Истории за личности и буболечки Книга 1

260
ЕЗИКОГИЛОТИНИРАНЕ

Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата
натурия – лежи си там и изведнъж гръмва,
за до привлече нечие внимание. Това сме ние.
Но чува ли някой този пукот сред общото глуполене?
В българската политика е възможно всичко, дори и онова, което изглежда немислимо. Случват се безподобни неща – например можеш сам да си отрежеш главата с езика си. Само си представете тази кървава сцена: горкият език, който има съвсем друго предназначение, внезапно се превръща в гилотина – и главичката ти отива в кошчето, заминаваш си.
Отвсякъде се чуват глупотевини – тъкмо решиш, че някой е минал мярката и е готов за ножа, и веднага някой го надминава. Политиката вече се е превърнала в надприказване с глупости, рядко се чува смислена реч, а съвсем скоро и изобщо няма да се чува. А ако някой все пак се осмели да каже нещо смислено, ще изглежда като дързък нахалник.
Всеки от вас веднага може да направи поменик на изтърсените глупости – обаче невъзможно ще бъде да подберете от политическата врява дори само няколко разумни фрази, за красиви изобщо да не говорим. Вече са невъзможни в политиката словесни магьосници като Пантев или Радичков примерно. А след още известно време глупоезичниците ще твърдят, че тия хора изобщо ги е нямало, че фантазираме и подвеждаме простолюдието; че езикът не може да има друго предназначение, освен като инструмент за кърваво възмездие – хряс-хряс и поредната празна глава се търкулва по стълбището на Министерския съвет. Така се случи напоследък – и три глави се затъркаляха наведнъж напълно заслужено по въпросното стълбище.
Езикът на единия министър бе особено предизвикателен – сякаш за хора като Нанков е натъкмена фразата, че устата им е по-голяма от главата. Трябва наистина да не се чуваш какво казваш, за да изръсиш признанието, че пет пъти си настоявал фирмата „Трейс“ да оправи пътя убиец край Своге, а оттам изобщо не ти обърнали внимание. Нанков изръси това – и дори не схвана, че превърна езика си в гилотина за собствената си глава.
Доста хора край Падишаха се самогилотинират по подобен начин – и не се налага той да назначава специален Палач, спестява една щатна бройка и така в крайна сметка осигурява икономическия растеж, за който говорил наскоро Дянков, същият. Той пък е особен случай – направи опит да си отреже главата още когато каза, че ще „напляска руснаците по дупето“, понеже те си поискаха парите за доставеното оборудване за централата в

261
Белене, а той отказа да им плати; каза също така, че те не са спечелили досега нито едно съдебно дело – и когато руснаците все пак спечелиха делото срещу
България, отиде на работа при тях. Този целият да го пуснеш в мелачка за кайма! – ще кажат повечето от вас и ще са прави. Но руснаците, нали са си проклети, го наеха цял, а не на кайма – и изглежда са залепили главата му с някакво специално лепило, та да може да говори спокойно каквото му падне – и въпреки това да не успее сам да си я отреже. Това е особена привилегия – руснаците я дават на хора, които се навъртат край дупетата им.
Усещате ли през последните няколко седмици, че процесът на
„глуполене“ (думата е на Иван Славов) е намалял чувствително? Защо е така?
Познахте – защото Захариева не се обажда, пази си главата. Вероятно замисля някаква инициатива за Западните Африки. Но тъй или иначе кротна се, а може и някой да ѝ е казал, че дипломатите рядко говорят, а пък българските би трябвало съвсем да си траят. На тях изобщо не им трябват усти, а само уши – и ще си вършат прекрасно работата, доколкото изобщо имат работа.
Разбира се, Плевнелиев е абсолютният шампион на самообрязването – тази дума се пръкна случайно, но донейде основателно, понеже при политиците човек трудно може да направи разлика между двете им глави.
Плевнелиев сега върти нов номер: отива в някое телевизионно студио, уж за да представи текущи подробности около бременността на Деси – и веднага се захваща с Радев, той няма мира, докато не изтърси дневната си доза глупости по адрес на президента.
Ще кажете обаче, че не успя да си отреже главата за пет години, въпреки че наговори доста щуротии. Да де, но отряза за дълго време мераците на
ГЕРБ за президентския пост и не им остави друга възможност, освен да се чекнат край Радев.
Цветанов пък е нещо съвсем специално: каквото и да говори, главата му остава все на мястото си. Всъщност остава цяла, а дали е на мястото си, е отделен въпрос. Тия дни изглежда доста посърнал, та пак ще припомня един трогателен лаф на Стефан Гецов, когото Живков бе отлъчил за известно време от ловната си компания. След време, когато отново го приобщил,
Гецов му казал: „Най-лошото е, че когато вие ме погледнете лошо, всички ме гледат лошо!“ Разбира се, може да ви изглежда неуместно да споменавам един до друг Гецов и Цветанов, дори е някак неприлично. Гецов беше актьор с гигантски талант, обаче пък Цветанов без никакъв видим талант толкова години вече се задържа на политическата сцена. Едно от обясненията за това чудо е, че той е виртуоз на невнятното говорене, което може би дори
Падишахът в доста случаи не вдява – и вероятно това го спасява. Как да му отрежеш главата, когато не е много ясно какво казва, освен че примерно пъпът му е хвърлен на покрива на ФБР – ако ми позволите да кажа и аз нещо

262 гламаво-неясно.
Въпреки всичко Цветанов досега се ползва с неизменната подкрепа на
Падишаха – дори когато веднъж хубаво му постла, тъкмо преди посещението му при Путин, като настояваше руските дипломати у нас да бъдат изгонени.
Толкова беше нелепо това, че мнозина сигурно са си помислили, че му го е подшушнал някой козел от чуждо посолство.
Цветанов се чудел защо Нинова казва, че има разногласия между него и
Падишаха. Няма защо да се чуди, ами да си припомни какви ги е говорил тия дни. Падишахът съобщи, че трима министри са пуснали гилотините си – а пък според Цветанов парламентарната група на ГЕРБ щяла да реши съдбата им. Това беше негов спонтанен опит да отреже наведнъж и главата на цялата си парламентарна група. Добре, че започна пак да говори невнятно, та клането се размина.
Най-яркото езикогилотиниране, което със сигурност ще остане в
Историята, е това на Симеон – ексцар и понастоящем брокер на недвижими имоти. На него специално никой не му е виновен освен собственият му език.
Когато през февруари 1990 година го попитах дали има някакви претенции, включително и имуществени, към България, Симеон разигра етюда на
Обиденото Величество: „Как, откъде-накъде, никакви, никога!“ – и толкова беше убедителен, че дори наивният ви дописник му повярва. И какво се случи след това? Зина уста – и подхвана Арията на Лапането, която продължава и досега.
В съда в Страсбург може да се опитат да залепят главата на Симеон – обаче в Историята завинаги ще остане изхвърлянето му, че не иска нищо, нищичко от България. А най-нелепото е, че първият съвет, който даде на депутатите си през 2001 година, бе: „Мълчанието е Господар!“ В неговия случай Мълчанието щеше да е злато в буквалния смисъл на думата.
Жал ми е за него, някак сиротно ми изглежда днес, когато се пазари за имоти – но той си беше сиротен още от самото начало, само дето малцина схващаха това в общата еуфория. Симеон доста често се позовава на свещеното право на частна собственост. А на мен ми се иска и той, и останалите ни политици да се сетят поне веднъж, че правото на Народа на сносен живот също е свещено. Но за техните езици това е ненужно усилие.
Понеже в началото споменах Радичков, да кажа още нещо за него. Той стоя малко във Великото народно събрание (1990) и не успя да каже кой знае колко. Тамошната врява не беше подходяща за него, тя го потискаше, виждаше се, че не му се иска да се надприказва с езикогилотинираните.
Могъщият му език сътворяваше спонтанно, на момента, невероятни образи.
Говореше с паузи, мислеше и говореше. Сега тия говорят, без изобщо да мислят.
При едно от участията си във „Всяка неделя“ Радичков разказа следната

263 история. Веднъж се връщали от Киноцентъра с големия актьор Андрей
Чапразов. Той карал един стар москвич, много пъти боядисван. Не го поправял много, но редовно го пребоядисвал, за да изглежда като нов.
Стигнали някъде до ЦДНА и изведнъж нещо изгърмяло отзад. Чапразов спрял колата и казал: „Задна лява!“ Излезли двамата, но не видели пукната гума, и четирите били здрави. Спукала се резервната гума в багажника!
Това е казано преди повече от 20 години – но изглежда, че е изречено днес. Нещо повече: сякаш самият Господ ни гледа отгоре – и всеки момент ще ни го каже същото, но се колебае, понеже не е сигурен, че ще го разберем.
Ала Радичков беше провидял Съдбата ни още тогава.
Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата натурия – лежи си там и изведнъж гръмва, за да привлече нечие внимание. Това сме ние. Но чува ли някой този пукот сред общото глуполене? Отговорът е ясен.
И все не смеем да се замислим – дори надмислим – над онова невъобра- зимо шествие, когато ослепени български воини са водени от еднооки. Страх ни е да проникнем до дъното на тази метафора, защото може да се срутим от нейната обезумяваща сила.
Ами ако някой с половин език води колона от неми – как ще изглежда това, по дяволите?
Някакво божество – еднооко и с полуотрязан език, води немите и слепите... Накъде?
В онзи разговор Йордан Радичков каза още нещо.
Той все си спомнял за един филм на Фелини. При една от неговите героини от крайните квартали на Рим, много дебела жена, ходят момчета да ги учи на любов. Едно от тях нахапва гърдата ѝ и започва да я надува. А тя му казва: „Глупак такъв, това не се надува, не е балон! Като не знаеш какво нещо е ебането, не се захващай с него!“
И Радичков завърши: „Та и ние така с демокрацията – тя не е това, за което я ползваме“...

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: