ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА - МЮНХЕН: ЕДИН СВЯТ В УМАЛЕН ВИД

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА - МЮНХЕН: ЕДИН СВЯТ В УМАЛЕН ВИД

През онази седмица дойдоха хиляди момчета и момичета от 52 националности и представящи 5 деноминации. Тук бяха Джими и Джени, Джи и Джой Даусън - той както винаги елегантен, а Джой с нейната обичайна откровеност.

Планът за предстоящите три седмици беше прост. Всеки ден 500 души под ръководството на Дон Стефанс трябваше да бъдат по улиците на Мюнхен, докато останалите 500 под мое ръководство щяха да останат в замъка за слушане на лекции, четене на Библията и молитва. На следващия ден групите щяха да си разменят местата. Тези, които щяха да заминават за Мюнхен трябваше да стават в 5.00 часа сутринта, да закусват във влака и да се връщат в полунощ. Надявахме се, че ще можем да организираме маршове, а към края на третата седмица да проведем музикален фестивал.

Още първия ден на нашата кампания се сблъскахме с най-лошата съпротива, която бихме могли да си представим индиферентността. Бяхме като неканени гости. Атмосферата в Мюнхен беше карнавална. Беше трудно да не се подадем на изкушението да прекратим опитите да говорим на хората за значими неща. Спортът се беше превърнал в гигантски идол. в краката му беше целия свят. Компетентността относно атлетиката беше отговора на мира и братството. Немските власти забраниха провеждането на маршовете, които бяхме планирали и ни изведоха извън Мюнхен за осъществяването на музикалния фестивал.

Наложи се да импровизираме. Разделихме се на малки групи, които ходеха по училищните лагери, по парковете, където младите комунисти и пръснатите по улицата хора се събираха, за да се отправят към Олимпийските площадки и стадиони. В селцето на атлетите нашите младежи говориха с граждани оттатък Желязната завеса. Когато откривахме някой, който искаше да знае повече,  водехме го в кафене или сладкарница, където разговаряхме за Исус.

Получавахме добри резултати, но нещата се придвижваха много трудно. Работихме вече две седмици, а си оставаше все същия голям проблем. В тази уж безгрижна атмосфера все още се ширеше безразличието и незаинтересоваността.

Получавахме добри резултати. Всичко се промени, когато идолът на световното братство чрез спорта се счупи и падна.

Беше рано сутринта на 5 септември. Аз говорех в палатката, когато се разнесе шепот, а лицата на всички потъмняха разтревожени от нещо. Накрая един смелчага се приближи и подаде бележка. Прочетох я без да повярвам на написаното. Арабски терорист се беше вмъкнал в спортното селце, убил двама израелци и взел като заложници още девет. Отбелязах това пред аудиторията и започнахме да се молим.

Разделихме се на групи и молехме Бог по някакъв начин да извлече доброто от тази трагедия. По-късно научихме, че 500-те души, които бяха в града с Дон са правили същото, независимо от това къде се намират. Те коленичили навън по градинките, далеч от оградените с кордон от полицаи райони, където терористите държали заложниците. Други коленичили по тротоарите в стария Мюнхен, трети в нашето кафе. Така всички ние затаихме дъх заедно с останалия свят.

Драмата приключи бързо с експлозив от жестокост - бяха убити 9 израилтяни, 5 араби и един немец.

След полунощ карнавала на Олимпийските игри се превърнал в погребение. Хората се почувстваха излъгани, изгубени. Изведнъж нашите младежи бяха приети, защото бяха в Мюнхен като емисари на надеждата. Ние плачехме с ридаещите и ги убеждавахме, че Исус Христос е отговора на трагедиите като тази. И сърцата се отвориха още същия ден на терористичното нападение млада израилтянка от YWAM приведе млад арабски мюсюлманин във вярата на нейния Месия.

Дар и  аз  не  можехме дълго да стоим  настрана и трябваше да отидем в Мюнхен с останалите. Стояхме заедно с групата на входа към Олимпийския стадион и пеехме като насочвахме вниманието към Господа. Един по един хората запълваха амфитеатъра и мълчаливо ни слушаха. След като свършихме около 20-годишна атрактивна млада германка се приближи и ни попита:

"Вие сте Христови хора?".

Дар и аз едновременно отговорихме с "да". Видях как силна надежда, жажда и очакване обгърна момичето.

"Аз не съм Христови хора, но искам да бъда." - изрече тя на неправилен английски.

Заведохме я в кафенето и я представихме на Дон. който свободно говореше немски. Открихме, че тя беше обикаляла Европа, опитвайки се да открие смисъла на живота. Онази нощ тя го откри, отбелязвайки събитието с потреперващи от ридание  рамене.

"Сега аз познавам Исус. Аз също съм Христово дете!"

След трагедията с израелските атлети властите в града промениха мнението си за нас. Един офицер от полицията казал на Дон:

"Вие християните сте единственото добро нещо, което се е случвало тук през последните три седмици". Сега вече ни позволиха да организираме марш, дори ни подариха огромно количество цветя, които да раздаваме, докато прекосяваме сърцето на града. От своя страна ние отпечатахме 1000 вестника на нашата Хайделбергска преса, разположена в гаража към замъка.

Листовете бяха буквално разграбени от ръцете ни. На тях бяхме отпечатали снимките на арабина и на израилтянката от YWAM, застанали рамо до рамо и прокламиращи, че единствения отговор за световното братство е Исус Христос.

Трите седмици на Олимпиадата изминаха, като завършиха с драма, която Мюнхен никога нямаше да забрави. Тези три седмици приключиха и за нас. Те ни бяха направили съучастни на човешката болка, но ние усетихме, че те отбелязаха едно ново начало. Чрез голямо дарение успяхме да платим сумата за замъка и вече знаехме, че имаме място в Германия, където ще можем да пуснем котва. Малко преди да съберем палатката направихме дискус. при който младежите в зависимост от водителството, което имат и от следващите им планове, можеха да пускат пари в торбата или да вземат пари от нея. Много от тях се нуждаеха от пари. за да прелетят голямо разстояние, защото бяха решили да заминат за един от нашите 20 центъра и да работят за YWAM. Други пък предпочетоха да постъпят в едно от трите училища, които се бяха появили, следвайки нашия Лозански прототип. Почти всеки се нуждаеше от средства, за да телефонира у дома и да обсъди новите си планове с родителите си. понеже ние наблягахме на поддържането на връзките с домашните, с църквите, а това означаваше, че ще се водят трансатлантически и транс тихоокеански телефонни разговори.

Краят на Олимпиадата ми позволи отново да се съсредоточа върху следващия въпрос, за който имах нужда от водителство - корабът.

Аз някак си знаех само какво да представлява корабът: да е дълъг 500 стъпки, да приюти няколко стотин души. да има място за училище и голям карго трюм, за да превозват различни неща за нуждаещите се по пътя хора. На борда трябваше да имаме медицински екип и стотици млади хора, които да слизат по пристанищата и да разнасят Благовестието. Щяхме да боядисаме кораба бял. за да символизира Божията чистота.

Когато трети човек ми каза, че има плавателен съд, наречен "Маори" за продан в Нова Зенландия, започнах да си правя  бележки.

През април 1973 година, т.е. 13 месеца след като Бог ми каза да следвам кораба, аз се отправих към Нова Зенландия, за да разгледам "Маори". Вече бяхме намерили капитан и квалифицирани хора за екипажа, които даже бяха в Лозана и се учеха в училището.

Кацнахме в Уелингтън. Самолетът направи последна обиколка по пистата и ние слязохме на летището с изглед към града, изглеждащ като Сан Франциско.

След това го видях. Можеше да бъде само "Маори", защото изглеждаше точно така както ми го бяха описали приятелите: черен кораб, дълъг около 450 стъпки с бяла горна палуба и оранжево син кил, спокойно врязан в хълмовете. Помислих си с убеденост:" Аз гледам нашата съдба!".

Представителя от Съюза на Корабоплавателната Компания и един от нашите директори В Нова Зенландия бяха с мен. докато се катерех по трапа на "Маори". Действително чудесен съд. Три горни и два долни етажа с места за 920 души и голяма палуба за коли, която можеше да побере 120 тона товар. Имаше ресторант, място за отдих и малка медицинска манипулационна. Аз. без дори да се замислям, знаех, че това е корабът който чакахме.

Нямаше дори и намек за това, че аз пристъпих към най-тъжната грешка, която можехме да допуснем при търсенето на Божия глас. Това е иронична грешка, която се прояви по-късно и точно тогава, когато всичко вървеше отлично.