Eркечката етнографска област в миналото и сега георги Т. Георгиев, доктор по история



Дата28.11.2017
Размер56.71 Kb.
EРКЕЧКАТА ЕТНОГРАФСКА ОБЛАСТ В МИНАЛОТО И СЕГА

Георги Т. Георгиев, доктор по история


Въпросът за етнографските области и етнографските групи в българската народност е относително слабо разработен в българската историография. Няма единство в българската етнография дори по въпроса за броя на етнографските групи. Преобладава становището, че в българската етнография има 8 основни етнографски групи, една от които е балканската (Старопланинската), а нейна съставна част е еркечката. За всички етнографски групи има отделни изследвания, но за еркечката етнографска група няма нито една монографична публикация. За нея е писал Любомир Милeтич в „Старото българско население в Североизточна България”, изд. БКД, 1902 г., който я определя главно по еднаквостта на говора и носията на две села в Източна Стара планина – Eркеч (с. Козичино, сега в област Бургас) и с. Голица в област Варна. През 1903 г. в „Das Оstbulgarisicheq. Wienq 1903, 150-157” Л. Милетич разкрива и обосновава еркечкия диалект. Относно еркечкия диалект в българския език имат публикации: през 1907 г. Георги А. Георгиев (Еркечаните и техния говор, в Изв. на семинара по славянска филология, 2, 133-200) през 1955 г.; Стойко Стойков (Днешното състояние на еркечкия говор. Изв. на инст. по бълг. ез., 4, 1955, 339-364) в университетския учебник по българска диалектология, изд. С., 1962, 1968, 1993, 2002, вж. с. 116 за еркечкия говор е писано със същото му наименовение – еркечки. За еркечкия диалект има публикации и през последните години. Има отпечатани селищни истории поотделно за с. Козичино и за с. Голица, както и книга с народни песни и описания на обряди, но те не обхващат етнографската група и област.

Първо научно изследване за еркечката етнографска група като структурна единица в българската народност е монографията „Еркечката етнографска област в миналото и сега” изд. Димант, 2013, 102 с. Основните иновационни постановки в нея са:



  • Разкривам генезиса и развитието на на еркечката етнографска група в нейния първоначален основен ареал в Източна Стара планина – Еминска планина и Камчийска планина.




  • Разкривам ролята на най-източните проходи като най-често ползвани в миналото за преминаване между двете части на Балканския полуостров и ролята им по времето на Първата и Втората българска държава. Проходите и пътищата в тях дават отражение върху етническия състав на населението.



  • Разглеждам етническият състав на населението около проходите в Еминска планина и Камчийска планина и установявам че, славяните от племето севери са преобладаващ етнос с участието на прабългарски охранителни отряди при формирането на българската народност.



  • Локализирам формирането на еркечката етнографска група в територия от долината на р. Елешница до Черно море и обосновавам, че тази площ с размери около 800 квадратни километра не е била прегазена от войски по времето на османската инвазия, а нейното население е живяло относително свободно през първите три века на робството.




  • Разкривам създаването на първите мюсюлмански ареали в Източна Стара планина по маршрутите в Айтоския проход, обосновавам защо не са били ползвани маршрутите в Дюлинския проход, разкривам обкръжеността на българското население в територията между долината на р. Елешница и Черно море от мюсюлмански ареали.


  • Основен иновационен елемент в монографията е доказателството ми, че цялата тази територия като макротопоним, е получила наименованието Еркеч, дадено от околните мюсюлмани, което произлиза от израза „еркен-геч”, който в свободен превод от турски на български език означава „мини-замини”, „не замръквай”. Досега се считаше, че наименованието „Еркеч” се отнася само за селото Козичино, което до 1934 г. е имало това име.




  • Макротопонимът Еркеч е първоначалният основен ареал на еркечката етнографска група. Защото мюсюлманите не преминавали през тази територия, заварената пътна система от времето на римляните, византийците и българската държава не се ползвала, тя обрасла с гъста дървесна растителност и районът станал непроходим. Разкривам и обосновавам защо Дюлинският проход не се използва през първите три века след завладяването на България от османците. Изолираността на населението в така очертания район създава условия за консервиране на етнографски, психологически и други качества в населението.

Разкривам селищната система в макротопонима Еркеч, която отначало е пръсната, състои се от колибарски селища, махали и отделни дворове. Първото село, което се образува, е получило името на макротопонима Еркеч, сега с. Козичино. То е заемало голяма площ, състояло се от много махали и отделни дворове по чуките с големи челядни семейства, отдалечени на разстояние.




  • Второто село в района на еркечката етнографска група се формира в масива Голешите с център голеша Стара Голица. Село Голица се локализира и легализира на сегашното си местостоене през втората четвърт на 19 в. В долината на р. Голишка е имало село Суюджулук, което име на български означава воднисто, влажно място, поради което жителите му го напуснали. Известно време, тези две поселения се водели под едно име.


  • Първоначалният основен ареал на еркечката етнографска група претърпява няколкократни умалявания. Първото е през втората половина на 18 в., когато са били кърджалийските нападения. Кърджалиите не се нуждаят от пътища, те проникват в дебрите на Еминска и Камчийска планина, въпреки заличената пътна система. Изплашени от кърджалиите, семействата от колибарските селища в периферията на еркечкия ареал се преместват към центъра, който е най-трудно достъпен за нашественици и тогава започва образуването на селища тип „купни” (събрани). Така се формират като основни големи селища в района - Еркеч и Голица. От тогава даденото от околното мюсюлманско население наименование на района („еркен геч”, коeто означава „рано мини, не замръквай”), става неадекватно, но остава като легитимно име на първото образувано село, сега Козичино.”



  • Второто умаляване на района е поради преминаването на османска войска на север през Дюлинския проход срещу въстанието на Фелики етери във Влахия и Молдова през 1821 г. Това е първо преминаване на османски войски по маршрут през Дюлинския проход. Изплашени от своеволията и насилията на преминаващите войски, от репресиите на полицията и фискалните органи и от околните мюсюлмани, населението се укрива в непрестъпни места, някои семейства се преместват в селища извън района. Тогава започва създаването на мюсюлмански ареал в Дюлинския проход за охрана на пътищата в него.



  • Разкривам участници от еркечката етнографска област в гръцката завера Фелики етерия. Това е съвършено нов принос в историографията на района.


  • Третото умаляване на еркечкия ареал става след голямото изселване след приключването на Османо-руската война през 1828-1829 г., когато има масово изселване в Бесарабия, Влашко и в Североизточна България. Разкривам приноса на преселниците от еркечката етнографска група за Възраждането в Североизточна България и в гр. Варна.

Към времето на Освободителната война 1877-1878 г. ареалът на еркечката етнографска група се оказва ограничен само в границите на селата Голица и Еркеч (Козичино).
Забележително е, че веднага след Освобождението започва възстановяване на първоначалния еркечки ареал. Това се извършва с население от двете села Козичино и Голица. Възстановителният процес завършва с частично възстановяване на първоначалния основен ареал към 1920 г.


  • Установявам, че сега с хомогенен състав на еркечката етнографска група е населен район с около 250 хиляди квадратни километра, където никога не е имало и няма друго население. Това са селата Козичино, Голица, Паницово и Козница.



  • Потомци на семейства от еркечката етнографска група има в Североизточна България, предимно в общините Аврен, Суворово, Аксаково и Белослав. Много преселници има в североизточната част на област Бургас, най-вече в градовете Поморие, Несебър и в селищата в техните общини.




  • Установявам, че еркечката етнографска група е опазила старинният бит, говор, фолклор и пр. до 60-те години на 20 в., след което тези старинни качества прогресиращо се губят. За да се запазят някои от все още съществуващите в крайно намален обем автентични реквизити, предлагам система от мероприятия. Тяхното своевременно реализиране ще бъде полезно за поколенията, за науката и за културния туризъм.




  • Насочвам вниманието на ръководните институции върху изключителната специфичност на културно-историческото наследство от еркечката етнографска група, което е различно от наследството от етнографските групи в равнините, различно е и от балканската група, въпреки, че е нейна съставна част. Трябва да се побърза за консервиране и запазване на образци от материалната и духовната култура на еркечката етнографска общност, защото наличният материален фонд изчезва, както и живите насители на фолклора и други специфични особености.

Каталог: Dokladi -> Text -> 2013
Text -> Странджа и древната металургия. Основни етапи в технологичното развитие на европейския Югоизток
Text -> Космогонични измерения на празника Св. Георги Светлозар Рулински, Русе
Text -> Археологическият феномен „Дуранкулашко езеро“ в праисторията на Долния Дунав и Западното Черноморие. Култура Хаманджия в Добруджа
2013 -> Керамична плочка (икона) с надпис †bolgar† от крепостта край град виница, македония
Text -> Сабазий и св. Атанас – за един древен ритуал по нашите земи
Text -> Доклад за 2011 година за качеството на повърхностните води
2013 -> Технологични особености и вероятни източници на материали за сребърни монети, в парично обръщение по българските земи от античността до възраждането
2013 -> Доклад на еи „Помак до европейските институции д-р Елена Алекова
2013 -> Закон за живот при българите Душа душа да не поробва и дух духа да не подвежда


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница