Институционални решения в политиката по сигурността
Изтегляне 301.02 Kb.
|
| ИНСТИТУЦИОНАЛНИ РЕШЕНИЯ В ПОЛИТИКАТА ПО СИГУРНОСТТА
(Съветът по национална сигурност: необходимост и политики) Йордан Дойков „Институциите създават сенчести места, на които нищо не може да се види и не могат да се задават никакви въпроси.” Мери Дъглас 1. За механизмът на вземане на решения по националната сигурност и методът на „компетентен и отговорен кръг” на вземане на политически решения. Механизмът на вземане на решения по националната сигурност има конституционноправен фундамент. Той е механизъм на институционално взаимодействие, който в крайна сметка посочва как функционират институциите при реализацията на политиката на сигурност. „Тя е същностен въпрос в политиката и на всяка политика, а в този смисъл е присъща като композиционен елемент на властта” (Дойков 1996: 10). Ето защо, тази политика най-пълноценно се провежда при упражняването на държавната власт. От своя страна, „упражняването на държавната власт изисква държавните институции да се организират в определена йерархична система” и да „...са свързани в единен държавен механизъм на обособени нива – хоризонтално, по линията на разделението и баланса на властите, и вертикално, по степента на автономност на решенията на отделния орган и неговите компетенции” (Пиргова 1998: 58). Наличието на подобна обвързаност ни води до разбирането, че „всяка институция е функционален синтез и изпълнява много задачи едновременно” (Шелски 1993: 757). То произтича от гледна точка на организационната логика, както и като съотнасяне към националната сигурност – „явление с комплексен характер, което се простира във всяка една сфера на социалния живот” (Дойков 1996: 10). Установяването на подобни граници на механизма на вземане на решения по националната сигурност насочва към „правната уредба на статиката и динамиката във висшите държавни органи, тези които пряко осъществяват решаващата власт в държавата, които функционират в политическата сфера” (Друмева 1992: 10). Доколкото това твърдение отграничава предметът на конституционното право, намираме потвърждение за конституционноправния фундамент на механизма. Това означава, че конституционното право има най-тясна връзка с политиката. Политиката регулира отношенията в обществото и взаимоотношенията общество – държава (Семов 1991: 10); държавата е организация на политическата власт, състояща се от политически институции, които в своята съвкупност изграждат нейния механизъм. Същевременно конституционното право „се опитва да нормира „политическото” (Друмева 1992: 11). В този смисъл конституционноправните норми могат да бъдат интерпретирани в две насоки: че „представляват... непосредствено взети политически решения” и поради това се ситуират „в полето на политическата контроверсия”, защото „исторически погледнато всеки конституционно - правен институт (конституция, уредба на държавата и функциониране на политическите институции и т.н. – б.а.) представлява изживян опит за решаване на реално възникнал политически проблем” (Друмева 1992: 11). Решаването на такива проблеми в политиката и в частност, в областта на националната сигурност се реализира чрез вземането на решения от „компетентния и отговорен кръг от институции и длъжностни лица във висшата държавна власт” (Семов 1998: 450). Защо говорим именно за „компетентен и отговорен кръг от институции и длъжностни лица във висшата държавна власт”? Какво включва той? Дефинирането на „компетентен и отговорен кръг” на вземане на решение” се въвежда от Минчо Семов в „Обречени победи (България в Първата световна война)” (1998) при изследването на „фигурите от българската политика от периода на Първата световна война”, техните действия и не-действия, „за да се стигне до фаталните решения и условията при които са взети” (Семов 1998: 9) при геополитическия избор за участие на страната в нея. Всъщност, изследователският интерес на Семов към тази конкретика произтича още от анализът му „на кошмарните провали на българските политици и държавници” (Семов 1998: 7) в Балканските войни 1912–1913 г. в „Победителят проси мир” (1995) и в търсенето на отговори „какво е зависело от нас като народ и държава и какво е зависело от сили, по-мощни от нас” (Семов 1991 б: 6) за вземането на такива решения и начина по който това е ставало във „Великите сили и българската национална драма” (1991). Целеполагането в българската външна политика след Освобождението от османско владичество през 1878 г. е белязано от националноосвободителната и националнообединителната идеи. Именно, още при политическата операционализация на тези идеи в „концепцията за „силна и Велика България” (Семов 1998: 12) той проблематизира търсените български външнополитически формули. Залагането на мащабната историческа цел от независимост на страната към национално обединение до „Велика България” предполага и изисква според него „българската външна и вътрешна политика... да се реорганизира, да усвои нови начала, да овладее нови методи и подходи” (Семов 1998: 13). Това означава, че във вземането на решения в тази насока следва да се използва пълноценно капацитетът на българските държавни институции и органи, механизмите на взаимодействие, които им се предоставят от Търновската конституция за организиране и мобилизиране на материалният и духовният потенциал на нацията. Същевременно Семов констатира, че управленската политическа практика пренебрегва и подменя конституционноустановения механизъм на институционално взаимодействие за вземане на политически решения (Семов 1995: 273). Неговото становище е: „създава се център, в който се замислят и формулират намеренията и периферия от непосветени, от която се привлича необходимото, когато се дойде до действия.” Това означава „лично дело на царя и тесен кръг посветени” (Семов 1998: 14). Но достигането до това положение не става изведнъж. В „Голгота и възкресение” (2003) Семов открива, че проблеми в структурирането на властта и вземането на политически решения са налице още в изготвяне на Устава на БРЦК, когато се подменя демократичното начало в „Наредата” на Левски с авторитарно (Семов 2003: 366-369), което в последствие се пренася в политическата практика на възстановената държавност. Дефектите, произтичащи от този факт водят до формулираните от Семов „граници на отговорния и компетентен кръг” за вземане на решения, отнасящи се до националната сигурност на държавата. Защото „грешки може да допусне всеки човек, но в държавата трябва да действа процедура – защитен рефлекс, която да сведе до минимум възможността една лична погрешна преценка да повлияе за погрешно поведение или действие на самата държава” (Семов 1998: 21). За него: „отговорният кръг – това са хората, на които народът е поверил висшата държавна власт – Министерски съвет, народно представителство, командването на армията. Компетентният кръг – това са всички (а не само някои) отговорни лица, които притежават лична подготовка и опит да имат мнение и да обсъдят решение, което като цяло да е издържано във всяко отношение (военно, икономическо, политическо, дипломатическо и т.н.) да отговаря на реалността и да е изпълнимо” (Семов 1998: 22). Така представено, определението на Семов има конкретноисторически характер. Но не само. Понятието за „компетентния и отговорен кръг” е един оригинален изследователски метод на Семов. Това е опит да се изгради от позициите на политологията върху структурно–функционална основа, познавателен способ, който очертава концептуална схема за изследване на институционалните механизми за вземане на политически решения в държавата и тяхната политическа адекватност на националния интерес. Неговата приложимост в търсенето на институционални решения в политиката по сигурността е безвъпросна. „Планът... създаде система на СНС, която бе много усърдна, когато събираше и правеше връзка между възможностите, и бе открита в разработването на стратегията си, но беше непробиваема, що се отнася до приложението й.” Хенри Кисинджър 2. Необходимост „Компетентният и отговорният кръг” посочва конкретни политически институции (и актьори), вземащи решения по националната сигурност на държавата. Институциите, които се включват в понятието, са легитимирани конституционно или произтичат от материята на устройствени конституционни закони и други нормативни актове. Това е формалната страна на въпроса. Водеща, обаче е предметната страна – управлението на националната сигурност на държавата. То се явява постоянна и първостепенна правителствена и организационна дилема. Решаването на организационната дилема ни препраща към формалната страна. Степента на решимост на организационната дилема е степен на решимост на формалното ситуиране на „всички, а не само някои” от отговорните лица в компетентния кръг. Това означава конструиране на концептуална институционална рамка на участие на тези, „които притежават лична подготовка и опит да имат мнение и да обсъдят решение, което като цяло да е издържано във всяко отношение (военно, икономическо, политическо, дипломатическо и т.н.) да отговаря на реалността и да е изпълнимо” (Семов 1998: 22) и които не са законово легитимирани като политически отговорни. Търсенето на подобна концептуална реализация на оптимален обхват на компетентните лица е възможно основание за посочването на differentia specifica на „компетентния и отговорен кръг” на вземане на решения по сигурността на държавата. В онтологически аспект основанието се налага на един по-късен етап на концептуалната реализация. Дизайнът на тази differentia specifica включва институционална експликация в т.нар. съвет по сигурността, ситуиран в контекста на „класическите полета” (Будон 1993: 36) на изпълнителната власт. Но това пак е от формална гледна точка. Предметната страна – управлението на националната сигурност на държавата съдържа отговора на въпроса: защо възникват съветите по сигурността (държавните комитети на отбраната). Даването на този отговор ще направи възможен и отговора на въпроса защо тези институционални конструкти се явяват differentia specifica на „компетентния и отговорен кръг” на вземане на решения по сигурността на държавата. Развитието на националните държави в началото на XX-ти век (и особено след Първата световна война) поставя по нов начин проблема за тяхната сигурност. „Огромното разрастване на държавата... започва да придобива съвършено нова роля в живота на нацията, като прониква във всички сектори” (Джонсън 1993: 21), в това число и в политиката. Перспективата пред политическите взаимодействия във външнополитически и вътрешнополитически план вече насочва „центъра на вниманието” към „разширяващото се несъответствие между областта на институционализираното вземане на решения и универсума, в който ресурсите, необходими за решенията и тяхното осъществяване, се произвеждат, разпределят, присвояват и разгръщат; по-специално осакатяващите влияния на глобализацията върху способността да се вземат решения от страна на държавните управления” (Бауман 1999: 24). Това дава основания за търсенето на реалистични оценки на сложността на националната сигурност и на неадекватността на традиционните институционални системи за систематично занимание с нейната проблематика. Последиците от Първата и в последствие от Втората световни войни изведоха неефективността в обхвата, формулирането и решаването на предизвикателствата пред сигурността на държавата само чрез действията на военното и външното ведомства като главни институционални субекти с отговорности в тази политическа насока, посредством установените конституционни механизми на взаимодействие в рамките на правителството и между видовете власти. Следователно, националната сигурност като обществена сфера, изисква политически решения с интердисциплинарен характер от гледна точка на отговорностите и компетентностите на държавните институции. Защото всеобхватността на проявление на нейните елементи засяга дейности далеч отвъд правомощията на отделните държавни институции. Тези историко-политически тенденции водят до конструирането на съветите по сигурността като differentia specifica на традиционния „компетентен и отговорен кръг” на вземане на решения в държавата. Необходимо е да посочим, че независимо от привидно относително общите признаци на членски състав в него, на ситуиране в рамките на изпълнителната власт и на функциониране, съветите по сигурност в различните страни имат различна структурно–функционална зрялост и ефективност. Независимо от доказаната им необходимост, те са оспорвани в три основни насоки: конкректното ситуиране в рамките на изпълнителната власт, композирането на представителния състав и техническия (експертния) апарат и функциите им, (особено на последния) и общите функции и правомощия като държавен орган, спрямо останалите институции. „Времето не е благоприятно за политиката по националната сигурност.” Чаз У. Фрийман - младши 3. Политики Както вече изяснихме по-горе – необходимостта от създаването на Съвета по (национална) сигурност се съдържа в адекватният обхват и управлението на политиката по сигурността на държавата, изискваща първоначално по-ефективна координация между външната и военната политики на правителството. Изведената примерна функционална диференциация на това относително ново институционално образувание в държавното управление е една от възможните предпоставки за неговата организационна ефективност. Всъщност именно в търсенето на институционална ефективност на политиката по сигурността се корени генезисът на съвета. И щом това е така, логично изглежда да отправим по-задълбочен поглед към ефективността и от вътрешноорганизационна гледна точка на самия Съвет по (национална) сигурност. Ето защо разглеждането само на функционалната специализация на съвета не е достатъчна. Налага се да операционализираме предметността в полетата на националната сигурност. Тази предметност означава верифициране на политиките, имащи определящо значение за формулирането на националните интереси и тяхното отстояване. Става въпрос за клъстъри от базисни, секторни, предметни и оперативни политики. Но това са и четири нива на политики. Когато С(Н)С анализира и ръководи дейността по сигурността на държавата му се налага да се занимава с два широки комплекса от повече или по-малко променливи величини – тези, които имат отношение към гарантирането на самата сигурност като собствени ресурси и възможности за неутрализации, и тези, които съставляват средата на сигурността. Променливите на решенията в първия случай – са фактори, върху които държавата има контрол. Величините във втория случай са вътрешни и външни сили - малцинства, диаспора, съседи, Велики сили, други страни. Променливи – по постоянно изменящите се потребности, интереси и цели на субектите, и относително постоянни като (предза)даденост. Тези фактори са обект на по-малък контрол от държавата, но оказват фундаментално влияние върху нея и решенията на нейните институционални актьори относно относително променливите величини на сигурността. За да се разработи и ръководи стратегия по сигурността на държавата, е необходимо институционалните актьори и най-вече С(Н)С да съсредоточат вниманието си върху конструирането на политики по сигурността, композирани клъстърно. Основания за извеждането на критерии за тяхното клъстърно обособяване се търсят в представените два комплекса от относително променливи величини на сигурността. Тук клъстърното изграждане поражда кумулативен ефект между тези нива на политики. Той не е непременно еднопосочен, по операционализираната линия: базисна – секторна – предметна – оперативна политики. Например, не малък брой оперативните политики са функционално следствие на две или повече предметни политики. Разглежданите политики, обаче, следва да отчитат и се проектират от систематизациите на сигурността като витално социално състояние. В литературата, изследваща сигурността съществуват различни класификации. И тук, както и в други научни области, подобни аналитични разделения са повече или по-малко условни. Но предоставят съдържателни и пространствени рамки. Една сполучлива подобна рамка, представящата сигурността чрез обособяването й на пет нива се въвежда от Слатински. Според неговата схема „...първото ниво е сигурност на индивида (на личността, на отделния човек) - наричана различно: лична, индивидуална, персонална сигурност; съответно human/individual/personal security. Тя излиза все повече на преден план, защото е свързана пряко не просто с правото на живот, а с правото на по-добро качество на живот, с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности. Второто ниво е сигурност на групата (от хора) - групова сигурност, group security. Групата може да се обособи по различни признаци: етнически, религиозен, социален, професионален, сексуален. Напр., такива групи са малцинствата. Тук се включват различни обществени прослойки, като краен вариант - самото общество. Групата носи в себе си материални и духовни ценности, идентичност, памет, език, традиции, обичаи. Опазването и зачитането им е важен аспект на сигурността й... ... Третото ниво е сигурност на държавата - държавна сигурност (Терминът „държавна сигурност” е натоварен с много негативно съдържание по названието на съответната тоталитарна институция и това ни кара да усложняваме систематизацията, само и само да избегнем прекомерната му употреба - бел. авт.), state security. Тя е свързана е със защитата на изконни ценности: териториална цялост, независимост, суверенитет, конституционен ред и др. Четвъртото ниво е сигурност на общността (от държави) - т.е. колективна, коалиционна сигурност или collective/community/alliance/coalition security. Терминът „общност” обхваща различни форми на сдружаване на държави: двустранни и многостранни договори и пактове, общности за сигурност, коалиции, съюзи и др. Петото ниво е сигурност на света (на планетата)- т.е. глобална, универсална, обща, всеобща сигурност, съответно global/common/cooperative security. При нарастващата взаимообвързаност, проблемите на глобалната сигурност постепенно излизат на преден план” (Слатински 2000: 20-21). Слатински приема още първите три нива за очертаващи предметния кръг на националната сигурност, докато последните три – за определящи периметъра на международната сигурност. От тази систематизация следва, че държавата е ситуирана в сърцевината на проблемната област на сигурността. Представената от Йончев схема визуализира това разбиране: (Йончев 2008: 207)
Това означава, че държавността е автентичният инструментариум за реализиране на ефективна политика по сигурността. Защото „националната сигурност е синтез на трите равнища на сигурност – личното, груповото и държавното, но при водещата роля на държавата. Тя е отговорната за нормалното състояние на националната сигурност в нейната пълнота. Това не означава принизяване на ролята на гражданите, на гражданското общество, както и на групите, но означава реално отчитане на мястото и на възможностите на държавата в решаването на общите дела. Тя е упълномощеният изпълнител от народа (нацията) суверен и затова на националната държава се пада водещата отговорност по пораждането и поддържането на националната сигурност” (Йончев 2008: 209). Оттук произтича и важността на композирането на държавните институции и органи, реализиращи тази политика. Систематизацията на сферата на сигурността на обособени нива показва, че мисленето на изследователите предпоставя въпроса за тяхната ранжираност, за тяхната йерархичност. Дори мрежовата концепция за сферата на сигурността (Йончев 2008: 206-226) не ревизира подобно разбиране, макар тези „мрежи за сигурност” (Йончев 2008: 207) да имплицират известна припокритост и дифузност на нивата на сигурност. Ето защо рационалната формула за композирането на базисните, секторните, предметните и оперативните политики в Съвета по (национална) сигурност и тяхната реализация следва методологически и функционално клъстъра. Разбира се, „...поетичната метафора...” операционализирана „...в научната употреба и като титул... се превръща в термин, т.е. с рационално и рефлексивно дефиниран и иман предвид смисъл” (Фотев 2004: 982). За какво става въпрос? Първо. Политиката въобще, базисните политики, секторните политики като съдържателност и ефективност на функциониране се основават на системност, съдържателна консолидираност, комплексност, устойчиво натрупване на политическо знание и политически резултати, поетапно разширяване на политическия периметър. Това означава, че политиката, видовете политики са цялостно ефективни когато са строени клъстърно. Противното означава – политическа фрагментарност. Второ. Политиката по националната сигурност изисква подобен подход. Фактически тя е клъстърна. Интегрира и реализира базови и секторни политики. Това произтича от средата в която се осъществява тази политика. А тази среда е системата на международните отношения. Аналитичното декомпозиране на системата на международните отношения води до сърцевината, до базиса на тези отношения, респ. до средата, където става възможна политиката по сигурността. Това е така, защото „...системата на международните отношения е система от трансгранични отношения, (където – б.а.), двустранните отношения са крайният предел, до който системата може да се композира” (Стефанов 1993: 65). Ако двустранните отношения наистина са пределът до който средата на реализиране на политиката по националната сигурност не е възможно да бъде аналитично декомпозирана до по-ниско равнище, то това означава, че те представляват базовото измерение на тази политика. Следователно, базисните политики по националната сигурност на държавата намират своето първично основание и предметен фундамент, първо на основата на двустранните отношения, а след това и на - многостранните отношения. Това е системна връзка. Веднъж, защото и едните, и другите отношения „...образуват структурата на системата на международните отношения” (Стефанов 1993: 66) и още – защото политиката по националната сигурност имплицитно обхваща посочените по-горе пет равнища на сигурността. Равнища, които независимо от степента на балансираност помежду си са системно съотнесени. Достигайки до двустранните и многостранните отношения при търсенето на отправна, опорна точка за формулиране на базова политика на Съвета по (национална) сигурност, акцентът се пренасочва към международната сигурност, в чиято предметно поле се ситуират те. Това означава, че за държавата приоритет представляват регионалната и световната сигурност. В исторически план двустранните отношения първоначално се композират в регионални параметри. Това означава нито повече, нито по-малко от взаимодействия със съседите и търсене на сигурност при съжителството с тях. Защото заплахите за сигурността на държавата винаги имат териториално измерение. Като „база и източник” (Семов 1991 а: 4). Затова значението на територията съдържа категоричен императив за сигурност. И в миналото, и в съвремеността, и в бъдещето. Абсолютен по даденост и относителен по пространство. Какъвто и да е характерът, видът, потенциалът на заплахата за сигурността на държавата винаги съседите й (като територия и не само) и отношенията с тях ще имат първостепенно значение. Няма държава без съседни държави. Няма ли съседни страни – значи я няма държавата (като политическо формирование – б.а.). Оттук следва да изведем разбирането, че за С(Н)С двустранните и/или многостранните отношения с непосредствените съседни страни се явяват базова политика по националната сигурност. Тази политика е необходимо да формулира, реализира и отчита тези отношения като комплексни, неделими и съдържащи всички възможни взаимодействия със съседите в целия спектър на петте равнища на сигурността. Тя не следва да ги разглежда само и единствено през призмата на външните работи на държавата. Това на първо място. На второ място. Двустранните отношения с Великите сили и/или многостранните отношения с част от тях са също такава базова политика по националната сигурност. Защото Великите сили определят параметрите и на световната и на регионалната сигурност. Те могат да влияят върху политиката и сигурността на дадена държава и/или на група държави. Същевременно те могат да влияят и върху политиката и сигурността на съседните страни на тази и/или тези държави. Щом налице е възможността и за такива посоки на влияния, то те не могат да бъдат извън предметността на С(Н)С. Следователно за Съветът тази базова политика е с особена актуалност. Тя също е с комплексни измерения и не бива да се свежда само до проблемната област на външната политика. Отношенията на държавата с нейната диаспора и двустранните отношения със страните, където тя се намира са предмет на базова политика по националната сигурност. Това е така, защото диаспората е част от нацията, независимо от причините – исторически, актуално политически и/или икономически и други за нейното формиране. Тя е същностен потенциал на държавата. Същевременно, такъв предмет на базова политика по националната сигурност е отношението на държавата към нейните малцинствата и двустранните отношения със страните, (най-често съседни), които имат историческа връзка с тях. Основният въпрос при тях е степента на интегритет. Диаспората и малцинствата са фактори на междудържавните отношения, които могат да имат конструктивно или деструктивно влияние на тези отношения и политиката по националната сигурност на държавата. Те следва да са предмет на базова политика на С(Н)С, защото представляват най-значимо лоби в двустранните отношения и мощен фактор за изграждането на приятелски и/или съюзни отношения или потенциален източник на заплаха за националната сигурност. Исторически доказан факт е тяхното използване като действен политически инструментариум, (включително и т.нар. „пета колона”), за политическо влияние върху правителствени политики и държавен натиск. Особеността тук се състои в конструирането на цялостна, комплексна политика за всяка от тези две политически проблематики, от една страна и тяхната предметна, системна принадлежност като елемент на политиката на съответни, конкретни двустранни отношения на държавата със страни – контрагенти по тях, от друга страна. Ето защо, базовите политики по националната сигурност, включващи двустранните и многостранните отношения с непосредствените съседи и Великите сили имплицитно предпоставят като композиционни елементи конкретни аспекти на тези две политики. Те следват да бъдат съдържателно отразени и при съюзните отношения на държавата. Именно, на следващо място, базова политика по националната сигурност са съюзните отношения на държавата. Това е така, защото „осигуряването на сигурността, целостта и т.н. на една държава в голяма степен се решава извън нейните граници” (Семов 2000: 430). Затова от съществено значение за нея е осигуряването на съюзници. Тази политика, както и самите съюзни отношения следва да се разглеждат комплексно, независимо от целите и характерът на съюза. Изведените по-горе политики по националната сигурност са базови, защото ситуират фундаментът на сигурността на държавата в рамките на тези международни отношения. И защото са „от съществено, а не рядко и от решаващо значение” (Семов 2000: 430) за нейната ориентация в тях. Опредметяването на тези политики означава, „погледнато практически, ... да се изясни мястото на държавата в системата от интереси на Великите сили и съседните държави” (Семов 2000: 430). Същевременно, трябва да се има предвид, че и двустранните и многостранните отношения са много динамични. Тази динамика произтича от „постоянно изменящите се потребности, интереси и цели на субектите” (Стефанов 1993: 66) на тези отношения. Затова съобразяването с тях изисква не просто анализиране, а изработване и провеждане на съответна политика. Защото съобразяването значи национална сигурност. И още. Динамиката като свойство на тези видове отношения трябва да бъде разглеждана в контекста на „съседството” и „Великите сили” като константни величини. Разбира се, тази статика (status quo) е относителна. Хронорефлексивно, измененията в техния състав имат потенциален характер. Това е така, защото отпадането на една държава от състава на „съседите” или на „Великите сили” означава промяна в нейното състояние като такава. Както пояснихме по-горе – в случаят на съседството – прекратяване на съществуването й като политическо формирование; в случаят „Велики сили” – превръщането на държавата – „Велика сила” във второстепенна сила. Това първо. Второ. Динамиката като свойство на тези видове отношения трябва да бъде разглеждана в контекста на „съюзничеството” и във връзка със „съседството” и „Великите сили” като скаларна величина. Защото изборът на съюзници на държавата е една от възможностите за намиране на баланс в системата от интереси на Великите сили и съседните държави. Големината в политика се измерва със силата и мощта на държавата. Затова и в търсенето на съюзници държавата следва да отчита хронометрично в историческия хоризонт балансът на силите. И да привлича силни съюзници в защита на своите национални интереси и сигурност. Това означава да се познава: - геополитическата сила (тежест) и геополитическото поле (сфера на влияние) на интересите на Великите сили; - силата на гравитационният им потенциал спрямо държавата, нейните съседи и другите сили; - че геополитическото гравитационно поле (сфера на влияние) не е константна величина и че то варира съобразно актуалната мощ на държавата – „Велика сила”, (за разлика от постоянния характер на нейните интереси); Оттук следва, че динамиката на разглежданите отношения, предмет на базови политики по сигурността, трябва да се рефлексира и като посоки, направления, ориентации, сили и мощ, координатни системи, т.е. като векторна величина. Обобщавайки, можем да заключим, че отношенията със съседите, с Великите сили и съюзните отношения, с диаспората и към малцинствата са базовите политики по националната сигурност за С(Н)С. Политики от първо равнище, както примерно е показано на следващата условна схема:   
Д – диаспора М - малцинства Иначе казано, те формират базисния клъстър на политиките на Съвета. Кумулативният ефект породен от базисния клъстър предполага С(Н)С да следва и други нива клъстърни политики. Те имат широк обхват като се разпростират и в преките, и в непреките сфери на дейността на държавата по отношение на сигурността (Йончев 2008: 215-216). Затова някои от основните политики от различните клъстърни нива изискват представяне. На следващ план се явява секторния клъстър. Тук използването на термина „сектор” е базирано на прагматична основа. Като понятие отграничаващо определени обществени сфери в институционален аспект. То не трябва да се разглежда в смисъла на едно съдържателно управление на сигурността (като понятие – б.а.). Това, разбира се, не означава, че представянето на една фигуративна схема на класификация на клъстърните политики, ги лишава именно от релевантно съдържателни на управлението на сигурността конституенти. Напротив. Една от водещите секторни политики на С(Н)С е политиката по сигурността. Сигурността в тесния смисъл и на понятието, и на институционалните актьори управляващи и поддържащи този сектор на сигурност. Става въпрос за нейното класическо измерение. То намира своето основание в клъстъра на предметните политики по отбраната, по външните и по вътрешните работи. Този клъстър на предметни политики фокусира върху военният и дипломатическият инструменти и инструментът на вътрешната сигурност. Клъстърът на тези предметни политики предполага от страна на Съвета развитието на клъстъри от оперативни политики:
Друга секторна политика е икономическата. Тя следва да интегрира икономическите дейности в управлението на националната сигурност. Формулирането на икономически алтернативи се подчиняват на съображенията на сигурността на държавата. Първостепенен въпрос е консолидацията на бюджетите на различните актьори по сигурността, както и координацията на финансовия инструментариум – държавна хазна, търговия, митници и т.н. Функционално следствие на секторните политики по сигурността и по икономиката е оперативния клъстър от политики:
Имайки предвид съображенията за кумулативния ефект, трябва да отбележим още два пункта. Първо - към обхвата на клъстъра от оперативни политики, следва да откроим:
Второ – към обхвата на клъстъра от секторни политики, следва да откроим: - транснационалните (глобални) проблеми. Тук следват операционално, например, предметната политика по екология (околна среда) и оперативните политики по:
Очевидна е всеобхватността на политиките по сигурността и сложността на тяхната реализация от страна на институциите на държавата, в това число и С(Н)С. В тази констатация се съдържат и основанията за неговото създаване, развитие и укрепване, наред с тях. Ето защо, Съветът по (национална) сигурност като differentia specifica на „компетентния и отговорен кръг” подчертава разграничението на организационно интегрирания механизъм на вземане на решение от традиционно институционалния механизъм на функциониране и функционално взаимодействие на отделните политически актьори в него. ЛИТЕРАТУРА Бауман З. Глобализацията (Последиците за човека), изд. „ЛИК”, София, 1999. Будон Р. Индивидуализъм или холизъм: основен методологически спор, в Полетата на френската социология, състав. Мандрас Анри, М. Вере, изд. „Наука и изкуство”, София, 1993. Джонсън П. Съвременността (Светът от 20-те до 90-те), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1993. Дойков Й. Социално-политически промени и вземането на решение по националната сигурност в България 1971–1996 г. (институционален аспект) – магистърска теза, НБУ, Департамент „Политически науки”, София, 1996. Друмева Ем. Конституционно право (Сравнителни аспекти), част I, БСЧИГП, София, 1992. Йончев Д. Равнища на сигурност, изд. на Нов Български университет, София, 2008. Пиргова М. Парламентарната система в България (Институционални проблеми на прехода), ИПК РАЦИО – 90, София, 1998. Семов М. Що е политология, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1991 а. Семов М. Великите сили и българската национална драма, ИК „Интерпрес` 67”, София, 1991 б. Семов М. Победителят проси мир (Балканските войни 1912 - 1913), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1995. Семов М. Обречени победи (България в Първата световна война), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1998. Семов М. Теория на политиката, СОФИ-Р, София, 2000. Семов М. Голгота и възкресение (Бележки в черно и червено за турското робство и Българското възраждане), изд. СОФИ–Р, София, 2003. Слатински Н. Измерения на сигурността, изд. „Парадигма”, София, 2000, /електронен формат в http://www.nslatinski.org//. Стефанов Г. Теория на международните отношения, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1993. Фотев Г. Диалогична социология, изд. „Изток-Запад”, София, 2004. Шелски Х. За стабилността на институциите и в частност на конституциите, в Идеи в културологията, т.2, Стефанов Ив., Д. Гинев (състав.), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1993. БИБЛИОГРАФИЯ Бжежински Зб. Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на XXI век, изд. ОБСИДИАН, София, 1994. Владикин Л. Организация на демократичната държава (конституция-парламент-избори-държавен глава-министри), изд. SPS, фирма „Програмни продукти и системи”, ТК „Национален програмен и проектен фонд”, София, 1992. Дойков Й. Политическото решение. Механизъм за вземане на решение по националната сигурност, ИК „КОТА”, София, 2007. Дъглас М. Как мислят институциите, изд. „41Т” ЕООД, София, 2004. Кисинджър Х. Години на промяна, ИК „Прозорец”, София, 1999. Кратък политически речник, Партиздат, София, 1979. Фрийман – младши Ч. У. Националната сигурност във века на тероризма, в Светът в кризи, /Накъде след Ирак/, Харви Р., състав., изд. „Оксиарт”. Печенкин А. Государственный комитет обороны в 1941 году, в Отечественная история, 1994, № 4-5. Endicott J. E. The National Security Council: Formalized Coordination and Policy Planning, in R. L. Pfaltzgraff and U. Ra’anan, National Security Policy: The Decision-making Process (Hamden, Conn.: Archon Books, 1984. May E. R. The Development of Political-Military Consultation in the United States, in K. F. Inderfurth and L. K. Johnson, eds., Decisions of the Highest Order (Pacific Grove, Calif.: Brooks/Cole Publishing Company, 1988. Oxford Wordpower, Dictionary for learners of English, Oxford University Press, 2000. ЗА АВТОРА Йордан Дойков е доктор по политология и притежава магистърски степени по икономика, социология и педагогика, а също и бакалавърска степен по военно дело. Хоноруван асистент по учебна дисциплина „Методология и методики на политическия анализ” в катедра „Политология” на факултет „Международна икономика и политика” на УНСС. Автор е на монографиите Политическото решение. Механизъм за вземане на решение по националната сигурност (2007) и България във Варшавския договор и в НАТО /Институционална специфика на политическото решение за участие на българската държава във военнополитически групировки през втората половина на XX-ти и началото на XXI-ви век/ (2010). INSTITUTIONAL DECISIONS IN SECURITY POLICY /National Security Council: necessity and policies/ Yordan Doykov (SUMMARY) The present article includes three parts. Part One is entitled “Decisions Making Mechanism in the field of National Security and the Method of a “Competent and Responsible Circle” for Political Decisions Making”. This part shows the institutional mechanism of decision making and presents a concept „The competent and responsible circle” as a method, which lineament is a conceptual scheme for researches of functionality of an institutional mechanism of decision making in the state and especially in the occasion of the field of national security. Part Two “Necessity” has been tracing the genesis and the development of (National) Security Council as differentia specifica of „the competent and responsible circle” for political decisions making. Part Three “Policies” considers the clusters of policies that should be implemented by the Council. Разработването на основните характеристики и същността на метода на „компетентния и отговорен кръг” виж в Дойков Й. Политическото решение. Механизъм за вземане на решение по националната сигурност, ИК „КОТА”, София, 2007. Тази формулировка се среща наред със израза „съвет по национална сигурност” (СНС). По времето на съществуването на социалистическите страни в установените от тях тоталитарни политически режими тези структури бяха известни като „държавен комитет на отбраната”. Смисълът на тяхното функциониране е еднотипен. Още през 1919 г. Фр. Д. Рузвелт прави предложение за създаване на „Joint Plan-Making Body” за координация между външното, военното ведомства и флота, което не се приема. – виж May E. R. The Development of Political-Military Consultation in the United States, in Inderfurth K. F. and L. K. Johnson, eds., Decisions of the Highest Order (Pacific Grove, Calif.: Brooks/Cole Publishing Company, 1988, p.9.). Прототип на СНС се образува през 1935 г. – Standing Liaison Committee, като междуведомствена група за координиране на отбранителната и външната политика по предложение на държавния секретар Кордел Хъл, а самият СНС се създава през 1947 г. в състава на администрацията на президента Х. Труман. – виж Endicott J. E., The National Security Council: Formalized Coordination and Policy Planning, in Pfaltzgraff R. L. and U. Ra’anan, National Security Policy: The Decision-making Process (Hamden, Conn.: Archon Books, 1984, p.177.). В СССР ДКО е създаден на 30.06.1941 г.- виж Печенкин А. Государственный комитет обороны в 1941 году, в Отечественная история, 1994, № 4-5, с. 126 – 142. Протофункции на СНС откриваме още в началото на модерността, когато се формира Privy council, достигнал до т.нар. War Cabinet (Англия), „където първият министър, заедно с няколко доверени и влиятелни министри, определя главните насоки на правителствената политика” – виж Владикин Л. Организация на демократичната държава (конституция-парламент-избори-държавен глава-министри), изд. SPS, фирма „Програмни продукти и системи”, ТК „Национален програмен и проектен фонд”, София, 1992, стр.484. Сред постоянните членове на съвета обикновено са ръководителят на изпълнителната власт (президент и/или премиер), министрите на отбраната, външните и вътрешните работи, на финансите и други. При различните държави конфигурацията има несъществени различия. Но в крайна сметка, както твърди и Бжежински: „Все повече и повече държави – от ... Русия до Далечния Изток – изграждат правителствен орган, наречен СНС (Съвет за национална сигурност), съвсем очевидно следвайки модела и дори името на американската институция към президента...” – (виж Бжежински Зб. Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на XXI век, изд. ОБСИДИАН, София, 1994, стр.104) – б.а. Терминът, наред със „специфичните полета” на Мандрас (в Тенденции на промяна във френското общество, стр.15, пак там) отразява обособения фактически периметър на проявление на дейност. – б.а. Между двата термина „технически” и „експертен” не се влага различен смисъл. Същностното разбиране е за „експертен”, тъй като това са или би трябвало да са сътрудници с аналитични функции. Всъщност, наистина следва да е налице разграничение между лицата с експертни и чисто технически (канцеларски) функции, каквито безспорно има. – б.а. Използването на английския термин cluster се налага от невъзможността за намирането на максимално точно понятие в съдържателен и смислов аспект на български език. Терминът е в понятийна употреба в социалните науки, математиката, статистиката. Тук става въпрос за композиционното удържане на тези политики. Виж значението на cluster например в Oxford Wordpower, Dictionary for learners of English, Oxford University Press, 2000, p.123 – б.а. Тази констатация се подкрепя и от идеята за изграждане на мрежа от мрежи за националната сигурност (система за сигурност 2М), чието съществуване би означавало обединяване под единен „планиращ и контролиращ поглед” на „всички съществуващи средства на сигурността” в дадена страна към даден момент, по израза на Йончев. Виж Йончев Д. Равнища на ..., Пак там, стр.210. – б.а. „...База и източник...” не само, „за развитието на всеки народ”, какъвто е изследователският интерес на политологията към територията. А и като операционализация на значението й като фактор за практическа реализация на заплахи за сигурността на държавата. – б.а. Или съседна държава, т.е. поне една страна – съсед. Имаме в предвид сухопътна връзка – напр. Лесото – ЮАР, Гамбия - Сенегал в Африка и Монако – Франция, Сан Марино – Италия в Европа. – б.а. Терминът е въведен по време на Гражданската война в Испания (1936-1939 г.) за нарицателно название на агентура сред местно население на дадена страна, използвана от другата противоборстваща страна. Виж Кратък политически речник, Партиздат, София, 1979, стр.571. Съществуват многобройни примери в международната практика: използване на судетски немци от страна на германското правителство в отношенията с Чехословакия (1938 г.) или пък търсене влиянието на на националните лобита – евреи и гърци, съответно от Израел и Гърция, към конкретни политически въпроси, (израело-арабските конфликти, кипърския въпрос), спрямо позициите на правителството на САЩ в интерес на тези страни. – б.а. Другата възможност е този баланс да се търси чрез статут на неутралитет. – б.а. Като равнища в преките сфери на дейност се визират: управлението, общественият ред, отбраната, дипломацията, класифицираната информация и специализираното производство и търговия, кризисен мениджмънт, мобилизация и резерв, научно и образователно осигуряване, а като равнища в непреките сфери – икономическата, социалната, политическата, духовната. – б.а. Каталог: 1531 -> pub pub -> Решение по националната сигурност (1947-1971 г.) и членството на България в Организацията на Варшавския договор pub -> Йордан Дойков* понятията за война, военно дело и армия pub -> Предизвикателства пред интеграцията на България в евроатлантическите структури pub -> Войната срещу тероризма в българската преса йордан Дойков pub -> Към анализа на институциите Изтегляне 301.02 Kb. Сподели с приятели:
|