Конкурс за доцент по професионално направление 3 Философия за нуждите на секция Етически изследвания при Института за изследване на обществата и знанието бан, обявен в Д. В. 25. 11. 2016г

Гл. ас. д-р Силвия Серафимова е единственият участник в обявения конкурс.

Предварително пояснявам, че нямам общи публикации с кандидатката, но имам впечатления за нейните изследователски интереси и познавателна страст още като студентка.

Висшето си образование в степен бакалавър по философия завършва в СУ с тема: “Езикотворческата идея в лингвистиката през ХХ век – опит за философска интерпретация” в 2003 г. Магистър е по Нордистика /специалност Скандавистика” /2011 г./ с тема: “Между изискването на етиката, философия на болката и Сократовата философия в глобалното село. Пет ракурса на съвременната скандинавска етика”. В 2009г. защищава докторат по етика с тема: “Същност на моралната метафорика и нейният етически дискурс”. От 2011 г. е асистент по етика към секцията Култура, ценности и морал при Института за изследване на обществата и знанието /БАН/. А от 2012 г. е главен асистент по етика към същата секция, която от 2014г. е преименувана в секция Етически изследвания. Междувременно д-р Серафимова има интензивен научни участия и изяви, свързани с нейните научни интереси в областта на скандинавистиката. Печели стипендия на Международна лятна школа в Упсала, стипендия в Берген /Норвегия/, стипендия на Норвежкия изследователски съвет /Осло/, стипендия едногодишна специализация по международна програма Сократ-Еразъм в Копенхаген, специализация по международна обменна програма на Норвежкия изследователски съвет в Берген, била е гост изследовател в Хелзинки. Има Награда за млади учени проф. Марин Дринов /БАН/, 2013 г.

В рубриката публикации е представен списък от четири монографии /две на английски/, една студия в сб. Етика и развитие: българският контекст, 29 статии, от които седем на английски. Посочени са и три статии под печат в международни индексирани и реферирани издания, както и рецензии, два превода и три забелязани цитирания. Участва с доклади у нас и в чужбина в 13 научни форума и в един проект “Равнопоставеност на половете в политиката”. Д-р Серафимова е посочила, че владее старогръцки, латински и английски отлично, руски, датски, норвежки и шведски езици много добре и финландски – основно.

Защо д-р Серафимова, като представител на нежния и чувствен пол, е избрала за своите изследвания скандинавската менталност, един културологичен ареал, известен по-скоро с хладния си темперамент, разбира се, си остава нейна лична тайна. Копнежът си към философските отговори за тайнствеността на света тя би могла да удовлетвори и при изследвания в други европейски специфични традиции, но в случая със скандинавската менталност като че ли имаме наслагване на две тайнствености, които взаимно се подсилват. Освен разбулване тайнствеността на света, каквато е мисията на философията, специално у нас душевността и културата на скандинавските страни обаче са частично познати и най-вече липсата на един цялостен поглед върху философските търсения там, за разлика например от Германия, Франция, Англия. А доколкото нищо не е по-близо до менталността на един народ от етическите рефлексии, би било естествено точно те да станат водещият й интерес.

От гледна точка на собствената ни българска философска образователна традиция обръщам внимание върху един факт от нейната образователна биография. След като завършва бакалавърска степен по философия, тя не избира някоя от предлаганите магистърските програми по философия, а Социални изследвания на пола, откъдето се поражда логичният въпрос, като че ли философията не й е присърце. Всъщност обаче само привидно е направен избор встрани от философската проблематика. Защото разработваните теми и в двете образователни степени и в двете специалности имат обща интенция – отношението език и свят. Както се убеждаваме от по-късното й интелектуално развитие, интересът й към философията изобщо не е бил прeкършен и остава в контекста на тази релация. Затова не изключвам отговорът на въпроса да е, че преподавателите в бакалавърската степен по философия няма какво повече да й предложат и каквoто е можела да вземе, е взела.

Траен и задълбочен философски интерес към частично непознат у нас културологичен ареал, разбира се, не е достатъчно основание да бъде обект на внимание. Случаят е такъв, че в скандинавските страни всъщност присъстват всички основни философски направления, характерни за Европа – екзистенциализъм, логически позитивизъм, прагматизъм, социализъм…, но имат и своите особености и приноси. Достатъчно е да отбележим С. Киркегор и логическата аналитична традиция в лицето на Хинтика, Хенрик фон Райт. Навярно обаче, освен сравнително непознатата скандинавска духовност, д-р Серафимова има и друг мотив в отсъствието на откроена аналитична традиция в етическите изследвания в България, към която има нагласа, каквато е характерна за скандинавската философска традиция. И отново можем да констатираме двойно наслагвани условия. Към приноса, който тя посочва – че нейните изследвания запълват празнота относно познаване на специфичните тенденции в скандинавската етика, следва да се посочи и този, че като системен и последователен представител на аналитичната традиция, тя допълва и балансира една методологическа празнота в българската аналитична етическа традиция, като й придава по-богато разнообразие на интрепретации към изначални етически проблеми.

Но има и още нещо като принос, вън от контекста „за първи път в България”, а за първи път в скандинавистките изследвания тя прави аналитични интерпретация в „сравнителна перспектива” на скандинавистката екологическа етика.

Анализираните нордски етици „илюстрират как специфичната скандинавска проблематика се „вписва” в контекста на философските търсения в световен мащаб. Емблематичен пример в това отношение е теорията на датския философ и теолог Кнуд Льогструп, който, проблематизирайки възгледите на Киркегор за естетическия и етическия стадий в човешкото развитие, аргументира своята концепция за т.нар. изискване на етиката” /стр. 5/.

Скандинавският обрат в етиката започва с коперникански обрат на Кантовата деонтологична етика в дисертацията на Льогструп, аргументирано развит в съмнението над господстващото разбиране, че „значението на живота се състои в произведената от човека култура” /с. 14/, а точно обратното – значението на културата произтича от живота като дар. Онтологията на живота не трябва да се обяснява, а предпоставя. И има такъв прецедент – „именно християнското разбиране е емблематичен пример за реабилитирането на онтологията на живота”/с. 14/. Християнският морал обаче подлежи на екзистенциално преосмисляне. И още нещо. Възможна ли е и има ли общочовешка етика, която да е по-обща от християнската. „Първо човек, после християнин”.

Оттук произтича неудовлетвореността от християнската етика и още по-конкретно концептуализираният й вариант при Киркегор. Критиката е отправена към „изпразненото” съдържание на етическото изискване. Силвия Серафимова обръща внимание на отбелязаното сходство между позитивизма и екзистенциализма в този пункт – и в двете парадигми има радикализиран формализъм – отсъстват съдържателните конотации. От антиметафизическата нагласа следва, че всяко изречение, съдържащо името „Бог”, е неверифицируемо и следователно безсмислено. Такива са и общите изречения от типа „Любовта е изначално добра”, доколкото от общите изречения на следва съществуване.

С непредпоставения живот като дар, казва тя, „се обезсмислят аспектите на емпиричния факт, обуславящ онтологическия статус на етическото изискване”/с. 34/. Става въпрос за пренебрегване на „индивидуалния морален опит на субекта, респективно – на спецификите на ситуацията, водещи до „изпразването” на етическото изискване от съдържание” /с. 35/. Нещо повече – до пренебрегване свободната воля в конкретната морална ситуация. За да се излезе от подобен извод „Епистемологичната изводимост сама по себе си е възможна, ако я регламентираме в рамките на онтологическата изначалност на етическото изискване” /38/. Така „На съдържателно ниво епистемологическата верификация се интернализира като емпиричен факт…” /с.38/.

С усета си за аргументативна простота д-р Силвия Серафимова аналитично пресъздава критиката на първооснованията на християнската етика от страна на Льогструп и онези, които той обосновава. Читателят остава с впечатлението, че недостатъците в предпоставките идват от разменени места на основните структурни елементи, изграждащи онтологията на етическа ситуация. Включването в света на чувствата,”страстната любов”, емпатията, респекта и загрижеността към другия са все в перспективата на идеята за цялост и баланс с предпоставката за живота като изначално първичен. Структурните размествания обаче пресъздават една много по-различна картина. Етическото решение съдържа два аспекта – преживяване и изискване. Изначалното доверие и произтичащата загриженост към другия са изместили любовта. Любовта към отговорността е изместила отговорността на любовта. Любовта към другия не се детерминира пряко от любовта към Бога. Тъкмо любовта към ближния освидетелствува любовта към Бог. И в проявяваната загриженост Аз-ът е спонтанен /свободен/, действа съобразно емпиричната ситуация. По този начин живеем живота си в процес на постоянно получаване. Субектът сам по себе си е онтологически задължен с факта, че съществува и животът му е даден като дар.

При аналитичното изложение на онтологическия обрат на Льогструп д-р Серафимова оставя у читателя не само впечатлението за искрен патос на одобрение, но дори и преклонение като към учител. Отправените от нея забележки имат по-скоро препоръчителен характер за по-строга последователност и непротиворечивост в обосновката. Подкрепа на това впечатление е присъствието на Льогструп като мяра в една или друга степен при представяне на другите мислители от скандинависткия ареал. Нещо повече, и в случаите на анализи в статии по конкретни значими исторически събития и личности с актуално значение тя отново има предвид мирогледните предпоставки на Льогструп. Например в статията „По обраслите с треви пътеки /Кнут Хамсун/, или за реваншизма на баналното зло” мярата е Льогструп. „Начинът, по който Хамсун осмисля живота, предпоставя неспособността статусът му на човешко същество да бъде отречен в степента, в която гореспоменатият дар предполага животът на Другия да бъде в наши ръце”. Защото, по-горе казва: ”Емпиричният факт е ключовото основание, което противодейства етическото изискване да бъде положено както в парадигмата на моралния абсолютизъм /неговата обективност да бъде генерализирана като абстрактна нормативна обективност/, така и в схемите на моралния релативизъм”. Абсолютизирането на дълга /например Кантовият императив/ оневинява и превръща дължимото в добродетел, безвъпросно преклонение и следване на авторитета като полубог /Хитлер или Сталин/ с финал емпиричен случай да е практика на баналното зло.

Демонстрираната морална ангажираност в статиите, имащи за обекти от символично представящи и въплъщаващи доброто или злото, свидетелстват, че Силвия Серафимова е един цялостен изграден морален човек, синтезиращ проникновен аналитичен вкус към вечни морални въпроси с лично опубличностена по конкретен повод заета морална загриженост за човешката участ.

В случая с Хамсун темата баналността на злото е разгледана в много по-щирока от обичайното й проециране перспектива. От една страна е въпросът за самозаблудата на интелектуалеца /освен Хамсун, тя посочва и Хайдегер/ и косвената съпричастност към злото, например в неразчетената тънка разлика между патриотизъм и национализъм с предпоставено културно месианство на определени народи /Германия и за двамата, а за Хамсун и Русия/, както и разлика между утопия и идеал. А от друга, възможното проявление на злото при раздаването на морална и юридическа присъда над заблудените. В случая Хамсун Серафимова отбелязва: „Издигането на обвиненията, които целят да го представят като непритежаващ човешки статус субект в момента на „престъплението”, го лишава от възможността той справедливо да поеме отговорността за своите действия, т.е. писателят бива наказан без да понесе наказание, а само възмездие. Именно възмездието снема вината за поетата отговорност, предписвайки „без-отговорно” наказание за „без-отговорно” престъпление. Практика, която предпоставя политиката на злото да се превърне в злотворна политика, политика на реваншизма, а не в политика на справедливостта”.

В случая с норвежкия писател удачно приведената мисъл на Фуко относно експлицирането на „изкуственото създаване на равновесие между слово и зрелище, при което всичко видимо се отъждествява с всичко изречимо”, всъщност има още по-ужасни зрелищни модуси, като равновесие между слово и прикривано зло /видимото като при-виждане/, тоест изстрелване на злото на оправдателно метаравнище. И случаят да бъде такъв, че балансът да е представен като липса на морална и/или юридическа присъда поради отсъствие на имплициращото ги престъпление.

„Банално зъл” ли е Брайвик?” с подзаглавие „Ролята на социалните фантазии за създаване на „най-добрия възможен свят” е потвърждение за проявена загриженост, с актуално не само европейско съвременно значение. Ако вземем предвид смисъла на подзаглавието и отидем отвъд Манифеста на Брайвик, хоризонтът на разсъжденията ни връща колкото назад към един друг манифест на Маркс, толкова и към още по-дълбоките изначални пластове на човешката природа и нейните философски рефлексии в европейската културна традиция. Споменатите вече констатирани структурни сходства между позитивизма и екзистенциализма от Льогструп като изпразнени от съдържания парадигми, смилащи емпиричния случай, в който Аз-ът е в ситуация на дълг, оневиняващ го, а не субект със свободна воля, не е обяснимо марксизмът да не бъде подвеждан под този общ смислов безсмислен знаменател, а само между другото, когато става дума за „баналното зло” се има предвид приоритетно Бухенвалд, а не Гулаг. Социалните фантазии за най-добрия възможен свят имат дълга история и могат да ни отведат преди Платон, но защо не забелязваме емпиричния факт, че в годината, в която излиза Или Или на Киркегор, Маркс пише докторската си дисертация „За разликата между натурфилософските системи на Демокрит и Епикур”, в чийто анализ се ражда идеята за осъществяването най-после на най-добър възможен свят. Темата за баналността на злото би се префигурирала структурно и смислово. Предпоставката вече е друга – не първо човека, а после християнина, а първо срещу християнина, а после човека. Концептуалната смъртна присъда над Бог /християнина/, имплицираща и моралната присъда, е точно онази опасност, за която говори Льогструп, мистифицираща онтологичните основания на морала и оправдаваща верификацията на изпълнението на историческата присъда чрез разруха и смърт по пътя към заветната социална фантазия.

Фокусирайки своя аналитичен ум и морално лице към сърцевината на човешкото съществуване чрез специфичността на скандинависткия мисловен и духовен привкус към вечните философски проблеми, д-р Серафимова преактуализира човешката нужда днес, ние в България, тук и сега, да проявим разсъдъчна проницателност, честност и отговорност, за да си осветлим собствената безпътица, за да си приобщим реално философските търсения към провежданите в Европа. Д-р Серафимова е една добра надежда.

Всъщност най-ценното в публикациите на Силвия е в предизвикателството ние тук да направим още една стъпка към един по-дълбок и откровен разговор не само за първоначалата, но и мисията на философа, върху която тя също акцентира. В тази посока очаквам от Силвия да продължи. А не трябва ли с добронамерена критичност да се доразвие съмнение върху предпоставеното доверие към Другия като изначално състояние и откроим вниманието на посоченото несъгласие от приведени от нея автори, тоест, че не-доверието към Другия е също факт. И тъй като очевидно ще става въпрос за граници, къде е границата на проявление на доверие и емпатия. Още повече, че тъкмо такава е духовната ситуация днес в Европа към Другия. Ако Другият те приема без-остатъчно като Друг, тоест къде е границата на толерантност към нетолерантния, особено когато идва от културна традиция, в която другият е безрезервно друг, докато не стане като Мен.

Освен това онтологически предпоставено, до-верието има за корен „вяра”, едно по-фундаментално чувство. От несполучливия опит на Киркегор да интегрира чувството, спонтанността, свободната воля…, възниква въпросът, доколко това изобщо означава, че единението в цялост не е възможно в рамките на религиозното чувство, какъвто е изводът на Льогструп? Защо трябва да има първо човека, а след това Бога /християнина/. Когато има първо и второ, вече има разделение. Има нещо, което не сме усвоили от смисъла на онтологическия обрат, който Христос извършва в отговора си на обвинението, че не спазва съботата: „Не човек е създаден за съботата, а съботата е създадена за човека”. Тоест, самият той казва, че първо човека /благодатта/, а след това Мойсей /нормата/. Човек не се е родил евреин, грък или римлянин, а днес християнин или мюсюлманин. Онтологическият обрат на Льогструп е похвален, но частичен. Той остава недовършен, докато не проумеем обрата, извършен от Христос и преоткрием действителната същина на любовта в реципрочния момент на вярата човек – Бог. Дали религиозното чувство е възможно само чрез чувство на вяра в любовта, а останалото – уважението, доверието… са въпрос на дедукция?

Изначалната важност на разгледаните същности в публикациите, представени за хабилитация от д-р Серафимова, неусетно в мен предизвикват дебат, но предвид смисъла на рецензията и нейния обем ме ограничават да представя умелото й екплициране на същности в други важни с актуалността си въпроси, видни още от именуването им в заглавията, като например в статията й „Предизвикателствата при легитимирането на войната срещу тероризма като справедлива война в контекста на културата на страха и културата на отчаянието”. Реконструиране на „скритата драма на ислямската култура”, за което тя апелира, не трябва да остане без внимание от българската интелигенция.

Впечатлението, че фоновият хоризонт на пантеизма като светогледно онтологическо присъствие в скандинавската менталност отсъства от вниманието на авторката, определено е невярно. Напротив, представен е както със своите автори, така и в структурното обагряне на скандинавския светоглед при проясняване на специфичността, мащаба и дълбочината му. Човек, Бог и природа са пресъздадени в сложна, но неделима цялост.

Приемам самооценката за приносите като цяло. В посочения принос, че за първи път в България има едно цялостно в сравнителен план представяне на философските търсения в скандинавските страни, изразът „за първи път”, който вече е клише в рецензиите, би омаловажил обаче стореното. Разискваните теми, твърдя, че провокират читателя в опити за съизмерване с представените мислители като представители и на европейската философска традиция. Пък и самите публикации на д-р Серафимова са един съизмерен опит. Прави впечатление ясният и строг изказ, не само на всички нива методологическа компетентност, а дори логико-методологическа обсебеност, проявяваща се до всичко, до което мисленето й се докосне. Ала обсебеността заради това обсебва, защото рефлексията и чувството са в единение. Тя стои зад онова, което говори. В този смисъл тя е един завършен мислител. Големите философски проблеми преоткрива с вещина, пресъздава ги в емблематични случаи с демонстрирана публична ангажирана загриженост в анализа и въвлича читателя в екзистенциална разбираемост.

Струва си да се отбележи и това, че текстовете са прегледно завършени откъм смисловата пълнота на обобщенията в техния край, което не е традиция у нас.

Определено, първо, скандинавистиката с д-р Силвия Серафимова е случила като свой изследовател. Откъдето, второ, и българската философска мисъл е случила, кой да я представи в този културен ареал, а чрез него и в европейската мисловност. И трето, секция Етически изследвания към Института е случила с приобщаване към своя колектив на д-р Силвия Серафимова.

Ако обобщя, д-р Силвия Серафимова е придобила не само разпознаваем изследователски стил, стил и на езиково изложение, но е придала характер на своя стил. Става въпрос за принос сам по себе си, защото е принос по изграждане на доверие към нуждаещата се и от уважение философска мисъл у нас. Ако ползвам някои от ключовите думи, чието значене тук е било на внимание на мисленето, което, както знаем, е най-трудното нещо, струва ми се, че идва поколение, на което принадлежи и Силвия, което ще възстанови с мисъл и дело респекта, доверието във философията и неотразимото й място в българската духовност.

Изразявам безрезервно съгласие с приложеното Становище за хабилитация на д-р Серафимова от проф. Сами Пихлстрьом – директор на Философското общество във Финландия.

Относно процедурата по обявяване на конкурса не съм открил нарушения или пропуски..

В заключение: като имам предвид изложеното до тук, убедено заявявам, че д-р Силвия Серафимова изцяло покрива критериите за доцент и убедено призовавам уважаемите членове на Научното жури също да гласуват за заемане на академичната длъжност доцент в направление Философия 2.3 за нуждите на секция Етически изследвания при Института за изследване на обществата и знанието – БАН на д-р Силвия Серафимова.

21.03.2017г. Р е ц е н з е н т:……………………………….