Истории за личности и буболечки Книга 1

238 очаквате от тях Мъдрост или Промисъл за Бъдещето.
Няма как да го има това при тяхната Случайност.
Озадачени от личното си и невероятно за самите тях въздигане, те нямат желание да гледат напред, защото се страхуват единствено за себе си. А заети единствено със собственото си оцеляване, те изобщо нямат време за
Миналото. Майната му.
Но изведнъж прогледнаха и проумяха, че рушащият се паметник е всъщност Образът на тяхното време.
Какво друго очаквате тогава, освен да го заличат изцяло – както заличиха толкова други неща.
Въпросът изобщо не опира до самия паметник или до неговите качества – макар че и неговата „модерност“ също е трън в очите на новите
Повелители. Повечето от тях са си едни прости потурковци, навлекли по принуда фракове. Миналото неизменно отприщва някаква гузност у тях, защото те са хора единствено на „собствения“ си ден, а той е доста сив и безличен.
Такива хора могат само да „санират“ своя личен отрязък от Времето, да го напудрят отгоре-отгоре – но отвътре той си остава пак безличен и мизерен.
Като онези блокове, които на инат прокапаха след тържественото им саниране.
Дори напълно запуснат, Паметникът е едно нетърпимо предизви- кателство към тях; дори полуразрушен, той изглежда по-добре от санираната им същност.
Това са безпросветни хора, проиграващи и някои нелоши шансове, които случаят им подхвърля. Дори нещо да ги препъне, те не могат да схванат как да го използват. Санираш блокове в пустошта на провинцията – но не успяваш да видиш изгодното за теб решение.
И така проблемът с „паметника“, който всъщност е проблем изобщо с
Миналото, се оказа непосилен за ленивите им мозъци. Затова се бавиха толкова години. Но изведнъж проумяха, а може и някой да им е подсказал, че паметникът бе получил ново предназначение: колкото повече се рушеше, толкова повече се въздигаше парадоксално като някакъв Знак, даден ни от някакъв жесток и сляп Бог.
Гледаш го – и се сещаш за Разрухата Всебългарска.
Накрая проумяваш, че цяла България си е един Черен Бисер.
Е, да, прорязан от магистрали – колкото да стигнеш по-бързо до безбройните малки паметници на Разрухата, които не са по-малко тягостни, отколкото онзи край НДК. Защото изоставената ти родна къща в някое селце изчегъртва от сърцето ти най-свидното за теб, онова, което те прави Някой –
Паметта. Колко прости човешки радости си преживял там – и изведнъж трябва да се спасяваш, защото хуните идват. Циганските изстъпления

239 станаха причина за обезлюдяването на стотици села – но ние и с това се примирихме.
Няма да забравя един клетник от Монтанско, когото циганските набези бяха превърнали в беглец от родното му село, в емигрант в собствената му – уж – страна. Веднъж, докаран до личния си предел, той дойде в студиото на
„Всяка неделя“ и поиска оръжие от самия Бойко, който тогава все още беше само главен секретар на МВР. Не получи, разбира се, и се зарея нанякъде.
Оттогава минаха 15 години и бежанци като него станаха хиляди хора. И все ги утешаваха, че властта всеки момент ще ги избави от страховете им – и това все не се случваше. А накрая Бойко нареди последната сценка от тази безкрайна унизителна пиеска: полицаите пак няма да имат лимит за гориво на служебните си коли, за да са по-пъргави. Едни клетници ще помагат на други клетници!
Държава, в която полицаите сами си купуват униформи, няма как да не събаря паметници. Това е Държава Заличител, нещо като героя на Арнолд
Шварценегер – планина от мускули и нищожно количество мозък.
Костов пак се оказа по-хитър от днешните властници. Навреме – навреме?! – събори Мавзолея, за да заличи Спомена. Сигурно никак не му е било лесно, сърцето му е кървяло – защото в бляновете си като нищо и той е мечтал един ден да бъде на трибуната му – Там, Горе, във висините на онази власт – да маха на пионерчетата. .. И защо пък не, по онова време беше отдаден на комунистическите идеали не по-малко от всеки друг дръвник.
Сетне, след този безспорен Шампион на Разрухата, който направи
„приватизацията“ с деликатността на Чингиз хан, дойде времето на следващите Лъже-Строители. На Симеон – Брокера на недвижими имоти, който нямаше време за никакви паметници, понеже беше зает да разрушава собствения си онаследен Мит, който той пропиля като последния комарджия. Или пък на Станишев, този политически хермафродит, разчекнат между идеалите на баща си и усилието да ги забрави.
Излишно бе да се надявате паметникът да бъде спасен от хора, които дори плочките пред НДК не могат да наредят както трябва. Те са милостиви към всичко друго, но не и към Миналото.
Но в нашите, предимно нелепи български работици все се прокрадва по някое малко утешение: те пък пропуснаха да го използват като атракцион, който отмества погледа ни от тяхната вина. Можеха да сложат и едно виенско колело край него за баламите – и то да ги извисява нагоре, за да могат да се насладят на руините и по-лесно да схванат посланието на Новите
Строители: ето това е било „онова време“.
Пропуснаха този шанс – но и сега могат да направят нещичко: да лъснат руините, в това са майстори, и да ги показват по време на тъй жадуваното
Председателство – като символ на проклетия Соц.

240
Все някой ще се хване на локумите им: „Вижте какви боклуци насле- дихме – и вижте ние какво направихме!“ Хайде сега да ви водим на разходка по плочките пред НДК.
Събарянето на паметника в крайна сметка е върховната чалга на фалшивия късен антикомунизъм.
А след него трябва да започнат да лустрират и останалите паметници – могат да започнат с този на Цар Самуил, понеже вече го отстъпихме на македонците.
Никой не е прокопсал, ако е зает главно със събаряне на паметници – но не им го казвайте.
Онези, които най-много скачат срещу миналото, знаят отлично – и това не им дава мира – че няма да оставят нищо след себе си. Няма кой да събаря паметниците им. Няма да има такива.
И това не им го казвайте. Бъдете милостиви.
1 юли 2017

241

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: