Конфликтология и конфликтологична култура проф д. ик н. Д. Й. Димитров

Разгледани са ключови въпроси на конфликтологията и конфликтологичната култура. Осветлени са въпросите за същността и обекта и предмета на тази млада наука. Очертани са бъдещите научни проблеми за разрешаване пред конфликтологията. Предлага се насочване на усилията към разработване на синергетична конфликтологична парадигма. Защитава се тезата, че конфликтологичната култура на специалиста е неотменен атрибут на неговата професионална култура. Поставени са основните проблеми пред конфликтологичното образование в България.

The key points of the conflictology and the conflictolocical culture are viewed. The topics about nature and object and subject of studies of this young science are lighted up. The future scientific problems for resolving of the conflictology are described. The development of the synergetic conflictological paradigm is proposed. The thesis that the conflictological culture of the specialist is the unavoidable part of his professional culture is defended. The main problems regarding conflictological education in Bulgaria are set.

Конфликтологията разглежда и изследва конфликта като социален феномен, а не като технически или природен. Тя изучава конфликта като явление, отнасящо се и свързано с индивида, социалните групи, обществото и тяхното конфликтно взаимодействие. Конфликтологията се занимава само със социалните конфликти. Разбира се, в тези конфликти участват субекти с техните психични и неврофизиологични характеристики, които не могат да се сведат до чисто социални характеристики.

Конфликтът по своята природа е изключително сложно и многообразно социално явление, което не може да се управлява и регулира само въз основа на познанията основани върху повседневното (обикновеното) съзнание и практическия житейски опит. За изучаването му е нужна (тя de facto е вече налице) отделна специфична наука, която да има за свой предмет социалния конфликт. Тук веднага възниква един изключително важен и принципен въпрос от методологично естество – може ли изобщо да се счита конфликтологията за самостоятелна наука, въпреки че притежава чертите на междудисциплинна наука? Според нас отговорът е да, защото тя изучава конфликта от гледна точка на общите му закономерности (предпоставки за възникване, развитие, завършване, ефекти и ситуации след завършването). Такива науки, като например социология, психология и икономика, виждат и изучават в конфликта само отделни негови аспекти (в случая социологически, психологически и икономически), но не и цялостната му природа. Конфликтът естествено включва в същността си множество аспекти и рефлексии, но в крайна сметка той представлява единно цяло. Съвсем друг е въпросът, че самата конфликтология едва през последните десетилетия постепенно придобива статус на самостоятелна наука.

Конфликтологията се занимава и изучава конфликтологичните отношения, които възникват между индивидите и социалните групи по повод на тяхната дейност, а не фокусира своето внимание върху самите индивиди и социални групи като такива. Тя анализира, интерпретира и регулира конфликтологични отношения въз основа на собствен конфликтологичен научен тезаурус.

Най-развита в теоретичен и практически смисъл е тя в САЩ, където е натрупано огромно количество научна литература по конфликтология. Самата конфликтология е институционализирана, бива преподавана на общо основание в колежите и университетите като специфична учебна дисциплина, освен това има многобройни висши учебни заведения, които подготвят специалисти – конфликтолози. В САЩ съществува и отработена система на национална и международна сертификация на конфликтолози – медиатори (посредници). Що се отнася до точното и времево възникване, познавачи на материята твърдят, че конфликтологията се заражда в САЩ някъде в края на 50-те години на миналия век.

Напоследък конфликтологията бурно се развива в Европа и в Русия. В България конфликтологията е все още в процес на формиране. Ние обаче сме убедени, че конфликтологията има неоспоримо право на собствено развитие, тъй като от съществуването й има насъщна обективна потребност. Обществото като цяло и отделните негови субекти се нуждаят от научно познание за конфликта като социален феномен, както и от създаване на принципи и прийоми за научно управление и регулация на конфликта.

В последните години на български бяха публикувани основополагащи работи по конфликтология от чужди и наши автори: например класическите монографии на Йохан Галтунг „Разрешаване на конфликти”, на Ралф Дарендорф „Съвременният социален конфликт”, на Урсула Маркхам „Управление на конфликта”, на Джоузеф Най „Международните конфликти”; монографиите на български автори като С. Христова „Моралните конфликти”, Ст. Николов „Политически средства на разрешаване на конфликтите”, Т. Дронзина „Разрешаване на конфликти”, Б. Георгиева „Конфликтите в социалната политика”, Д. В. Димитров „Социалният конфликт”, В. Проданов „Насилието в модерната епоха”, монографията на Д. Й. Димитров „Конфликтология” и др.

Безспорен е фактът, че конфликтологията (особено в настоящия момент) е в неразривна връзка с множество науки: философия, социология, политология, психология, изкуствознание, педагогика, история, синергетика, икономика, право, биология, математика, военни науки. Колко дълго ще продължи пълното „еманципиране” на новата наука е много трудно да се определи, но несъмнено този процес вече е започнал и се е придвижил доста напред.

Всяка наука започва с изучаването на своя обект и предмет. Тя постига това трудно с помощта на междудисциплинно систематизиране на стари и нови емпирични и теоретични факти, принципи и закони, притежание (най-често) на съседни науки.

Използването на тази евристична процедура цели да очертае и завладее оная част от социалната реалност, върху която се гради новата наука – конфликтологията. Овладеният социален обект има онтологичен характер, т.е. той е със значение на логика на вещите.

Един от най-съществените признаци на тези вещи е, че те са обективни, а иманентната им същност има системен и структурен характер, изграден от много качествени взаимосвързани противоречиви елементи, със собствена йерархична подреденост и самоорганизираност. Тук, в тази система, чрез визираните обективни качества протичат процесите на функциониране и развитие. Пак тук действат обективните закони и съдържащите се в тях неумолими причини на противоречията – носители на конфликта.

Конфликтологията започва с разкриването на онтологичната същност на своя обект и предмет. Това означава разкриване на социалната природа на обекта, неговия качествен състав, неизчерпаемата сложност на йерархичната му структура, уникално сложните му връзки, собствените му исторически и генетични особености. Там се формират сложните противоречиви закономерности – принцип, който има значение на парадигма при формирането на понятията, категориите, принципите и законите на науката конфликтология.

Изследването на предмета на конфликтологията е свързано с евристичния принцип за отношението между емпиричното и теоретичното знание. Този важен принцип не е намерил място в конфликтологията, с което се обяснява лутането на конфликтолога – от единичния факт, който е без познавателна стойност, до същността на всеобщата цялостна система. Лутане от такъв характер поражда безпорядъчна теория за конфликта.

Отразяването на този принцип в предмета на конфликтологията очертава границата между теоретичното и повседневното конфликтуване, т.е. теоретичното равнище и емпиричното равнище на конфликта.

На емпирично ниво конфликтът е наблюдаем.

Конфликтът на теоретично равнище е идеален. Теоретичният конфликт е резултат на логическа обработка на емпиричните конфликти, на тяхното осмисляне.

Понятието емпиричен конфликтен факт е водещо в конфликтното емпирично познание. Емпиричният конфликтен факт е отражение на конфликтното събитие и има атрибутивни свойства.

Конфликтният факт е наблюдаем, но смисълът му е по-широк, защото миналите събития не се повтарят. Ето защо конфликтологията изучава не индивидите и техните качества, а отношенията между тях в процеса на участието им в социалната дейност.

С това се обяснява защо емпиричната основа на конфликтологията е противоречивата социална дейност на хората. Конфликтологът „произвежда” първия теоретичен факт, когато разкрие конфликтното взаимодействие между отделните субекти в социалната дейност. Той прави теоретична обработка, осмисля конфликтното отношение, разкрива начина на конфликтуване, извлича конфликта от причините, търси закономерност в неговото протичане, изгражда теория за него.

Направеният анализ и използваната процедура осигуряват разкриването на обекта и диалектическите отношения, които се формират в него, чието ядро се изразява чрез противоречието. Затова между обекта и субекта на конфликтуването е налице съвпадение и различие, т.е. единство и борба. Тъкмо в това противоречиво пространство се формира и развива конфликтът. Тук се свързват в противоречиво единство обектът и предметът на конфликтологията. Социалният обект, отразяван от конфликтологията, формира нейното познавателно съдържание.

Безкрайно многообразната и необхватна предметна област, където протичат конфликтните процеси, се изучава от много други науки: философия, социология, психология, икономика, история и т.н. Всяка от тези науки се стреми да завладее свое обективно пространство като част от обективната социална реалност. Между тези науки възниква не само спор за „територия”, но и необходимост от взаимодействие и взаимопомощ. Интеграцията на научното познание като страна на неговата диференциация е евристично средство в случаите, когато се определят обектът и предметът на нова научна дисциплина.

Конфликтологията може да реализира своята познавателна дейност чрез създаване на собствена система от закони, принципи, категории и методи на събиране, систематизиране и преработване на информация, произведена от изброените по-горе науки и целенасочено преработена от конфликтологията съобразно нейните цели, задачи и технологии за опредметяване.

Въпреки наличието на изброените по-горе науки, които изучават противоречията и конфликтите в микро- и макросоциалните системи, нито една от тях сама, със своя категориален апарат, не е в състояние да предложи напълно адекватна технология за предотвратяване, управление и разрешаване на конфликтите. В съвременния усложнен глобален свят съществуването и развитието на конфликтологията като самостоятелна теоретична и практическа наука е безспорно. От тук нататък може да се мисли за създаване на абстрактен модел на обекта на конфликтологията.
Предмет на конфликтологията
Породена от действието на противоречията в социалните структури, конфликтологията акумулира в собствения си предмет разнокачествена информация и технология за изработване на собствени принципи, категории и закони за изследване на природата на социалните конфликти, за тяхното предотвратяване, управление и разрешаване. В конфликтологията се слива в единство творческото мислене с творческото действие и управление. Тя събира, обработва, систематизира, колерира, интегрира и приспособява знания, методи и технологии (социални и управленски) за разрешаване на противоречията. Конфликтологията съпътства както социалното управление, така и социологията на управлението, повишава тяхната ефективност, оптимизира функционирането и развитието им. Улеснява действието на диалектическите, социологическите и икономическите закони.

Конфликтологията има евристично значение за формирането на технология за вземане на решения за управление, формира мярата на отношенията между противоречащите си страни. Тази наука предлага принципи за адаптирането до степен на сходство и хармония между структурите на теорията и структурите на социалната дейност и ситуации.

Очертаните аспекти на предмета на конфликтологията и нейните задачи обогатяват социалното управление, въоръжават го с евристична технология. За предмета на конфликтологията от съществено значение е изследването на връзките и отношенията в раздвояващата се противоречива структура. Определящо място сред тази мрежа от връзки и отношения се пада на икономическите отношения и интереси.

На тази основа в конфликтологията може да се говори за широк и тесен подход към противоречията и конфликтите. Широкият обхваща цялостната система, а тесният – нейните равнища и елементи.

Това налага използването на системно-структурната методология при изследването и приложението на конфликтологията. С нейна помощ се разкриват противоречията в икономиката, политиката, науката, образованието, здравеопазването, управлението.

Конфликтологията като органична част от социалното управление събира, систематизира, преработва и произвежда информация, предлага методи и технологии за избор на решение за въздействие върху противоречията в структурите на социалната система, в техните равнища и елементи с цел предотвратяване и/или разрешаване на противоречията.

Можем по следния начин да формулираме предмета на конфликтологичната наука. Предмет на конфликтологията са общите закономерности и особености на социалния конфликт, неговата причинност, възникване, развитие и завършване, както и различните средства и начини за въздействие (аналитика, прогностика, профилактика, практика) върху конфликтното отношение на взаимодействащите си страни. В така пределно общо очертания конфликтологичен предмет (съвкупност), всеки конфликтолог, било той теоретик или практик, би могъл да открие за себе си онзи специфичен и обособен обект на конфликтологично изследване, който е обусловен от конкретната му задача или задачи на изучаване.

Не трябва да се забравя обаче, че предметът (и съответно обектът на всяка наука), в това число и на конфликтологията, се изменя в течение на времето, вследствие на множество причини: собственото развитие на науката и общия научен тезаурус на обществото, обективните изисквания на обществото като цяло, субективните особености и характеристики на отделните учени-изследователи и съвкупността им като обща даденост.

Развитието на конфликтологичните изследвания и обособяването и еманципирането на конфликтологичната наука в България са изправени пред множество уникални обективни и субективни социални предизвикателства. Новите конфликтни предизвикателства заварват конфликтологията в България недотам подготвена. Това налага неотложни мерки за развитие на тази наука, която е призвана да участва в разрешаване на интензивно натрупваните конфликти в българското общество. В тясна връзка с това се намира задачата за създаване на модели на организационното развитие на конфликтологичните структури у нас¹. Задачите, които са поставени за разрешение пред младата наука, са изключително сложни, широкообхватни и отговорни, но пък от гледна точка на полето за научни изследвания и научния хоризонт потенциалът тук, не е пресилено да твърдим, е необятен. По наше мнение четири са основните задачи, които конфликтологията може и трябва да преследва и да се опита да разреши в обозримо бъдеще.

Ще се опитаме да систематизираме и основните проблеми пред конфликтологията в България в три групи.

Това са базовите проблеми, които изискват първостепенно внимание и без чието изясняване не може да се говори за наука и научен подход при изследването и разрешаването на конфликтите. Обобщено тези проблеми са следните:

1. 
   Продължаване на проучванията и изследванията по избор на конфликтологична парадигма.
   
2. 
   Разработване на класификационни системи на конфликтите за нуждите на научните изследвания, обучението и конфликтологичната практика.
   
3. 
   Разработване на методология на конфликтологичните изследвания. В тази област предстои да се изследват специфични проблеми на конфликтологичната наука.
   

1. 
   От гледна точка на прогнозирането и разрешаването на конфликтите на преден план стои въпросът за моделиране на социалните процеси. Проблемът не е нов, но се налага отново да се върнем към него като конфликтологичен инструмент главно за прогнозни и практически цели.
   
2. 
   Социалните технологии също се нуждаят от адаптиране и развитие за решаване на конфликтологични задачи. Централен въпрос в случая е вземане на управленско решение в конфликтни ситуации.
   
3. 
   Институционализирането и изграждането на конфликтологичната система в страната е другият проблем, който трябва да се разрешава, за да се създадат предпоставки за ефективна дейност.
   

1. 
   На първо място е разширяването и задълбочаването на обучението на студенти по конфликтология в университетите и специалните академии. Проблемите се отнасят и до съдържанието и методиката на обучението. Стремежът – разработването на национален образователен стандарт, съвместим с европейските изисквания.
   
2. 
   От специално внимание в методическо, съдържателно и организационно отношение се нуждае осмислянето на досегашния стил в системата на допълнителното обучение на възрастни. Разработването на гъвкави модулни системи на обучение е непосредствена и неотложна задача.
   
3. 
   Възловият въпрос за подготовката на научни кадри и специалисти конфликтолози стои открит и тепърва се нуждае от научна обосновка и правна регламентация и практически действия.
   

От наукознанието е известно, че всяка нова наука преминава през няколко етапа:

Какво става с конфликтологията в България днес, на кой етап от своето развитие се намира тя в момента? Струва ни се, че е на пътя между своето създаване и институционализация. Днес е важно в какво качество конфликтологията ще се институционализира, каква парадигма и концепция ще приеме? Може да се каже, че идеите на синергетиката (преди всичко на социосинергетиката) могат да послужат за научна основа на конфликтологията.

Конфликтологията днес е изправена не само пред избор на заварени актуални знания за социалните обекти, където се формират и протичат конфликтите, но и пред избор на конфликтологична парадигма. Възниква проблемът – дали конфликтолозите да се присъединят към повседневното съмнение в диалектичната парадигма, или да я подложат на задълбочена научна преоценка и актуализация.

Призивът конфликтологията да избере ефективна парадигма не цели да формира пристрастие към този или онзи път, а да намери насоки, ефективни средства за изследване и разрешаване на конфликтите. Конфликтът е иманентно свойство на диалектическите процеси, но въпреки това диалектическата гносеология не успява да „хване” и изследва тези процеси.

Щом в конфликтологичната литература доминира схващането, че конфликтът се проявява както в поведението на отделната личност, така и в цялостната обществена система, възниква въпросът – с каква парадигма да се изследва? След като съществува онтологично признание, че конфликтът се формира в ядрото на диалектиката, където става раздвояването на единичното на две взаимосвързани, но противоположни страни, сили и тенденции – трябва ли конфликтологът да търси друга парадигма, противоположна на диалектическата?

Няма защо да скриваме – това е възловият проблем, който ни занимава и на който търсим отговора. Диалектиката влияе върху процесите на самоорганизацията и възникващите флуктуации в нея чрез собствените категории необходимост и случайност. За синергетичния метод остава управлението на играта на случайностите.

Процесите, които протичат в полето на самоорганизацията, се превръщат в предмет на конфликтологията и синергетиката. В границите на едно поле възникват две науки – конфликтология и синергетика. Получава се твърде интересна ситуация: целите на синергетиката се родеят със задачите на конфликтологията. Конфликтологията чрез синергетиката изследва, систематизира и преработва информацията за същността и причините за възникване на конфликта.

Оказва се, че конфликтът е естествено състояние на самоорганизиращата се социална система, атрибут на сложните процеси, формиращи синергетиката. На тази основа той (конфликтът) генетично е свързан с хаоса, дезорганизацията и иманентно предполага нова организация. Тезата отново препотвърждава диалектиката, че развиващият се свят е борба между хаоса и реда. Първото води системата до точката на изостряне (конфликт) поради малки флуктуации, второто осигурява функционирането.

На мнение сме, че е дошъл моментът, в който конфликтологичната наука може да обобщи натрупания огромен теоретичен и практически опит в „своите” зони на изучаване, като тласне научното конфликтологично познание на ново по-високо обяснително равнище и предложи по-успешни практически методи и действия. Според нас това е възможно в настоящия момент на научното търсене чрез приложението на т.нар. синергетична парадигма. Това е и необходимо, тъй като досега нито едно научно конфликтологично направление не можа да даде цялостен и изчерпателен отговор на множеството въпроси, поставени от самия живот и житейската практика.

По принцип синергетичната парадигма не идва на празно място, нейни предшественици са общата теория на системите, кибернетиката, както и всички досегашни теоретични натрупвания в зоната на конфликтологичното познание. Синергетичната парадигма вероятно би могла да даде най-адекватните отговори на проблемите пред конфликтологичната теория и практика. Като че ли единственият практически изход от създалото се положение е необходимостта от глобална промяна на моделите на конфликтологично взаимодействие, които модели да бъдат приложими във всичките социални сфери на човешка дейност. Тук веднага изниква съвсем логичният въпрос – възможно ли е по принцип създаването на общ синергетичен модел, който да бъде универсален конфликтологичен обяснителен механизъм, приложим във всяка социална сфера? Ние допускаме, че това по принцип е възможно. Уверение за нашето твърдение ни дава наличието на две същностни дълбинни предпоставки: а) общността на закономерностите на развитие на обектите от всички нива на материалния и духовния свят, многоаспектността, но главно развитието, разглеждано в най-широк план, както и диалектичната взаимовръзка между хаоса, неопределеността и подредеността (реда); б) обективната наличност на най-общи закономерности, по които се развива и функционира човешката психика и съзнание. Това съвсем не означава опростенческо и механично третиране на конфликтологичния проблем. Напротив, смятаме, че конфликтът всъщност, ако можем така да се изразим, се състои от огромен брой синергетични подсистеми, които обаче в крайна сметка се подчиняват в най-общ план на закономерностите на функциониране на общата синергетична конфликтологична система. Синергетичната парадигма е своебразна метатеория, от която различните частнонаучни конфликтологични направления (психологическо, социологическо, политологично, педагогическо, математическо и т.н.) ще черпят своя общотеоретичен обяснителен механизъм.

Самата синергетична конфликтологична парадигма се разглежда от нас като съставна част от още по-сложната синергетична парадигма на социалното управление.

Конфликтът се заражда както вътре, така и вън в средата на отворената нелинейна система. В тази система средата е хаотична, но в нея се формират както устойчиви, така и неустойчиви дисипативни процеси. Възникват разнородни противоречиви структури, излъчени от хаоса. Спонтанно, чрез хаоса и дисипацията, пулсират нелинейните процеси, които случайно и неконтролируемо се разсейват в пространството. Постнеокласическата наука успяваше да „хване” само устойчивите процеси и ги подреждаше, разкриваше равновесието, търсеше необходимостта като сърцевина на закона. Тогава учените лесно се приобщаваха към Хегеловата теза, че царството на законите е спокойно отражение на необходимото, повтарящото се и оставащото. Докато синергетиката като позитивна евристика разкрива нови хоризонти в света, прави ефективен коментар на нелинейните процеси, предлага нови гледни точки, очертава нови пътища на развитие след зоната на бифуркации. С една дума, синергетиката разкрива нестабилността и хаоса, истинските причини за кризите и конфликтите. По този начин се формира не само теория, но се създават и методи за управление на нелинейните сложни системи.

Накратко, конфликтът се формира от сблъсъка между хаоса и реда, което става в зоната на бифуркацията. В същата зона заглъхва равновесието, а се засилва неравновесието и дезорганизацията. Хаосът служи за фон на тези противоречиви процеси. Една част от вплетените процеси в зоната на бифуркацията се изследват от синергетиката, а друга – от конфликтологията. Това са част от основанията, но са напълно достатъчни за формиране на самостоятелно теоретично направление, което наричаме синергетична конфликтология. За целта се прави своеобразна екстраполация на теорията на синергетиката за разкриване технологията на конфликтообразуването в самоорганизиращата се отворена нелинейна система.

В условията на преход на българското общество, започнало в края на 80-те години на ХХ век, пред конфликтологията се поставят важни въпроси и задачи. Сходството на социалните и познавателните ситуации позволява да се използва всичко ценно, което е създадено в България, в методологията на социалното познание, като наред с това се взаимстват и чуждестранни разработки. По този начин се повишава ролята на социосинергетика, както и на българските и чуждите автори, работещи в съответствие с нейните светогледни, концептуални и приложни аспекти.

В България върху проблемите на синергетиката и социосинергетиката работи екип под ръководството на Д. Й. Димитров. Не може да се пренебрегва фактът, че публикации на тази тема има от различни български учени – монографията „Синергетика” на Михаил Бушев, книгата на Асен Димитров и Елка Янкулова „Хаосът” и редица статии и студии от други автори.

Голяма част от отговорите, дадени от нея на проблемите, включително конфликтологичните, имат дискусионен характер. Немалко е извършено, предстои обаче дълъг път на развитие и усъвършенстване.