Емоционална пластичност
ПО НИЗХОДЯЩАТА СПИРАЛА НА ПЕСИМИЗМА
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
ПО НИЗХОДЯЩАТА СПИРАЛА НА ПЕСИМИЗМАПреди известен брой страници описах няколко сценария и ви помолих да помислите как бихте реагирали при тези обстоятелства. В случай че сте посочили най-много отговори „Б“, то вие сте „латерна“. И ако от „бутилиращия“ тип са предимно мъже, то „латерните“ най-често са жени. Когато са обсебени от чувства, носещи емоционален дискомфорт, „латерните“ се пекат на бавния огън на своето нещастие и не спират да разбъркват тенджерата, отново и отново. „Латерните“ не могат да се освободят от натрапчивите тревоги и когато са обсебени от болезненото усещане за провал, непълноценност или несигурност, се опитват да направят дисекция на проблема. Премислянето е братовчед на безпокойството. И двете насочват фокуса навътре и са свързани с мисленото пребиваване в момент, който не е тук и сега. Но ако безпокойството е отправено към бъдещето, то премислянето се съсредоточава в миналото – още по-лишено от смисъл занимание. „Латерните“ губят обективния си поглед, правейки от мухата слон, а от обидата – углавно престъпление. Но „латерните“ превъзхождат представителите на „бутилиращия“ тип в едно отношение: в стремежа си да намерят решение на проблемите те поне изпитват истински чувства, тоест осъзнават емоциите си. При „латерните“ няма опасност от емоционално изтичане, но това не им пречи да се удавят в потока на емоциите си. Когато премисляш непрекъснато, емоциите ти не могат да ескалират до такава степен, както при „бутилирането“ им под налягане, но все пак ескалират. При „латерните“ емоциите набират сила като ураганния вятър, който се извива отново и отново и с всеки следващ порив енергията му расте. Психологът Брад Бушман провежда експеримент, в който казва на участниците да излеят душата си на хартия. После поръчва на „друг човек“ да подложи написаното на безмилостна критика. Всъщност „другият човек“ е самият Бушман и към всички участници е отправена една и съща критика: „Това е едно от най-калпавите есета, които съм чел.“ Оценката му постига желания резултат: всички участници в експеримента са много, много ядосани. Тогава Бушман им дава боксова круша, върху която да излеят яростта си. Той инструктира част от групата да се съсредоточи върху гнева си (тоест да се самонавива), докато удря по крушата. Дори ги снабдява със снимка на „критичния участник“, за да вдъхне повече жар на техните крушета и ъперкъти. На хората от втората група казва по време на упражнението с боксовата круша да отвличат вниманието си (тоест да „бутилират“ емоциите си), мислейки за подобряване на физическата си форма. Повикал е и трета, контролна група, която трябва да наблюдава безучастно, докато той си дава вид, че е зает с компютъра си. След боксовата тренировка всеки участник получава свирка и инструкцията да вбеси хората до себе си – по този начин се измерва доколко е агресивно поведението им. Доброволците от трите групи все още изглеждат ядосани, но тези от контролната група показват най-слаба агресия и надуват свирките по-рядко от останалите. Хората от „бутилиращия“ тип проявяват повече агресия (и повече упорство в надуването на свирките) в сравнение с контролната група. Ненадминати в яростта си обаче са „латерните“, които влагат най-много енергия и усърдие в усилията си да спукат тъпанчетата на съседите си. Подобно на „бутилиращия“ тип „латерните“ също са ръководени от най-добри намерения. Предъвкването на дискомфортните чувства създава у тях измамната утеха, че полагат съзнателно усилие. Искаме да преодолеем нещастното си положение и да се научим да се справяме с трудните ситуации, затова премисляме всичко до прималяване и още малко отгоре. Но накрая не сме по-близо до решаването на проблема, който лежи в основата на нашата тревожност. Предъвкването те кара също така да се самообвиняваш с въпроси като „Защо винаги реагирам така?“ или „Защо не мога да се справя по-добре?“. Подобно на потискането то изразходва огромни количества ментална енергия. Изтощително е и безрезултатно. Предъвкването невинаги е соло занимание. Когато излезеш с приятел и започнеш да се оплакваш от неумението на овдовелия си баща да се справя с бюджета си, тогава е налице така нареченото споделено предъвкване. Същото е и когато за пореден път се жалваш на някой колега от отношението на шефа си. Въобразяваме си, че тези душеизлияния ще ни помогнат да се почувстваме по-добре, но ако не предприемем конкретно действие или не стигнем до решение, в крайна сметка може да се окажем още по-ядосани на баща си или пък толкова гневни на шефа си, че да ни е трудно да се концентрираме. Помните ли, че по-рано разгледахме въздействието, което „бутилиращият“ тип оказва върху близките си? „Латерните“ имат точно обратния проблем с поведението, но общуването с тях съвсем не е по-лесно, защото имат навика да натоварват околните със своите дълбоки и тежки емоции. Те искат да ги обсъдят с човека до себе си, но идва момент, в който дори най-близките, най-скъпите им същества натрупват емпатийна умора, изтощени от неутолимата потребност на „латерните“ да говорят за страхове, трудности и тревоги. А като се има предвид, че фокусирането им вътре в себе си не оставя никакво място за чуждите потребности, накрая слушателите просто се отдръпват, като оставят „латерната“ не само с чувството на обърканост, но и на самота. После, разбира се, „латерните“ могат да попаднат в капана на един особен вид безпокойство, така нареченото „нещастие заради нещастието“, при което се тревожиш за това, че се тревожиш. Подобно на мисловните модели от Първи и Втори тип в психологията съществуват и мисли от Първи и Втори тип. Мислите от Първи тип са обичайните човешки тревоги, които се проявяват при среща с трудностите на ежедневието: важен проект в службата, натоварения график, вчерашната караница, родителските притеснения. Мислите от Първи тип са праволинейни: „Тревожа се за Х“; „Мъчно ми е за У“. Мислите от Втори тип възникват, когато навлезеш в менталната къща на огледалата и започнеш да плетеш около себе си мрежа от безполезни мисли за мислите. „Тревожа се за това, че се тревожа толкова много“ или „Изпитвам стрес от това, че съм под стрес“. Тоест към тези и бездруго затормозяващи емоции добавяме и чувството на вина за това, че ги имаме: „Не стига, че се тревожа за Х и ми е мъчно за У, но и нямам право.“ Гневим се на гнева си, тревожим се заради тревогите си и сме нещастни понеже изпитваме нещастие. Прилича на плаващи пясъци. Колкото повече се борим с емоциите си, толкова по-дълбоко затъваме. Каквото и да си въобразяваме, че постигаме, когато „бутилираме“ или предъвкваме емоциите си, никоя от тези две стратегии не допринася за здравето или щастието ни. Все едно да вземеш аспирин за главоболие: лекарството ще облекчи болката за няколко часа, но ако причината за неразположението е липсата на сън, проблеми с прешлените или свирепа настинка, главоболието ще се завърне с пълна сила, веднага щом премине действието на аналгетика. „Бутилирането“ и самонавиването са бързодействащият емоционален аспирин, към който посягаме с най-добри намерения. Но ако не стигнем до първоизточника, пропускаме възможността веднъж завинаги да отстраним причината за страданието, което изпитваме. Ако държа купчина книги с изпънати пред себе си ръце, в продължение на няколко минути всичко ще е наред. Но след 2... 3... 10 минути... мускулите ми ще започнат да треперят. Ето какво става, когато се „бутилираме“. Усилието да държиш нещата на ръка разстояние, може да бъде изтощително. И то до такава степен, че да изпуснеш товара. Но ако държа книгите плътно до себе си и ги притискам толкова силно, сякаш искам да ги смачкам, мускулите на ръцете ми пак ще затреперят. В това положение ще бъда приклещена, затворена и неспособна да използвам ръцете си за нищо друго. Такъв е резултатът, когато се самонавиваме. И в двата случая губим способността си да общуваме пълноценно със света около нас: да прегърнем децата си, да изпитаме удоволствие от компанията на колега, да сътворим нещо ново или просто да вдъхнем с радост мириса на прясно окосена морава. Откритостта и ентусиазмът биват заменени от правила, ограничаващи истории от миналото и несправедливи обвинения, а умението ни за решаване на проблеми и за взимане на решения постепенно отслабва. Тези сковаващи пози ни пречат да бъдем гъвкави, докато се опитваме да се справим със суровите житейски обстоятелства. Естествено, понякога няма нищо лошо в „бутилирането“ или в пренавиването, или във внезапните скокове от едното към другото (нали в тази книга става дума за пластичност). Има случаи, в които е най-удачно да се приложат именно тези техники за справяне. Например, ако любимият ти скъса най-безцеремонно с теб в деня преди защитата ти по адвокатско право, би било належащо да игнорираш проблема, за да можеш да се съсредоточиш върху непосредствената задача. (А ако случаят с теб е точно такъв, съчувствам ти от все сърце.) Но когато ги използваме като основни методи за справяне с проблемите, тези техники дават обратен резултат и ни правят още по-зависими и зарибени. Да потискаме или да предъвкваме емоциите си се научаваме още в детска възраст. Затова, ако имате деца, би било добре да поспрете за миг и да се замислите за съдържанието на разговорите си с тях. Неписаните правила по отношение на емоциите (и как всеки от нас, мъж или жена, би трябвало да реагира под тяхно въздействие) съдържат така наречените от психолозите правила за изразяване на емоциите. „Големите момчета не плачат“ или „Вкъщи никой не се ядосва. Върви в стаята си и можеш да се върнеш само с усмивка на лицето“ са примери за налагането на тези правила. Никога няма да забравя деня, в който погребахме баща ми. Близки и приятели на семейството най-добронамерено казваха на дванайсетгодишния ми брат да не плаче, защото най-важната му задача занапред щяла да бъде да се грижи за майка ми, за сестра ми и за мен. Научаваме тези правила от хората, които се грижат за нас, и често пъти несъзнателно ги предаваме на децата си. Така например в повечето случаи питаме момчетата за техните действия („Какво прави днес в училище?“, „Как беше мачът?“, „Победи ли?“), а момичетата – за емоциите им („Как се чувстваше?“ или „Беше ли забавно?“). Децата усвояват бързо тези норми на поведение, които, както ще видим в Десета глава, невинаги работят в тяхна полза. Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|