Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

6. В търсене на причините

Тук се натъкваме на един принципен проблем на нашите мисловни навици. За човека е станало нещо естествено да тълкува причинно всички процеси, които е в състояние да разбере, и да изгражда дъл­ги каузални вериги, в които между причината и след­ствието съществува ясна връзка. Например, вие че­тете тези редове, защото аз съм ги написал, защо­то издателството е публикувало тази книга, защо­то книжарниците са я разпространили и т. н. При­чинната (каузалната) мисловна концепция изглежда толкова убедителна и дори неопровержима, че мнозинството хора я разглеждат като необходима предпоставка за човешката познавателна способ­ност. Така повсеместно се изследват различните причини за различни проявления и се храни надежда­та по този начин не само да се внесе повече ясно­та по отношение на взаимовръзките, а и да се открие възможност за противодействаща намеса в причинно обусловените процеси. коя е причината за растящите цени, за безработицата, за младежката престъпност? Коя е причината за едно земетресе­ние или за определена болест? Въпрос след въпрос, винаги подхранвани от надеждата да бъде открита истинската причина.

Но причинността далеч не е толкова безпроблем­на и неопровержима, колкото ни се струва на пръв поглед. Може дори да се каже (и такива гласове се надигат все повече), че желанието на хората да обяснят причинно света е внесло много объркване и противоречия в историята на човешкото познание и е довело до последствия, които едва днес започват бавно и отчасти да се изясняват. Още от времето на Аристотел представата за причината се разделя на четири категории.

Ние различаваме causa efficient, причината която поражда подтика, импулса, causa materialis - това е причината, чието основание се корени в материал­ното, или вещественото, causa formalis, или причи­ната, свързана с придаването на форма, и накрая –causa finalis, като целева причина, произтичаща от поставената цел.

Четирите категории на причината бързо могат да се онагледят въз основа на класическия пример с построяването на една къща. За строежа отначало е нужно намерението да се построи тази къща (causa finalis), после импулсът, или енергията, която се проявява, например, в инвестирането и работна­та сила (causa efficient), по-нататък са необходими строителни планове (causa formalis) и накрая мате­риали, като бетон, тухли, дърво и т. н. (causa materialis). Липсва ли една от тези причини, строежът на къщата трудно може да се осъществи.

Но потребността от истинска „причинна" причи­на винаги води до редуциране на четиристепенната концепция за причината. Възникнали са две течения, застъпващи противоположни гледища. Представите­лите на първото течение виждали в целевата причи­на (causa finalis) същинската причина за всички причи­ни. В нашия пример същинската предпоставка за всички останали причини би било намерението да се построи къща. С други думи, намерението или целта винаги са причината за всички събития. Така причи­ната, поради която пиша тези редове, е моето на­мерение да издам тази книга.

Това обяснение на причината с целта лежи в основата на хуманитарните науки, от които природ­ните науки строго се разграничават чрез енерге­тичния си причинен модел (causa efficient).

За разглеждането и описанието на природните закони допускането на дадено намерение или цел се е оказало твърде хипотетично. За тях по-смислено е било предполагането на една сила или импулс. Така природните науки са се обвързани с един каузален за­кон, в смисъл на енергетичен импулс.

Тези две различни схващания за причинността и днес разделят хуманитарните от природните науки и правят трудно, ако не и невъзможно, противопо­ложното разбиране. Природонаучната каузална ми­съл проследява причината в миналото, докато мо­делът на финалността пренася причината в бъдещето. Така формулирана, последната констатация за мнозина може би звучи странно - защото как би могла във времето причината да идва след следст­вието? От друга страна, Във всекидневния живот в никакъв случай не се боим да формулираме подобна взаимовръзка: „Тръгвам сега, защото влакът ми по­тегля след един час". Или: „Купих подарък, защото следващата седмица е рожденият ѝ ден". В тези формулировки едно бъдещо събитие определя следс­твието.

Ако разгледаме случки от нашето всекидневие, ще установим, че някои се обясняват с енергетич­на причина в миналото, а други - с финална причина от бъдещето. Например често казваме: „Ще напа­зарувам днес, защото утре е неделя" и: „Вазата пад­на, защото я бутнах". Но едно двояко схващане също би било допустимо. Причината за строшени­те по време на семеен скандал съдове би могла да се потърси в това, че са били хвърлени на пода, или в това, че единият от съпрузите е искал да ядоса другия. Всички тези примери служат за пояснение на факта, че двете каузални представи разглеждат две различни плоскости, като и двете имат своето ос­нование. Енергетичният вариант позволява предс­тавата за една механична взаимовръзка и се отна­ся винаги до някакво материално равнище, докато финалната каузалност работи с мотивация или с намерения, които вече не се свързват с материята, а само с духа. Така представеният конфликт е спе­циална илюстрация на следните полярности:

минало - бъдеще

материя - дух

тяло - душа

На това място би било полезно да приложим на практика всичко онова, което казахме досега за по­лярността. Тогава бихме могли да заменим „или"/„или" с „както"/„така и" и въз основа на това да разберем, че двата начина на наблюдение не се изключват, а се допълват. (Учудващо е колко малко сме се поучили от опита със структурата на светлината, изградена и от частици, и от вълни!) И в този случай всичко за­виси от това коя гледна точка ще възприемем, а не кое е правилно или неправилно. Когато от автомата падне пакет цигари, причината за това може да се търси в пуснатата монета, но също и в намерение­то ни да пушим. (Това е повече от игра на думи, за­щото без желанието и намерението да се пушат ци­гари не би имало автомати за цигари.)

И двете схващания са легитимни и в никакъв слу­чай не се изключват взаимно. Но едното тълкуване винаги ще бъде несъвършено, тъй като наличието на всички материални и енергетични причини далеч не оправдава съществуването на един автомат за цигари, ако липсва намерението. Също така не са достатъчни само намерението и целта, за да възникне нещо. И тук единият полюс съществува единствено заради противоположния си полюс.

Това, което при автоматите за цигари изглежда банално, при разбирането на еволюцията е спорна тема, която пълни цели библиотеки. Изчерпва ли се причината за човешкото съществуване с материа­лната причинна верига в миналото и оттам - е ли нашето специфично битие случаен резултат от скоковете в развитието и селективните методи, като се започне от водородния атом и се стигне до главния мозък на човека? Или, може би, тази половина ,на причинността се нуждае и от преднамереност­та, която идва от бъдещето и така кара еволюци­ята да върви към една предначертана цел?

Този втори аспект „идва в повече, твърде е хипо­тетичен" за природните науки, а за хуманитарните - първият аспект е „недостатъчен и прекалено бе­ден". Но ако разгледаме по-малки и затова обозрими развития и „еволюции", Винаги ще открием и други причинни посоки. Само технологията не е достатъч­на за конструирането на самолети, ако в човешкото съзнание още не се е оформила готовата идея за ле­тенето. По същия начин и еволюцията не е плод на случайни решения и развития, а на материалното и биологично осъществяване на един вечен модел. Ма­териалните процеси тласкат от едната страна, фи­налният образ дърпа от другата, за да може по сре­дата да се получи определено проявление.

С това стигаме до следващия проблем на тази тема. Причинността се нуждае от линейността, като предпоставка, върху която могат да се маркират „преди" и „след", в смисъл на следствена взаимовръзка. На свой ред линейността има за пред-поставка времето и точно то в действителност не съществува. Спомняме си, че в нашето съзнание времето възниква от полярността, която ни принуждава да разделяме едновременността на единство от последователности. Времето е феномен на нашето съзнание, който проектираме навън. Тогава вярваме, че времето съществува и независимо от нас. Освен това си представяме потока на време­то винаги линеен и еднопосочен. Вярваме, че време­то премива от миналото в бъдещето и не забеляз­ваме, че в точката, наречена от нас настояще, ми­налото и бъдещето се срещат.

Тази в началото трудна за представяне взаи­мовръзка може да се онагледи от следната аналогия. Представяме си хода на времето като права линия, единият край на която се движи в посока минало, а вторият ѝ край се казва бъдеще.

От геометрията обаче знаем, че в действител­ност няма успоредни линии, тъй като чрез сферич­ното изкривяване на пространството всяка права, продължена до безкрай, се затваря в кръг (геомет­рия на Риман). Така всяка права линия в действител­ност е отрязък от дъга. Ако пренесем тези знания върху горната времева ос, ще видим, че двете посо­ки - минало и бъдеще - се срещат в кръга.

Още през 20-те години на нашия век руският езотерик П. Д. Успенски обръща внимание на този проблем за времето в своето тълкуване на четири­надесетата таро-карта (въздържанието) със след­ните думи: „Името на ангела е време, каза гласът. Върху челото му е начертан кръг, който е символ на вечността и знак на живота. В ръцете си анге­лът държи две кани - златна и сребърна. Едната кана е миналото, другата - бъдещето. Потокът на дъгата между тях е настоящето. Виждаш, че той тече и в двете посоки. Това е времето в неразбира­емия му за човека аспект. Хората мислят, че всич­ко тече непрекъснато в една посока. Те не виждат как всичко винаги се среща, как едното идва от ми­налото, а другото от бъдещето и че времето е многообразие от кръгове, които се въртят в раз­лични посоки. Проумей тази тайна и се научи да раз­личаваш противоположните течения в дъговия по­ток на настоящето". (Успенски, „Нов модел на все­лената")

В творбите си Херман Хесе също постоянно за­сяга темата за времето. Така в мига на своята смърт Клайн произнася думите: „Колко хубаво, че го озари и това прозрение - че времето не съществу­ва. Винаги и само времето разделя човека от всич­ко, за което жадува". В произведението си „Сидхарта" Хесе разглежда темата за безвремието на мно­го места. „Научи ли - така го попита той някога, - научи ли и ти от реката онази тайна: че няма време? Лицето на Вазудева грейна в усмивка: Да, Сидхарта - рече той. - Ти искаш да кажеш, че река­та навсякъде е еднаква: в извора и при устието, във водопада и при брода, в бързея, в морето, в плани­ната - навсякъде е еднаква. И че за нея съществу­ва само сегашното, не сянката „минало", не сянка­та „бъдеще". Точно така - каза Сидхарта. - И кога­то научих това, огледах живота си и той също беше река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта, и от стареца Сидхарта само от сянка, не от нещо истинско. И предишните прераждания на Сидхарта не бяха минало, и смъртта и зав­ръщането му при Брахма не бяха бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, Всичко има същ­ност и настояще".

Щом осъзнаем постепенно, че както времето, така и линейността не съществуват извън съзнани­ето ни, тогава и мисловният модел на причинността неизбежно се разклаща и престава да се приема като единствен. Става ясно, че и причинността е само определена субективна форма на човешкото схващане за нещата или, както го е формулирал Дейвид Хюм: „потребност на душата". Наистина няма основание да не разглеждаме света причинно, но също така няма основание и да го тълкуваме причинно. И тук пояснителният въпрос не гласи: правилно или неправилно, а в най-добрия случай (и то само понякога): уместно или неуместно.

В този аспект се оказва, че причинният начин на възприемане на света е много по-рядко уместен, от­колкото днес рутинно се приема. Навсякъде, където имаме работа със сравнително малки участъци от живота, и когато събитията не се изплъзват от на­шето полезрение, ние се справяме лесно с предста­вата си за време, линейност и причинност във всекидневието. Но ако измеренията са по-големи или нивото на решаване на даден въпрос е по-сложно, тогава причинният метод води по-скоро до безсмис­лени заключения, отколкото до прозрение. Причинността се нуждае винаги от строго установена крайна точка при постановката на въпроса. В при­чинната представа за света всяко събитие има своя причина, поради което не само е позволено, а дори е необходимо всяка причина да се анализира съответ­но за нейната причина. Този подход води до проучва­не на причината за причината на причината - но за съжаление никога до трайната точка. Пра-пра-прапричината за всички причини не може да бъде открита. Или, от един момент нататък, преставаме да анализираме, или завършваме с неразрешим въпрос, който никога не може да бъде по-смислен от извес­тния въпрос за яйцето и кокошката.

С това искаме да изясним, че във всекидневния живот концепцията за причинността може да има практическо значение най-много като помощна функция на мисленето, но е напълно недостатъчна и безполезна като инструмент за обхващане на науч­ните, философските и метафизичните взаимовръзки. Вярването, че има следствени взаимовръзки, е погрешно, защото се гради върху предположението за линейността и времето. Признаем ли обаче, че причинността е възможен (и с това несъвършен) субективен метод на възприятие при човека, тогава е допустимо да я поставяме в действие там, къ­дето смятаме, че ще ни бъде от помощ в живота.

Но в днешната ни представа за света господст­ва мнението, че причинността съществува сама по себе си и дори е експериментално доказуема - имен­но срещу тази заблуда искаме да се обявим. Човек никога не може да разглежда други връзки, освен „винаги-когато-тогава". Такива схващания обаче не каз­ват нищо повече от това, че две проявления възникват във времеви синхрон и че между тях съществува връзка. Когато подобни измервания веднага се изтълкуват причинно, тогава тази последна стъпка е израз на един определен светоглед, но няма вече нищо общо със самото измерване или наблюде­ние. Настървението да се тълкуват нещата при­чинно е ограничило в гигантска степен нашия ми­роглед и познавателната ни способност.

Квантовата физика е онази наука, която направи пробив в причинната представа за света и я поста­ви под съмнение. Така Вернер Хайзенберг формулира, „че в много малки промеждутъци от време, т. е. в области от величината на елементарните частици, пространството и времето са се размили по особен начин, а именно така, че в толкова малки промеждутъци дори понятията по-рано или по-късно не мо­гат да бъдат правило дефинирани. Разбира се, по принцип нищо няма да може да се промени в структурата пространство-време, но трябва да се има предвид възможността опитите върху процесите в съвсем малки области от пространството и време­то да покажат, че определени процеси привидно протичат във времето обратно на тяхната при­чинна последователност".

Формулировката на Хайзенберг, макар и ясна, е предпазлива, защото, като физик, той ограничава твърденията си върху онова, което може да се наб­людава. Но тези наблюдения прилягат плътно към онази представа за света, която мъдреците открай време проповядват. Наблюдението на елементарни­те частици протича в една гранична област на на­шия свят, детерминиран чрез времето и простран­ството - ние се намираме сякаш в „рожденото мяс­то на материята". Още тук, както казва Хайзен­берг, времето и пространството се размиват. Но „преди" и „след" стават толкова по-ясни, колкото по-дълбоко проникваме в структурата на материя­та. Ако тръгнем в другата посока, отначало се за­губва ясното различие между време и пространство, между „преди" и „след", докато накрая това раз­деляне изчезне напълно и стигнем там, където господстват единството и неразличимостта, където няма нито Време, нито пространство, където царува вече „тук" и „сега". Това е точката, която съдържа всичко и въпреки това се нарича „нищо". Вре­мето и пространството са двете координати, на които се крепи светът на полярността, светът на заблудата - прозрението, че те не съществуват е предпоставка за постигането на единство.

Следователно в този двуполюсен свят причин­ността е една перспектива на нашето съзнание, с чиято помощ могат да се тълкуват процесите: това е начинът на мислене на лявото мозъчно по­лукълбо. Вече казахме, че природонаучната представа за света е представата за света на лявата мо­зъчна половина - нищо чудно, че и тя се придържа толкова упорито към причинността. Дясното полу­кълбо, напротив, не познава причинността, а мисли аналогично. По такъв начин откриваме онзи втори, противоположен на причинността метод на възп­риемане на света, който не е нито по-правилен, нито по-неправилен, нито по-добър, нито по-лош, а представлява необходимо допълнение към едност­ранчивостта на причинността. Едва двете заедно - причинността и аналогията - могат да образу­ват координатната система, в която двуполюсни­ят ни свят да се интерпретира смислено.

Както причинността прави видими хоризонтал­ните връзки, така аналогията проследява вертикал­но първичните принципи на всички равнища на тях­ното проявление. Аналогията не изисква следствена връзка, тя е ориентирана към идентичността на съдържанието в различните форми. Ако причин­ността изразява отношението към времето чрез едно „преди"/„след", аналогията се подхранва от синхронността в смисъл на „винаги-когато-тогава". Ако причинността води към все по-силно разграничаване, аналогията обобщава многообразието в ця­лостни модели.

Неспособността на науката да мисли аналогично я принуждава да изследва винаги отново и отново законите на всички равнища. Науката не се осмеля­ва и не може така да обобщи един новооткрит закон, че той да се пренесе аналогично като принцип на всички равнища. Тя например изследва полярност­та в електричеството, на равнище атом, при кисе­лините и основите, в мозъчните полукълба и в хи­ляди други области, всеки път отново и отделно от останалите сфери. Аналогията завърта гледната точка и поставя различните форми в аналогична взаимовръзка, откривайки във всички един и същи първичен принцип. Така изведнъж положителният електрически полюс, лявата мозъчна половина, кисе­лината, слънцето, огънят, китайското „ян" доби­ват общи черти, макар между тях да не съществу­ва причинна връзка. Аналогията се извежда от об­щия за всички изброени форми първичен принцип, Който, в нашия пример, би могъл да се нарече и принцип на мъжкото начало или активността.

Такъв тип наблюдение разлага света на архетипни съставни части и разглежда различните модели, които се образуват от архетиповете. Тези модели се откриват аналогично на всички равнища във фор­мите на проявление - както горе така и долу. Този вид наблюдение трябва да се усвои също както при­чинният метод. Той ни разкрива света от съвсем друга страна и прави видими онези модели и взаимовръзки, които са невидими за подчинения на при-чинността поглед. Така както предимствата на причинността се състоят във функционалността, предимството на аналогията е в прозрачността на връзките по отношение на съдържанието. Благода­рение на причинността лявото полукълбо може да разложи и анализира много неща, но не му се удава да обхване света като цяло. Дясното полукълбо, на свой ред, трябва да се откаже от способността да управлява процесите, протичащи в този свят, но има поглед върху цялото, върху образа и поради това е в състояние да познае смисъла. Смисълът е извън целта и логиката, или, както Лао Дзъ казва:
Смисълът, който може да се изкаже,

не е вечният смисъл.

Името, което може да се назове,

не е вечното име.

„Несъществуване" наричаме началото

на Небето и Земята.

„Съществуване" наричаме майката на отделните

създания.

Затова посоката на несъществуването

отвежда към съзерцание на чудесното същество,

посоката на съществуването -

към съзерцание на пространствените

ограничения.

И двете са едно и също по своя произход,

различни са само имената.

В тяхното единство се крие тайната.

А още по-дълбоката тайна на тайната

е вратата, през която влизат всички чудеса.