра ми се ловджийското сърце... Да видя заяк

и да не гръмна след него! Умирам от яд...
Арестантът седна на един камък и извади цигара.
Стражарят също седна.
Та ти си ловджия, а? - попита той Лисичката.
- Ех! - въздъхна арестуваният.
- Пък аз съм страшно вързан в ръцете - не мога кола със сено да ударя!
- Право да ти кажа, приятелю, яд ме е на тебе. Изпуснахме заяка... Че хвърли му

тамо нему един


куршум, да му се разиграе сърцето! Ти за мене ли ги пазиш? - Не бой се, аз не

съм убил никого, та да бягам. Аз и без конвой бих си отишъл, дето ме пратят.

Най-много три месеца ще лежа, па ще ме пуснат. Не бой се, че ще бягам, господин

старши. Не ми се ще да си затварям къщата. Ех, с твоята пушка аз бих ударил

врабче на триста крачки!
- Аз имам един чича, той е такъв. Едно око има, ама знаеш! - въздъхна с гордост

стражарят.


- Пък аз, може лъжа да ти се стори, кога бях войник, ударих с пушката едно

врабчо яйце на триста крачки.


- Може, защо не! Моят чича... просено зърно в торба удряше! - възразява пак

насмешливо стражарят.


- Виждаш ли оная сойка на дървото горе - сочи арестантът. - Ако я не застрелям

с една ръка... тъй, човек да не съм!


- Далече е...
- Ако е далече... Ще я порна, та няма н да мръдне! Да се ловим на бас, господин

старши!
- Ще изгубиш.


- Не! Дай пушката!
Лисичката полека, като не снемаше очи от сойката, взема пушката от коляното на

стражаря, който си палеше цигара, и се прицели. Стражарят заследи с внимание.


Лошо съм седнал...чакай! - рече Лисичката и се изправи. После погледна

стражарина и извика сойката:


- Пшът!
Тя изкряка и отлетя.
- Сега ставай, господин старши! Пък аз да повървя след тебе! Хайде, напред!
Стражарят, като видя пушката си в ръцете на Лисичката, пребледня от страх.
- Лисичка, не шегувай се! Дай ми пушката!
- Ще ставаш ли? Е, ти знаеш. Ако не щеш - сбогом!
Арестантинът шумна в храстите.
- Какво правиш, ей? Лисичка... Хайде, ела да вървим!
- Ти върви сам, господин старши, моя път е на друга страна!
Лисичката бързо запрескача храстите, премина едно долче и излезе насреща.
- Къде бре, ей! Не се шегувай бе! - завика стражарят, побъркан от страх. -

Какво правиш? Ти искаш аз да лежа в затвора вместо теб? Ела, бре човек! Ще

пострадаш, ти казвам!
- Аз да не лежа, та друг, който ще, нека лежи! - обади се Лисичката, без да се

обърне, и се изгуби в гората, над която падаше гъста мъгла.


Стражарят погледна наоколо, сякаш искаше помощ, по пътят беше пуст. Баирите

намръщено се гледаха един друг. Гората мълчеше. Из храстите се белееше

разпръснато вкаменело стадо от канари. Една креслива сойка прехвръкна, присмя

се на това мълчание и отлетя нанякъде.


Стражарят седна край пътя и като не знаеше какво да прави - заплака.

Елин Пелин

Започването на един ден
Нощта още не беше се вдигнала от планинските усои. По върховете току-що бе

паднал първия поглед на слънцето и белите малки мъгли, които лежеха тук-там над

горите, се раздвижиха. В дълбокия пролом между скалите се пробуждаше мътната

река и засилваше шумът си.


Заедно с първите лъчи, които блеснаха по канарите, над тях израстна пъргавата

фигура на човек. Той изпълзя дебнишком, изправи се и загледа наоколо. В ръката

му блестеше желязната цев на пушка. Уплашени от сянката му, по канарата се

разхвърчаха облак гълъби, вдигнаха се високо и отлетяха.


Във въздуха се разнесе остър радостен писък. Отнякъде долетя младо соколче,

завъртя се на неукрепналите си криле, затрепера във въздуха и записка. Живо и

тревожно се разнесе тоя писък в свежия утринен въздух и по горите наоколо се

разлетяха малки птички. Един гълъб се вдигна като подхвърлен камък от скалата.

Внезапно пробуден от писъка на младия сокол, той литна сънен право към него.

Младия хищник заигра във въздуха и го подгони.


Човекът дигна пушката. Но двете птици бяха далеко и той я сне, без да гръмне.
Гълъбът се върна ужасен и се устреми право към срещната гора. Там внезапно

направи един рязък завой, види се, подплашен от друго нещо, и пак се върна към

скалата.
Но там стоеше ловецът и металическият блясък на оръжието се видя зловещ на

невинния гълъб. Той счупи правия си полет и се спусна ниско над дълбоката мътна

река.
Младото соколче не се уплаши. То още не знаеше какво е човек. Него го тласкаше

страшния хищничиски инстинкт към сивия гълъб. Тънкото фюфюкане на гълъбовите

крила го възбуди. То се изви, засили се и настигна жертвата. Гълъбът ужасен го

усети над себе си и падна съвсем ниско над водата. Над него като пуснат камък

се устрели сокола. Тогава гълъба, който бе по-опитен, се плъзна над само водата

и се вдигна високо. Соколът не можа да се задържи в устрема си и падна с

разперени криле в мътната дълбока вода.
Силен гърмеж процепи тишината на тоя самотен кът сред планината и няколко върха

се обадиха един на друг с ясно ехо. Сивият гълъб, който избегна опасността от

сокола, се обърна във въздуха и падна убит почти пред краката на ловеца.
Водата понесе неопитното соколе. То напразно махаше криле, за да се вдигне пак

във въздуха. Краката му не намираха подпора и ледените капки на водата, която

разбиваше с криле, падаха като съчми по перата му.
Уморено, то се отпусна над леките вълни и водата бавно и спокойно го понесе. Но

то не губеше надежда, обръщаше глава на всички страни и кръглите му очи не

изпущаха нито една сламчица, която плаваше по водата. То се дърпаше с усилие и

завитата му човка зяпаше към скалите, които със страшна тежест надничаха над

реката, като че искаше помощ от тях.
Най-после течението го отнесе до подножието на една канара и го блъсна в нея.

Соколето изписка и се закачи на някакъв стар корен, измъкна се полека и застана

в една малка дупчица под камъка. Пред него се разстилаше реката, над него

нямаше простор, крилцата му бяха мокри. Соколчето се сви разтреперано от студ и

преживян ужас.
Откъм отсрещната гора се чу писък - жален, тревожен зов. Соколицата майка

търсеше детето си. Тя мина над главата на ловеца, изписка над срещните сипеи,

завъртя се над канарите, над пещерите, над бездните. Тя се спущаше ту ниско над

земята, ту се издигаше високо над всички върхове.


И там, от висинето, неяното майчино око видя треперящото дете и сърцето и се

сви. Няколко остри писъци екнаха над скалите. Тя се спусна като стрела,

доверявайки се на своите яки, опитни криле, мина над реката толкова ниско, че

закачи водата с нозете си. Тя обиколи неопитното соколче, и не намери място

къде да кацне при него. Тогава тя се опита да го подмами с полета си. Но то бе

мокро, уплашено. То пухаше с криле, пищеше и не смееше да се вдигне.


Тогава майката се спусна и го клъвна по главата. Соколчето подскочи изненадано.

И като се видя на крилете си, литна с радостен писък. Майката се завъртя около

него и го изведе из усойната сянка на канарите в чистия въздух, напоен с лъчи,

и нейните радостни викове се залюлахя като златни верижки, закачени от върх на

връх.
Още един страшен гърмеж гърмеж процепи утринната тишина. Майката соколица

отпусна криле във висинето и падна надолу.


Радостните викове замлъкнаха. Околните върхове се обадиха още веднаж един на

друг с ясно ехо.


Над тях беше се издигнало слънцето.

СТАРАТА ПАРА

Елин Пелин


    Тю да се не види! Току-що намисли Герчо да се жени, оно война се отвори.
    — Чекайте, бре хора, барем да я изберем, та като се върна, да знам коя че ме посреща — вика Герчо.
    — Да си му мислил навреме, Герчо! Моми много, с кола да ги товариш, като любеници...
    — Много, брате, ама законо ми една дава, требе да си я изберем.
    — Е, избирай де, що гледаш!
    Оно лесно е да се рече "избирай", ама седни да избираш, да видиш лесно ли е...
    Да ти дадем пълно село с моми, коя от коя по-хубава, па да ти кажем: "Ха де, сега избирай!" — лесно ли че ти е, а?
    Те и Герчовата работа е такава. Па и цена нема момчето — сиромах е.

Нема Герчо дом, ни къща, ниви, ни ливади,


ни занаят знае пари да извади...
Всичко има он една гъдулка,
троеструнна, яворова, с капак седефлия.
На шийката с огърлица, като млада булка.

    Всичкия му живот е у тая пуста гъдулка! Като я пипне в ръка, като заиграят ония пръсти, като трепне лъка, като рекне некоя... Не свири пустата му гъдулка, ами говори.

Трите струни, като три девойки гласовити,
от сърце въздишки ти изкарват, сълзи от очите...

    Оно и друга дарба му е отделил господ: дал му коса руса, копринена, очи сини като мъниста и златна уста, от гъдулката му по-благодумна. Две думи ти рече, две годин ти слади.


    Всичко добро, но нали е сиромашко момчето! Пък любовта пуста, не знам каква е станала, като види сиромах човек, бега като опърлена.
    Млад е Герчо, жени му се, па седи и мисли какво да прави. Коя он да избере? Поискал би Ганка Гръгоричина. Она има очи големи, черни, като го погледне, чини му се, автомобил го прегази... Добре, ама баща й такива зетьове като Герчо не иска и да види. Там не може.
    Е, тогава — Пенка... Пенка, ама она върти двадесет души ергени. Да ги сбереш, от мустаците им цяла черга да изтъчеш. Не, Герчо там го нема. Он е човек скромен. За него — Стоянка. Она като чуе гъдулката му, разтреперва се и бие крак у земи, като неяздена кобила. Пуста Стоянка! Тя пък има един глас, като говори — орехи брули. Веднаж да му каже: "Герчо, оби-
чам те!" — и ще му се пукнат тъпанчетата. Оставй и нея...
    Ха, Дончето! Ех, що ситно ходи това Донче! И очите му са сини като Герчовите. Само че нослето й е остро, требва да е зла като змия. Прескочи и нея, Герчо! Дръж Тонка! Ама пшът! И там не ти е работа, Герчо! Тонка те продава за две оки плява — пази се...
    Пък що ти трябва да ходиш толкова далече! Я виж поповото, по-малкото. Оно се много бели и черви, ама песъко в реката защо е — че го нзтриеш! Добре, ама поп и гуслар сватове не стават. Земи Кина! —Е, Кина е много дебела. Тогава Дука? — Дука е много тънка. Лала? — Много ниска. Цона? — Висока.
    Тю, да се не види макар! Върна се момчето от служба и не може мома да си избере!
    Току да нзбере, оно се война отвори. Всички тръгнаха и Герчо тръгна.
    — Сбогом, Герчо!
    — Сбогом, момичета! Хубави сте, сладки сте, мили сте, ама мои да сте!
    И засвири Герчо с гъдулката, а она хем запе, хем заплака.
    - Сбогом, Герчо!
    — Сбогом, момичета!
    — На ти здравец, да си здрав!
    — На ти невен, да не венеш!
    — На ти помниче, да ме помниш!
    - На ти оченце, та пак да се видим!
    - Дайте, момичета, дайте, баювите, живи да сте! — дума Герчо и се кичи по шапката, по менчето, по пояса, по ризката, по гуслата! — Всички ме обичате, всички ви обичам.
    И върви Герчо, свири с гъдулката и се протава.
    Трепкат възбудено сърцата на запасните. Чуват се провиквания. Бъклици с вино се разнасят от уста на уста. Плачат мекосърдечните жени. Старците благославят. Всички са се събрали да изпратят момчетата.
    Накрай село пред Герчо се изпречи Кунка куцичката. Тя приде смутена, бледа. Очите й бяха пълни със сълзи, като два бистри кладенци.
    — Герчо, на ти от мен стръкче здравец, да знаеш...
    Кунка недоизрече. Сълзи се сипнаха от очите й и задавиха думите й.
    Герчо се спря изненадан, пое Кункнната китка, грижливо увита с червен конец и на него прикачена стара сребърна пара.
    — Тая пара ми е дадена от дедо — комитата, — когато съм кръщавана. Тя е благесловена. Носи я, Герчо — добро да ти носи. И господ да те пази, Герчо.
    Герчо престана да свири и погледна учудено Кунка.
    Он не бе мислил никога за нея. Она често бе спирала на него дълги, скрити погледи, но он нехайно бе ги отминал. Кунка Димовата, смирена и бедна девойка, малко кривичка с ногата — никой не се лакомеше за нея, а Герчо от другите по-долу не падаше. Погледите и какво бяха — ветър, що духа.
    Сега Герчо се вгледа в срамежливото Кункино лице.
    — Я, тя била хубава — хвръкна нещо като врабче през Герчовата мисъл. — Сполай ти, Куне, ти... само ти ме изпращаш като свой човек.
    Кунка се усмихна през сълзи. Светна обичливото й лице, мръднаха тихо малките й устни. Нещо стопли душата на Герчо. Посети я нещо чакано, нещо търсено и никога ненамерено. Сърцето му се развълнува, стана му мило.
    Герчо мушна бързо в пазухата, до сърцето си, китката с парата и погледна още веднаж Кунка... И още веднаж видя, че она била хубава. Сляп ли е бил, досега да не види!
    Не. Кунка не бе като другите — да блещи. Она имаше друга хубост — скрита хубост, дето не се вижда отдалече, дето я не виждат простиге човешки очи. Хубост, дека се в душата вижда.
    Герчо замина.
    До казармата цветята повехнаха. До граннцата изгуби ги до едно. Само при сърцето му остана запазена китката на Кунка, със старата пара.
    Тая китка Герчо грижливо пазеше навсякъде. В окопа ли лежеше, под дъжд от шрапнели и куршуми, на нож ли летеше към врага, он пипаше местото на сърцето си, дето стоеше Кункината китка. И щом турнеше ръка на нея, пред очите му изпъкваше образа на Кунка, със скритата хубост, с малките устни и с разплаканите очи. И Герчовото сърце трепваше... Той се спускаше напред, ревеше ура и увличаше всички.
    При една атака Герчовата рота попадна в страшен огън. Вражи куршум перна Герчо право в сърцето.
    "Убит съм" — помисли си он и разкопча мундира.
    Щом разтвори пазухата си, оттам изпадна куршума, сплескан като слюнка. Кункината сребърна пара бе изкорубена. Куршумът бе ударил право в нея.
    Она спаси сърцето на Герчо.
    И он като се върна, даде го на Кунка, даде и го цяло-целеничко, тъй както бе украсено с орден за храброст.

СИНЕОКИЯТ РИБАР
Георги Мишев


Разсъмваше се, когато на кафенето на дядо Русан се почука. Старият кафеджия се стресна, надигна глава й се ослуша. През отвореното прозорче на килерчето долитаха далечни, едва доловими кукуригания и тихият приспивен
ромон на Осъма. Дядо Русан постоя заслушан една минута и като не чу нищо подозрително, отново се отпусна в постелята.
Ала в този момент чукането пак се повтори и по-силно, и по-бързо. Старецът отметна чергата и защъпука в тъмнота. Слезе в кафенето, пусто и хладно, и тихичко дръпна резето. Но не открехнал още тежката дъбова врата, някой силно наблегна отвън и един човек се вмъкна бързо като невестулка.
- Добро утро, дядо Русане! - пошепна той.
Дядо Русан се дръпна изненадан.
- Апостоле! По гласа те познах. Що щеш по туй време?
Гонят ме. Щяха да ме хванат при варниците... Скрий ме сега...
Старецът зарези отново вратата и поведе госта навътре.
- Тука, тука е скришно - бърбореше той. - Видя ли те някой?
- Не. Аз се тулех покрай дуварите - успокои го Левски.
Двамата влязоха в малкото полутъмно килерче с тясно четвъртито прозорче, което гледаше към реката.
- Ти полегни тука, а ако стане нещо, аз ще викам – каза дядо Русан.
Той се повъртя още малко и излезе навън. Разтвори широко кепенците на кафенето и като подля с ибрика, започна да премита.
А в ранната юнска утрин подбалканското градче Ловеч вече се събуждаше. Около чешмата на мегдана звъняха менци, по калдаръма трополяха тежки коли. Хората се залавяха за работа и никой може би не подозираше, че в това
прихлупено кафене, надвесено като ластовиче гнездо над реката, сега се криеше един скъп гост.
"Какъв човек, ей!" - мислеше си дядо Русан, като мете­ше.- Как не се умори, как не се спря на едно място! Толкова години вече... А да кажеш, че наглед се различава по нещо от другите - не. И той бледен, отслабнал, ама какво сърце носи само..."
Тъй си мислеше старият кафеджия, когато изведнъж силен конски тропот го сепна. Няколко конни заптии префу­чаха край него и се изгубиха към долния край на града.
Чак сега дядо Русан забеляза, че и пред конака на тумби, на тумби стояха други въоръжени турци. Надолу покрай Осъма глухо чаткаха копита.
Шумът като че ли изведнъж беше заглъхнал. Иззад потъмнелите прозорци на къщите надничаха уплашени лица. Някъде скърцаха вратници, тракаха ключалки...
Дядо Русан се прибра в кафенето, изпълнен с лоши мисли:
"Какво ли означава всичко това?..."
Докато палеше огъня и вареше кафето, той все поглеж­даше навън. Дано влезе някой да каже какво са намислили турците. Дали няма да е нещо зарад Апостола?...
Най-после първият посетител се показа па вратата -1 Юсуф ага. Той се дотътра бавно до прозореца и с пъшкане седна.
Тозчас кафеджията тракна кафето отпреде му.
- Буйрум, ефенди! Да ти е сладко. - и като помълча малко, го запита: - Какво има, Юсуф ага? Гледам, нещо се разтичали агите...
- Ще претърсват по къщята - мрачно рече турчинът.
- Тъй ли? Сигур някой комита дирят?...
- Комита. Сгащили го на ранина при варниците, ама се измъкнал. Тъдява се криел сега...
Повече кафеджията не разпитва. Той бършеше с кърпа чашките, подклаждаше огъня, а едното му око все гледаше към мегдана. "Дано не дойдат тука - мислеше си той. - Къде ще бяга Апостола?"
Ала по едно време вън турците се раздвижиха. Тръгнаха по къщите. Запращяха врати, залаяха кучета. Скоро щяха да притропат и в кафенето. Какво да се прави?... Да се измъкне Левски, беше вече късно - всички пътища бяха здраво завардени.
Разтревожен, дядо Русан се вмъкна тихо при него. Завари го изправен и стегнат за път.
- Какво има, дядо Русане? Опасно ли е?
- Опасно е, синко... Ще дойдат... И тука ще дойдат - запъваше си старецът. - Трябва да бягаш, ама накъде, и аз не зная...
Накъде? Това мислеше и Левски сега. Отвън бяха разярените заптиета, отзад беше откритата гола река.
Изведнъж в главата му се роди една идея. Той съгледа в ъгъла дядо Русановото сертме за риба. Затече се, грабна го и като откачи торбата, що висеше на стената, презрамчи я, покатери се на прозорчето, провеси крака и скочи на речния чакъл.
- На добър час, Апостоле! - махна му с ръка дядо Русан
отгоре.
Левски изу цървулите си, смота ги в торбата и запретна крачоли... После спокойно, като истински рибар, нагази в хладните води на Осъма и като тръгна срещу течението, започна да хвърля сертмето...
Рибарят често обръщаше сините си очи назад. Оглеждаше бреговете, обрасли с върби и треволяк, и пак закрачваше като щъркел по реката.
Така неусетно наближи край градчето. И тъкмо когато мислеше, че вече се е изплъзнал незабелязано, изведнъж съзря на близкия завой няколко турци. Те стояха на купчина с пушки в ръце и го наблюдаваха.
Левски тръгна срещу тях. Се така изкусно той мяташе сертмето, издърпваше го, пускаше по някоя рибка в торбата и бавно наближаваше към завоя. Лицето му си оставаше спокойно, ала очите му горяха от напрежение.
Не беше направил още няколко крачки, когато от групата турци се отдели един и закрачи по камъните към рибаря. Той наближи тъкмо когато Левски беше хвърлил сертмето и сега бавно, прихванал го с две ръце, го издърпваше.
- Ха да е на хаирлия! - поздрави внезапно турчина.
- Хаиролсун, ефенди! - весело отвърна рибарят, и вдигна сините си очи.
- Има ли, има ли? - подзе отново заптието.
- Понаспорил аллах - засмя се Левски и пусна в торбата две-три дребни кленчета. После се приготви да хвърли, отново.
Изведнъж турчинът го спря.
- Стой! Почакай!
Рибарят изтръпна.
- Почакай. Недей хвърля тука - продължи заптието. – Ти мене слушай. Я хвърли на тихото. Ха да видим ,за мой късмет...
Рибарят прихвана сертмето, захапа единия му край, и направи извивка встрани, наклони малко тялото си напред и замахна. Като чадър се отвори то, описа правилен кръг и плавно се спусна във водата.
- Ашколсун бе, пехливан! Личи си, че си майстор -
видимо остана доволен чалмалията.
- Занаят ми е, ефенди, занаят - подсмихваше се Левски, като дърпаше леко. След миг в пазвите на сертмето се белнаха десетина рибки.
- Ашколсун, ашколсун! Имал съм късмет - хилеше се до уши от радост непознатият турчин. Той извади кожена, извезана със сърма кесия и като бръкна в нея, сграби една жълтица, приближи до синеокия рибар и я пусна в торбата му.
- Хайде за твое здраве. И да не забравяш онбаши Ахмед,-.
След малко и другите турци наобиколиха рибаря. Като видяха късмета на онбашията, и те се запровикваха:
- Я хвърли за мой късмет!
- Тук хвърли, на бързея...
- За мой късмет, мой късмет...
А рибарят пристъпваше, нагазил до колене, мяташе напред сертмето и крачка по крачка незабелязано се измък­ваше от градчето.
Вечерта той беше из ловешките села, където организи­раше нови революционнни комитети. Там за народното дело, той даде и спечелената жълтица.

Урок по история

Илия Волен

Черковната килия, в която учеха децата, беше тясна и задушна, затуй даскал Бачо Киро обичаше, като се изпролети и затопли времето, да извежда учениците си вън на полето.


Беше топъл пролетен ден. След часа по писане Бачо Киро имаше история и поведе децата вън из селото, където щеше да ги изпита и да им предаде нов урок. По улицата тяхната малка група настигна колата на дядо Ралча, който ръчкаше с остена и подканяше мършавите си лениви биволици. Бачо Киро изостана от децата и като сложи ръката си на ритлата, вървеше бавно спроти колата и приказваше с дядо Ралча.
– Къде така, много късно – метна даскалът мек замислен поглед към съселянина си.
– Късно, не е късно то, че не му е и реда да ходя! – загълча дядо Ралчо, след като се огледа страхливо по улиците. – На Игината нива отивам!
Така наричаха тогава нивите на турските големци, които селяните даром оряха.
И като помълча и хвърли поглед на даскала, който унесено гледаше някъде над потъналите в цвят градини, дядо Ралчо продължи:
–  Гласех се да откарам привечер с колата малкото в града. При някаква врачка. Прочута такава. Болно, пожълтяло като тревица, дето не е виждала слънце. И все пъшка. И няма с какво да го храним. И пари няма. Пък този – нивата му да ора. Главата му да заора! – ниско изпъшка дядо Ралчо, като пак се огледа.

Бачо Киро спря поглед на съселянина си – окъсан, изсъхнал, пожълтял и той като тревицата, за която приказваше – и задърпа нервно дългите си мустаци. Очите му засвяткаха:
– Ще стане, ще стане! И това ще стане, дядо Ралчо. Глави ще се търкалят! Иде време! Иде!
– Хайде, даскале, по-скоро! Като камък тежи над нас. Като камък.. Ама все мисля, че и Московецът... и той трябва да прегази Дунава, инак сами...
– И Московецът, но и ний! Помогни си сам, за да ти помогнат и другите.
– Ех, даскале, ех, Бачо Киро! – гледаше го дядо Ралчо с грейнали от обич очи. И той го наричаше Бачо Киро, макар че беше много по-стар от него. Така го наричаха всички от селото – и малки, и големи, – защото той наистина беше техен батьо – с делата си, с думите си.
Бачо Киро остави колата и тръгна да настигне децата, които бяха се спрели да го чакат до плета край една разцъфнала и бяла като облак слива Като видяха, че даскалът им се отдели от колата, те тръгнаха.
Той не иска да ги настигне, а остана да върви след тях.
Когато излязоха на полето, отпусна учениците да се погонят и да си поиграят и навлезе малко навътре в равнината.
На юг се синееше Балкана; отвъд предната синя верига се издигаше чак до небето един покрит със сняг връх, нахлупил сякаш бял юнашки калпак. Разлистената вече близка горица кънтеше от песни.
По едно време Бачо Киро се сепна и се огледа. Без да съзнава беше седнал сред полето на голям бял камък. Той стана, огледа камъка усмихна се и замаха с ръка към учениците. Децата се втурнаха към него. Когато го наобиколиха, почака един миг да се успокоят и умълчат и поде:
– Хайде, деца, сега. Кой от вас може да отмести тоя камък?
И той посочи с очи камъка до себе си.
– Кольо, хайде ти. Ти си по-як, бачовото.
Посоченият ученик прихвана камъка и се напъна да го обърне, но не можа.
– Още един да му помогне! – викна учителят.
Наведе се още един, но пак не успяха.
– И друг! – повиши глас Бачо Киро. – Трети! Още! Всички, всички! Блъскайте! Търкаляйте! – почти крещеше той и разширените му очи горяха
– Стига! – спря той учениците, които, опиянени от победата си, търкаляха камъка по полето.
– Елате сега!
Децата пак го наобиколиха. Той се приведе над мястото на камъка – то беше голо и черно; по огладената влажна пръст личаха дупките и следите на някакви земни червеи, а наоколо се жълтееше крехка, слабичка тревица омачкана от камъка, огърчена, слепена о земята и невидяла лъчите на слънцето. Той почака да се отпусне гърлото му и поде унесено:
– Всяко нещо, за да живее, има нужда от слънце, от свобода. Ето тая жълта тревица тук е била подтискана от тежкия студен камък, била е на тъмнината и затова е така слабичка и умира; другата пък трева около нея е буйна, зелена и весела, защото е расла на свобода, под ласките на слънцето. Българският народ, деца, е като тая болна тревица. Защото и той пъшка под тежкия грамаден камък на турското робство, защото и той живее в тъмнина. А Сърбия, а Влашко, а гъркът са като тая избуяла зелена трева. Бачо Киро помълча миг–два и продължи:
– Но вие видяхте, деца, колко е тежък камъкът. Колкото и да е силен Кольо, не можа сам да го мръдне. И двама не можаха. И трима. Чак когато всички се хванахте и напънахте, го отърколихте. И както против този камък трябваше да станете всички, така и за борбата против оня камък, турското робство, целият български народ трябва да се организира и да въстане като един човек. Всички! И мъже, и жени, и големи, и малки! Всички! Всички!... Ето ти Кольо, можеш вече да нарамиш пушка!
– И аз! – обади се един ученик.
– И аз! – обади се друг.
– И аз! И аз! И аз! – ревяха всички.
Бачо Киро гледаше децата с уголемени, възторжени очи, в които гореше дух за борба, дух за свобода.
Когато се успокоиха, той седна като библейски пророк върху търколения напечен камък, а наоколо му по стоплената пролетна земя насядаха учениците и почнаха урока си по история.
– Деца, за какво имате днеска? Стояне, ти кажи!
– За... дето България е разцъфтяла... Дето книжнината е разцъфтяла при българския цар Симеон.
– Не, не, бачовото! Не искам! –меко и скръбно се изсмя Бачо Киро. – Не може България да се разцъфти, преди да се освободи. Я, Марине, стани и разкажи ни, да чуем всички кой и как освободи България от византийско робство. Хайде, бачовото!
Извиканото момче стана и запя с ясен и звънлив глас.
А на няколко крачки от ученолюбивата група освободената от камъка жълта тревица гальовно се печеше на топлото слънце и с тих мек шум се изправяше за нов живот.
През замръзналия Дунав
Людмил Стоянов

През една люта януарска нощ на 1876 година двама души вървяха по леда на замръзналия Дунав. Свиреше остър сибирски вятър, който сковаваше челюстите. Двата бряга не се виждаха, затулени в гъста мъгла, вкопчана здраво о крайбрежните върби, която вятърът не можеше да разкъса. Двамата другари се свиваха в тънките си палта, залутани като сенки в бялата нощ, чиято негостоприемна страхотност не ги плашеше; напротив, те я търсеха, тъкмо тя им беше нужна. В тоя леден час всички румънски часовои са в колибите си, дето се греят на огъня. От време на време вятърът затихваше; тогава се чуваше - може би твърде далеч - скърцането на снега под нозете на двамата пътници.


Къде се лутаха в тая безпътна нощ? Кои бяха те? Какво диреха?
Гонеха българския бряг, който се простираше като тъмна лента върху бялото поле, далече-далече в нощта. Изглеждаше, че той се мести и отстъпва все по-назад.
Познаваха се отскоро. Знаеха къде отиват - на вярна смърт. Но това не беше важно. По-важното, онова, което ги свързваше, беше задачата, която им бе възложена.
- Веднъж да се доберем до българския бряг... - рече по-слабият, като се загръщаше в износения си балтон, дето липсваше едно копче и вятърът постоянно го разтваряше.
- Знаеш ли, брате Волов - добави другарят му, - че ние отиваме в пълна неизвестност!
- Трябва да бъдем крайно предпазливи, защото турското правителство е пуснало маса шпиони, между тях има и наши българи, които слухтят и дебнат... - завърши с мъка фразата си Волов и прибави: - З-з-з! Проклет вятър!
Двамата другари вървяха един зад друг, като се държаха за ръце, за да не се изгубят и да се пазят от вятъра. Очевидно не искаха да имат вземане-даване с паспортния чиновник, не желаеха да знаят очите му зелени ли са, или тъмни.
Изведнъж се спряха. Посред реката се изпречи водна незамръзнала ивица, широка около два метра.
- Сега ли намери да се пукне! - каза по-слабият.
- Да подирим по-нагоре, може да намерим здраво място - отвърна другарят му.
Почти не се чуваха: единият, едрият мъж с голямата глава, направи знак с ръка: "Чакай!" И тръгна с бързи крачки към румънския бряг.
Другият, висок и сух, с тънко, продълговато и изпито лице, когото другарят му наричаше Волов, остана да чака. Как се чака в такава нощ! Очите му сълзяха, той чувстваше, че измръзва. Мина доста време, онзи не се връщаше. Напред шумеше тъмната водна маса, кънтеше някак странно, сякаш клокочеше затворен котел. Обзе го безпокойство - винаги тъй, на своя глава ще хукне, ще те остави да се чудиш и маеш. Волов помисли за миг и тръгна по посоката, дето се загуби другарят му. Продължи в снежния здрач със свито сърце, като извика сдържано:
- Бенковски!
Но никой не се отзова. Недоумяваше и не знаеше вече какво да прави, когато му се стори, че в мъглата, която нахлуваше отвред, се движи човешка сянка, приведена и клатеща се като пияна. В същия миг недалече се разнесе дрезгав кучи лай и един пушечен изстрел отекна в нощта.
- Бенковски! Ти ли си? - извика той.
- Аз! Всичко е наред!
- Какви са тия пушки?
- Влашки тупурдии!
След малко той се приближи; на рамо носеше дълга чамова дъска - талпа.
- Една непокрита барака близо до поста - прибави той - усетиха ме и стреляха.
После прибави:
- Ела сега, брате Волов - ще преминем като по мост!
Той прехвърли дъската от другата страна - тя едва се държеше на двата края на леда. После пръв стъпи върху нея и за няколко мига премина като акробат. Другият също стъпи и тръгна, но по-бавно и предпазливо; ледът не беше равен, дъската се клатушкаше. Водата под него съскаше застрашително, той не посмя да погледне надолу; другият вече му подаваше ръка - той скочи, преди да достигне края на дъската, от нервност и нетърпение. Двамата се прегърнаха.
- Брате Волов! - каза Бенковски. - Отсега нататък бог да ни е на помощ и нашите мишци!
Волов направи кръстно знамение и погледна към небето: "Амин"!

Емилиян Станев

След лова

След един лов на пъдпъдъци ние така се изморихме, че няколкото километра път до близкото село, което напуснахме рано сутринта, ни се стори безкраен.

Августовската нощ ни завари близко до реката. Там из буйно израсналите царевици намерихме доста пъдпъдъци, но високите стъбла и слогове пречеха на стрелбата. Ударените птици мъчно се намираха. Ободрени от вечерната хладина и раздразнени от честите изстрели, кучетата ни тичаха като луди и не слушаха нашите заповеди.

— Да прекратим лова — предложи другарят ми. — Утре на ранина, докато росата не се е вдигнала, ще започнем от тия места. А сега хайде в село.

— Защо да не пренощуваме тук? — казах аз. — Имаме мушами. Те ще ни запазят от влагата и росата. Ще накладем огън и ще си направим отлични легла в оная копа сено.

— Както искате — съгласи се моят другар.

Ние накладохме огън, изпекохме няколко убити птици и като се навечеряхме богато, приготвихме леглата си. Излегнати край тлеещия огън, мълчаливо се наслаждавахме на почивката. Ловът с птичар е уморително занимание, но почивката след това е второ удоволствие.

Под метнатите върху сеното мушами още се усещаше топлината на земята, напечена през деня от жаркото слънце. Миризмата на сено и пръст ставаше по-остра и опиваща във влажния въздух край реката. Нашите кучета, легнали край огъня, лениво помахваха късите си опашки и като ни гледаха виновно, вслушваха се в гаснещите звуци на полето.

— Хубава нощ — казах аз, загледан в дълбокото черно августовско небе, осято със звезди, които тържествено мигаха в тъмния купол.

— Хубава, но безлунна — отговори другарят ми. — По-хубави са юнските нощи.

Той помълча и добави:

— Юнските нощи, когато въздухът е наситен с аромата на узрели треви и на млада зеленина.

— Всички нощи разнежват човека — забелязах аз.

Ние мълчахме дълго време. Нощта бавно обгръщаше всичко. Нашият слаб огън образуваше малко червено петно, отвред притиснато с тъмнина. Околните кукурузи безмълвно се издигаха като мрачни и страшни редици на някакви полкове, спрели своя походен марш всред равнината. В топлия и влажен въздух щурците стържеха като луди, а крякането на жабите режеше нощта.

— Случвало ли ви се е да пощадите дивеча, когато няма почти никакви видими причини за това и когато той сам се е навирал на пушката ви? — неочаквано попита моят другар.

— Струва ми се, че не…

— Хм, тогава не познавате особеното удоволствие, което ловецът изпитва при подобен случай.

— Поради?…

— Поради идеята за вечност, ако щете! — натърти другарят ми и ме погледна с тоя сърдито-настойчив поглед, с който човек гледа събеседника си, когато се бои, че последният приема думите му с насмешка. После, без да се интересува дали ще му отговоря, той ми разказа тая история:

— Преди десетина години учителствах из околните села, докато най-сетне успях да получа място в родното си село. Оттогава насам живея тук. Мечтата ми беше да се завърна и установя в бащината си къща, която вие вече видяхте поправена и подновена. Ловната страст беше ме обхванала още от дете. В нашия род тя е наследствена черта. Дори тя ме застави да стана учител и да живея на село. Човек се привързва силно към местата, из които дълго време е ходил на лов, и ги обиква като свой имот…

В един юнски ден, като ловях риба близо до селото в големия яз на воденицата, забелязах по мекия пясък на брега следи от видра. Остатъците от люспи и кости окончателно ме увериха, че видрата лови риба наблизо.

Още същата вечер реших да устроя засада в горния край на вира, под самия бързей.

Избрах си място, много удобно за тая цел. Там реката прави малък завой. В десния бряг има скали — сини лескови. Под тия скали се намира нещо като площадка, която се вдава във водата. Една загубена в шумата пътечка извежда на нея. Скрито място и красиво. Знаят го малцина, които минават оттам и се отбиват да пият от бистрата студена вода на кладенчето, което извира от скалите. Като люлякови храсти се надвесват над реката няколко дребни липи. Тогава те бяха още по-ниски, но имаха цвят и току-що бяха цъфнали.

Вечерта с пушка в ръка аз се притаих на това място.

Отначало се взирах във водата и търпеливо очаквах видрата да се появи. Цялото ми внимание беше насочено към предстоящия лов. В своето нетърпение и страст понякога ми се струваше, че виждам главата на плуваща видра. Ето я, разцепва водата и ъгловата бразда от двете й страни образува широки кръгове, които трепкат и бягат към брега… Взирам се по-добре, гледам, плува жаба и с дълга въздишка изпущам набрания дъх в гърдите си…

След час се уморих да чакам и изгубих надежда, че видрата ще се покаже. Едва тогава забелязах колко е красива юнската нощ.

Тя беше тиха, светла и шептяща. Под лъчите на луната реката лъщеше като златно течение. От време на време с лек плясък подскачаше риба и блясваше над водата. Жабите надаваха дългите си куркания, сякаш се молеха. Липите над мене леко помахваха широките си листа и техните сенки едва забележимо трептяха в гладките води на вира. А в кладенчето, удавени, се полюляваха няколко звезди, като дребни жълтици, паднали на дъното му. Не ви ли се е случвало да стоите неподвижно и да се вслушвате в такава нощ? Струва ви се, че чувате как растат тревите, как кипи младият живот наоколо, как всичко ви говори за своята радост, че е младо, силно и че живее. Земята и небето се сливат в едно и самите вие потъвате и се забравяте в него. Радост изпълва цялото ви същество. Иска ви се да глътнете от любов света…

Аз оставих пушката настрана, легнах върху топлия камък и вдаден в хубави размишления, гледах чудесното юнско небе.

И ето, тъкмо когато бях забравил за видрата, тя се показа.

Един неочакван плясък, след който жабите изведнъж млъкнаха, ме накара да погледна във вира.

Главата на видрата се виждаше как цепи водата срещу течението.

Първата ми мисъл беше да грабна пушката. Но аз съобразих веднага, че моето движение ще издаде присъствието ми. Луната беше се издигнала и огряла площадката, на която седях, тъй че по цевите на пушката се отразяваше синкава светлина.

Трябваше да остана неподвижен и да чакам удобната минута.

Видрата достигна бързея. Тя излезе на пясъчния нос и лъсна там като черна котка. След това издаде тих, неопределен звук и легна.

Към нея се насочиха три черни сенки. Те я заобиколиха и започнаха да душат муцуната й. После като по даден знак и четирите изтичаха до края на носа, дето за минутка отново се спряха. Малко по-късно те се наредиха на бързея и започнаха да бият водата с опашките си.

Старата учеше малките си да ловят риба. С чести и силни удари на опашката си тя принуждаваше рибата да се скрие в подмолите. Малките подражаваха на майка си.

Когато на някое от тях се удаваше да хване плячката си, то бягаше с пърхащата в устата му риба на пясъчния нос и там я изяждаше.

Това занимание продължи цял час. Четирите животни ту внезапно изчезваха, ту се появяваха на повърхността като четири бързи сенки.

Тяхното усърдие да ловят риба постепенно отслабваше. Бяха се нахранили и сега започнаха да играят. Котешките им тела се носеха светкавично из водата. Те се гонеха, обръщаха се по гръб, сплитаха се в голямо черно кълбо, нирваха се със слаб плясък и отново се показваха, повлечени от течението. Понякога се чуваше как младите се хапят и давят с хрипливо хъркане, напомнящо котешко мъркане.

Като издебнах минутата, в която се гмурнаха във водата, аз грабнах пушката, опрях приклада о рамото си и с пръст на спусъка зачаках тяхното появяване.

И ето, до самата площадка, на която бях коленичил, се показа плоската глава на старата видра. Тя беше тъй близо, че аз виждах нейните обли, влажни очи, в чийто поглед се четеше нещо човешко.

Може би беше забелязала сянката ми или пък бе подушила моето присъствие. Тя ме гледаше втренчено и малко учудено, сякаш не беше много сигурна, че вижда човек.

Няколко секунди се прицелвах в главата й, без да посмея да гръмна. Близостта на нейния поглед сковаваше волята ми. Пред мене стоеше едно живо същество, в очите на което виждах да свети същият вътрешен пламък на душата, какъвто има и в очите на нас, хората.

Докато се прицелвах, не дишах и сега усетих, че не мога да сдържам повече набрания въздух в гърдите си. Без да искам, въздъхнах и жадно поех пресен въздух. Това беше достатъчно видрата да се скрие във водата. В миг вирът опустя. Младите изчезнаха също така, както бяха се появили.

Останах на площадката изненадан от себе си и малко смутен. После, когато жабите отново започнаха да надават меланхоличните си куркания, отведнъж почувствах необикновено спокойствие и мир в душата си, такова, каквото човек усеща само когато е щастлив и обича. По пътя за вкъщи аз се подсмивах в себе си, подсвирквах си весело и гледах младия месец…

Другарят ми се зави с мушамата и легна. Нашите кучета спяха мирно край загасналия огън. Реката пълнеше е успокоителен шепот нощта. Далече из полето се чуваше лаят на селските кучета и дрънченето на закъсняла кола.

— Да, нощта разнежва — казах аз.

— Нима е толкова лошо това? Разнежва?! Хората често се боят да не ги обвинят в сантименталност тогава, когато им се случва да постъпят като истински човеци — отговори моят другар. — А нощта не разнежва. Нощта потиска с тъмнината си. Небето е, което ни въздига…



На другия ден ние направихме чудесен лов.







Сподели с приятели:




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница