Хіі. Психоанализа на културата

ХІІ. ПСИХОАНАЛИЗА НА КУЛТУРАТА

След създаването на психоаналитичната теория в началото на века Фройд веднага разширява полето на своето разсъждение към религията, социологията, културата, изкуството. Той не се занимава единствено с устройството, функционирането, патологиите на индивидуалната психика, а е убеден също така, че психоанализата притежава ключ за интерпретация, за разбиране и обяснение на всички проявления на културата. Същественото за Фройд е не просто да каже, че несъзнаваното съществува, но и да го подложи на методическо изследване във всички негови форми, да събере за него възможно най-голям брой сведения и тук отново той ще търси да отиде отвъд привидностите, да постигне скритото значение на наблюдаваните явления, да разгадае тези явления като симптоми, като компромисни формации, като своеобразен превод на извърнатото от цензурата в друга посока желание на човека. За отбелязване е също, че именно тази част от неговото творчество среща най-силни критики и е приемана с най-големи резерви и възражения. Но същевременно психоаналитичният метод на интерпретация се прилага с успех в различните области на хуманитаристиката. В тази лекция ще се опитам да покажа силата и границите на фройдовото учение за културата.

Веднага трябва да се отбележи, че Фройд е материалист и атеист. За него психоанализата е плод на постиженията на науката от ХІХ век и той я счита за позитивистично знание. Фройд счита религията за опасна, а философията и метафизиката за излишни след откриването на психоанализата (той е имал, както споменах на предишните лекции, амбицията със своята метапсихология да измести метафизиката). През 1907 г., той дори сравнява натрапливите, обсебващи и повтарящи се симптоми на невротиците с вярванията и обредите в религиозния живот и заключава, че религията е просто универсална натраплива невроза, а пък можем също да кажем, че натрапливата невроза е универсална религия. Двадесет години по-късно в Бъдещето на една илюзия, Фройд определя религията като илюзия, породена от детската вяра във всемогъществото на мислите, универсална невроза, наркотик, замъгляващ свободното упражняване на мисълта (виждаме, че тук той съвсем не е далеч от един друг велик немски евреин, променил със своето учение съдбата на човечеството през ХХ век и особено нашата - досещате се, че, разбира се, става дума за Карл Маркс, който казва, че “религията е опиум за народа”). Накратко Фройд твърдо вярва, че психоанализата може и трябва да разобличи религията като индивидуален симптом.

Ала позитивизмът и материализмът на Фройд далеч не са изпълнени с този оптимизъм, характерен за науката през ХІХ век, когато се е вярвало, че науката ще води до един все по-голям материален, обществен и морален прогрес на човечеството, че увеличаващото се материално благосъстояние ще заличи социалните неравенства (тук е коренът на марксизма), ще се справи със злините, които от хилядолетия измъчват човечеството (гладът, епидемиите, детската смъртност - и успехите тук наистина са забележителни и човек днес живее много по-дълго, но оттук и проблемите с демографския взрив, с новите епидемии - СПИН и болестите на имунната система), но и най-вече този удивителен напредък през последните два века ще се съпътства и от морално усъвършенстване на цялото човечество (Маркс вярва, че със задоволяване на човешките потребности ще изчезнат противоречията между хората в социален - войните, но и в индивидуален, междуличностен план). Фройд е песимист. Той е открил, че психическият живот на човека не се определя само и единствено от неговите потребности, а преди всичко от неговите желания и човекът е преди всичко едно винаги незадоволено, желаещо същество. Първичните сили, нагоните - Ерос и Танатос, силите на любовта и смъртта, които ни тласкат са несъзнавани, те са тъмни, слепи, варварски, насилствени, в крайна сметка неутолими. Рационалността, трезвостта, победата на разума е възможна в индивидуален и социален план, но не за дълго, не за винаги, защото основата на живота е ирационална и изобщо не е сигурно, че животът е печеливш в крайна сметка, че смъртта няма да победи не само в индивидуален план, но и да сложи край на човешката цивилизация върху която днес лежи наред с всички други опасности и дамоклевият меч на самоизтреблението. Фройд приема за свой девиз мисълта на френския философ Ернест Ренан: “истината е навярно тъжна” и ние можем да видим как в неговия творчески път се съчетават радостта и ентусиазмът от откриването на неизвестния досега континент на несъзнаваното, на неговата коперникова революция (спомнете си за въодушевените му писма до Флис) и трагичното чувство за тъмния, зловещ характер на откритието: няма случайност, а следователно няма и истинска свобода в психичния живот, всичко се свежда до въздействието на първичните сили, на нагоните и тази революция само нанасяше още една рана върху нарцисизма на човека, върху илюзията, която има за самия себе си: не само, че земята не е в центъра на космоса, на мирозданието (Коперник), не само неговият произход не е божествен, а животински, плод на сляпата игра на видовете (Дарвин), а и той не е господар на собствения си дом, на собствената си психика, където не съзнанието е водещо, а несъзнаваното - Фройд понякога използва метафората, че съзнанието е като неумел ездач опитващ се да обязди побеснелия кон на несъзнаваното.

Първото голямо произведение на Фройд, посветено на културата е Тотем и табу, публикувано в навечерието на Първата световна война, през 1912 г. В него Фройд си поставя за цел да разкрие генезисът, произхода на цялата човешка култура и да намери връзката между индивидуалния Едипов комплекс и колективната предистория на човешкия род. Фройд намира, че първобитните племена се ужасяват и се стремят всячески да се предпазят от кръвосмешението също както невротиците. Той открива същия ирационален, необясним характер на табуто при първобитните хора и невротиците, същата вяра във всемогъществото на мисълта в магическите процедури на шаманите и невротичните фантазми на хистеричките, например. Фройд предлага тогава своя обща теория, която да даде базата за единно обяснение на невротичните симптоми, социалните и културните феномени и произхода на цивилизацията. Идеята за подобно начинание той взема от Чарлз Дарвин, като идеята му е че, както онтогенезата (индивидуалното развитие на човешкия зародиш) повтаря филогенезата (историческата еволюция на видовете), така и онтогенезата на едиповата авантюра при всеки индивид е повторение на филогенетичното (историческото или по-скоро предисторическото) обяснение на едиповото приключение, валидно за формирането на целия човешки род. Фройд намира общия елемент в разширяването на Едиповия комплекс, в мита за убийството на първобитния баща. Всяко дете, както добре си спомняте, бе казал Фройд трябва да преодолее тайното си желание да убие баща си, за да го измести и то да притежава майката. Ако успее да премине това изпитание детето ще интроецира (ще вгради в своята психика) образа на баща си и така ще изгради това което вече нарекохме свръхаз и ще бъде готово за нормалния живот с всички негови проблеми и неврози. Това е съдбата на всеки отделен човек, но тази индивидуална съдба е само отражение на една решаваща случка от зората на човешката предистория. Фройд създава един нов мит, един разказ за произхода на човечеството, разказ, какъвто можем да намерим не толкова в научните трактати, колкото в големите митологични разкази за сътворението на света: в гръцката митология, в Библията, в митовете на американските индианци или африканските негри и пр., изобщо във всички религии на света. Този мит му служи да покаже в образна, нагледна, символна форма онова, което по природата си е само несъзнавано, въображаемо. В такива случаи, за да кажат онова което не може да се изкаже на езика на разума, защото е извън неговата сфера дори и философите прибягват до митове - например митът за безсмъртието на душата или за генезиса на любовта в големите диалози на Платон Федър и Пир.

Следователно, митологията на Фройд не трябва да се разбира като нещо наивно, като някаква заблуда, това е особена визия на света, светоглед, с който той трябва да обясни мястото на човека в света. Това е мит, защото Фройд не възнамерява по строго исторически начин да каже как точно нещата са се случили в началото, а да обясни защо културата изисква бащата да бъде убит, за да могат живите да продължат да живеят.

Големият въпрос за Фройд е “Какво е баща?”. В своето съчинение той показва краят на патриархата, на дълга към бащата. В древните общества, баща не е термин, който се отнася до едно лично бащинство, той никога не препраща към едно физическо телесно бащинство, свързано с акта на зачеването, но е понятие, с което се обозначава Бог. Етимологически дори Jupiter идва от Diu Pater, т.е. бащата на деня, на светлината, на небето, което кара Фройд да мисли, че фигурата на бащата произтича от фигурата на Бога. В римското право: Бащата не е родителя, а този който е доказан от бракосъчетанието. Накратко, бащата преди да бъде биологичния баща е съпругът на майката. Това за Фройд е първата победа на bios над zoe, символичната победа на културата над животинския живот, биологичното съществуване. Същевременно, бащата в римското общество има една друга съществена функция, свещеническата функция по отношение на култа към мъртвите, така е и в древен Китай, където бащата трябва да бди за това предците да не бъдат лишени от нищо. Накратко, в древната култура бащата е в служба на мъртвия предтеча. Мъртвият баща доколкото е възхваляван в предтечата дължи своето оцеляване на живите, а ла същевременно тъй като мъртвият баща е изключително уязвим, той прави уязвим и живия баща, който е просто опора на една функция в служба на мъртвия. Бащата-предтеча е крехък, защото в един орален бяс, той изисква все повече живот от живите и отказва да умре, той зависи, но и вампиризира живия. Отцеубийството от страна на сина няма да бъде просто убийство на живия баща, но и скъсване с религията на предците.

Този мит е предисторичен, тоест той е отвъд историята на човека и човечеството. В началото на човечеството Фройд предполага (благодарение на информацията, която намира в антропологическите изследвания на Дарвин, Тейлър, Смитсън и Фрейзър), че първобитните хора са живеели на полудиви орди, начело на която стоял деспотичен и жесток вожд, възрастен мъж, баща, който притежавал всички жени на ордата и лишавал от тях другите мъже, своите синове, които ако недоволствали, което било неизбежно след пубертета, той прогонвал от ордата. Един ден синовете, лишени от сексуалната наслада, се събрали в общност, обединена от хомосексуално чувство и поведение. Един ден обаче те се разбунтували, направили заговор да убият бащата и да си присвоят жените, като някакво благо, което може да се притежава и на което човек може да се наслаждава. След убийството обаче пред тях стоял въпросът как да се справят със съперничеството за притежаването на жените - всеки от тях да заеме мястото на бащата - ала това би довело до ново клане. В същност, в мига, когато пътят към забранените жени е отворен, нищо не може да попречи клането започнато с убийството на бащата да продължи със синовете. Защото тогава се явява братското съперничество кой да заеме мястото на бащата, кой “да води бащина дружина” и да може да се наслаждава на жените, които вече са на разположение. Затова, след убийството на бащата законът се наложил с нова, по-страшна сила. Синовете сключили “договор” помежду си превърнали в тотем мъртвия баща и обявили жените за табу. Така убийството на наслаждаващия се на всички жени жесток баща, който лишавал синовете си от сексуална наслада станало основата на символичната (символът е тотемът, животното, което бди над клана или това, което бащата е трябвало да бъде и символизира неговия предтеча - убитият баща) социална връзка, която свързва братята помежду им. Мъртвият баща е превърнат в тотем, в свещено животно, което закриля рода - този мъртъв баща обаче предава закона по много по силен начин (защото на него не може да се противоречи, не може да се направи заговор и той да бъде убит) отколкото, когато жив, е управлявал с грубата сила. Племето на определени интервали от време се събирало и изяждало в специален празник тотемното животно, за да държи будна паметта за основополагащото събитие на общността - така се родили първите религиозни празници. Така за Фройд историята започва с убийството на бащата и този мъртъв баща е в основата на това, което изгражда човешкото общество - един своеобразен “обществен договор”, който положи първите две основни човешки заповеди, свързани със забраната на кръвосмешението и отцеубийството, които съществуват в абсолютно всички известни ни човешки общества - от историята и антропологията.

Така Фройд постулира в началото на културата, необходимото убийство на бащата, владеещ всички жени. Това убийство, повтарям не трябва да се разбира в хронологичен смисъл, но това е мит за началото. Книгата Битие в Библията също не е историческа книга, а книга за началото, за условията при които въобще е възможна човешката история, която може да съществува само в крайността на човешкото битие, т.е. извън рая, където има безсмъртие, безпроблемно осъществяване на срещата на аза със себе си, на аза с другия човек.

Убийството на бащата е първото изискване, за да стане възможен основаващия обществото договор между братята, защото то възпрепятства всемогъществото да се появи отново на сцената на действителността. То е тук, за да отбележи един защото, който е в началото на забраната на кръвосмешението и ограничението на нагоните. Появата на закона, която изличава всемогъществото на Urvater, на Прабащата, както го нарича Фройд, същевременно позволява премахването на вечен дълг към предците и позволява насочването на човешкото време не към миналото, а към бъдещето, към следващите поколения. Неслучайно последното произведение на Фройд Човекът Мойсей и монотеизмът (1938) цели и за самия Фройд да постави веднъж завинаги точка на култа към “великите хора” като Мойсей, Гьоте, Леонардо, Бетовен и пр., тези които благоприятстват потискането на нагоните със своята висша способност към сублимация. Именно към този култ по бащата, към тази носталгия по бащата слага край Фройд със своята “митология”. Но той знае, както пише в своя Мойсей, че “в човешката маса съществува силна потребност от авторитет, комуто човек да може да боготвори, пред когото да се прекланя, който властва и евентуално даже малтретира човека. Психологията на индивида ни е научила откъде идва, тази потребност от масата: това е носталгията по бащата”

После, в Колективната психология и анализа на аза Фройд се занимава с изучаването на съвременното общество, него го поразява след периода на войната и революциите в Русия и Европа феноменът на колектива и особено на тълпата, които той изяснява от психоаналитична гледна точка. Това изследване трябва да разкрие тайната, която кара хората да се събират в орди, маси, колективи, тълпи. Несъзнаваното не е колективно, но в “психичния живот на отделно взетия индивид, Другият се явява редовно като модел, поддръжник или противник и затова индивидуалната психология е същевременно и социална психология”. Фройд отново поставя ударението върху несъзнавания психичен живот с неговите две основни характеристики: колективна задръжка на интелектуалния авторитет и нарастването на афективността, страстите в тълпата. Фройд отхвърля решението на социолозите с вълшебната дума внушение, магия. Той прибягва към термина либидо, който при него покрива всички форми на любовта и привързаността към другите, към себе си и дори към конкретни вещи и абстрактни идеи; във всички тези регистри действат сексуалните нагони. Той формулира хипотезата, че любовните отношения изграждат също душата на тълпите, защото от една страна тълпата дължи своето единство на Ерос и от друга страна, ако човек се отказва в нея от своята индивидуалност, то е от любов към тях.

Фройд разграничава тълпи с водач и без водач, изхождайки от две организирани постоянни тълпи – Църквата и Армията. Същността на тълпата е в либидните връзки, които присъстват в нея, било братската любов на верните в отношението им към Христос като по-голям техен брат или пък в пирамидалната структура на армията, любовта на началниците към своите подчинени. При армията, паниката която може да разстрои редиците на войската се дължи на разпадането на либидиналната връзка, която свързва войниците и на индивидуалната тревожност, която ги обхваща при загубата на тази връзка. При разпадането на религиозната тълпа, рискът е във възникването на враждебни чувства към другите хора, които дотогава са били инхибирани от любовта към Христос. Изкуствените тълпи поддържат любовта в групата, като пораждат нетолерантност към външните на колектива хора – примерът който Фройд дава са болшевиките.

Въпросът, който си поставя Фройд е как да мисли тези либидинални връзки, които изграждат същността на тълпата, доколкото те могат да ограничат нарцистичната любов към себе си. Този въпрос Фройд решава с идентификацията.

Фройд изучава въпроса за тълпата с понятията от втората си теория: понятията за Аз и Идеал на аза, които се учленяват благодарение на процеса на идентификацията, на отъждествяването. Фройд установява, че “първичната тълпа е сума от индивиди, които са сложили един и същ обект на мястото на техния идеал на аза и следователно са се идентифицирали в техния аз едни с други”. Този обект, който заема мястото на идеала на аза се въплъщава от харизматичната фигура на вожда, на фюрера, на дучето. Либидото привързва индивида към вожда и така го принуждава да забрави, да се откаже от своята индивидуалност: индивидът обича вожда и има илюзията, че вождът също го обича и е готов да направи всичко каквото повелява той. Отделните индивиди се идентифицират с вожда и са свързани помежду си с тази обща идентификация. Ала под това либидо, можем да открием лесно и отрицателните сили, които създават този колектив, тази маса - агресивността, загубата на увереност, на способност за ориентация в живота, произтичащите от това паника и насилие, търсене на изкупителни жертви.

Фройд добре разкрива, че това, което всъщност свързва индивидите са чувствата на завист и агресивност. Социалното чувство почива на “обръщането на едно най-напред враждебно чувство във връзка с положителен характер поради идентификацията”. Ревността като основа на социалното чувство е в логиката на мита предложен от Фройд в Тотем и табу, засягащ връзките на братската общност, на това което в антропологията се нарича фратрия. Тълпата, следователно, е регресия, тя е “оживяване на изначалната орда”. По същия начин можем да разберем психоаналитично и феномена на хипнозата, която се явява като тълпа от двама или повече души, където хипнотизаторът е на мястото на вожда и тя също така функционира чрез идентификация, като регресия, връщане към инфантилния, детския стадий.

Какво е идентификация? Фройд разграничава три вида идентификация. Той припомня най-напред че идентификацията “е началния израз на една емоционална, афективна връзка с друга личност”. Това е първата идентификация. Тя предхожда Едиповия комплекс и бащата играе ролята на идеал в нея. Втората възможност за идентификация е тази в която “идентификацията е заела мястото на обектния избор и обектния избор е регресирал до идентификацията”. Тук идентификацията е частична и “заемства само една черта от личността на обекта”. Има и трети случай, когато от личността на другия се взема нещо, което не е от порядъка на сексуалните нагони (тоест това не е сексуална идентификация). Тази идентификация се основава на възможността да се влезе в идентична ситуация за двама индивида, за две различни аз, които имат помежду си някакъв общ елемент (например, че са българи в чужбина) тогава също имаме идентификация, о именно поради тази обща точка.

Как се свързва нашето несъзнавано със социалното? Отговорът е ясен: в идеала като несъзнавана функция, в това което Фройд нарича идеал на аза. В есето си за нарцисизма Фройд пише: “Изхождайки от идеалния ние можем да стигнем до разбирането на психологията на масите?” Образът на Фройд е един кръстопът: психоаналитикът става водач по пътя към социалното. С други думи: “Идеалът освен своята индивидуална страна има и социална страна, това също е общият идеал на едно семейство, нация, държава”. Също не е в повече: т.е. идеалът сам по себе си е социален.

Видяхме, че Фройд открива в изкуствените тълпи – Църквата, Армията – институционализираната форма на убийството на бащата, за което говори в Тотем и табу. Фройд не случайно говори за идеалистично пренасяне на примитивната орда. За да поддържат социалната връзка синовете трябва по някакъв начин да съживят убития в началото на историята баща. Това “възкресение” се извършва чрез пътя на идеализирането на един общ баща, от където формулата за либидиналното изграждане на първичната тълпа:” Група индивиди, които имат един и същ обект на мястото на техния идеал на аза и следователно в своя аз са се идентифицирали едни с други”. Това е нещо като колективен Нарцис, изграден от извършилите заедно убийството на бащата. Социалният идеал е в този смисъл това, което поддържа колективната реалност и прави възможно, чрез взаимната идентификация връзката с обекта. Фройд въвежда гледната точка на обекта в своята социална психология и променя тази наука изцяло (съществувала дотогава главно около Вилхелм Вунд и неговата Vollkerpsychologie) като показва по какъв начин желанието поддържа социалното въображаемо.

Сега можем да пристъпим към приноса на основателя на психоанализата към схващането за Културата. Фройд е песимист и дава изключително трезв поглед върху кризата на културата след войната. Той показва, че най-изтънчената култура до голяма степен днес е причина за депресията на най-блестящите й членове. Самият той е Kulturmensch, който за единствен свой Бог има Логоса, но той също така съзнава, че опитът на културата не е органически свързан с човешкия род и той винаги прибягва до другата сцена на несъзнаваното, като знае същевременно че човек никога и никъде няма да излезе от своята култура.

Именно благодарение на придобития от психоанализата материал Фройд говори за неудовлетвореността в културата и в творчеството си той изяснява хроничните симптоми на културата. В послеслова към своята автобиография Фройд пише”След едно дълго заобикаляне, което трая цял живот през природните науки – медицината и психотерапията, интересът ми се насочи към проблемите на културата, които не ми даваха покой като младеж.” Значи имаме един начален интерес и една късна страст към въпроса за Културата, които минават през ядрото на науката. Амбицията му сега е, както пише в Интереса към психоанализата да освети произхода на нашите културни институции, на религията, на морала, на правото, на изкуството”.Това е истинска митология на основните митове на нашата култура. Той разгадава културата като текст чрез тази част от нашите потребности, която не може да се удовлетвори от действителността. “Цялата история на цивилизацията какви пътища са поели хората, за да осъществят своите незадоволени желания, във функция на променящите се условия и на забраните от страна на действителността”. Става дума значи за една икономична гледна точка към културата: как индивидите и общностите, от един общ източник решават напреженията, които потребностите им създават. Културата трябва да намери решение за тези потребности, които нямат директен изход в действителността.Тя се организира като гигантска система от обезщетение: митове, религия, морал са опити да бъдат обезщетени незадоволените желания на човека. Културата отговаря на този дефицит.

Равносметката на това усилие са три книги: Тотем и табу (1913), Бъдещето на една илюзия (1927), Неудовлетвореност в културата (1930). Фройд поставя въпросът за културата като симетричен на този на индивида – той не подчинява едното на другото, както психологията или марксизма, а се опитва да освети по нов начин тяхното отношение. От друга страна той създава една собствена история на човечеството: с три измерения – антропологично, за природата на човека; собствено исторично – за произхода на културата, и генеалогично – за връзката с примитивните времена: оригиналността на Фройд е свързването на природата на човека и културата с въпроса за техния произход. И именно тази генеалогия започнахме да изследваме с Тотем и табу.

Фройд разглежда културата като симптом. Още през 1908 г. той пише един малък текст в който показва връзката на модерната невроза с цивилизования сексуален морал на своето време. Отправна точка му е проблемът за неестествения характер на сексуалния живот в рамките на цивилизования морал. За Фройд въпросът е решаващ, тъй като той засяга цената която хората трябва да платят в тяхното здраве и нещо повече в тяхната способност да живеят пълноценно. За него цивилизацията е изградена върху изтласкването на нагоните и тя изисква лишения, но строежа на някои хора не може вече да следва културните изисквания. Това е провал на сублимацията, който формира невротичния симптом. Следователно няма случаен , а структурноопределящ конфликт между нагоновите изисквания и тези на културата. Фройд показва че има нещо дълбоко проблематично между сексуалния нагон и културата. Културата му се струва като някакъв воюващ, заедно с нейния прогрес се наблюдават и формите на изключване – най-очебийните от тях са перверзните и жените. Перверзните не могат да приемат наложените ограничения, а жените са жертви на тогавашната институция на брака. Но неврозата е тази, която най-силно разваля намерението на културата – тя е ядрото от не-без-културие във всеки човек.

Фройд поставя въпроса за културата в термините на цена, възмездяване, ущърб. Човек си оставя перата в този процес и нищо няма да го възнагради напълно за това. В името на културата обществото натоварва с упрек най-ценното и индивидуалното в живота на човека. Но това не е въпрос само на хигиена. Всички тези неврози са симптоми на културна неудовлетвореност, които разобличават претенцията на културата за постигането на някаква хармония..

Бъдещето на една илюзия е основният опит на Фройд да диагностицира религията. Той тръгва от въпроса за цивилизацията и нагоновото отказване, за да си зададе въпроса: В какво се състои особената ценност на религиозните представи"” Отговорът е чрез проблематиката на безпомощността, инфантилен първообраз, който дава анаклитичното измерение на религията. Ядрото на религиозната мотивация е свързано с бащиния комплекс и нуждата от протекция.

Централната теза – религиозните представи не са нищо друго, а илюзии, реализации на най-старите могъщи напиращи желания на човечеството. Това което характеризира илюзията е, че тя е дериват на човешките желания и затова наричаме едно вярване илюзия, когато в неговата мотивация доминира осъществяването на желанието. Религията продължава логиката на Wuunscherfullung, която е в ход в несъзнаваните процеси и изразява тяхната динамика.

Но психоанализата не е само разобличителка на символичните предрешавания на истината. Тя открива функцията на религията – да задоволява Желание – да намери изход на безпомощността чрез позоваването на един обичащ ни Друг – но това е илюзия, която има хубаво бъдеще. Фройд наистина казва, че трябва да се възпитаваме с оглед на действителността, отхвърля инфантилизма на позоваването на Провидението, но той добре знае нищожната власт на разума пред психическата печалба от подобна илюзия.

Заключението е прочуто: “Не, нашата наука не е илюзия. Но би било илюзия да вярваме, че можем да намерим другаде това, което тя не може да ни даде.” – науката остава за Фройд най-необходимия инструмент, но тя също измерва силата на тази детска невроза, чиято теория всъщност е психоанализата. Като идва на мястото на илюзията знанието изисква нейното превъзмогване ала измерва мощта на тази илюзия и показва, че човек винаги остава вярващ, защото се изгражда чрез своя зов към Другия, бащата.

Но има и друга причина за неудовлетвореността в културата: въвеждането на нагона към смъртта, сила на разрушаване на връзките в психиката, която се противопоставя на Ерос и го води до провал. Фройд се насочва към изследването на тази връзка – и тук е може би най-големият му принос, защото разгжлежда влиянието на този Todestrieb в теорията на самата култура.

В Неудовлетвореност в цивилизацията (преведена на български като Ерос и култура) през 1930 г. Фройд допълва своята теория за културата. Това е венецът на неговата теория за културата.

Какво е култура: “сумата от дейности, чрез които нашият живот се отдалечава от този на животинските ни предшественици и която има две цели: защитата на човека от природата и регламентирането на отношенията между хората” или знание и власт върху природата и институции. Целта на Фройд е отново да подчертае скъсването с природните дадености, тя е основана върху доминирането на природните сили, тя се обозначава с ключови думи като ред, чистота, красота и т.н. Тя се характеризира преди всичко като работа, дело и творчество. Културата създава идеали: тя оценностява висшите психически дейности – изкуство, наука, философия, политика.

Значи културата не е изначално лоша. Напротив. Но в нея има някаква неудовлетвореност. Защо?

Фройд отговаря с една констатация. Три източника на страдание пречат на човешкия стремеж към щастие: силата на природата, крехкостта на нашето тяло и неадекватността на институциите, които управляват отношенията на хората като семейство, държава общество. Няма неудовлетвореност в природата. Само препятствие на нашата претенция за щастие чрез препятствията, които се налагат. Културата не причинява страдания, а по скоро ни прави нещастни, създавайки ни непрестанно някакви неудоволствия.

Но каква е нейната функция. Тя се противопоставя на агресивния нагон, основна издънка на Танатос. Тя е безспорен прогрес и у Фройд няма никаква носталгия към връщането към някакво предишно природно състояние. Културата не ни прави нещастни и Фройд се отказва от заглави като нещастието в културата. Но тя е жертва на хронична неудовлетвореност, която е непрестанният симптом на цивилизационния процес, нещо като червей в плода. Фройд припомня отново безпомощността на човека пред страданието и изпитанията на живота и средствата които използва за да преобърне хода на нещата. Но Фройд казва, че всичко това си го знаем и защо трябва тогава да хаби хартия, а аз вашето време да ги разказваме тия работи.

Но тази баналност е само привидна – става дума за съотнасянето на неудовлетвореността, тази баналност с нагона към смъртта. Културата се дефинира спрямо отношението си към липсата, която установява чрез отказа и сублимацията. Симптомите на културата не са в самия Танатос а в лошите съчетания между Ерос и Танатос. Именно изоставянето на агресивността създава виновността, която е основното в нашата връзка неудовлетвореност-цивилизация.

Културата се явява като място на битката между двата титана Ерос и Танатос: нито единият от тях не може да царува сам, те винаги са свързани по някакъв начин, но този коктейл е експлозивен – войната, но това може да бъде и еротизация на агресивността и т.н. Фройд нито осъжда културата и плаче за добрите стари времена, нито възпява нейния чудесен прогрес и вярва в някакви светли бъднини. Той се отказва от пророчества за съдбата на културата и човечеството и решава да даде думата на човека живеещ в тази култура, този Kulturmensch, плеоназъм за Фройд, който трябва да живее в този дом – културата, единственият който всъщност е негов. Културата не е необитаема, но тя е всичко друго освен комфортно, уютно убежище. За това условие е свидетелство неврозата.

Фройд свързва културата с едно условие: културата е била създадена под натиска на жизнената необходимост за сметка на нагоновото задоволяване. От една страна е необходимостта от култура, от друга нагонът който не може да се примири с това.

Културата е следователно – хронично пре-създаване, във всеки процес на влизане в нея на индивида тя трябва на ново да бъде пресътворена. Тъй както културата се създава срещу нагоновото задоволяване, така и всеки път когато човек трябва да влезе в групата той трябва да изживее отново това насилие причинено на нагона. Оттук и опасността: нагоните да откажат да се подчинят. Важното е този хроничен разнобой между нагон и цивилизация, между природа и култура, които сексуалността поставя под въпрос за всеки субект.

Тъкмо “обществото не вярва в една по-могъща заплаха за своята култура от тази на освобождението на сексуалните нагони и тяхното завръщане към първичните им цели”. С други думи то не обича да му се припомня неговата основа. Накратко, обществото отхвърля посланието на психоанализата, която е тъкмо припомняне на неудовлетвореността в културата. Самото общество е основано върху отхвърлянето на тайната на самия цивилизационен процес. За да оцелеят неговите идеали това трябва да остане скрито. За обществото всяка истина не е за казване, нещо повече истина е само онова, което е за казване. Ето защо психоанализата за Фройд е асоциална, субверсивна, влизаща в конфликт със социалния морал. Психоанализата застава на страната на индивида и неговата дисхармония с цялото, тя припомня на обществото правата на индивида. Но тя не е просто индивидуалистична, тя изпробва съдбата на културата, чрез нейното опако: възможността за де-цвилизованост, която представя неврозата, психосексуална неудовлетвореност, но също и пророк на болестта на културата.

Но Фройд показва, че културата, която господства сега е застрашена от бунта на своите роби (нагоните). От това се страхува и обществото, когато напада психоанализата. Но Фройд казва няма защо да се боите, аз вярвам, че културата е най-доброто създадено от човека и съм на нейна страна, но съзнава че тя е твърде крехка и уязвима. “Всичко което работи за културата работи против войната” пише в едно писмо той. Въпреки скептицизма си Фройд никъде не е привърженик на отказ от разума.

Да обобщим. Фройд изхожда от наблюдението си, че хората са разбрали, че ако наложат граници на осъществяването на нагоните си тогава са в състояние да създадат силна и единна общност. Тази ситуация води обаче до непрекъснат конфликт между индивидуалните нагони и изискванията на културата и обществото. Фройд се пита дали повелите на съвременната цивилизация не нахвърлят човешките възможности, дали това непрестанно изтласкване на нагоните не поражда една силна цивилизационна невроза. Тук той вижда и ролята на психоанализата, която също допринася за възпитанието на индивида, която го учи да хитрува, да съчетава в себе си изискванията на природата и културата, на жизнената, сексуалната енергия и знанието. Психоанализата не се стреми да премахне желанието, нито дори да го възпита, а да го излекува.

Човекът Мойсей и монотеистичната религия. Последното произведение на Фройд, неговото символично завещание – писано през последните три години във Виена и лондонското изгнание (започнато през лятото на 1934 и публикувано през март 1939 г.) Структурата му до голяма степен е отражение на тази история: три постепенно нарастващи есета: кратко встъпление “Мойсей Египтянин”, после малко по-подробно “Ако Мойсей беше Египтянин”, контраст който трябва да изрази самото напрежение на централната теза на книгата. И накрая най-важната част, третото есе “Мойсей, неговият народ и монотеистичната религия”, което съдържа и основните методологически положения. За Фройд книгата наистина е последната решаваща дума – ultima verba: “После (след публикуването й) няма да имам нужда да се интересувам от никоя моя книга чак до следващото ми възкресение” пише той на Арнолд Цвайг (5 март 1939). Ясно е, че заниманието на Фройд с Мойсей трябва да отговори на една от големите загадки: тайната на еврейството (тъй както тъмния континент на женската сексуалност) – ето извадки от писмата: от много години си задавам въпроса как евреите са придобили този особен техен характер, мисля че първият, ембрионален опит на народа, влиянието на Мойсей и Изхода от Египет са белязали евреите през хилядолетията.. Заключението на Фройд е прочуто: “Евреинът е творение на човекът Мойсей”, който бил египетски благородник. Кой бил този Мойсей и как сътворил евреите – ето на какво отговаря Фройд в този свой “исторически роман”.

Това е повод за Фройд да изложи за последен път своето отношение към юдейството и фигурата на Мойсей, статуя, която непрестанно го запленява като символична инстанция (виж. Мойсей на Микеланджело). Той заявява обаче, че се абстрахира напълно от всякаква национална пристрастеност, за да дискутира въпроса за монотеизма напълно обективно – двете централни хипотези: произходът на Мойсей, който бил всъщност египтянин и за неговата смърт – умрял като жертва на заговор, на бунт.

Психоаналитичният смисъл на творбата ми се струва очевиден – той се отнася до наследството на убийството на Прабащата. Фройд настоява на двусмислието към Мойсей и така посочва ролята на юдейството в генезиса на виновността. Чрез Мойсей еврейският народ е приложил на действие убийството на бащата – remake на Първичното деяние на примитивната орда. Значи, чрез примера на монотеизма Фройд показва работата на религията като нейна историческа истина, психологическата й истина е разкрита в Бъдещето на една илюзия. Сърцевината на Фройдовия анализ – понятието латентност – което вече знаем от сънищата, анализа – и неговото присъствие във всяка културна традиция. Т.е. в забравата на убийството на основоположника се открива неговото латентно присъствие под формата на традицията, както и обратния ефект върху символичната идентичност на народа – тъй както ролята на началния травматизъм в невротичния процес: това всъщност е историческата истина. Аналогията е с делириума: едно късче забравена истина, което се връща в настоящето: “можем следователно да дадем на догмите на религиите подобно съдържание на истина, истина която трябва да наречем историческа. Тук би трябвало да се обърнем към идеята за конструкцията в терапевтичния процес, която той изгражда паралелно в Конструкциите в анализа.

Психоанализата позволява да се изяви историческата динамика на религията: генеалогията на християнството също може да бъде изяснена чрез Павел – който вдига дълга – първородният грях и чрез понятието за изкупление.

Нещо повече Мойсей е фройдовата версия на генеалогията на закона. Генезисът на монотеизма показва едно основно събитие: чувството на закона като преработване на желанието на бащата (Vatersehnsucht). Той представлява духовен напредък, защото позволява дистанцирането от майчината връзка (за която Фройд пише във Велика е Диана на Ефесяните, че тя винаги се връща на същото изначално място). Именно нуждата от разделение чрез закона създава собственото пространство на желанието: истина, която се живее в индивидуалното желание и която се оказва потвърдена от историята и културата.

Фройд смятал религията за излишна, ненужна илюзия, ала намирал изкуството за полезна илюзия. Каква е същността на изкуството от психоаналитична гледна точка? Изкуството съчетава принципа на удоволствието и принципа на действителността. В детството, индивидът живее изключително по принципа на удоволствието, който постепенно отстъпва на принципа на действителността, който ще управлява по-нататък доста сиво и скучно, с множество компромиси и лишения съдбата на възрастния човек. Творецът е този, който живее изцяло по принципа на удоволствието, но чрез принципа на действителността създава творби, които са в състояние да задоволят принципа на удоволствието у другите хора. Ролята на въображението е господстваща в живота на детето и игрите, които то измисля, приказките, които само си разказва, постепенно въображението е потиснато в живота на възрастния, ала творецът е този който е способен да запази живо своето въображение и да го пресъздаде чрез формалните елементи на своето изкуство.

Изкуството е израз на желание, което отказва да търси своето задоволяване в света на сетивните, на наличните в реалността обекти, то е желание в областта на въображението, на измислицата, на фикцията и то показва цялата сила и значение на илюзията и фантазията в живота на човека. Изкуството е заместване на реалния обект с илюзорен, тъй като творецът не е способен да намери това задоволяване в действителността. Това е едно компенсаторно задоволяване, опит за изправяне на едно нещастно отношение с хората и нещата (но това не е перверзен реванш): неспособен направо да се изправи срещу действителността творецът се приютява в света на фантазиите си, с които избягва действието. Така той получава по обиколен начин онова, което е бил неспособен да завоюва сам в своя реален живот: чест, слава, мощ, любов.

Сега бих искал да завърша с може би най-прочутата и най-красивата и със сигурност най-загадъчната творба на Фройд Един детски спомен от живота на Леонардо да Винчи. Веднага ще кажа, че Леонардо прилича изключително много на Фройд: той знае всичко и не вярва в нищо, признат от някои за maestro, за учител, ала от други е отхвърлен като самозванец. Споделят може би една единствена илюзия, че е достатъчно да покажеш истината на хората и те да я приемат. Тук е и сходството в семейния роман на двамата гении: възрастния и властен баща, много младата и изключително привързана и нежна със своя син майка. Така че говорейки за Леонардо аз мисля, че Фройд говори всъщност за себе си и оттук идва до голяма степен загадъчния характер на това произведение. И за заключенията на Фройд можем да твърдим с голяма доза вероятност, че са извлечени от собствения му анализ. Накратко, изучавайки личността на Леонардо, той се идентифицирал с него и се е себеописал. Фройд показва, че работата на твореца, работата на изкуството, както тази на съня не създава нищо, тя преобразува и ние можем да следваме безкрайните преобразувания на духовния живот: например Леонардо в своята живопис превръща всичко във фигура, която може да се види от това, той извлича тази фигура от несъзнаваното, от това, което е само неясен, винаги, изплъзващ се, като съня, за нас простосмъртните знак.

Фройд тръгва от една история, която разказва биографът на Леонардо Джорджо Вазари: Леонардо често посещавал птичия пазар във Флоренция и купувал птици, които след това пускал на воля и наблюдавал техния полет. Какво е карало Леонардо да постъпва така?

И още, защо Леонардо е бил неспособен да завършва своите творби: как е съчетавал този непрестанен култ към съвършенството и постоянното минаване от едно към друго, незавършването на проектите, изоставянето им по средата, пълната неазинтересуваност за тяхната съдба, след като веднъж били вече осъществени? За Фройд, това е свидетелство за раждането на творбата, която е забавена от желанието или казано с други думи в никой обект, дори в изкуството желанието не може да се изпълни, да бъде завършено, да получи окончателното си задоволяване.

Най-важното за Фройд в случая Леонардо е да разкрие “загадката на личността на гения на Леонардо”: странната връзка на универсалния гений с чисто човешките му странности, да осветли по нов начин съчетанието сублимация и отклонение от нормалното, да покаже, че и двете - и най-високото постижение на човешкия дух и най-низките проявления на човешката плът - черпят от един и същ източник - неутолимата сила на нагоните.

Фройд изхожда от три загадки в личността на Леонардо:

• 
  Защо жаждата му за знание го е карала да пренебрегва художествения си гений?
  
• 
  На какво се дължи това, че е работел безкрайно бавно, че е правил безброй скици и че почти всичките му произведения всъщност са недовършени?
  
• 
  На какво се дължи неговия студен отказ от какъвто и да е било сексуален живот, поради което е бил подозиран, може би с голяма доза основание, в хомосексуализъм?
  

Фройд, верен на своя психоаналитичен метод да търси генезиса, произхода на явленията в детския живот на индивида намира корена на тези особености в детството на Леонардо. Незаконнороден, Леонардо прекарал първите три-четири години от живота си с майка си Катарина, преди баща му месир Пиеро да го вземе в своето семейство. Самотната майка влага цялата си любов, желание, либидо върху детето, поради което причинила инцестно му привързване към нея и това според Фройд е най-вероятното обяснение за хомосексуалните наклонности на Леонардо, който в любовното отношение се идентифицира с желанието на майката, с нейната позиция, тъй като не познава друга.

Художникът, в своите дневници, сам разказва един-единствен спомен от ранното си детство. Веднъж като бебе, докато лежал в люлката отнякъде долетял лешояд, отворил му устата и си вкарал в нея опашката. Този фантазъм, в който лесно можем да видим желанието за сукане, а по-късно и източникът на пасивната перверзия у Леонардо Фройд изследва като се спира подробно на фигурата на лешояда. Той забелязва, че в древен Египет лешоядът изразява йероглифът на майката и там богинята Мут (на немски майка - Mutter) е изобразявана с глава на лешояд, като андрогин притежаващ мъжкия член. Фройд припомня също, че даже и през Средновековието (тоест почти до времето на Леонардо) продължавали да вярват, че лешоядите са единствения вид, където има само женски, които се оплождат от вятъра. Всичко това му напомня, разбира се, за теориите на детската сексуалност. Детското сексуално любопитство на Леонардо било стимулирано по необичаен начин от странната ситуация на ранния му живот и се превърнало в източник на неутолимото му любопитство през целия по-нататъшен живот. Лесно можем да открием несъзнаваната фиксация към образа на майката в шедьоврите на Леонардо. Споменът с лешояда е символен спомен на целувките на майка му - превъплътена в картините от Мона Лиза и особено в картината със Света Анна (Катерина), Мария (втората му майка, законната жена на месир Пиеро, баща му), и младенеца Исус (детето, което е самият Леонардо). Анна е толкова млада, колкото и Мария и двете се усмихват: това е синтезът на детството на Леонардо между двете майки, изразено в картината чрез кръга на усмивките, истинска роза на радостта: в началото е отражението на любовните погледи, едно дете, което е без начало и край, истинско колело на усмивките, съвършена роза на радостта: тя - жената е винаги двойна, благодарение на винаги предшестващата неговото желание милувка, той - автоеротизмът на детето е отговор на майчината наслада - е побегналия към славата, благодарение на силата на това идеално майчинсто. Творецът за Леонардо е мъжа, който е съхранил в себе си силата на озаряващото майчинство. И докато триъгълникът е винаги едипова фигура, то кръгът - фигурата без ъгли, без чупки, сблъсъци, противоречия и полюси е фигурата на идеалното майчинство. Оттук и мечтата на Леонардо, която можем да изразим със стиха на Данте: “Да се превърне полукръга в триъгълник без прав ъгъл”.

Ала Леонардо ще бъде прибран от своя баща, той ще мине през Едиповия комплекс и Фройд внимателно ще анализира съпротивата му срещу възрастния и властен баща и в научните търсения на Леонардо и бунта срещу бащата без усилие можем да прочетем и собствения автобиографичен роман на Зигмунд. Водеща нишка за Леонардо е страстта към изследването: това е дете-изследовател, това е детето, изправено пред тайната на зачеването си (това което видяхме с фантазма за първичната сцена), пред тайната на раждането и на различието между половете. Детето се явява първия теоретик, неумел, изгубен и объркан, но може би и най-гениалния. Важно е да се отбележи, че неговата жажда за знание е задвижена от сексуалността, това първо желание за знание е желание за сексуално знание, но то е също и сексуално желание да се знае и Фройд в цялото си творчество добре показва, че мисълта никога няма да скъса с тази своя изначална връзка, че мисленето винаги е свързано с Ероса.