“Френската лексика в романа “Тютюн”

На пръв поглед този подход към романа “Тютюн”, който застъпвам в книгата си, е нестандартен... Но той е напълно логичен: тъй като не съм литератор, гледам на Димитър Димов само през погледа на езиковеда. И като езиковед не мога да не се върна към така наречения “спор за езика на Димитър Димов”. И тъй като именно чуждиците подклаждат най-вече този спор (внушен/инспириран) в редиците на българската критика, си поставих за цел да изследвам именно чуждата лексика в този емблематичен роман на Димитър Димов. И тъй като авторът е изявен франкофон, акцентът попадна съвсем естествено върху френската лексика, което пък е основно изследователско поле върху което работя от години. Темата се оказа изключително интересна. За мен беше предизвикателство и с огромно удоволствие препрочетох многократно великите книги на Димитър Димов.

За разлика от академичния учен, който се стреми да не променя строгия си и неутрален изказ, отразяващ точно изследвания обект, проф. Димитър Димов като “всеки писател, работи върху стила и езика си, докато е жив”. В този смисъл езикът на Димов сякаш се превръща в негов портрет, в творчески почерк на писател с европейски заряд, на автор-полиглот, изпъкващ с модерността и богатството на речниковия си словник и притежаващ дарбата да го използва в цялата му образна мощ. Според собственото му признание, той вмъква лексикалните елементи от чужд произход “донякъде по неизбежност”, в зависимост от нещата, които описва. Може дори да се твърди, че ги възприема не само като част от стила на романа, но като част от него самия и защо не - като част от своята мисия - за интелектуализиране на българската белетристика!

По отношение на чуждата лексика, характерна за творчеството му, самият автор заявява, че езикът му е различен. Но това не означава, че не търси най-характерната за случая и в същото време най-често употребяваната лексика, за да бъде разбран. И непредубеденият читател го разбира напълно. “Не беше трудно да се премахнат някои чуждици” си спомня по-късно Димитър Димов с нескрито чувство за вътрешните терзания. Терзания - съвсем естествени за автор, на когото са спуснали убийствено партийно поръчение да напише едва ли не шедьовър, достоен за Нобелова награда според разбиранията на определени партийни активисти. Но зад тази защитна позиция стои истински боец със завиден лексикален запас и поразяващ изразен потенциал, готов да защитава своята творческа самобитност, чийто главен елемент е езикът. Той “се вслушва в критиката дотолкова, доколкото тя го е убедила” и не се впуска в безразборно прекрояване и идеологическо актуализиране. Анализът на втората редакция показва, че Димитър Димов проявява характер и независимо от силния натиск да замени “варваризмите”, той на практика не отстъпва и остава верен на своето усещане за езика на романа.

И тъй като годината 2009 е юбилейна и отдаваме почит на проф. Димитър Димов и на първия ректор на Софийския университет – проф. Александър Теодоров-Балан, ще си позволя да цитирам част от неговите “Залиси”, публикувани през 1956 г. “Залиси”, в които сякаш за да сложи точка в нелепия спор за езика на Димов, столетникът Балан, градителят на българския език заявява: “А кой език на исторически народ е бил запазен от чуждици? Те са неотменни сетници от културни сношения между народи. […] В своята страст всяко чистене, е за укор и за осъждане, подобно на всяка крайност”.

Независимо от абсурдния спор за езика на Димитър Димов и последвалите редакции, въпреки високопарните речи и оценки от спорни критици на деня, романът “Тютюн” продължава да привлича нови читатели, които не познават нито критиците, нито времето в което е написан, нито времето на героите на Димитър Димов. Всичко това показва, че пред нас е едно художествено произведение с доказани качества, което заслужено се нарежда сред класическите образци на българската литература, а защо не и сред европейските. Ярък пример за това е кампанията “Голямото четене”, която за кой ли път показа, че широкият кръг от български читатели не се интересува от мнението на казионни критици, а оценява литературния текст според неговото художествено и емоционално внушение. В крайна сметка животът на един писател и на един роман се определя само и единствено от читателите. Този социокултурен факт за пореден път категорично доказва правотата на Димитър Димов, защото именно читателите определиха живота на неговите творби.