Австрийският въпрос в периода 1930-1936 г съперничеството между Германия и Италия

Факултет: Международна икономика и политика

Катедра: Международни отношения

Допълнителна задача на тема:

Австрийският въпрос в периода 1930-1936 г. – съперничеството между Германия и Италия

Изготвил: Проверил:

Ивайло Иванов, 3 курс, МО гл. ас. Б. Вълчев

фак. номер 2716221, гр. 6239

дата: 12.04.2010 г.

гр. София

Краят на Първата световна война и подписването на Версайските мирни споразумения водят до един период на непрекъснати сблъсъци и напрежение между държавите, стремящи се да запазят изградения с Версайската система следвоенен ред, от една страна и държавите, опитващи се да го ревизират и отхвърлят, от друга. Така в периода между двете световни войни започват да се осъществяват редица промени, които извеждат на преден план въпросите за бъдещото развитие на много държави в Европа и извън нея. Един такъв въпрос е този за съдбата на Австрия, който набира изключителна популярност в началото на 30-те години на 19 век и който до голяма степен определя отношенията между Италия и Германия от този период. За да се обясни развитието и в крайна сметка разрешаването на Австрийския въпрос в полза на Германия, трябва внимателно да се разгледат историческите предпоставки и настроения на трите основни участника по този въпрос в периода между двете войни.

Последици за Германия, Австрия и Италия от Версайските споразумения

Германия

Като един от най-опасните противници и основен инициатор на Първата световна война (ПСВ), Германия е принудена да поеме основната тежест на последвалите за победените държави санкции, залегнали във Версайските мирни споразумения. Въпреки несъгласието и възраженията от немска страна, договорът е подписан на 28 август 1919 г. Той е разделен на 440 члена в 15 раздела като в тях се съдържат всички териториални, военни и репарационни клаузи, наложени на немската държава след края на ПСВ.

Териториалните клаузи са свъзани преди всичко с преразпределението на част от европейските немските територии и всичките немски колонии между страните-победителки и новопоявилите се на политическата карта на Европа държави. Към френските граници са присъединяват Елзас и Лотарингия, а богатата на полезни изкопаеми Саарска област се посатвя под управлениято на международна организация за период от 15 години. Полша получава Горна Силезия, Источна Прусия, гр. Познан и обалстта, около него. В границите на полската държава остава и град Гданск, който обаче получава статут на независим и свободен град под защитата на ОН. Към новопоявилата се Чехословакия се присъединява гъсто населената с немци Судетска област, а малки територии се предават също и на Дания (Шлезвиг-Холщайн), Белгия (Ойпен, Малмеди и Морене) и Литва (Мемелска област).

По силата на договора Германия губи всичките си отвъдморски колонии. Япония получава Каролинските и Маршаловите острови, китайските територии Шандун и Циндао, както и всички немски привилегии по отношение на Китай. Великобритания получава Гвинея-Бисау, Ангола и заедно с Франция си поделя Того. Французите от своя страна освен половин Того присъединяват и Камерун към своите колониални завоевания. На Белгия се предават Руанда и Бурунди , а Нова Гвинея и Самоа са присъединени към Австралия.

Военните клаузи, наложения на Германия, целят максимално ограничаване на военния капацитет на Германия, което от своя страна да попречи на евентуално повтаряне на събитията от ПСВ. По-важни сред тези клаузи са следните: демилитаризация на Рейнската област, забрана за притежаване на военновъздушни сили, подводници, танкове и артилерия, ограничаване на военноморския флот до 6 бойни кораба, 30 по-малки военни съда и 15 000 морски сили, отмяна на военната повинност, превръщането на немската армия в доброволческа и намаляването и до 100 000 души.

Репарационните клаузи, залегнали в чл. 231 от договора, след дълги дискусии определят общия размер на репарациите, които Германия трябва да изплати, на 132 мил. златни марки. От тях се полагат 52% за Франция, 22% за Англия, 10% за Италия и 8% за Белгия.

Така по силата на Версайските споразумения Германия претърпява големи териториални(13% от европейската си територия и всички отвъдморски колонии), икономически (16% от въгледобива, 48% от стоманодобива), демографски (12,5% от населението си) и военни (почти цялата военна мощ с изключение на максимално ограничения морски флот и 100-хиледната доброволческа армия) загуби, които водят до неприязън и реваншистки настроения в немското общество, загатващи за предстоящото развитие на събитията в следващите години .

Австрия

Още преди официалния край на военните действия великата Австро-унгарска империя е победена и насилствено разкъсана от силите на Антантата (ноември 1918 г.). Това разделение (въпреки първоначалните намерения на страните победителки да запазят Австро-Унгария като противотежест на Германия) получава своето формално изражение в споразуменията, сключени с двете основни държави в империята – с Австрия (Сен-Жерменски мирен договор, 1919 г.) и с Унгария (Трианонски мирен договор, 1920 г.). С тези договори великата Австро-унгарска империя е разпокъсана на по-малки територии, от които се образуват самостоятелни държави – Австрия, Унгария, Чехословакия и Сърбо-хърватслото-словенско кралство. Целта е тези по-малки държави да бъдат използвани като буферни зони от държавите победителки срещу евентуални действия на Германия или потенциални заплахи от Изтока.

Така по силата на мирните договори териториите на Австрия и Унгария са значително редуцирани, а с това и населението, което живее в тях. Общата територия на Австрия след мирните договорите възлиза на 84 хил. кв. км., а населението на 6,5 млн. души. Тя губи около 60% от немското си население и около 12% от територията си. Подобна съдба сполетява и Унгария, която губи 2/3 от територията и около 30% от унгарското си население. Обширните територии на Трансилвания и Буковина са дадени на Румъния. Полша получава Галиция и части от провинция Шченин. Една от новосъздадените държави от този период Чехословакия е формирана от Бохемия, Моравия, Долна Силезия, Словакия, Карпатска Рутения и останалата част на провинция Шченин. Друга новосформирана и най-голяма от новосъздадените в Източна Европа след Полша държави е Сърбо-хърватслото-словенско кралство, което обхваща Войводина, Босна и Херцеговина, Словения, Хърватско и Далматинското крайбрежие. Италия получава Южен Тирол. През 1921 г. към Австрия след проведен плебисцид като нова провинция се присъединява Бургенланд (с изключение на град Сопрон) - малка територия, която въпреки немското си население е принадлежала на Унгария.

Освен териториалните клаузи на Сен-Жерменския договор друга важна за Австрия клауза е тази, която не и позволява да се обединява (на извърши „аншлус”) с която и да е друга държава без одобрението на Съвета на ОН. Това поддържа независимото развитие на Република Австрия и поставя край на водената до този момент дискусия за бъдещето на държавата, в която се лансират три основни предложение: 1) присъединяване към Германия; 2) присъединяване към Швейцария; и 3) запазване на австрийски суверенитет;

След края на ПСВ Италия излиза като победителка от войната, но далеч не се чувства като такава. Нейните териториални претенции, заявени още отпреди Италия да се включи на страната на Антантата и обещани от Франция и Англия, срещат сериозна съпротива на мирната конференция в Париж. Срещу претенциите на Италия за по-голямо влияние в Дунавския басейн, на Балканите и в източното Средиземноморие се обявява американския президент Удроу Уилсън, който определя тези искания като нарушения спрямо етническия състав на посочените територии. От друга страна пък решението за създаване на Сърбо-хърватслото-словенско кралство на Балканите, се разглежда от Италия като опит на Франция и Великобритания да се противопоставят на италианските амбиции на Балканския полуостров. Именно тези причини и неудовлетвореността на Италия от малкото получени територии кара италианския министър-председател да оттегли италианската делегация от конференцията. Представителят на Италия присъства само на окончателните подписвания на мирните договори, според които на Италия се дават населените с италианци Истрия и Триест, населения с австрийци Южен Тирол, островите Родос и Додеканезите в Средиземно море и специални права в Албания. След минимален компромис от страна на Удроу Уулсън град Фиуме (днес Риека на територията на Хърватия), към който Италия има интерес, се обявява за свободен град под мандата на ОН. През 1923 г. ОН взима решение, позволяващо на Италия да присъедини гр. Фиуме към собствената си територия. През този период италианското общество е на мнение, че Италия е играла важна роля в победата над Австро-Унгария и като цяло в успешния за Антантата завършек на войната, но на конференцията в Париж тя е била третирана наравно с победените държави и е била ощетена несправедливо именно от страните, които преди това са гарантирали териториалните и претенции. Недоволството на италианците води до сваляне на правителството на Орландо и враждебни настроения спрямо несправедливите решения на Версайската система.

Сходните прилики в езика и културата, както и общата граница, са едни от основните предпоставки идеята за обединяване на Австрия с Германия да се развива във времето и да се превърна в един от най-оспорваните въпроси през 19 век.

Веднага след края на ПСВ новосформираното австрийско правителство търси обединение с Германия. Във временната конституция на Австрия като член втори е залегнал следния текст: „Немска Австрия е част от Немската Република” („Deutschösterreich ist ein Bestandteil der Deutschen Republik”). Проведените в периода 1919-1921 г. плебисцити в Тирол и Залцбург показват, че съответно 98% и 99% от местното население желае присъединяване към Германия. Това желание се дължи до голяма степен и на неблагоприятното икономическо състояние, в което се намира Австрия в този период. В крайна сметка обаче Франция и Италия не допускат обединяването на двете немски държави и настояват за изграждането на независима Австрия, която трябва да остане автономна поне за период от 20 години. Тази забрана за обединение намира своето формално изображение в Сен-Жерменския мирен договор с Австрия, който освен, че забранява политическия и икономическия съюз с Германия, настоява и за промяна на името на държавата от „Република Немска Австрия” на „Република Австрия” (известна в австрийската история още като „Първата Република”). Присъединяването на гъсто заселените с немско говорящо население територии на Бохемия и Моравия към новосъздадената Чехословакия кара много австрийци и германци да считат поведението на американския президент Удроу Уилсън за лицемерно, тъй като това присъединяване е в разрез със заявеното от него в прочутите „14 точки на Уилсън” право на народите да се самоопределят.

Въпреки решенията на Сен-Жерменския договор в следващите няколко години Австрия и Германия продължават да правят опити за сближаване помежду си. Тази идея се превръща в една от основните за външната политика на Германия. Ясно доказателство за това е и член 61 от Ваймарската конституция, който гласи „Немска Австрия ще получи правото да участва със съответния на своето население брой представители в германския Райхстаг след присъединяването си към Германския райх. До тогава представителите на Немска Австрия имат само съвещателни функции в Райхстага.”. Така присъединяването на Австрия се превръща в основна задача за голяма част от немските управници от междувоенния период. Сред тях се отличават имената на Густав Щреземан и това на Адолф Хитлер. След идването на Хитлер на власт обаче социалдемократите в Австрия постепенно започват да се отказват от идеята за присъединяване към Германия поради страх от превръщане на австрийската държава в обикновена немска провинция.

Италианските интереси спрямо Австрия подобно на тези на Германия се развиват с различна динамика и през различни периоди от историята. Най-активно обаче те са преследвани от Италия след 1922 г., когато на власт идва Бенито Мусолини. Той създава фашистката държава със силата на държавен терор и пропаганда. Използвайки своята харизматичност, абсолютния контрол върху медиите и сплашването на политическите си противници, той разрушава съществуващото демократично държавно управление. По отношение на външната политика Мусолини се стреми да възвърне на Италия величието, което е имала по време на Римската империя. Тези негови амбиции включват политически и икономически възход на Италия, разпространение и прилагане на фашистките принципи, завладяване на нови територии в Африка и увеличаване на влиянието в Централна и Югоизточна Европа и в Средиземноморието. С оглед на външнополитическите намерения на Мусолини лесно можем да си обясним защо Австрия, която е непосредствена съседка на фашистката държава, присъства като една от основните цели във външнополитическата програма на Дучето.

След края на ПСВ и подписването на Версайските споразумения в Австрия се приема федеративен модел на държавно устройство. Създава се т.нар. Първа Република, която съществува до 1933 г. Тя има двукамарен парламент – долна камара – Национален съвет и горна – Федерален съвет. Президентът на Австрия придобива само представителна функция. Според приетата през 1920 г. нова конституция на Австрия на гражданите се гарантират основните права и свободи, а на навършилите 20 години се дават избирателни права. Църквата обаче не се отделя от държавата.

Благодарение на няколко заема от ОН, на икономии на разходите и на умела финансова и валутна политика (1925 г. кроната е заменена от шилинга като парична единица) Австрия успява да стабилизира икономиката си. Извършват се множество съкращения на чиновници, които са обслужвали бившата империя. Също така се въвежда данък върху оборота, което съдейства за стабилизирането на държавните приходи.

До началото на 30-те години на 19 в. австрийската политика се характеризира с непрекъснато напрежение между левите и десните политически привърженици. Това напрежение на моменти прераства дори в насилие. Социал-демократическата партия, която преследва леви убеждения, известни по това време като Австромарксизъм, намира сериозна подкрепа от населението на Виена, докато дясно ориентираните партии имат симпатиите на останалите австрийски провинции и градове. От 1920 г. Австрия е управлявана от Християн-социалистическата партия, която има близки отношения с Римо-католическа църква. Ръководител на тази партия е католическият свещеник Игназ Зейпел, който на два пъти е избиран за канцлер (1922-1924 и 1926-1929 г.). Докато е на власт Зейпел се стреми именно към сближаване с Римо-католическата църква. През 1922 г. той подписва с лигата на нациите „Протокол за реконструкция на Австрия” и споразумение с Италия за координация на външните отношения между двете държави.

Двете паравоенни формирования на левите и десните политически привърженици се създават през 20-те години – съответно „Хаймвер” през 1921-1923 и „Шуцбунд” през 1923 г. Сблъсък между тези две групи в Шатендорф през януари 1927 г. води до смъртта на мъж и дете. За тези последици са обвинени дясно ориентираните военни сили, а срещу техни представители е заведен съдебен процес. Това само нагнетява обстановката между двете фракции. През 1927 г. група австрийски нацисти откриват огън срещу работническа демонстрация. В следствие на това в столицата започват открити въоръжени сблъсъци между демонстриращи работници и полицията В крайна сметка армията и специалните въоръжени отряди „Хаймвер” потушават вълненията.

Съперничество между Германия и Италия по отношение на Австрия. Хитлер срещу Мусолини.

При управлението на Щреземан в Германия въпросът за немско-австрийското обединение излиза на преден план като една от основните политически цели пред немското общество. В преследването на тази цел обаче Щреземан (за разлика от своите бъдещи заместници от нацистката партия) разчита на търпението, компромисите и благодатта на европейския консенсус и не вижда никаква нужда от насилствено ревизиране на Версайската система. Именно това е една от основните причини немския управник да се счита за един от най-уважаваните и най-успешните политици на Германия. През 1929 г. Щреземан умира, но идеята за аншлус с Австрия продължава да се развива.

В края на 1929 г. за трети път за канцлер на Австрия е избран бившия офицер от полицията Йохан Шобер. Въпреки че се запазва на този пост само за 1 година, Шобер успява да постигне някои изгодни за австрийските интереси споразумения. Едно от тях е това с Италия през февруари 1930 г. По време на пребиваването на канцлера Шобер в Рим е сключен австро-италиански договор за приятелство, по силата на който Мусолини обявява обща амнистия в Южен Тирол. Този договор от една страна спомага за подобряване състоянието на австрийското население в Южен Тирол, но от друга дава големи надежди на Дучето, че моментът за засилване на италианското влияние в Австрия е настъпил.

През 1931 г. отново Шобер, но този път в ролята си на министър на външните работи, участва в съгласуването на план за митнически съюз с Германия. Самото споразумение за митнически съюз е подписан на 19 март в разрез с ограничителните клаузи на Сен-Жерменския мирен договор. Въпреки че под натиск от страна на Франция двете немско говорящи държави се отказват от споразумението, опитът за заобикаляне на мирните договори е симптоматичен. През същата година (1931 г.) ръководителят на Хаймвера Валтер Пфример, подкрепян от италианските фашисти, се опитва да извърши преврат. Този негов опит остава без резултат. Въпреки че  превратът и самопровъзгласяването на Пфример за канцлер на Австрия не успяват, този акт е ясно доказателство за това, че Италия все още има интереси в Австрия и е готова да ги преследва  дори  и с нечестни средства.

През 1932 г. настъпва едно от събитията, които ще променят изцяло развитието на Австрийския въпрос в следващите няколко години. На 20 май Енгелберт Долфус, ръководител на Християн-социалистическата партия, е избран за канцлер на Австрия. По-късно през същата година на 15 юли той приема Лозанския протокол, който дава възможност на Австрия да получи нови кредити, ако се откаже от плана за икономически и политически съюз с Германия. Оттогава започва да нараства напрежението в отношенията между Австрия  и  Германия и паралелно с това да се подобряват тези с Италия.

През 1933 г. на власт в Германия идва Националсоциалистическа германска работническа партия, която в следващите няколко  месеца подготвя установяването на своя диктатура и изграждането на Третия райх начело с нейния политически лидер Адолф Хитлер. Основните политически цели на нацистката партия са заложени още в книгата на нейния лидер „Мейн кампф”. Тези идеи са следните: 1) отменяне и отхвърляне на Версайския договор и неговите ограничения; 2) възвръщане на териториите, отнети от Германия след 1919г., както и на територии, които принадлежат на ,,германската раса''; 3) разширяване на територията чрез заграбване на земи от съседни страни в името на т. нар. от Хитлер необходимо ''жизнено пространство'' за германската раса.

Изхождайки именно от теорията за „жизненото пространство” на германската раса, Хитлер насочва своето внимание най-напред към съседните държави и в частност към Австрия. Целта е с помощта на тамошните нацисти австрийската държава да бъде присъединена към Третия райх, но без да се дава какъвто и да е специален статут на Австрия. За плановете на Хитлер свидетелства и призива, който той отправя към австрийските политици на срещата с тях през 1933 г. Според  него, за да се стабилизира Австрия, е необходимо да се даде  на национал-социалистическото движение в страната полагащатото му се място в управлението.

Идването на Хитлер на власт обаче до голяма степен води до охлаждане на австрийския ентусиазъм към идеята за обединение с Германия. Австрийците за разлика от повечето демократични държави в Европа ясно осъзнават намеренията на Хитлер. Те си дават сметка, че евентуалното присъединяване на Австрия към Германия ще означава превръщане на австрийската държава в обикновена немска провинция, лишена от всякъкво местно самоуправление. Това не се харесва от австрийците и те решават да се съпротивляват срещу германските амбиции за асимилация. Така Австрия се превръща в първата държава, противодействаща с авторитарни средства на предизвикателствата на нацисткия тоталитаризъм. Още на 4 март 1933 г. в Австрия се въвежда т.нар. „Режим на Долфус” или известен още като правителството на „твърдата ръка”. Парламентарното управление се суспендира и последователно се забраняват демонстрациите и събиранията, свободата на печата и носенето на партийни униформи. Забранена е дейността на националсоциалистическата партия и щирийския "Хайматщуц". През това време Хитлер изпраща в Австрия множество емисари, които имат за задача да вдигнат австийските нацисти срещу правителството на Долфус. Един от тези емисари дори се осмелява пряко да обиди Долфус, в следствие на което е екстрaдиран. Като котрареакция Хитлер забранява на германските поданици да пътуват в Австрия.

Във външнополитическо отношение Австрия търси подкрепата на Италия. През май 1933 г. Долфус гостува на Мусолини и го моли за подкрепа срещу надигащата се заплаха за австрийския народ. Дучето веднага откликва на призива на австрийците, надявайки се, че по този начин ще може да разпространи италианското влияние в Австрия и да и наложи подобен на италианския фашистки модел на управление. След завръщането си в Австрия Долфус дава да се разбере, че е срещнал разбиране от страна на Мусолини и че може да се разчита на него.

Следваща външнополитическа стъпка, която предприема австрийския канцлер, е да отмени военните клаузи на Сен-Жерменския мирен договор. За тази цел той изпраща нота до Великобритания, Франция и Италия. Самата нота е предварително съгласувана с французите и изисква от страните победителки да разрешат един допълнителен набор от войници, с който да се стигне поне до 30 00 души (това е и максималната цифра определена в Сен-Жерменския договор).

Австрия постепенно започва да се превръща в „ябълката на раздора” в отношенията между Хитлер и Мусолини. Първият контакт между Германия и Италия по отношение на австрийския въпрос се състои през април 1933 г., когато по настояване на Хитлер Херман Гьоринг посещава Мусолини. Основната цел на немския пратеник е да разбере какви са италианските настроения спрямо един бъдещ аншлус между Германия и Австрия. Считайки Австрия за своя зона на влияние и нямайки полза от една разрастваща се Германия, Мусолини категорично се противопоставя на идеята и заявява, че държи на австрийския суверенитет и няма да позволи той да бъде нарушен. Мусолини подкрепя своите думи с следващите си действия. В началото на 1934 г. Италия заедно с Франция и Великобритания дават гаранции за независимостта на Австрия. На 17 март същата година Италия подписва Римските протоколи, с които Австрия се превръща във важен икономически партньор на държавата от Апенините. През юни 1934 г. във Венеция се провежда и първата среща между Мусолини и Хитлер. На самата среща Мусолини е облечен в своята официална военна униформа, а Хитлер се явява с цивилни дрехи. По време на техните разговори Дучето отказва да използва преводач, а Фюрерът непрекъснато цитира текстове от „Мейн кампф”. И двамата диктатори остават разочаровани един от друг. Толкова, че след срещата Мусолини, типично в свои стил, споделя със свои близки, че Фюрерът е дребен агресивен човек, който не можел да се владее и вероятно е луд или лъжец.

Отношенията между двете диктаторски държави достигат своята най-ниска точка през юли 1934 г, когато група австрийски нацисти, облечени в униформи на австрийската армия, атакуват сградата на правителството и убиват Долфус. Това покушение срещу австрийския управник е последвано от серия бунтове в различните провинции на държавата. С помощта на армията, Щуцбунда, работнически отряди и по-голямата част от населението метежите са потушени. Така неофициално подкрепяния от Германия опит за завземане на властта претърпява провал. През това време в Италия на гости на Мусолини е семейството на Долфус, което го очаква да пристигне от Австрия. Именно на Дучето се пада тежката задача да съобщи на семейството на Долфус за неговата трагична съдба. Това развитие на събитията ядосва италианския диктатор и той заявява, че Италия още по-енергично ще защитава независимостта на Австрия. На 25 юли Мусолини дава заповед да се изпратят четири дивизии към Бернер и границата с Картиния в случай, че Германия направи опит да навлезе в австрийска територия. В същото време Англия и Франция напомнят на Хитлер за гаранциите за независимост, които са дали на Австрия. В крайна сметка и Германия и Италия не си позволяват да се намесят със сила.

След смъртта на Долфус неговото място е заето от министъра на просветата д-р Шушнинг, който също произлиза от кръговете на Християн-социалистическата партия. Той продължава проиталианската политиката на Долфус. През 1935 г. подписва договор за културен обмен с Унгария и Италия, а през април същата година на конференцията в Стреза Италия, Франция и Великобритания повтарят декларацията за независимостта на Австрия.

През следващата година обаче се случват събития, които до голяма степен определят бъдещото развитие на Австрийския въпрос от този период. Стремежът на Мусолини да възстанови блясъка на Италия от времето на Великата Римска империя и да увеличи нейните колониални придобивки го кара да обърне вниманието си към Африка. През октомври 1935 г. италиански военни части нападат и окупират Абесиния (днешна Етиопия). Нападенията над цивилното население и използването на отровен газ карат Великобритания и Франция да се отдръпнат от Италия като по този начин окончателно се разпада фронтът от Стреза. ОН от своя страна осъжда действията на Мусолини в Африка и налага политически и икономически санкции на Италия, които по-късно са премахнати. В този случай Австрия отказва да налага каквито и да е било санкции спрямо южната си съседка. Въпреки това обаче Мусолини се чувства толкова обиден от реакцията на Великобритания, Франция и ОН като цяло, че решава да търси нов съюзник по пътя на осъществяване на външнополитическите си цели. В този момент като най-подходящ партньор на Италия изглежда надигащата се и натрупващата все по-голяма мощ Германия.

1. 
   „Die deutsch-italienischen Beziehungen 1933-1945” - http://www.dhm.de/lemo/html/nazi/aussenpolitik/italien/index.html
   
2. 
   „Бенито Мусолини”- http://bg.wikipedia.org
   
3. 
   „Австрия (1918-1945 г.)” - http://www.bgnauka.com/index.php?mod=front&fnc=pub_page&pid=12127
   
4. 
   “Italy” - http://www.historylearningsite.co.uk/italy_foreign_policy.htm
   
5. 
   “Abyssinia 1935 to 1936” - http://www.historylearningsite.co.uk/aby1.htm
   
6. 
   “Anschluss” - http://en.wikipedia.org/wiki/Anschluss
   
7. 
   “Deutsche Geschichten” - http://www.deutschegeschichten.de/zeitraum/index.asp?KategorieID=1003