Е в ежедневието
Изтегляне 138.4 Kb.
|
Свързани:
Test-9-klas-Logika-Poiasnenia (1), NTF 2015 53 1 B 263 276, osobenosti-pri-vzemane-i-transportirane-na-biologichen-material-za-imunologichno-izsledvane, bolesti-na-perifernata-nervna-sistema, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1, Sbornik-patuvashti-seminari 2019-1
| ЙОРДАН КОЛЕВ АНГЕЛ УЗУНОВ Благоевград 2007 ПРИМЕРЪТ! / 3 Глава първа СЪДЪРЖАНИЕ: / 16 АНГЕЛ УЗУНОВ ОТ РАКИТОВО / 6 Подвигът е в ежедневието / 6 Възпитателната дейност на Ангел Узунов / 9 Децата / 9 Учителите / 12 Базата / 15 Културното наследство на Ангел Узунов / 16 Литературни произведения и артистични постижения Научна продукция / 17 ”Живот без междучасия. Записки на един педагог”, “Педагогическа поема” и образователните реалности / 20 Глава втора ПЕДАГОГИКАТА НА АНГЕЛ УЗУНОВ / 27 Философията на Ангел Узунов / 27 Ангел Узунов и личността на педагога / 28 Ангел Узунов и личността на детето / 31 Ангел Узунов и възпитанието / 34 Човешката същност на детето – цел, източник, средство / 36 Детето – водещият субект / 37 Детето – И възпитател / 37 Детето и природата / 41 Педагогическите средства на Ангел Узунов / 41 Методът – подтик за себеразкриване / 41 Форми за управление на образователната среда / 49 Форми за ръководство на дейностите на детето / 51 ЗАКЛЮЧЕНИЕ / 61 ИЗТОЧНИЦИ и ЛИТЕРАТУРА / 62 © Проф. д. н. Йордан Георгиев Колев – автор. ® Второ доработено издание, 2007. ISBN 978 – 954 – 680 – 498 - 3 ПРИМЕРЪТ! В хаоса от възможности историческият сравнителен анализ открива множество социални и личностни паралели. Може да се твърди, че и българският педагог Ангел Узунов от Ракитово изцяло покрива индикаторите, които са общи за живота и действията на великите педагози. И той има тежко детство. И той преди да открие учителството и да се влюби в него за цял живот се пробва в различни занаяти: според него “всяка професия е почтена, стига да е полезна за хората и да я обичаш. И всеки педагог трябва да гледа с достойнство на учителската професия и всеотдайно да учи и възпитава децата, които са му поверени”. И той не довършва образованието си, а по-късно “доучва”. И при него се получава случайна среща с децата, училището, възпитанието, педагогиката. И Ангел Узунов е страстно деен, активно търсещ и социално мислещ, експериментатор по природа, упорит и смел, целеустремен, обича децата (покрай ничиите момчета мечтае за мъжка рожба) и има ярко чувство за хумор. Изпитва угризения на съвестта, боледува, изживява началническия произвол върху себе си, заплашван е със затвор и е уволняван. И у него е особено силно развито чувството за дълг – действително общото за всички големи педагози е правилно разбраният професионален дълг, изключващ възможностите за спокоен личен живот. И Ангел Узунов има своите житейски и творчески “пътеводители” – Макаренко и Калабалин. И той постоянно се учи от простоватите възрастни хора от Ракитово, от колегите си – “като попивателна, която приема в себе си цялата им мъдрост” (Атанас Гаджев, Георги Шумарев, Никола Голев и др.), от трудните момчета: “Но най-много научих от самите деца, на които аз давах с шепа, а те ми връщаха с много шепи. Учеха ме постъпките, съдбите, приумиците, дори капризите им”. Антон Семьонович Макаренко също твърди, че случайно е попаднал в педагогиката, без дори да притежава някакъв особен талант. Баща му, бояджия по професия, казал: “Ще бъдеш учител!”. “Не се наложи да разсъждавам – споделя Макаренко. – И аз станах учител. И много дълго време чувствах, че у мен лошо върви... Но аз се научих. Аз станах майстор в своята работа. А майстор може да стане всеки, ако му помогнат и ако той самият работи” [3, т. 2, с. 124]. И Фридрих Фрьобел дълго търси своето призвание, без дори да подозира каква очарователна изненада му подготвя съдбата. Интуитивно развива онези свои качества и способности, които после ще благоприятстват създаването на гениална философия и педагогика, ще съдействат за осъществяването на неговите оригинални социално- педагогически експерименти. По-късно Фр. Фрьобел осъзнава, че “безграничният вкус към наблюдение, към съзерцание и към самоучение щяха да останат завинаги в живота ми от най-ранна възраст”. Интересува се страстно от математиката и естествените науки, особено от минералогията и кристалографията. Прекъсва обучението си в университета в Йена, за да се грижи за болния си баща. И той е чирак при лесничей, после землемер, работи като частен секретар в имението Грос-Милцов край Нойбранденбург и накрая става архитект във Франкфурт на Майн, но претърпява унизителен провал. Едва през юни 1805 г. е нает за учител от училището- модел във Франкфурт, където се прилагат педагогическите принципи на Йохан Песталоци. Скоро оттам възторжено пише на брат си: “Казвам ти откровено, учудващо е колко добре се чувствам на новата си работа... Като че от много време съм бил преподавател и съм роден за тази професия; струва ми се, че никога не съм искал да правя нещо друго” [15]. Според А. С. Макаренко “възпитанието е щастлив процес, който сам в себе си съдържа успеха – така възпитанието е лека и щастлива работа: няма друга толкова ценна, осезаема, носеща реално удовлетворение работа”, която е достъпна за всеки нормален човек [3, т. 1, с. 111]. Великите педагогически учени (експериментатори, учители и възпитатели) обаче не се вместват в нормите на ежедневието, а всецяло и завинаги се обричат да служат на детето, въпреки своите болести и несполуки; въпреки обидите и отрицанието на социума. Затова не е случайност идеята на Ангел Узунов да сравни педагога с камикадзе. Нали и той без остатък отдава и себе си, и своето семейство на дълга пред трудните ничии деца и на него подчинява съществуването си. Нали и той доброволно превръща себе си в главно педагогическо средство – така, както постъпва и Алегзандър Нийл в Съмърхил: успехът на неговия експеримент се дължи не защото училището е идеалното място за възпитаване на децата, а защото е един вид продължение на собствената му личност, с която децата се идентифицират [14]. Такъв е изборът (и успехът) и на Й. Песталоци, А. Макаренко, Януш Корчак. Великият Татко Песталоци саможертвено се отдава на нещастните сирачета, като налага и на съпругата си да приеме този начин на живот – беден сред бедните [22]. Кристен Колд води същия живот като учениците си, споделя тяхната храна и спи до тях на тавана над класната стая [12, с. 27]. Макаренко живее в колонията и няма личен живот – той изцяло принадлежи на своите възпитаници, които от своя страна налагат правото си на собственост над всеки миг от неговото съществуване и над всяко кътче от битието му [2]. Януш Корчак не само няма друг дом и семейство, освен интерната и децата в него, а и умира с тях и за тях [1]. Същият подвиг на саможертва за детето 100 години преди Януш Корчак извършва българският учител и национален творец Добри Войников, който през Руско- турската освободителна война (1877 – 1878) доброволно отива в сиропиталището в Търново, за да се грижи за болните от тиф деца – осъзнатият риск го обрича, тъй като се заразява и умира в разцвета на своя талантлив живот [17]. Жан-Овид Декроли приема в семейния си дом “нередовни” деца за лечение и ги отглежда заедно със собствените си три деца. А когато през 1901 г. се открива Институт за специално образование с Психологическа лаборатория, Декроли се настанява в нея и там живее в продължение на 31 години, т. е. през целия си останал живот. Той има мъжеството и саможертвата да превърне лабораторията в училище-лаборатория и всички тези умствено изостанали деца стават пансионери, като имат нормален живот в естествена среда. Декроли се раздава изцяло – професор в два университета, сътрудник на института по социология, основател, съосновател и активен сътрудник на Дом за сираци, Служба за професионално ориентиране, училище-ферма в Брабан, Фонд за надарени бедни деца, Медицинска инспекция за детска престъпност. Написва повече от 400 научни труда. И той умира преждевременно – на 61-годишна възраст, в една алея на градината на Института, до малките “ненормални” (с обич той така ги нарича), с които никога не се разделя [13, с. 260 – 261]. Адолф Фериер живее в пълна глухота, но чувства призванието да бъде обществена личност – въпреки “обидите на времето” и забравата, в която потъва творчеството му. И той публично анализира себе си и своя вътрешен свят – “интровертен по необходимост”, “екстравагантен по темперамент”; смешно горделив и възхитително щедър. И той има своя учител и кумир – Херман Лиц [15]. Карл Ясперс преживява тежка болест още като дете и по- късно се възстановява единствено на изключителната самодисциплина и всеотдайността на родителите му, които убедително показват, че “за тях той не е бреме, а радост”. Изживява и двете световни войни, като по време на хитлеристката диктатура животът и творчеството му са застрашени. Още през 1937 г. е пенсиониран, а в следващата 1938 г. му е забранено да публикува. Подлежащ на депортиране с жена си (еврейка) в концентрационен лагер, е спасен от американската армия. Емигрира в Швейцария. Въпреки всички превратности на съдбата сътворява забележителни философия и социална педагогика [23, с. 729 и с. 737]. И т. н. в хаоса на житейските пориви... Изтегляне 138.4 Kb. Сподели с приятели:
|