"Един от най-опасните и агресивни хора в цялата британска наказателна система". С такова име се ползваше Давид Лант. Така гледаха към него вече повече от 20 години в училищата за санкционирани и в специализираните болници, където беше осъден да живее като затворник. Той мразеше всички, но най-много себе си. Точно такъв човек може да послужи за благословение на мнозина в този свят, чрез разказа в тази малка книжка.
Никога няма да забравя първата си среща с Давид. Въпреки, че бях вече кореспондирал с него около една година, представях си го такъв какъвто го видях, когато влязох в стаята му, макар че преди това никога не бяхме се срещали. Точно мислех да кажа на един служител да ми покаже кой е той, но когато вратата се отвори, аз го зърнах и веднага го познах. Не го сбърках с друг човек! Защото Давид имаше спокоен вид с дух на радост, мир, задоволство и позитивно възбуден, а това за мен беше много чудно! Напълно невъображаемо!
Веднъж нещо изумително се случи в неговия живот - и ако подобна промяна беше възможна за него, сигурно тя е възможна и за всеки друг и то в момента когато получи нов живот и бъде новороден!
David L. Nunn
Chairman
Council of Reference, Lightwing Projects
ОСИНОВЕН
(Свидетелството на Давид Лант)
Никой не знаеше, но бях открил ужасната истина - аз съм бил осиновен. Когато моята истинска майка ме дала, втората ми майка ме поела като свое собствено дете. Но дали наистина принадлежах на нея. Живеех в Норуич с моята майка и по-стария ми брат. Баща ми ни оставил, когато съм бил на две години. Това беше ужасен шок за мен, особено, след като констатирах, че той не иска нищо да направи за мен и за нашето семейство.
Бях буен момък, пълен с планове. На осем годишна възраст вече бях направил моето първо явяване в юношеския съд за многократна кражба и отвличане велосипеда на моя съученик. Бях също обвинен в запалване на училищния гардероб. Когато това стана, то беше единственото нещо, в което бях обвинен, но без да съм го извършил. Преди известно време аз бях отново в юношеския съд, поради постоянното ми бягство от общежитието, където бях изпратен. Надзирателят там не можеше да ме опази.
Следващата стъпка беше в училището за санкционирани в Нотингхамшир, много мили далеч от дома. Три години прекарах в това училище и бях въздържан и щастлив. Бяхме само двадесет и четири ученика и живеехме заедно като една голяма фамилия. Беше ни разрешено да отидем по домовете си само през лятото и през време на Рождествените празници. Много добре си спомням, че карах моята майка да се усмихне, когато ме посрещаше от влака с моето жизнерадостно: "Здравей мамо!"
Аз бях под забрана до 1957 г.,на тринадесет годишна възраст. Това означаваше, че след това вече бях свободен от ареста, но можеха всеки момент да ме отзоват в разстояние на три години за лошо поведение или за неспазване на ограниченията наложени ми от забраната. За няколко месеца всичко вървеше добре. Аз се присъединих към Корпуса за въздушни упражнения и започнах да тренирам с един хеликоптер. Почувствах се горд в тази униформа.
Следващата година майка ми трябваше да постъпи в болница, а аз трябваше да стоя с моя брат Джон и неговата съпруга при HMS Ariel близо до Уинчестер. Мислех си, о това е прекрасно! Но моето време тук се втурна по една низходяща пътека. Една нощ ние тримата отидохме да посетим приятели на моя брат, които също бяха семейни. Никога преди това не бях ги срещал. Когато Джон ме запозна със жената домакиня на къщата, тя се обърна съвсем случайно към него с думите: "Значи този е твоят осиновен брат".
ОСИНОВЕН? Тази дума ме удари по главата с неописуема сила. Спомням си, че много време аз обичах, боготворях и идолизирах Джон. Сега почувствах, че той ме е предал - по възможния най-лош начин - на една непозната. С моя детски ум дойдох до заключение, че той, въпреки всичко, не е могъл да ме приеме като свой истински брат. От този момент светът се разтроши около мен. Любовта ми към Джон веднага се обърна на дълбока омраза към него и въобще към всички.
Една нощ, след като се завърнах в дома, се прибрах много късно от Корпуса за въздушни упражнения и вдигнах голяма врява на моята майка: "Не ми казвай какво да правя - извиках аз - ти не си моя майка!" По-късно погледнах към нея с голям срам и разкаяние, за нанесения упрек, защото тя ме обичаше извънредно много.
Моето поведение отиваше от лошо към по-лошо. Вършех много ужасни "престъпления срещу хората". Бях със страхотно лош характер. Когато евентуално законът ме хващаше, бях изпращан в друго училище за санкционирани. Нищо не можеше да ме спре. Продължавах да върша все повече престъпления. Бих могъл да кажа, че ежедневно бях в съюз с дявола и той с мене, като упражняваше непрекъснат контрол над цялата ми личност. На четиринадесет годишна възраст бях изпратен в затвора на Норуич.
Докато бях там, написах едно злобно писмо до моя брат Джон, като му казах ужасни неща за неговата истинска майка. Джон също беше осиновен и исках да го нараня така много, както той нарани мене. С това писмо чашата преля. Джон дори не искаше да се споменава моето име в негово присъствие. Това беше докато нашата майка почина през 1980 г., след което ние отново имахме контакт помежду си, но пропастта между нас беше толкова голяма и дълбока, че трудно би могла да се премахне.
След този период прекаран в затвора, бях върнат отново в едно училище за санкционирани, но не в същото. Там аз атакувах един от съучениците си и на петнадесет години бях изпратен в една специализирана болница в Рамптон.
Пристигнах там на 8 юни 1960 г. около 8 часа след обед. Охраната на затвора ме заведе в една много удобна чакалня срещу помещението на пазачите. Нощната смяна беше вече дошла, а дневната се бе оттеглила. Двама мъже от медицинския персонал дойдоха да ме заключат и да ме охраняват в един много дълъг, полутъмен коридор до входа на отделението. Нямаше завеси на нито един прозорец и можех да видя някои обитатели през дупките на вратите.
Бях приет в клиниката и ми бе казано да се съблека и да се изкъпя. Един от персонала ме попита защо съм изпратен в Рамптон. Когато му казах, той ме информира: "Ние тук опитомяваме лъвове". Аз вече бях започнал да вярвам това. След като бях разпитан от един доктор, беше ми дадена една нощница, която стигаше до коленете ми - не пижама от болницата.
След като прекарах там около три месеца под наблюдение, бях преместен в юношеското отделение. Определиха ме да работя в тенекиджийската работилница, тъй като вече бях се научил да обработвам метални листове. Правехме тенекиени кутии за мляко, хляб и свински корита. Бавно прогресирах от по-обикновени задачи в стругарство, ковачни работи и запояване. Инструкторът беше истински джентълмен и майстор с огромна сръчност.
Но този див лъв беше още много далеч от опитомяването. Три години по-късно аз атакувах един мъж от медицинския персонал с една металическа пръчка. Нахвърлиха се върху мен и почти ме бяха пребили за това, но аз си го заслужавах. Съдебният процес предвиждаше двадесет години ограничение на моята свобода. Нещата бързо зазляха. Прекарах следващите пет години на уединение с лекарства за успокоение. Понякога исках всичко да свърши, но въпреки това, ставах все по-опасен. Накрая през 1968 г. един далновиден медицински работник реши, че навярно ми се дава шанс да се оправя или в противен случай бих свършил със себе си след като убия някого. Бяха ми отнети всички наркотици и ми бе дадена отговорна работа в кухнята на болницата и в склада.
През 1969 г. бях преместен в специализираната болница за луди и престъпници, понеже медицинските власти бяха отговорни за мен като мислеха, че бих могъл да се възползвам от достъпа, който имах до различните лекарства и да направя някоя пакост. Обаче, бидейки ограничен за един по-сносен и по-организиран живот, аз не можех да се установя в тази болници за луди и се върнах в Рамптон през 1970 г.
По това време отбелязах значителен прогрес в Рамптон. Фурнаджията, който работеше в болницата ме научи на пекарско и сладкарско изкуства. Всеки нов обитател започваше със завиване на опечения хляб предния ден. Когато се запознах с необходимите тънкости в майсторството, започнах да уча други аспекти на това изкуство; как да оформям хляба, да правя кекс за чай, плодови сладкиши и много други неща. Тогава ми бе поверено да украсявам торти за специални случаи, което вече спада към сладкарското изкуство.
И така моят прогрес и генералната промяна на поведението ми бяха забелязани, поради което Здравният психически трибунал препоръча да бъда освободен. Но по това време общественото мнение беше на друго становище и решението за моето освобождение беше отхвърлено.
Аз се върнах обратно и не бих могъл да преглътна всичко безразлично, затова не ме беше грижа какво ще се случи и какво бих направил на другите. Бях изпратен отново в затвора на лудите и престъпниците през 1973 г. През 1974 г. бях предаден на съда за опит за убийство с нож на един затворник. Присъдата ми беше, "да бъда задържан за неопределено време". Три години по-късно двама от нас бяхме замесени в убийството на друг пациент. За това получих доживотна присъда, в която сега се намирам. Много пъти бях пленник в този затвор за луди и в други затвори. Продължавах да поемам наркотици. Те ме караха да се чувствам свободен - те ме отнасяха далеч. Но животът ми беше в абсолютна пустота. Аз не бях приятна личност и не харесвах себе си.
След няколко години усърдно изучих правилата на наказателната система. Всеки път, когато констатирах, че съм несправедливо третиран, аз правех забележки и регистрирах това в моята "кутия на омразата". Тази кутия, която беше винаги с мен където и да ме преместваха, може би съдържаше най-изчерпателни документи върху наказателната система и нейните правила, събрани от един затворник. Разстоянието, което трябваше да измина за да разбия системата беше зад всяка вероятност. Аз дори установих легални нечестни машинации от Вътрешния секретар, които евентуално биха дали резултат в едно от установените със закона правила, което ще трябва да се промени. Планирах, че ако някога бъда освободен документацията би ми дала солиден фактически материал за да напиша моята автобиография и може би ще спечеля много пари от жълтата преса. Бих умрял, но не бих позволил тази "кутия на омразата" да бъде вън от моето притежание, която ми дава стимул за живот.
През 1983 г. се яви едно документално предаване по телевизията със заглавие "Лифер" (осъден на доживотен затвор). Като резултат получих писма от един спиритист, от един свидетел на Йехова и от Маргарет. Тя ми пишеше, че е християнка. По това време аз никак не се интересувах от това, което тя ми беше казала за Исус. Бях убеден атеист. Не се шокирах от това, че Маргарет и нейната приятелка Джун са се молили за мен.
Нищо реално не се беше случило. Продължавах да бъда в проблеми; все пак моят живот съвсем несъзнателно се променяше, макар и бавно. Забелязах, че има нещо различно в Петър; един от младежите от моя отряд. Констатирах, че разговарях с него все повече и повече. Той ми каза, че Исус е протегнал ръката Си към моя живот и че би трябвало аз да стана християнин.
"Аз съм атеист - присмивах се - дори и в следващите хиляда години, няма да стана християнин!" Мен не ме впечатляваха нито силата на всемогъщия Бог, нито силата на молитвата, въпреки че Петър беше казал на много хора да се молят за мен.
Колко много благодаря на Бога за силата на молитвата; без съмнение тази сила бе, която в края на краищата, ме накара една нощ да коленича в килията си и да моля Господ Исус да дойде в моя живот и да ме промени. Моите грехове бяха толкова големи, че не можех сам да ги понеса.
След няколко седмици, аз се събудих през нощта и започнах да тананикам една мелодия. Продължавах да правя това до сутринта - като канарчетата на Норуич!
По време на обеда Петър чу моето тананикане. "Знаеш ли думите на тази мелодия? - ме попита той. Аз не ги знаех. Той донесе песнарката си и ми прочете думите: "На Бог да бъде слава!"
О, съвършени Изкупителю, Твоята кръв
е за всеки вярващ Божие обещание;
дори и подлия нарушител, който истински повярва
в същия момент получава прощение от Исус.
Петър и неговите приятели не бяха единствените, които се молеха за мен. Директорът на нашия отряд, Давид Притчард, се е загрижил за мен от известно време. Един само учудващ поглед сякаш разпръсваше по лицето му удивителна мелодия. Тази същата неделя сутрин, за първи път, този химн е бил изпят в неговата църква. Когато са разисквали за големите престъпници и нарушители, Давид мислел за мен и е бил много разчувстван когато пял тази песен.
Ти би могъл да ме събориш на земята само с едно перце. Обаче, знаех, че Господ Исус ми е говорил. Именно, аз бях този "подъл нарушител". Получих прошка на всеки един от моите ужасни грехове, понеже бях истински повярвал в Него.
През януари 1986 г. един мъж на име Колин Кук доведе в затвора една група от "Shiloh Fellowship" в Hampshire. Една членка от групата, на име Ким, ни разказа как е била чудотворно изцелена от епилепсия и парализа. Тя е живяла в Норуич, където моята истинска майка е живяла, когато съм бил роден.
Когато Колин ни говореше, тихият глас на Господ проговори в моя ум: "Иди напред и го помоли да се моли за теб". Петър беше ми казал всичко относно кръщението в Светия Дух. Разбрах, че има още нещо, което трябва да получа от нашия Отец, защото то е достояние за всеки вярващ, който го поиска.
"Какво искаш?" - ме попита Колин.
"Неотдавна предадох живота си на Исус - обясних аз - и искам кръщение в Светия Дух".
В този момент, Колин си помислил: "Шегува ли се този мъж?" Но Светият Дух му проговорил: "Той е мой". И така, Колин положи ръцете си върху мен, точно както правеха в Новозаветни времена и се моли за мен да получа небесни езици (които в Библията се наричат "дар говорене на чужди езици"). Светият Дух ме прикова на пода. Не можех да помръдна краката си. Бях напълно обладан от топлина; една златна топлина, която проникваше във всяка част на моето тяло. Ако все още са съществували някакви съмнения относно съществуването на всемогъщия Господ Бог, те бяха още в същия момент окончателно прогонени от мен. Напуснах църквата тази нощ обгърнат в небесен облак от радост, която никога преди не съм познавал. Веднага пожелах да споделя това благовестие с всеки един от моите колеги затворници или със служителите, които биха пожелали да ме слушат.
Много скоро след това, един евангелизатор на име Боб Мейн посети затвора. Цяла седмица нашият Господ ми беше говорил, че Той има намерение да извърши нещо специално през вечерта, когато Боб дойде. След като свидетелства, какво Исус е направил в неговия живот, Боб започна да се моли за някои колеги затворници, които присъстваха на събранието. Тогава аз разказах на групата всичко относно благословенията, с които Бог ме обсипа, тогава го помолих да ме благослови с дара "говорени на чужди езици" и да ми позволи да Му служа всред затворниците. Боб и неговият приятел положиха ръце върху мен и се помолиха. Отново тази златна топлина изпълни тялото ми, която проникна във всичките ми части като електрически ток. Отново краката ми бяха приковани за пода, а ръцете ми бяха притиснати една за друга като залепени. Светият Дух ме изпълни. Започнах да се смея и да плача едновременно.
Аз копнеех да хваля Господа на специален небесен език, но се противопоставях на това. Свръхестествените дарби не идват естествено в нас. Аз само повтарях думите: "Слава на Господа! Слава на Господа!" След като Боб ни остави, аз някак си се помъчих да си направя път до килията на Петър. Тук се сгромолясах, изливайки цял поток от сълзи на истинска радост и учудване, че Господ Бог, за втори път в разстояние на две седмици така благодатно ме изпълни със сила, която е зад моето естествено разбиране.
Няма начин ние смъртните да се противопоставяме на Светия Дух на всемогъщия Господ Бог, Който дава дарбите Си на хората, както Му е угодно. Няколко дни по-късно четях писмо от една жена, която е била изцелена в събранието на Джон Уимбер. Бях така развълнуван от това, което Исус е направил за нея, че започнах да Го хваля на друг език. Това стана, докато бях сам в моята килия - един бурен фонтан от чист духовен език изригна от мен. Дори и в ранните сутрешни часове аз непрекъснато хвалих моя Господ за Неговия чудесен дар, даден на мен грешника.
Гуй Армстронг, помощник свещеник в Паркхурст, ме настави да започна да уча браил, което средство би ми помогнало да служа на нашия Господ Исус, като стана служител на други. Молих се за това и почувствах, че тази е правата пътека за мен. Но къде бих могъл да намеря 100 паунда, цената на една браилова машина, от която много се нуждаех за да започна да работя? Никога в моя живот, за изминалите двадесет и седем години откакто съм арестуван и препращан от един затвор в друг, не съм имал едновременно повече от 40 паунда. Петър и аз се молихме за това. Двамата почувствахме, че Колин Кук е човекът към когото би трябвало да се обърнем.
"Това е доста много - помислих си - бих му писал в най-скоро време, но той не ме познава". Когато пуснах писмото си в пощенската кутия, казах на себе си: "Това е последното нещо, което ще чуя от Колин!" Но бях в грешка. Оказа се, че Колин беше ме счел за верен и грижовен брат. Със следващата поща той изпрати един чек на необходимата сума до свещеника на затвора, която да се брои на доставчика на браиловата машина.
Тогава започнах да изучавам браиловия код, понеже парите вече нe бяха проблем. С помощта на Господа започнах да ставам все по-опитен - въпреки чудото на браиловата система, винаги има някои нови неща, които трябва да се научат.
Продължих да моля Бога да ми позволи да послужа на някой колега затворник. Но Неговите пътища не са като нашите. С тих глас Той отново проговори в ума ми: "Ти ме молиш да ти позволя да послужиш на затворниците. Аз вече ти дадох това служение - на затворници, чийто затвор е физическа тъмнина, но живеят в духовна светлина". И точно това аз започнах да уча. Бях вече в контакт с много хора, както от нашата страна, така и зад морето, чието зрение е увредено. Специална радост е за мен, че мога да им изпратя на браил християнска литература и то -в мюсюлманските страни.
Това съвсем не означава, че не трябва да послужа на затворниците около мен. Тоалетните върху площадката бяха в отвратително състояние. "Защо някой не направи нещо за тях?" Учудено се ядосвах за това. Тогава хвърлих един поглед върху един документ относно Майка Тереза. Първата работа, която тя вършела във всеки от нейните домове, когато ги посещавала била най-долната от всички - почистване на тоалетните! Господ ми беше казал да Му служа, като следвам примера на Майка Тереза.
Дълбоко вътрешно аз непрекъснато се променях. Когато Господ Исус взе контрол над моя живот, горчивата омраза скопчила се вътре в мен през всичките години дотогава, започна да се стопява. През август 1986 г. пристигнах в затвора със специална терапия в Паркхурст. Моята някогашна "кутия с омраза" вече стана един смазващ товар за мен. Не бих могъл да бъда сърдечно свободен докато не скъсам на парчета всяка една хартийка и да ги хвърля в кофата за боклук. След като направих така, почувствах, че от гърба ми се смъкна един огромен товар и в мен възкръсна една небивала радост и облекчение в новата свобода, която вече беше моя.
На десети ноември 1987 г., със специално разрешение Колин Кук помоли да се постави един сглобяем плавателен басейн в затворническия параклис. Много хора не биха могли да разберат защо аз исках да бъда кръстен чрез потапяне във вода. Моето кръщение дори предизвика голям интерес в района. Но това, което желаех беше публично да декларирам, че Исус ме е измил и очистил от много грехове и че ме е възкресил за нов живот. Точно това е, което вярващите в Библията изявяват чрез кръщението, а именно тяхното присъединяване към Исус. Голямо число приятели от Shiloh Fellowship дойдоха заедно с Колин. Беше време на голяма радост.
Вече направих браилова транскрипция за Кралския национален институт на слепите. Разбрах, че за слепите има друга форма на релефно изобразяване на буквите, наречено "писмото на Муун". Обаче, това можеше да става на компютър. Управителят на RNIB's от бранша на Муун предложи, ако мога да се сдобия с компютър, тогава аз бих бил голяма помощ за тях като вписвам текстовете за превод на азбуката на Муун. Бог би доставил компютър, но не за мен да правя регистрацията за книгите на Муун.
Моят контакт с двама членове от Пълното благовестие на Международното бизнес-братство доведе до доставката на един компютър и браилов принтер в Паркхурст. Петър Ле Брок, Хрис Мърфи и аз решихме да образуваме една група за благотворителна акция, наречен Летящ тим. По-късно Дерик Дотридж се присъедини към тима, както направиха и други. Идеята беше да се даде възможности на затворниците да служат на други. Ние искахме момчетата от затвора да разберат, че Исус ги обича - точно както обича и нас. Благотворителната комисия предостави разни проекти за благотворителност от 1993 г. От тях ние разбрахме, че Бог ни води да концентрираме вниманието си главно върху продукция на браиловата азбука.
Като резултат от една статия публикувана в "Теар Таймс" през пролетта на 1989 г. озаглавена: "От затвор към хваление", относно обръщението и работата по браиловата азбука, започнаха да пристигат писма от деца в горния курс на един колеж в Лондон. Те са били вдъхновени, когато статията им е била прочетена от техния учител по религиозно познание господин Давид Нун. Повечето от децата, които ми пишеха бяха оттатък морето - от далечни страни като Индия, Гана, Америка и Япония. Много от родителите са дали съгласието си техните синове да пишат и да получават писма.
Всички деца, без изключение, ме молеха да им пиша! Глупаво е малки деца да получават писма от затвора, без съгласието на техните родители. Аз представих тази дилема пред Господа в молитва, като Го молех да ми каже трябва ли да кореспондирам с тези младежи и да ми каже как. Отговорът беше много ясен! Всяко от децата споменаваше в писмото си за господин Нун - разбира се аз бих могъл да пиша на него, като му благодаря за прочитането на статията "От затвор към хваление" пред децата в неговия клас и за голямото вдъхновение и желание да ми пишат.
Малко разбирах за последствията от първото писмо. Това беше началото на едно дълбоко приятелство с Давид и неговото семейство, и с много деца от горния курс на колежа. Някои от децата станаха плодовити кореспонденти и дори започнаха да пишат на друг затворник християнин на име Анди. Кореспонденцията с деца и споделянето с тях какво Господ Исус Христос е направил в моя живот, стана извор на голяма радост.
Не мина много време след като направих контакт с Давид Нун, ние започнахме да се молим за ново оборудване на нашия тим. Това означава създаване на фонд за закупуване на нова технология последна дума, която би ускорила писането на книги на браил. Новото оборудване включва един скенер (който действа като фото копирна машина, която внася текста в компютъра много по-бързо от печатането с пишеща машина). А плащането на всичко това? Около 5,500 паунда - една огромна сума!
След молитва и обсъждане с други християни, ние писахме до цялата голяма верига на универсални магазини, че ние сме християни и идваме с молба, ако е възможно да допринесат нещо за закупуването на нужното ни оборудване за да размножаваме по-бързо християнската литература на браил. Тази молба едва ли не остави затворниците, преди да пристигне отговор от Давид Нун, в умствен шок, че той и неговият баща щяха да дадат на тима безлихвен заем от 5,500 паунда с който бихме могли незабавно да закупим оборудването. Нито едно пени не получихме от универсалните магазини! Аз чувствах, че Господ би ни доставил нужното оборудване и то много скоро.
Господ даде реална възможност тази сложна техника да бъде голямо благословение на мнозина чрез увеличение тиража на браилови книги и списания, които бих могъл да приготвя. Преди това да стане бяха необходими три и повече месеца за да се напечата една книга на компютъра. Сега, една книга може да се обърне в браил за една седмица. Повече време е нужно за коректура на книгата отколкото за транскрипцията й в браил.
Употребих много време за приготвянето на дискове и книги за Факелния тръст за слепи. Приятно е да вземеш участие в работата на това факелно семейство, което е призовано от Бога да разпространява благовестието на Исус навсякъде по света до хората с увредено зрение.
Друга важна световно известна мисия, с която имам привилегия да работя е "Христос за всички нации" на Райхард Бонке. Напечатах много негови книги на различни езици. Поради щедрата финансовата поддръжка на тази мисия за нашия тим, надявам се да напечатам на браил много от заглавията на техните книги.
"Христос за всички нации" щедро снабди с финанси нашия тим за да закупим друг браилов уред за релефно писане, който печати браил едновременно на двете страни на хартията. Това също така, позволява да се приготвя повече продукция на браил.
Аз също правя насаме една малка транскрипция за индивидуалния браилов читател, която би могла да се достави чрез RNIB. В допълнение, аз приготвям някои книги за Compass Braille, една организация,която изпраща Библии и духовни книги на браил в Индия и Азия.
Един от необикновените ми проекти е, че бях помолен да се заема с Библията на келтски език за библейските преводачи на Уикли - засега не на браил! Аз просто използвах скенера и компютъра да вкарам текста в хард-диска, готов за публикация.
На 8 април 1995 г. имах великата привилегия да бъда един от първите трима затворници наградени с наградата на "Хардман тръст", която бе представена от Лорд Мотистоун, губернатор и лорд Лиеутенант от остров Уайт при една церемония в Мемориал Гарден в Паркхурсткия затвор. Наградата беше дадена като признание: "че аз съм забравил предишното си опасно и противозаконно поведение и че съм посветил живота и активността си да помагам на пострадалите от слепота по целия свят да опитат Христовото благовестие чрез книгите печатани на браил".
Последва една голяма почит, когато Дерик Дотридж, най-старият служител на нашия тим - 82 годишен - беше приет за член на Британската империя в чест на рождения ден на Нейно величество царицата през юни 1995 г. Дерик получи тази награда за "служението си в нашия тим".
Господ промисли за една вярна и посветена група да ми помага в продукцията на браил на чужд език. Някои ми помагаха в проверката на превода на чужд език, а други четяха и коригираха написаните чернови на браил - "Защото тялото не се състои от една част, а от много" (1 Коринтяни 12:14).
Много статии бяха написани относно моето обръщение, включително статията "Осиновен" представена в интернет.
ТВ излъчи един документален филм като част от серията "Човешкият фактор", два пъти - като веднъж бе разпространен повсеместно. Това беше велика привилегия за мен да мога да споделя с милиони зрители това, което Бог бе направил в моя живот и че Той може да направи същото и в техния. Психиатърът на затвора каза, че аз съм се променил, но това не е вярно; Единствен Исус може да променя.
Например, един от моите най-големи проблеми след като предадох живота си на Господ Исус Христос, беше пушенето. Понякога съм се срамувал дори като помисля, че Исус заема второ място в живота ми след моя постоянен неугасим апетит към никотина. Просто не съществуваше нищо, което би могло да ме накара да не пуша; ако нямах цигара, правих си такава от хартия. Пръстите ми постоянно бяха черно-кафяви, повече от изгаряне отколкото от боядисване! Опитвах се отново и отново да престана да пуша, но без успех.
В края на май 1991 г. една приятелка на име Лин дойде да ме посети. Преди да се разделим, тя положи ръцете си върху мен и се моли, пред Бог Отец да ме освободи от желанието да пуша. Веднага след раздялата, поставих една цигара в устата си и започнах да пухтя още по- упорито!
Следващия петък пристигна писмо от Лин, в което тя пишеше: "Предполагам, че вече не пушиш, след като се молих за теб, нали?" В този момент Бог ми проговори относно моето пушене. Съвсем ясно Той ми каза: "Ти не можеш да престанеш да пушиш, нали? Тогава ти не можеш съвършено да следваш нито Мен, нито Моя Син Исус!"
Тази нощ се събуждах много пъти и винаги казвах: "Благодаря Ти, Отче, защото ме освободи от страстта да пуша!" Може би повтарях тази фраза дузина пъти през цялата нощ. Слава на Бога! Когато сутринта станах от леглото си, за първи път от четиринадесет години аз нямах желание да запаля цигара. Бог наистина беше ме освободил от голямата страст да пуша. Цялата хвала и слава принадлежи единствено на Него! Работата Му е да освобождава затворниците от тяхното робство на никотина. "Прочее, ако Синът ви освободи, наистина ще бъдете свободни" (Йоан 8:36).
През 1980 г. ми бе поставена диагноза, че имам спондолитис (възпаление на гръбначния стълб). Ревматологът ми предписа много силни обезболяващи таблетки, които вземах три пъти на ден. Лин и един брат в Христос с увредено зрение, на име Гари се молиха, като положиха ръцете си върху мен и помолиха Бога да ме освободи от болката. Ти можеш да предположиш какво се случи. Да, нашият суверенен Господ Бог всемогъщий ме посети отново! Той ме освободи от болките на спондолитис. Въпреки, че състоянието ми не беше се променило веднага, но болките престанаха и не беше нужно да поемам обезболяващи таблетки, които имаха неприятни странични ефекти.
Поради моя интерес към браиловата транскрипция на чужд език, аз се срещнах с Кристина Марти през 1994 г. Въпреки, че се познавахме от доста години чрез един общ приятел, ние не си кореспондирахме докато аз не потърсих един коректор на френски браилови издания на книгите на евангелизатора Райхард Бонке. Кристина Марти очевидно беше моя най-добър избор за коректор. Това беше не много преди да се породи в нас желание за по-тясно общение, което прерасна в любов. Ние решихме да се сгодим през май 1995 г.
Там където Божият Дух работи, Сатана винаги е в опозиция. И така, това стана през август 1995 г. Бях атакуван от едни друг затворник, който хвърли кофа с вряла вода върху мен докато гледах ТВ. Бог ме поведе да потърся покритието на молитвата от моите братя и сестри доста дни преди това да се случи. Когато четях Писанието една седмица преди да ме полеят с водата, аз прочетох: "...не бой се!.." Затворникът отправи замърсената вряла вода смесена със захар към лицето ми, която можеше страшно много да ми навреди, но Бог чудно ме защити, като по-голямата част от водата заля гръдния ми кош. Аз носех една дебела риза, купена с моите доходи, която ме предпази от попарване на кожата, преди да успея да се съблека - какъв чуден дар! Докато "душът" ме обливаше аз започнах да пея хваление на Бога: "Благодаря Ти Исусе, благодаря Ти Исусе за това, че ме обичаш" и "в името на Исус, в името на Исус ние имаме победа". Убеден съм, че понеже хвалих Бога, бях просто неспособен да се конфронтирам със затворника и неговите приятели, които го насърчиха, но произнесох към тях следните думи: "Аз прощавам на всеки един от вас, в името на Исус за това, което сторихте на мен"; нещо, което старият Давид никога не би направил! Лицето ми беше съвсем малко обгорено и оздравя за пет дни без да останат на него белези.
Следващия ден бях преместен в Уинчестерския затвор и на 20 септември в затвора на Нейно величество в Хул. През периода, когато бях в Уинчестер започнах да се чудя, къде беше Бог по време на всички тези събития... какво ще стане с проектите на нашия тим? Ние можем да видим само една малка част от Божия план, но Той е Архитектът на съвършения план за нашия живот. Властите в следващия затвор в Хул, приготвиха друга стая за цялото оборудване, необходимо за да продължим работата по браил. Нашият тим сега произвежда повече продукция на браил за "Христос за всички нации" от това, което бе възможно да се произведе в Паркхурсткия затвор. След моето преместване в Нотингам Бог отново започна да действа и ми дадоха място, където да продължа работата по браил.
На 18 април 1997 г., моята любима Кристина и аз бяхме венчани в Нотингам от нашия верен приятел Колин Кук.
Нищо от това не би било възможно ако не бях предал живота си на Господ Исус и не бях станал Негов последовател. Имам още дълъг път да вървя, но Светият Дух на Исус непрекъснато ме променя. Сега аз Го обичам, защото взе моя разбит живот и го захвърли надалеч. Вече не забелязвам несправедливостите в затворническия живот, които някога ме ужасяваха. Аз искам да работя за моя Господ и Господар, Исус Христос. Моето желание е да положа остатъка от живота си пред Неговите нозе, защото Той ме обича така много и ми е простил всичките мои отвратителни грехове. Никой друг не би могъл да стори това.
След като станах Негов ученик, Той започна да ме поучава системно. Мисля, че най-важното нещо за мен е, че без Исус аз съм само номер 467638 - един затворник в този свят; но с Исус аз съм осиновен син на Бога, когото Той люби и го е избрал за Своя собственост. Ти може да намериш моята история трудна за вярване; също и за мен е трудна. Но тя е абсолютната истина. Мога само смирено да те поканя да опиташ великата радост от доверието и любовта в Исус. Той е единственият път за истинската свобода!
ДАВИД ЛАНТ
(на корицата)
"Аз не бях приятна личност - казва Давид Лант - аз дори не харесвах себе си!"
Заключен в специални болници и затвори от четиринадесет годишна възраст, Давид изгаряше от омраза и злоба към всеки, който би се изпречил пред него и по-специално към "системата", която е постановила да бъде арестуван за неопределено време. За какво трябва да живее и какъв е смисълът на живота? Как би могъл някой да се заинтересова за такъв като Давид?
Сподели с приятели: |