Място на психологията в системата на науките

МЯСТО НА ПСИХОЛОГИЯТА В СИСТЕМАТА НА НАУКИТЕ. ОБЕКТ,
ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА ПСИХОЛОГИЯТА.
Психологията е наука за психиката и нейните закони. Тя има свой предмет на изследване и си служи със свои понятия /психика, съзнание, самосъзнание,
психични процеси/, позволява свои методи, решава редица важни теоретични и практически задачи.
Като самостоятелен дял от човешкото знание психологията има своя собствена вътрешна структура, свое място в системата на науките. Мястото на психологията в целокупното човешко знание се определя от нейния специфичен предмет и задачи. Връзката на психологията с другите науки се проявява от една страна в това, че тя използва техните открития, които се отнасят до същността на психиката и от друга страна, че тя обслужва другите науки със знания за психиката на човека. Връзката й с философските науки се определя от материалистическото или идеалистическото обяснение на психиката. Философският идеализъм разглежда психиката като мистично и свръхестествено явление, откъснато от развитието на природата и обществото. Според диалектическия материализъм психиката е свойство на високо организираната материя /мозъка/ да отразява действителността. В светлината на диалектическия материализъм науката психология разглежда психичните явления не само в тяхната връзка с материалното развитие на света, но и в тяхното единство и цялостност в зависимост от дейността, поведението и обществената практика.
Връзката на психологията с природните науки възниква от необходимостта да се използват техните открития за доказване на материалния произход на психиката
(биология, зоология, анатомия, неврофизиология и др.). Науката психология се изгражда върху дарвиновото учение за биологичната еволюция и откритите от Павлов закономерности на Висшата нервна дейност (ВНД). Обилен фактически материал за материалното обяснение на психиката дават на психологията съвременната биохимия,
генетика, кибернетика, теория на информацията и други съвременни науки. Всички открития на природните науки потвърждават научно­материалистическото схващане за психиката като функция от сложната мозъчна дейност.
Връзkата с обществените науки се определя от факта, че човек с неговото съзнание е главна фигура в материалния и духовния живот на обществото.
Самото съзнание е отражение и продукт на обществените условия. За неговото изследване психологията широко използва откритията на историята, икономиката,
социологията, езикознанието, естетиката и др. обществени науки. От друга страна обществените науки не могат да се развиват успешно без използването на психологическите знания за човека. Без такива знания не могат задълбочено да се изучат и обяснят много обществени явления като производството, езика, политиката,
изкуството. Психологическите знания са необходими при обучението и възпитанието на младото поколение и неговата професионална подготовка, за формиране на личността.
1

Връзката на психологията във философските, природните и обществените науки показва нейното важно място и обединяваща роля в развитието на целокупното човешко познание.
Обект на психологията е само психичния живот на човека и на човека изобщо.
Всичко онова, което е психиката /психичен живот/ пряко се отнася до психичното –
отнася се до обекта на психологията. Обектът на психологията т.е. самата психика се променя много активно, много планово и разностранно. От една страна, промяната на обекта се извършва в исторически план – т. нар. филогенезис. В резултат на тези промени, психичният живот на нашия съвременник се отличава от психичния живот на хората, живели преди 2 хилядолетия, преди 2000 години. Промените не се ограничават само в сферата на мирогледа и познанието на навиците и привичките, свързани с битовите условия. Във филогенетичен план психичният живот се променя бавно, но много дълбоко, многостранно, значимо. От тези промени се засяга и сферата на сензориката. Историческите промени в психичния живот засягат всички сфери, нива и прояви на психичното от абсолютните прагове на усещанията до евристичните възможности на интелекта, от естетическите емоции до най­незабележимите нюанси на характерологията. Тези промени са отражение на новите исторически условия –
социални, професионални, битови, културни изисквания, предявявани към съвременния човек и към неговата душевност.
Реалният психичен живот се променя не само във филогенетичен план. С много по­голяма динамичност психиката се променя в процеса на индивидуалното развитие от раждането до смъртта. Това е онтогенезата на психичния живот. Този процес се обслужва от условия и предпоставки, от тяхното взаимодействие и последователност.
Развитието на обекта се разглежда и в други генетични аспекти, например развитието на психиката се разглежда като продукт от въздействието на чисто биологични фактори под влияние на социалната среда, на отделни нейни елементи.
Под влияние на различни механизми на въздействие, предмета също се променя в историческото развитие на психологията:
1.
Наука за душата – такова определение е направено в Древна Елада. С
наличие на душа у човека като същност, независима от материалния свят са правени опити да се обяснят всички психични факти и явления в живота на човека.
2.
Наука за съзнанието – тази представа възниква през 17 в. И е повлияна от философските възгледи на Декарт. Той нарича съзнание способността на човека да мисли, чувства, желае. Като основен метод на изследване се приема интроспекцията и описание на самонаблюдавани феномени и факти.
3.
Наука за безсъзнателните психични процеси и мотивация – това определение се формира в началото на 20­те под влияние на психоанализата. За основен метод се приема този на свободните асоциации.
4.
Наука за поведението – през 20­те год. на 20 в. Под влияние на изследванията на Торндайк и Уотсън, които определят основната задача на психологията като контролиращ поведението на хората, т. е. всеки да може успешно да предвиди какво ще направят другите и да може резултатно да влияе върху тяхното
2

поведение, така че да правят това, което са длъжни. А всеки отделен индивид да постига личен успех в конкуренцията с другите. За основен метод се приема непосредственото наблюдение на реакциите, постъпките, поведението.
5.
Наука за фактите, закономерностите и механизмите на психиката.
Основната задача на психологията е научно да изясни закономерностите на формиране и развитие на психиката като отражение на действителността, резултат от дейността и средство за нейното развитие и управление. Да въоръжи с психологически знания природните и обществените науки, изкуството и културата. Съвременната наука не може да се развива успешно без помощта на психологията, а самата психология се развие като използва откритията на другите науки.
Психологията е необходима за познанието и самопознанието на човека и неговата дейност. Да обслужва с психологически знания всички сфери на обществената практика, да разкрива психологическите основи на обучението, възпитанието и дейността, да подпомага правилната професионална ориентация на младата личност на основата на нейните способности и индивидуални психични качества. Да спомага за развитието на човешкото творчество.
УТВЪРЖДАВАНЕ НА ПСИХОЛОГИЯТА КАТО САМОСТОЯТЕЛНА НАУКА.
ПРОГРАМИ ЗА РАЗВИТИЕ НА ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО ЗНАНИЕ.
През половината на 19 век се заражда възможността Психологията да се определи като самостоятелна наука. До този момент се е смятало, че тя е подраздел на философията и физиологията. През целия 20 век Психологията се бори за своя самостоятелност.
Херман Хелмхолц ­ Сблъсква се с психологични проблеми завършва медицина,
работи като военен хирург; човек с многостранни интереси. 1847 г. предлага математическата формула, изразява закона за съхраняване на енергията. С тази формула придава на закона всеобщност, както за органичната, така и за неорганичната материя.
Определя всеки организъм като енергийна система, която може да се изследва,
чрез прилагане на физико­химически методи, характерни за биологията. Така чрез нея сложните организми могат да се подлагат на експериментални програми и да се търсят относително обективни данни за техните характеристики.
ІІ половина на 19 век развива физиологията на сетивните органи /физиологията дава много на Психологията много знания за това, как протича информацията . при z
90% от информацията се получава от зрителния анализатор/.
19 век /ІІ половина/­ физиологията отчита, че за различните видове една част от сетивните органи са водещи при адаптивно поведение, друга част играе допълваща роля.
Хелмхолц преминава от медицинска практика към физиологични изследвания и става един от най­силните физиолози за времето си.
3

Определя метод за измерване сетивата на нервната възбуда. Конструира апарати /физиологични и медицински/ използвани и до днес./острота на зрението с табло/
1863 г. Хелмхолц издава книга “Учение за слухови усещания или физиологични основи на теорията на музиката” известна като физиологична акустика
1867 г. нов труд “Физиологична оптика” Поставя основите на науката за сетивността.
В изследванията си Хелмхолц се сблъсква с проблеми, които не могат да получат обяснение, само в границите на физиологията. /например: че човек предварително е решил как да реагира спрямо различни дразнители/. Това е необяснимо от гледна точка на физиологията и биологията. Хелмхолц създава ново понятие ­ подсъзнателно умозаключение.
Хелмхолц активно изследва зрителните и слуховите възприятия. При анализ на зрителните възприятия Хелмхолц определя негови характеристики, които в наше време се обозначават като задължителни свойства на зрителното възприятие ­ например константа на зрителното възприятието.
Хелмхолц – Определение ­ Приема, че „усещането не може да бъде константно,
защото е елементарен образ, пряко зависим от конкретния обект. Факторите, от които зависи усещането са постоянно променящи се, защото пряко произтичат от околната среда. Изгражданият образ става константен единствено с помощта на подсъзнателно умозаключение, което дава възможност образа да се отдели и обобщи.”
Хелмхолц създава хипотези, говори за знакова теория на усещането; за специфична енергия на сетивата в понятие инервационни усещания. Не успява да развие хипотезите си. А само очертава тенденциите да се търси анализ и на неспециални особени фактори, проявяващи се в психологичните изследвания.
М. СЕЧЕНОВ ­ Теория за рефлекса
Дава мощен тласък за развитието на рефлексите. За първи път в книгата си
“Рефлекси на главния мозък” ­1863 г.­ дефинира рефлекса като закономерност, нервна реакция, породена от въздействие външна или вътрешна среда.
Рефлексът, според него, притежава три компонента структура:
1. сетивен орган ­ възпроизвеждане въздействието от външната среда
2. мозъчен център ­ обработка на информацията
3. орган за действие ­мускулно влакно или група мускулни влакна
Сеченов казва, че рефлекс и психика не се противопоставят и всеки психичен акт е рефлекс. Сеченов включва физиологично понятие рефлекс в системата на психологични понятия, като подчертава органичната роля на рефлекса за адаптивно поведение.
4

Идеите на Сеченов са силен удар срещу привържениците на едностранчивото тълкуване на психиката, които я отъждествяват с понятието гносеологизъм или с понятието бихевиоризъм или с вътрешни преживявания на хората ­ едистенциализъм.
Сетивността според Сеченов ­ като движение между формата на примитивна,
неразчленена и сложна, разчленена и координирана.
Там където усещането не е способно към разчленяване, сетивния орган е устроен сравнително просто.
При окото и ухото има сложна сетивност породена от сложното устройство на анализатора.
Сечено приема идеята за диференциация на информацията, която постъпва чрез тях.
Той настоява сетивните органи да се делят на висши и низши, субективни и обективни/ низши­субективни, висши­обективни.
Именно обективността определя жизнения смисъл на висшите сетивни органи,
сложното им устройство и координираност.
Психологичен образ
Сеченов смята, че идеята за недостъпността до външния свят по отношение на човека се обосновава на факта, че много често се сравняват външните причини с низши ­ неразчленени усещания. Сходно подобие може да бъде дадено, като знание за индивида само, чрез висшите разчленени усещания, които са еквивалентни на външния свят и затова са обективни. Всеки индивид трябва да се стреми в своето развитие към опознаване на външния свят, чрез висшите разчленени усещания.
Сеченов настоява да се прави категорична разлика между усещанията и пространствените виждания. На ниво усещане да се разграничава светлина от тъмнина,
но когато в съдържанието на зрителното впечатление се включат видоизменения,
съответства на големината и формата на светлия източник ­ тогава имаме пространствено виждане.
Бехтерев и Павлов ­ руски физиолози и се насочват към изследване на сложната структура на рефлекса и изгражда методика.
Безусловен рефлекс ­ /БУР/­чрез безусловния рефлекс се осъществяват жизнено важни функции на организма. БУР­ консервативен рефлекс ­ не се променя в зависимост от средата.(например ­ дишането независимо в каква среда се намира не може по­дълго време да го подтискаме. БУР осигурява съществуването на организма.
Бехтерев ­ за изследване на условни рефлекси ­ разделя ги на два дразнителя ­
безусловен и условен ­ към него няма вродена реакция, съчетава се с безусловния дразнител случайно. Най­често условния дразнител е елемент от промяната на средата.
Павлов изследва светлината.
Бехтерев ­ изследва удара/убождане/болка ­ безусловен дразнител е съкращаване на мускула.
5

Павлов решава, че болката не дава точна картина за изследване. Той приема, че подаването на храна винаги се контролира, а отделянето на количество слюнка е постоянно. Постоянен фактор е слюнкоотделянето.
Условен дразнител е подаване на светлина. Избира го заради сложно устроения сетивен орган.
Условените рефлекси са по­мобилни, осигуряват приспособяване на организма към условията на средата, но когато тези условия изчезнат условния рефлекс се разрушава като ненужен. Условните рефлекси са изключително важни. Те са в основата на цялото многообразие на адаптивното поведение ­ изграждане на навици, динамичен стереотип. Динамичния стереотип ­ система от условни рефлекси използващи без изкл.
Разход на психична енергия, индивида да се справя с повтарящите се условия на средата.
Понятие динамичен ­ възможност за разрушаване на тази система и изграждане на нова система от рефлекси.
ВНД ­ висша нервна дейност.
И Бехтерев и Павлов доразвиват учението за условните рефлекси.
Пет компонентна структура на рефлекса:
1. сетивен орган
2. аферантен път
3. мозъчен център
4. еферантен път
5. органа, чрез който се извършва ответна реакция
Павлов казва, че като се извършва ответна реакция, отново се проверява дали реакцията съответства на изискванията на средата. Когато тя не съответства ­ средата може да се промени (обратна връзка).
Павлов е много близко до психологичния анализ, при формирането на понятието условен рефлекс е невъзможно и стига до изработване на понятие, което да обясни двете постоянно взаимодействащи си сфери ­ психологията и физиологията.
1.сигналност
2.подкрепа на действието
Сигналност ­ Павлов взаимодейства от Сеченов и го доразвива, като започва експериментални изследвания на механизма на заучаване. Според Павлов сигналността категорично се различава от дразнителя, защото освен активизиращи поведенчески характеристики, сигналността винаги има и информационна характеристика (характерен за нематериалния свят ­ външен тласък).
За органичния свят сигнала активира поведението, защото притежава информационна характеристика, т.е. информационни условия на средата, в която се намира индивида или за обекта, с който взаимодейства.
Само благодарение на информационната характеристика е възможна разл. на отделните условия на средата, оценката, като приемлив или неприемлив за индивида.
6

Това разграничава изразяваното действие на специфични и психични ресурси,
обуславящи поведението на индивида, в зависимост от получения сигнал.
Когато говорим за условни рефлекси, основно значение за тяхното изграждане и реализация има подкрепата чрез ф­р, от които зависи съществуването на организма.
Според Павлов чрез подкрепа един дразнител добива сигнално значение за организма, друг не.
Самото заучаване е точно затвърждаване на оценката за един сигнал като вреден,
друг като полезен. Експеримента може да контролира адаптивното поведение като подбира дразнителите като ги превръща в сигнали.
Павлов се доближава чрез сигнал до психичен образ като основна категория.
Не всеки сигнал е образ, но всеки образ е сигнал, защото носи информационна характеристика.
Условен дразнител придобива сигнална форма чрез съчетание с безусловния дразнител.
Създаденият от Павлов експериментален модел за изследване на условния рефлекс налага известни ограничения върху изследване на цялостното поведение,
защото Павлов налага като основни единици на поведението и представлява цялостно поведение като п­с на изграждане и развитие на подхода условен рефлекс.Така от неговия анализ се изключват основополагащи категории в психологията като потребност, мотив и цел.
ВИЛХЕЛМ ВУНД Баща на Психологията
Вунд определя предмета, задачите, основните методи на изследване;
1.Формулира категориалния апарат на Психологията
2.Инстуционална защита на Психологията като самостоятелна наука
3.Преподавателска дейност
Вунд развива школа, в която се обучават всички известни имена от началото на
20 век.
Вунд е роден в Манхайм, в семейство на пастор. Следва медицина в Тюбинген,
после в Хайделберг. Отказва се от лекарска практика. Заминава за Берлин при Йохан
Мюлер ­ прави експериментални изследвания.През 1856 г. в Хайд защитава докторска дисертация ­ става преподавател по физиология; става асистент на Хелмхолц ­ води практикуми.
Вунд и Хелмхолц работят дълго, но никога не се сближават, защото научните им възгледи са крайно противоположни. Вунд се увлича от идеалистическа философия.
В изследванията си Вунд открива влиянието на специфични фактори и започва да проявява задълбочен интерес към психологията. През 1858 г. издава книгата “Учение за мускулни движения”. В периода 1858/62 г. ­ втора книга “Материя към теорията за сетивните възприятия”. В книгите му присъстват модерните теми за физиологичното дразнение и усещане. През 1862 г. прави курс лекции в Хайделберг “Психологията от гледна точка на естествознанието”. Опитва се да заяви близост между двете области.
През 1863 г. издава най­известната си книга “Лекции за душата на човека и животните”.
В нея Вунд наблюдава своята психологична програма, като говори за двата вида
7

Психология ­ експериментална и културно­историческа. Развива експерименталната психология от една страна, от друга натрупва материали за народопсихологията на немския народ. 1873/74 г. издава книгата “Основи на физиологичната психология” ­
основополагаща за развитието на експерименталната психология дълги години. 1875 г. ­
става професор по философия в Лайпциг. Организира в Лайпциг лаборатория по психология ­ първа в света такава лаборатория по експериментална психология /1879 г./
­ скоро лабораторията става институт, към който се насочват всички млади хора, който се интересуват от експериментални изследвания на психичното. Създава се изключително мощна школа по Психология;/ученици на Вунд са Фроид, Кетел, Джеймс,
Лазурски, има и българи проф. Шишманов, д­р Кръстев ­ написва първия учебник по
Психология в България; проф. Петър Койков ­ създава първата лаборатория по
Психология на Балканите.
Вунд вижда необходимост от печатен орган, който да публикува научните доклади и Психологията да получи публичност пред цялата научна област. През 1881 г.
създава списание “Философски изследвания” а по­късно го преименува “Психологични изследвания” ­ първото Психологично списание. Там се публикуват предимно трудове на сътрудниците му и негови собствени ­ той е бил много продуктивен.
Увлича се от научни изследвания.
Изследванията на школата на Вунд се групират около няколко направления:
1.Анализ, изследвания на усещанията и възприятията
2.Психофизика
3.Изучаване времето на реакция
По­късно включва още направления.
4.Асоциациите
5.Чувствата
Основен метод ­ интроспекцията /самонаблюдение/ ­ въпреки, че е обективист смята, че тези особени фактори не могат да се изследват само чрез методики на физиологията и биологията. За самонаблюдението е необходимо специално обучение;
тренировка.
Детерминиране на предмета
Вунд казва, че човек се свързва с околния свят, като изгражда сетивната мозайка и тя е материята, от която се изгражда съзнанието. Съзнанието е принципно различно от всичко външно и материално и следователно психичното се детерминира само по своята същност (психичното се детерминира от психичното).
Предмет на Психологията ­ Уникален предмет: Непосредствен опит на човека,
възможен за изучаване чрез интроспекция.
Има три групи явления, които трябва да са предмет на изследване:
1.Психологични процеси
2.Психологични преживявания
3.Психологични черти на личността
Психологичните процеси ­ включват усещане, възприятие, воля, памет, мислене,
въображение
8

Психологични преживявания ­ афекти, емоции, чувства
Психологични черти на личността ­ потребности, нужди, интереси, способности,
характер темперамент
Вунд навсякъде подчертава, че за да се развият трите явления огромна роля има волята (тя е причината за протичане на някои психологични процеси) ­ обвиняват го във волунтаризъм.
Вунт формулира три принципа
1.
Принцип за Закономерности в психологията ­ привържениците на атомиското схващане за психологията ­ цялото се изгражда от елементи и свойства на цялото могат да се изведат чрез анализ на свойствата на елементите. Винаги елементите се намират в закономерност.
2.
Принцип за Психологично взаимодействие ­ психологичните единици образуват структурата на психологията ­ винаги са във взаимодействие и образуват по­
сложни явления.
3.
Принцип за хетерогенния характер на волята ­ волята се разглежда не като самостоятелен процес, а като задължително съставна във всички процеси. (затова критикуват Вунд)
Вунд защитава правото на Психологията да е самостоятелна наука в битка с физиологията и философията.
Вунд е ярка личност, води изключителна борба за изграждане на институцията ­
разчупва границите в консервативна Германия.
ШКОЛА НА ЕДУАРД ТИТЧНЪР / Структурализъм /
ПСИХОЛОГИЯТА ОТ НАЧАЛОТО НА 20 ВЕК. – ПАРАДИГМА,
КАТЕГОРИИ, ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ПРОГРАМИ, ОБЩО И РАЗЛИЧНО.
ШКОЛА НА ЕДУАРД ТИТЧНЪР / Структурализъм /
Титчнър е роден в Англия, следва философия в Оксфорд, работи четири години като преподавател по физиология. Титчнър активно е привлечен от психологията,
опитва се да осъществява психологични изследвания в Англия, разбира че през 90­те години на 19 век тези изследвани не са приети в Англия и заминава за Лайпциг. Работи две години при Вунд – един от най­верните му ученици. Връща се в Англия и се опитва да развие експерименталната психология, но се сблъсква с общественото недоверие и заминава за Америка. Приет е за асистент в Колумбийския университет и там работи 35
години, получава професура и привлича много ученици /последователи.
1901 – 1905 г. Титчнър подготвя книгата си “Експериментална психология”,
която го представя като един от най­силните имена в психологията по онова време.
Титчнър представя пред научната психология задачата изследване на съзнанието.
И задачата на психологията според структуралистите е именно търсене на взаимовръзките между отделните елементи ­ да се определи цялото.
9

Титчнър подчертава, че пред всяка наука, за да бъде полезна, трябва да стоят въпросите кое?, как?, защо? ­ Кое?­ позволява определяне елементите на структурата,
разглеждане комбинации на тези елементи, постига обобщена информация. ­ Защо? ­
причинната структура на взаимодействието.
Титчнър казва, че психологията трябва да открие всички елементи, изграждащи структурата. дори и най­малките и да проследи повторението в техните комбинации.
Титчнър през 1909 г. издава учебник по “Психология”. На въпроса „защо?”,
психологът отговаря като обяснява психологичните процеси чрез термините на паралелните процеси в нервната система. В този учебник Титчнър възпроизвежда
Вундовската програма, макар че звучи остаряла като анахронизъм.
Според Титчнър индивидуалния опит зависи от изградилия го субект.
Психологията е наука за натрупания опит, но елементите по структура на опита трябва да имат привлекателност за притежаващия ги човек.
Непосредствения опит може да се осмисли единствено чрез интроспекция, като за Титчнър интроспекцията е коренно различна. Той издига интроспекцията в култ и дори създава обучаваща програма.
Титчнър казва, че съзнанието има структура, скрита зад видимите прояви на субекта. И за да разкрие структурата на съзнанието, тренирания субект трябва да преодолява т.н. грешки на стимула, които се изразяват в сливане на психологичния процес с външния обект, който го е предизвикал. Знанието за външния свят изтласква и подтиска материята на съзнанието. То не присъства във видимите форми на проявата в словесните формули, които използва.
Грешка ­ разпокъсва взаимодействието индивид ­ среда.
Титчнър казва, че в психологията материята се различават три елемента7 1.Усещане ­ като най­елементарен психологичен процес, който притежава интензивност,
отчетливост и продължителност; 2. Образът; 3. Чувството.
Титчнър не допуска съществуването на надграждащи системи на тези три елемента и когато психолози от Нюрбурската школа излизат с твърдението, че към сетивните елементи трябва да се включи четвърти ­ 4. Чистата мисъл ­ не съдържаща сетивни образи.
Титчнър яростно се съпротивлява и създава контекстова теория на значението ­
ако този контекст се разглежда като цяло, то значението заложено в същността на обектите и съществуващо независима от образните части на контекста. Представата за кой да е обект се изгражда като съвкупност от сетивни елементи, голяма част от тях могат да напуснат съзнанието, в тях остава само сетивната същност на обекта изразена чрез значението му.
ВЮРЦБУРГСКА ШКОЛА
Проф. Ослуалд Кюлпе ­ ученик на Вунд, роден в Латвия. Занимава се с философия и физиология. Става асистент на Вунд. Един от най активните привърженици на психологичната програма на Вунд. Става професор във Вюрцбург.
Организира лаборатория по експериментална психология. През 1883 г. издава книга
10

“Очерк по Психология” ­ излага идеи близки до Вунд, но по­късно ги ревизира.
Експериментите в лабораторията му са оценени като едно от най­значимите събития в психологията в началото на 20 век.
Кюлпе изследва прага на чувствителност, време на реакция, асоциативен експеримент. Прави промени в инструкциите на изследваните лица ­ трябва не само да определи нещо /например реакцията между тежестта на два предмета/, но и да опише какви процеси протичат в него преди да изгради крайно съждение. Това променя насочеността на изследователския анализ.
При Кюлпе ­ насочване към интелектуалните процеси, вместо изграждане на възприятни образи. Търси се ефекта от действието, а не самото действие. Промени в инструкциите пренася акцента от ефекта към изследване структурата на самото действие. Изследваното лице трябва да направи обектна интроспекция в процеса на изграждане на самото действие довеждащо до някакъв резултат. Кюлпе усложнява все повече задачите, като ги доближава до формулата логични задачи.
Първите опити да се анализира самото действие не са много успешни, защото изследва лица и при най ­ силна концентрация успяват да отчетат само неясни състояния, които с нищо не напомнят сетивните образи. А именно сетивните образи изграждат съзнанието, така Кюлпе стига до извода, че съзнанието притежава както сетивни, така и несетивни компоненти, а вземането на решение е особен процес, който по скоро е свързан с несетивни компоненти. Експерименталния модел вече не включва само двата компонента: 1.дразнител, който въздейства върху изследваното лице и
2.ответна реакция, включва 3­та променлива състоянието, в което се намира изследваното лице преди възприемане на дразнителя. Появява се термина нагласа на съзнанието, което обяснява факта, че на съзнанието е присъщо пренастройване и спрямо дразнителя и спрямо типа ответна реакция.
Спрямо Кюлпе нагласата трябва да се изследва интроспективно. Действието на нагласите е ретроспективно, т.е влиянието на нагласата се проявява видимо едва след като се изпълни задачата.
Кюлпе нарича основния си изследователски метод систематична експериментална ретроспекция. Метода е систематичен, защото изпълняването на задачи се развива на интервали, контролира се с хроноскоп (специален уред) с цел да се открие структурата на интервала.
Кюлпе пръв в началото на 20век говори за нагласата.
Задачите са с чисто логически характер и различните варианти на експеримента показват, че в подготвителния етап, когато изследваното лице получава инструкции, в него възниква нагласа, насоченост към определено разрешение на задачите.
Преди възприемането на дразнителя именно нагласата регулира развитието на процеса на решаване на задачата, но тя остава скрита за човека, които изпитва нейното действие, т.е. тя не се осъзнава.
Фактора на сетивните органи или не се осъзнава от човека, не се забелязва от него, или не играе същата роля.
11

Нагласата е консервативна. Тя се осмисля при крайна криза, много бавно.
Нагласата често определя начина за решаване на задачата.
Школата на Кюлпе приема, че асоциацията се подчинява на същността на самите задачи и затова се казва, че задачата има детерминираща сила за процеса на мисленето.
Дефиниция на процеса мислене ­ процес на разрешаване на задачи с различна сложност.
В изследванията си Кюлпе въвежда нови променливи:
1.
Нагласа ­ /мотивация, умение/, възникнали при приемане на задачите от изследваното лице.
2.
Самата задача /целта/
3.
Процес на търсене на отговор, т.е. операциите, които изграждат този процес, и които често носят емоционална окраска.
4.
Мисловни образи ­ несетивни компоненти в съзнанието.
С тази схема Кюлпе се противопоставя на традицията за онова време за процеса мислене, който се поражда при действието на външен дразнител и се изразява като изграждане на асоциативни мрежи с пресечни точки сетивните образи.
ФУНКЦИОНАЛИЗЪМ
Причина за възникването му е критичния интерес на взаимодействието между науката и социалната практика. Силно направление в американската психология.
Американските психолози се насочват към изучаване на поведението, затова са толкова чувствителни към практиката ­ нарастване на производителността, изостряне на конкуренцията на различни нива, и така се създава култ предприемчивостта и практицизма.
Основна задача е да се изследва как индивида се приспособява към средата,
посредством психични функции и да се открие най­ефикасния начин на приспособяване.
Основоположник на функционализма е
Уилям Джеймс (баща на Американската психология). Роден 1842 г. в Ню Йорк, в богато семейство. Баща му има влияние в политиката. Теорията му е много противоречива поради противоречия в детството му.
През 1867г. слуша лекции по физиология, които тълкуват възможната близост до психологията и стига до извода за сформиране на нова наука, която трябва да намери място в Америка и да влияе на другите утвърдени вече научни системи.
Владее френски и немски език и почва да общува с психолози от групата на Вунд.
Познава трудовете на Хелмхолц, изучава книгата “Елементи на физиката”. Категорично решава, че психичното обоснование трябва да бъде еволюционно­биологическото. Пет години по­късно той става преподавател по анатомия и физиология в Харвард и малко по­късно чете лекции за „Отношението между психологията и физиологията”. Работи в
Харвард и през 1898 г. издава най­значимия си труд “Основи на Психологията” и дефинира предмета на психологията като наука за Менталните явления, т.е. тя е една естествена наука, която изучава условията за възникване на психичните явления.
12

След смъртта му възниква спора дали е имал предвид нервната структура на съзнанието или нервното устройство.
Джеймс се обявява за прагматик, а през 1870 г. членува в клуба на Пиърсън ­
един от най­известните интелектуалци в Америка. Концепцията на клуба е, че всичко което изгражда представите на образите при човек не се свежда само до съзнанието а винаги включва и функциите на съзнанието което се свързва с реалността. За да се изучи съзнанието трябва да се изучават функциите. Там работят много психолози, философи.
Оригиналната идея на Джеймс се заражда в следствие на промяната в някаква анатомична система ­ теорията за емоцията. Външния дразнител предизвиква в организма изменения наречени ­ пертурбации, които се преживяват от субекта като емоционални състояния.
Грешката ­ търсейки подбудителната сила ­ възникване на причината за емоцията, той се ограничава в телесността и обявява емоцията като явление, нямащо нищо общо с мотивацията, а тя е основна категория в психологията. Джеймс се интересува по­скоро от категорията действие, отколкото от категорията мотив.
Действието на заинтересования субект е проблема, който насочва научния интерес на Джеймс, т.е. при нежелани емоции човек може да ги подтисне като извършва видими /външни действия характерни за емоция с противоположен /обратен знак/.
Джеймс ревизира идеята на Вунд за атомарния състав на психиката и се обявява срещу класификацията на психичните свойства и качества на личността. За Джеймс не е възможно психичния живот на човек да бъде така точно класифициран и няма точна подредба между различните процеси и тяхната сложност. За него съзнанието представлява психичен поток.
Човек възпроизвежда своите усещания и възприятия като елемент на индивидуалното му състояние, но свързващи се в постоянно променящи се комбинации и те са в непрекъсната динамика. Според Джеймс човек не може да преживее в буквалния смисъл два пъти един и същ психичен процес /еднакво състояние/.
Тази непрекъсната динамика се проявява в човешкото поведение и в психичните функции, чрез които съзнанието се свързва със света. Той стига по­далеч и определя два потока в съзнанието: 1.Уравновесен спокоен ­ относително неподвижен, този поток позволява на индивида да добави знания и да ги съхранява. 2.Поток с изключително силна динамика, Джеймс го определя като поток на летене, свързан е с идеите на индивида ­ възгледите, моралните основания с всички сложни психически състояния.
За втория поток върхово движение и стабилитет не е възможен и неподвижността е недопустима характеристика.
Издига като основа постулата за “Индивидуалните способности на съзнанието”.
Със своята теория той показва, че човешката част на психиката е непостижима за изследване защото е в движение /динамика.
Учението на Джеймс ­ АЗ ­ цялата сфера на самосъзнанието, самооценката на
Аз­а, изразява целия вътрешен свят на човека, в който Аз­а е винаги активен, винаги в динамика, една силна проява на тази динамика е емоционалното поведение.
13

Към 30 годишна възраст Джеймс говори за активно приспособяване на индивида към средата, в която живее и активността на АЗ е свързана с биологичната природа на всеки индивид.
Джеймс отнася съзнанието не само към адаптивното действие, но и към структурата на личността, която формира. За него личността е всичко, което човек счита за свое.
Той описва четири форми на АЗ:
1.
Материалното АЗ ­ телесността, дрехи имущество и т.н.
2.
Социалното Аз ­ определя всичко което се отнася до лични претенции,
дружба, другарство, постоянно желание да се получи положителна оценка от другите.
3.
Духовното АЗ ­ включва процеса на съзнанието и психичните способности.
4.
Лично /чисто АЗ ­ чувство за идентичност ­ лична идентичност самооценка.
Социалното АЗ ­ развива идеята за постоянно участие в социалните отношения.
Той подчертава, че човек не може да развива характеристиките на съзнанието, ако не общува със себеподобни. Самотата разрушава Аз­а.
Социалното АЗ пряко зависи от съзнанието от страна на индивида и от реакциите на другите спрямо него.
И съответно, всеки човек носи няколко социални Аз­а в себе си, които съответстват на мнението на различните групи, към които се стреми и цени.
Постепенно Джеймс стига до проблема за оценяване на самите себе си, търси факторите, които определят чувство на удовлетвореност и неудовлетвореност от живота.
В началото на 20 век в Джеймс започват колебания и насочване към мистицизъм.
През 1904 г. написва статията “Съществува ли съзнание”. Колебае се между двата постулата: 1. Че съзнанието в своето съществуване постоянно се съотнася с реалния свят; 2. Че съзнанието се появява не толкова в елементарното приспособително поведение, колкото в мислите, чувствата, поведение, идеи и т. н.
Те го водят до ревизия на класификацията на личността /личното АЗ.
Джеймс казва, че социалния АЗ има две форми: 1.емпирична ­ реална форма;
2.особено потенциално социално АЗ което се реализира само в сферата на идеалния свят на духовността, чрез общуване или с Бог или абсолютния разум.
Следователно всяко социално АЗ трябва да се стреми към усъвършенстването на този потенциал на духовната форма, чрез общуване с абсолютния разум.
Типичен предмет на неговия научен интерес е високо развитата личност постигнала присъствие в идеалния свят, чрез усъвършенстване на своята духовност.
Джеймс се определя като Екзистенлист ­ затваряне и самоосъвършенстване.
ЧИКАГСКАТА ШКОЛА
14

Джон Дюи ­ основател на Функционализма /практицизма(?), не е психолог по образование.
През 1886г. издава труд наречен “Психология” и става първия американски учебник по този предмет.
Дюи постига влияние в научните кръгове през 1896г. със статията “Понятие за рефлекторния акт в психологията”.
Предмет на психологията според Дюи е организма като цяло с неговата непрекъсваща адаптивна активност, съзнанието е един от елементите на тази активност,
то възниква когато има разрив между организма и среда и организмът за да съхрани живота си се стреми да се приспособи към новите условия.
През 1894г. е поканен в Чикагския университет и под въздействието на психолози членуващи в клуба на Пиърсън се увлича по функционализма.
С много активна преподавателска дейност привлича много студенти към идеите си /съмишленици.
Възгледите на функционализма за първи път е изложена в статия 1906 г. от
Джеймс Енджъл пише, че функционалната психология се създава като учение за психичните операции /ситуации като противоположност на структурализма. Операциите играят роля на посредник.
Главната функция на съзнанието е акомодация към новото. Организма действа като психо­физическо цяло затова психологията не трябва да се ограничава само в изучаване на съзнанието, но да се насочи в изследване на разнообразните връзки на индивида. От тук произтича необходимостта от сближаване /зависимост на психологията с други научни области ­ неврология, социология, педагогика,
антропология.
Карди Кер – 1925 г. издава своя книга “Психология”. Там той дефинира предмета на психологията по­общо ­ предмета на психическата дейност включва появата на всички процеси и явления, като дейност; мислене, памет, воля и т.н.
Психичната дейност (воля) се изгражда в придобиване, съхраняване, организация и оценка на опита и неговото по­нататъшно използване за управление на поведението.
Като изследователски методи се използват интроспекцията и обективното поведение, те дефинират експеримента като контролирано движение /поведение.
Продукти на дейността ­ езика и изкуството.
Чикагската школа не постига качествено нови открития, но нейната дейност е методологическо обоснована на функционализма и мощна образователна програма.
В Чикагския университет почти ежедневно се провеждат имперични изследвания и учените успешно разрешават такива проблеми – психодиагностика.
КОЛУМБИЙСКАТА ШКОЛА
Робърт Удуърт ­ трудове “Динамична психология” – 1918 г. и “Динамика на поведението” – 1958 г. Той порицава психологическите школи, които претендират за монопол на психологията. За него психологията е теоретична система.
Екликтика ­ сбор смесица
15

В Америка се работи с формулата символ реакция /SR/ Удуърт разширява формулата символ организъм реакция /SOR/. За него това е нова променлива в изследването и тя се изразява в изследване механизмите на поведение, отделно от мотивацията.
Според Удуърт самите механизми на поведението задължително съдържат две звена: 1.предварително представено от нагласите; 2.консуматорно ­ в него присъства завършваща реакция, благодарение на която се постига целта.
Той казва, че мотива активира механизма на поведението, но когато потребностите на организма са задоволени, прилагането му може да придобие мотивационна сила.
Следователно това, което е средство се превръща в цел.
Функционализмът ­ това направление се стреми към изучаване на всички психически процеси и явления съобразно техния приспособителен характер. Това изисква да се определи поведението към условията на средата от една страна, а от друга към потребностите на организма. С тълкуването на психиката съобразно биологичния модел, функционализмът се противопоставя и срещу атомистите и структуралистите.
Функционалистите винаги разглеждат действието от гледна точка на разрешаване на жизнено важни за индивида проблеми и ситуации. Функционализмът предопределя развитието на Американската психология и до ден днешен.
БИХЕЙВИОРИЗЪМ
Бихейвър ­ поведение
Направление, обозначаващо Американската психология през 20 век. Радикално преобразува представите на психологията. Предмет става поведението ­ стимул реакция
/SR/.
Едуарт Торндайк ­ Той няма висше образование. Интересува се от психологични експерименти от книгите на Джеймс.
Привлича вниманието на Джеймс с желание да прави психологични изследвания.
Джеймс го привлича в лабораторията в Харвард и се заема с експерименти с животни (с пилета при подаване на различни стимули). Налага му се да напусне Харвард и е приет на работа в групата на Кетел в Коломбийския университет. Продължава експериментите с животни. Освен с пилета, той започва работа и с кучета и котки. Създава постоянна постановка “Проблемна кутия”: входа е свободен, но на изхода трябва да преведе в действие някакво устройство, за да стигне до целта. Поведението на животните е еднотипно. В началото извършват множество хаотични движения ­ те са безполезни движения в кутията, в даден момент едно от хаотичните движения става удачно. При следващите опити започват да намалява броя на безполезните движения и животното за кратко време открива изхода и накрая действа безпогрешно­ постижения в зоопсихологията.
В хода на опитите Торндайк представя графично чрез крива заучаването
/координатна система, където на абсцисата се отбелязва броя на повторенията, а на ординатата загубеното време в минути/ тя дава основание на Торндайк да направи
16

извода, че животното действа хаотично по метода проба ­ грешка и случайно постига успех, и този успех се включва в опита и така поведението става координирано.
Торндайк написва докторска дисертация през 1898г. “Интелекта при животните”.Той подбира своите ръководители.
Дефиниция ­ Интелектуален акт ­ разрешаване на проблем, постигнато не чрез съзерцание, а чрез активни действия на индивида, благодарение на които се постига най­
добра координация със средата. Естествен подбор на полезни действия на индивида,
който е различен от подбора на еволюцията и се подчинява на няколко закона:
1.Упражнението ­ при други равни условия реакцията на ситуацията се свързва със самата ситуация правопропорционално на чистотата на повторенията на връзките и на тяхната сила; 2.Готовността ­ упражненията променят готовността на организма към провеждане на нервни импулси; 3.Асоциативния скок ­ едновременно действие на няколко дразнителя, един от тях предизвиква реакция и други дразнители придобиват способността да развиват подобна реакция.
Те са съществували и преди Торндайк и са отбелязани в асоциативната психология. Но Торндайк пренася акцента, асоциативните връзки вътре в нервната система между връзките организъм ­ среда.
Торндайк налага нов вид детерминизъм ­ биопсихичен детерминизъм, който създава четвърти закон: 4.Ефекта ­ ефекта от даден двигателен акт изразяващ се в даден акт успеха се включва между причините за изграждане на самото движение.
Първите три закона за естествения подбор са:
1.Закон за упражнението – при други равни условия, реакцията спрямо ситуацията се свързва със самата ситуация пропорционално на чистотата на повторенията, на връзките и тяхната сила.
2.Закон за готовността – упражненията променят готовността на организма към провеждане на нервни импулси
3.Закон за асоциативния скок – при едновременно действие н дразнители, ако един от тях предизвика реакция то и другите дразнители придобиват способността да предизвикват същите реакции.
Именно ефекта помага на организма при сходни условия да реализира адаптивно поведение.
Бихейвиористите високо оценяват теорията на Павлов но самия вариант чрез изграждане на условни рефлекси за бихейвиористите е нужно доказателство, че предмет на психологията трябва да бъде поведението.
Джон Уотсън разработва бихейвиориската парадигма ­ категорично обявява психологията като наука за адаптивното поведение към света в който живеем.
Поведението е единствен предмет на психологията на Уотсън, то е възможно за обективно наблюдение.
Уотсън отхвърля интроспекцията и стига до крайния извод, че конкретните елементи на съзнанието не могат да бъдат пряко изучавани.
За Уотсън поведението е изградено от мускулни и секреторни реакции детерминирани от външни стимули. Подчертава, че анализа на поведението трябва да
17

бъде строго обективен и да се ограничи като при други науки само с това до външно наблюдение.
Уотсън казва, че всички психологични понятия трябва да се преведат на бихейвиориски език с формулата стимул реакция /SR/.
През 1914 г. издава книгата “Увод в сравнителната психология” където представя своя опит да преведе на бихейвиориски език. Книгата става популярна в научните среди. В 1915 г. Уотсън е избран за президент на Американската психологична асоциация на 37 годишна възраст.
Върху научните възгледи на бихейвиористие силно влияние оказва учението на
Павлов и Бехтерев, макар че Уотсън и неговите последователи в изследванията се отдалечават от физиологичния механизъм на поведението.
Основната характеристика на бихейвиоризма е антифизиологизма и отрича ролята на психологичния образ при регулация на поведението.
Уотсън през първата световна война постъпва във военовъздушните сили и след уволняването си започва да изследва емоционалното състояние ­ опити с хора.
Поведението на всички живи същества се подчинява на едни и същи закони, така човек да се представи стимулира активната структура
Отрича идеята на Джеймс за емоцията. За Уотсън емоцията е вътрешно субективно състояние, което има вътрешен израз. Именно външния вид може да се изследва и щом има възможност за изследване може да се контролира поведението.
Уосън решава да изследва страха ­ приемайки, че страха е основна емоция.
Прави опити, като избира един неутрален дразнител и променлива на дразнителя.
Работи основно с деца ­ избира животно /заек/ променлива е поведението на детето.
Изследва как неутралния дразнител при определени условия може да предизвика дори страх.
Уотсън разкрива в своите изследвания, че неутралния дразнител може да се превърне в причина на силно емоционално преживяване, трайно вграждащо се в поведението на индивида. Независимо от възрастта на детето когато се изгражда страха,
този страх се преобразува във фобия, фобията се тълкува като заболяване. За Уотсън единствения начин да се преодолеят страховете е изграждане на емоция с противоположна емоция /емоция с обратен знак/.
Оказва се че традиционните начини за справяне със страха /уговорки, обяснения,
демонстрация на положителна емоция от друг човек са неефективни. Затова Уотсън решава да избере нетрадиционен път ­ животното предизвикало страха е представено пред детето в спокойно състояние, когато му се дава вкусна храна ­ експериментатора намалява разстоянието между детето и животното, и накрая детето заинтересувано от това което става може да вземе животното в ръце.
Силните емоции присъстващи в поведението на възрастни хора дори фобията възникват в детска възраст, в следствие на условно­рефлекторни връзки между дразнител и афект.
18

Условно­рефлекторните връзки са трайни ­ без участието на емоционално преживяване не само се запомня, но може да премине, като нагласа в индивида. Уотсън излага тези възгледи в книга “Психологията от гледна точка на Бихейвиоризма” ­1919г.
Уотсън през 1920 г. прекъсва научната си кариера по лични причини и започва да се занимава с рекламен бизнес.
През 1925 г. издава книга “Бихейвиоризъм” и чете лекции, но не се занимава с научна дейност. Присъства много мощно в рекламния бизнес и през 1945г. е президент на рекламна фирма. Завършва кариерата си като бизнесмен.
Опитва се да създаде и създава програма за преустройство на обществото съобразно Бихейвиориските закони. Убеден е, че не само индивидуалното поведение но и на група хора може да се контролира чрез контрол на дразнителите подавани към тях.
Реално Уотсън о отрича както ролята на наследствеността, така и ролята на личните нагласи, убеждения, интереси, цялото многообразие на съзнанието.
На пръв поглед приема идеята чрез контролирано въздействие върху индивида или групата, може да се изгражда социално приемливо поведение /изглежда съблазнително/. Но опасността в този възглед се крие в тълкуването на поведението само от поредица на двигателни актове, то се разглежда прекалено елементарно и от него се изключват мотивационните фактори.
Реално Бихейвиористите се доближават до идеята за машинообразно поведение,
водени от желанието за крайно обективен анализ. Тази тяхна идея в социално практичен план става разрушителна.
ГЕЩАЛТ ПСИХОЛОГИЯ
Гещалт ­ конфигуративна структура
Понятие във физиката, с което се обозначават формите, които са цялостни и изграждат т.н. физично поле. Елементите на физичното поле са взаимосвързани и формата на различните елементи може да се определи чрез формата на цялостната структура, но обратния път е невъзможен. Психолозите са предизвикани да приемат идеите /формата на Гещалтите/ като път на противопоставяне на Атомиския път в
Психологията. Лидер е Макс Вертхаймер, който въвежда понятието
Гещалт в психологията. Дефиниция ­ Това е цялост, чието поведение не се детерминира от поведението на отделните му елементи, но отделните частни процеси се детерминират от природата на цялото. Той въвежда понятията: ­ цялостност, тоталност, организация,
разчленена структура, които за него представляват характера на Гещалта, чрез тях
Вертхаймер се противопоставя на Атомистите. Цел на Гещалт психологията е изследване и анализ на съществуващи в съзнанието образи в структурата, т. е. Гещалти.
Той тръгва към изследване на зрителното възприятие и възприятие на движението и е откривателя на ФИ­ФЕНОМЕНА /кино, анимация/ ­ със специални за онова време уреди ­ тахистоскоп стротископ /прадядото на шрайпроектора/. Представя пред изследваните лица дразнители: ­ две прави или криви линии с различна скорост. Той отчита, че когато интервала е относително голям изследваното лице възприема дразнителите като подавани последователно, а когато интервала е много малък, лицето
19

възприема дразнителите като представени едновременно /изцяло. При интервал 60 мили секунди при лицето се изгражда впечатление за движение. Ако е над 60 мили секунди изследваното лице изгражда впечатлени за движение но в съзнанието си осмисля, че движението е нереално ­ това е фи­феномена. От началото на 20 век до сега този феномен се използва в масовите комуникации.
Осмислянето на възприятието ­ движение т.н. чисто движение за Вертхаймер е силния довод срещу тезата на Атомистите за изграждане на цялостна картина от възприятия /усещане в индивида.
Вертхаймер открива фи­феномена но друг автор го описва в публикации ­ Кьолер
– 1920 г. издава книгата “Физическите Гещалти в покои и в стационарно състояние”.
Гещалтите се стремят да направят психологически анализ по подобие на физико­
математическия с цел на максимална обективност, защото Кьолер отхвърля апостолата за физичното поле, а говори за психично поле изградено от цялостни динамични структури Гещалтите. Опитва се да разбере тяхната материална структура.
Изследва се структурата /физиологията на мозъка, чрез физико­математични понятия и стига до невъзможността да съществува самия психичен свят на човека.
Търси обяснение за взаимодействие между материалното и психичното чрез принципа на изоморфизъм ­ който означава ­ елементите и свойствата на една система могат еднозначно да съответства на елементите и свойствата на друга система т.е. елементите и свойствата на физиологичните процеси изоморфно съответстват на психичните процеси.
Според Кьолер съзнанието запазва своята относителна самостоятелност, като в същото време носи в себе си съответстваща материална структура.
Заложена е основна грешка, материалната структура и психологичната структура стават паралелни, т.е. взаимовръзката и взаимодовода се изключват от анализа.
Вертхаймер и Кьолер обясняват причината за зараждане на психичните Гещалти като разположени в сферата на съществуване на самите Гещалти. Това може да е валидно за физичните полета Гещалти но е неприложимо към психологичния анализ. Гещалтите се колебаят как да изразят своята идея, описване на законите на които се подчинява действието на психологични Гещалти.
На ниво възприятия, анализът е много точен ­ възприятие, константност.
Гещалтите формират законите: законите за константност, цялостност, фигура и фон,
транспозицията (да допълва с нова информация за цялостност). Те ги обясняват с целостта и съществуващата динамика на структурите на Гещалта. Те действат върху цялата съзнателна система, което днес се оценява като грешка.
Когато анализът се отнася към възприятието теоретичните постулати са верни,
но когато анализът тълкува по­сложни процеси /мислене/ тогава законите не позволяват сериозен научен анализ.
Вертхаймер се съблазнява да изследва продуктивното мислене (творческо) чрез анализ на Гещалтите. За него характерна особеност на продуктивното мислене е елементарно преобразуване на опознавателни Гещалти. Продължава своя анализ на продуктивното мислене като изследва обучението на деца в училище и твърди, че
20

нормално логичните принципи, на които се изгражда образователната програма унищожава възможностите за творчество в децата. Според него изграждане на навик за обработка на информацията винаги влияе отрицателно върху изграждането на продуктивно решение.
Според Вертхаймер умствените операции /задачи са различни от логическите,
умствените се изграждат чрез термини, реорганизация, групиране, центриране.
Вертхаимер се опитва да изследва отделните страни на интелектуална дейност,
но отричайки мястото на нормална логика в анализа, не успява да открие причинната обоснованост на акта. Творческото мислене е винаги на база дълъг опит.
Кьолер разглежда интелекта като поведение насочено към решаване на задачи с всякакъв характер. Интелектуалната дейност като начин за решаване на задачи.
Кьолер провежда изследване с човекоподобни маймуни, станали класически в зоопсихологията. Той създава ситуация, в която маймуната, за да достигне целта трябва да измине обходен път, т.е. да използва допълнителни действия. Използват се допълнителни елементи от околната среда (кубове, пръчки), които добиват значение за животното само във връзка за решаване на задачата. Откриване на тяхната роля в средата, животното без грешка намира вярното решение. Кьолер обяснява верните действия на животното, че възприятието придобива нова структура като средство за решаване на проблема.
Инсайт /догатка, еврика/ за Гещалтите означава преход от една опознавателна структура към друга нова опознавателна структура. Първо е разбирането на същността на задачата на Гещалт е промяната в образното поле. Вторично е двигателното приспособление. Преустройство на изпълнителното звено на действие.
Следователно за тях адаптацията на индивида към средата е възможна само при съществуване на образни Гещалти, които осигуряват приспособяването на организма.
Интереса на Гещалтите към същността на процеса мислене играе положителна роля в границите на цялата психология.
Изследване на интелектуалния процес става една от тематиките на психологията.
Но грешката, която допуска Гещалт психологията, че тя се отнася /обявява срещу динамиката на процеса мислене с вътрешен фактор /Аз­а/ на индивида. Реално в психологията собственото АЗ много често влияе върху сложните форми на интелектуалната дейност която оказва влияние при оценяване целите на индивида.
ФРОЙД ­ психоанализа
Фройдизъм и категорията мотивация
Роден през 1856 г. в Моравия в семейство на дребен търговец. Фройд постъпва в медицински институт във Виена и докато е студент е активен сътрудник на физиолога
Бюке директор на Виенския физиологичен институт.
Стремеж към краен детерминизъм ­ максимално прилагане на съхранение на енергията ­ Организма може да се представи енергетична система , функционална по специфични закони и възможна за обективно изследване чрез методите на физиката и химията.
21

През 1881 г. Фройд защитава докторска дисертация по медицина но не гради академична кариера. Насочва се към практиката на лекар. Започва да се занимава с психиатрия и до края на живота си като, учен, умира 1939г.
Фройд работи като психиатър и се интересува от психология ­ за да обясни хистерията, психичното състояние и т.н.
През 1895 г. издава първата си книга “Проект за научна психология” ­ говори за наложената реформа в психологията ­ търсене на количествени показатели за психологията, явления, психични процеси ­ изграждане на техния анализ чрез количествени понятия.
Целта на психологията е да се представят психичните процеси в количествено определяеми състояния на специфични материални частици. През 1895 г. тази теория звучи революционно.
Проектът на Фройд е първия опит за общи теоретически заключения ­ огромния клиничен материал събран в неговата лекарска практика. Пред него възникват задачи,
които не могат да се изяснят чрез традиционните за онова време представи. Смятали са,
че ако няма изменение на клетките /видимо под микроскоп/ няма и болест. Приема се,
че емоционалните състояния могат да влияят върху здравето на човека, но те не се осмислят като болестно състояние. Фройд се сблъсква с реалното отразяване на много пациенти, които не могат да се отстранят само с фармацевтични средства или въздействие върху нервната система.
Фройд се отделя от физиологията и търси контакти с един много интересен практикуващ лекар
Йосиф Браер ­ за времето постига големи успехи в лечението на хистерията (истерия).
Браер прилага хипнозата като един от методите за психотерапия, затова е доста нетрадиционно. Функционални разстройства могат да се лекуват чрез внушение.
Психо­хипнозата е от английския хирург Д. Бред ­ като средство за обезболяване. Интуитивно го открива, начин за налагане на влияние, но никога не го изследва.
Браер контактува с Бред и усвоява хипнозата ­ кара болния да разказва за предполагаеми събития, които могат да бъдат причина за зараждане на болестни ситуации ­ разказът на събитието премахва симптома и го наблюдава ­ нарича го катарзис.
За Браер е възможно преодоляване на трагични за индивида събития в хипнотичен сън и е възможно осмисляне на трагично събитие чрез катарзис, намалява се емоционалното състояние от трагичното събитие.
Браер и Фройд стигат до важни изводи:
1.Емоционални състояния могат да бъдат изтласкани от съзнанието, но в същото време влияят на индивида и могат да предадат на поведението патологичен характер;
2.Източникът на тези патологични изменения е неосъзнат от индивида;
3.Лечебен ефект се постига чрез хипнотичен сън в които се освобождава от травмиращите емоции.
22

Фройд ги доразвива ­ когато някакви мисли или чувства станат неприемливи за индивида те не изчезват, а се скриват в неосъзнаваната сфера на психичното, а във видимото поведение стават хистеричните симптоми. Ако се създаде възможност (мисли чувства) отново да се проявят в съзнанието, в индивида настъпва облекчение или изчезват или намалява тяхната сила.
Присъстват основните компонента на психоанализата т.е. неосъзнатите импулси скрити за индивида чиято динамика видимо се проявява чрез разстройство на движенията, сетивните възприятия /говор/.
Фройд вече със засилен научен интерес заминава в Париж да се срещне с Шарко ­
френски психиатър – най­силния лекар, учен­практик за онова време.
Шарко признава единствено органичните телесни причини за хистерията.
Шарко и Фройд доста спорят, в един спор Шарко споменава, че някой странности в поведението на невротика могат да се обяснят с нереализация на сексуалния инстинкт. Фройд се разделя с Шарко ­ не намира подходящ анализ на клиничните си данни, но много добре запомня идеята му за сексуалната нереализация,
като причина за невротично поведение. Следва период на лутания – Фройд използва все още хипнозата и електротерапия, после се отказва от хипнозата смята, че пациентът не може да се излекува, защото възприема чужди думи, заповеди, а не осмисля свои мисли и преживявания.
Фройд се подготвя за идеята за двете сфери на човешката психика ­ неосъзната и осъзната. Идеята за неосъзнатата не е на Фройд, но той говори за цялата сфера в човешката психика, която влияе за изграждането към околния свят и поведението.
През 1895 г. Фройд издава първата си завършена книга написана с Браер
“Изследване на хистерията”, през 1900г. издава “Тълкуване на сънищата” ­ първата психоаналитична програма.
През 20­те години на 20 век прави ревизия и създава структура на личността.
1895/1900г. ­ във възгледите на Фройд настъпват сериозни промени, които неговите биографи обясняват с лични причини. Фройд се разделя с Браер ­ идеята на
Фройд за сексуалното влечение и неговото не задоволяване за развитие на неврозата
Браер не е съгласен.
Умира бащата на Фройд, биографът Джонс определя това събитие като тежка криза ­ комплекс за подчиненост на бащата. Фройд е в тежка депресия, усещайки се без почва, без сигурност. Фройд, помагащ на много хора трудно излиза от депресията. Пътят е ежедневно, упорито осмисляне на собствените преживявания, мисли, сънища.
Обясненията на Фройд носят силно субективни характеристики, които стават основни за психоанализата. Освен лични причини съществуват и социални. Времето в тежката криза преди първата световна война (икономическа) ­ съответно психиатрите и невролозите започват да се срещат с тежки невротични състояния ­ отказ от замяната роля на възрастния стават неактивни. Психиатрите отчитат, че обясненията на болните са свързани с неясни ирационални причини.
Фройд смята, че индивид и социална среда са противопоставящи се, че поведението на индивида зависи от неговите същностни психични сили, а не от
23

взаимодействието на други хора. За него човешкия интелект единствено е средство на маскиране на същностните психични сили а не отражение на реалността.
Фройд обяснява основния проблем в своето учение мотивацията на човешкото поведение ­ когато прилага психоза, отчита, че при постхипнотично внушение заложените чувства определят неговото поведение, като много често остават скрити неосъзнати от индивида.
Фройд открива психична сфера, в която се включват непостижимите за индивида мотиви на неговите постъпки, те са маскирани за съзнанието, но индигизират поведението. Фройд формализира метода на свободните асоциации ­ основен терапевтичен метод за психоанализата. Фройд налага крайно изискване на разслабеност ­
състояние на покой на пациента. Фройд започва същностна важно да следи хода на мислите на пациента с надеждата да разкрие проявата на подсъзнателното чрез отделните компоненти. Терапевтът търси асоциациите и на какво съответстват в психичния свят на индивида а не в материалния. Фройд казва, че мислите на човек притежават двойна относителност – не могат да не се съотнасят с материалната реалност, но винаги се отнасят в психичната реалност, която в една страна съответства на предметната среда, но има свой собствени характеристики. Той търси в свободните асоциации проявите на личността, а не на предметната среда. Фройд отчита, че при много пациенти настъпва начално объркване преди свободното изграждане на свободните асоциации. За него в този момент се проявяват скритите в подсъзнанието мисли, чувства и т.н., наранили в някакво предишно време пациента. Трябва да се изследва и този предходен момент. Фройд отчита, че не всички събития от миналото се разкриват в съзнанието или в паметта ­ причината е не в слаби психични процеси, а в нежеланието на пациента да възстанови травмиращи събития, преживяване. Това нежелание е неосъзнато, но е породено от обществената цензура. Фройд казва, че или в моментите на колебания или отказа на пациента да изгради асоциация трябва да се търсят подтиснатите влечения забранени от обществото. Фройд се насочва към изследване на подтиснати влечения ­ проявяват се подсъзнателно в съзнанието под формата на сънища /носят символен характер/ и анализът на символите в сънищата,
позволяват подтиснатите неосъзнати влечения на мотивационно напрежение и затова съчетаването на различни образи в сънищата разрешава важни за индивида задачи, като механизма на този процес остава скрит за този човек. Тук е първата грешка на Фройд ­
правилно подчертава психичната детерминация, но не достига до разкриване на самата психика и нейните механизми. Фройд ­ психичния живот съдържа три нива неосъзнато,
пред съзнателно и съзнателно. Основен мотив са инстинктите скрити в безсъзнателното,
основен инстинкт е сексуалното либидо. Инстинктите са скрити защото са неприемливи за обществото и то налага забрани върху тях. В предсъзнателното се изтласкват мисли,
чувства които без напрежение могат да бъдат осъзнати.
Съзнанието не е пасивно отражение на реалността, не е пасивно отражение и на процесите протичащи в неосъзната сфера. То е винаги активно и затова е в постоянно противоречие /антагонизъм е, неосъзната сфера/. Така се пораждат конфликти, които изразяват основно сексуалното подтискане.
24

Тази схема Фройд използва за обяснение на клиничните случаи натрупани при невротичното изследване след това го принася в необичайни прояви сънища.
Фройд ­ либидото се стреми да преодолее цензурата на съзнанието, търсейки обходни пътища и приема външно неутрални форми носещи втори символен план.
За Фройд шегата е проява на либидото ­ проява на сексуално влечение ­
забравяне на вещи също е сексуално влечение.
Обяснението Фройд търси в сферата на несъзнателното, която вече дефинира като сфера на функционално напрежение на инстинктите ­ подтиска неизтласкани от съзнанието проявяващи се форми на симптом или символ. Разграждането на външните форми води до разграждане на вътрешните напрежения на индивида и разграждане полето на напрежение.
През 1923 г. Фройд издава книгата “Аз и то” ­ представя модел на личността,
съдържа три компонента:
1.Ид /Id/ ­ То е най­примитивен, съдържащ инстинктите,
подчинява се на принципа на удоволствието;
2.Его /Ego/ ­ намира се в двойствена позиция, да отговаря на изискванията на Ид ­ отчита собственост на външния свят неговите свойства и отношения ­ носители на морала (нравствени категории) и тази част от личността, която налага цензурата над влеченията и инстинктите. Ако Аз­а и Егото вземе решение или извърши действие спрямо изискванията на Ид, но в противоречие с правилата на Супер Его /Super Ego/ (
3.) той е изложен на наказание чрез чувство на вина.
Докато Ид и Его са супер антагонисти и техните изисквания се сблъскват в Аз­а, в него изникват конфликти, пораждащи непоносимостта на индивида. Личността се спасява чрез защитни механизми ­ изтласкване, регресия, рационализация, сублимация.
Изтласкване ­ неконтролирано /непроизволно преминаване на чувства, мисли и т.н. от съзнателната сфера към несъзнателното ­ преминавайки имат сили за мотиви на действие създават тревожност или болестни симптоми.
Регулация ­ връщане към по елементарни форми на поведение или мислене.
Сублимация ­ сексуалната енергия на либидото се разрежда в социално променливи видими форми ­ творчество.
Фройд ­ дейността на съзнанието е жизнено важна за съхраняване на личността която има собствени механизми за приспособяване към обективната реалност за решаване не само на предметни но и субективни задачи.
Фройд отъждествява личността със самосъзнанието ­ психологични способности.
Влияние на либидото при онтогенезата. За Фройд основните структури на личността се развиват до 5­6 години оформя се характер, поведение което се проявява във всички следващи периоди. Пет ­ Шест години ­ инфантилната сексуалност на детето са три фази: ­ орална, анална, фалическа ­ те позволяват детето да се осмисли като различно от другите но да се подготви за взаимодействие с тях. Между 6 г. и юношеската възраст е периода при който сексуалния импулс е в летално състояние, а след юношеството сексуалния импулс е ……………………………..
25

Фройд ­ невротичното поведение или всички отклонения при възрастния човек са в следствие на проблеми на влечение получило забрана от детството и скрити в сферата на осъзнатото.
Фройд описва Едиповия комплекс ­ най тежките конфликти при детето привлечено от разнополовия родител и в същото време изпитва ненавист и страх от еднополовия родител. Фройд търсил като причина и този Едипов комплекс. Най необичайното Фройд пренася Едиповия комплекс върху устройството на обществото.
Обществото се развива по законите на първобитната орда.
ЮНГ
Юнг (швейцарски психиатър) споделя идеята на Фройд, дори е много активен участник в Международната психоаналитична асоциация ­ 1908г.
Той се запознава с психоаналитична идея използва я, но е по­известен с метода си за словесни асоциации – най­бърза реакция от лицето с дума­отговор, подадена на дума­стимул. Юнг не изследва значението на думата асоциация, а изследва особеностите на реакцията. Забавянето на реакциите, неразбирането на думата­стимул или механичното й повторение, показва за съществуване на емоционално напрежение,
представи чисто изказване е нежелателно за пациента ­ те са причина за невротично поведение. Във второто десетилетие Юнг се разграничава от Фройд, защото не приема постулата за сексуалното влечение като основна сила за поведението. Юнг в своето учение говори за аналитична психология. Юнг ­ под либидо да се разбира всяка потребност, т.е. в сферата на неосъзнатото са скрити не само инстинкта, но и социално обусловени преживявания, които са получили санкция. Те са много разнообразни според
Юнг. Затова формите не са само хистерия, невроза, неврастения а присъстват при всяко индивидуално поведение противопоставящо се на социалните норми. Един от центровете на аналитичната психология е учението колективно несъзнателно при съществуване на човешко общество се изграждат архитипове, характерни за различните етноси и раси и съдържащи елементите на неосъзнатото са на колективното. Въпросът според Юнг ­ архитиповете са организатори на поведението и човешкия опит ­ сънища,
фантазии, творчество, тъга, халюцинации и психични разстройства. Създава типология на характера, която и до днес се използва в психологията:
1.Интровертен ­ насочен към себе си, той е склонен към самосъзерцание и самоизследване и среща проблеми с другите хора;
2.Екстравертен ­ насочен към другите и не е склонен към самосъзерцание.
АДЛЕР
Отхвърля сексуалността на Фройд. Негова е идеята за раждане на Неофройдизма.
Адлер отхвърля описаната от Фройд структура на личността и налага принцип за единство на личността ­ всички структури на личността са взаимни и единни ­ изследват индивида, търси информация за тези единни структури. Адлер защитава ролята за социален фактор за развитие на личността а не на биологичния както е при Фройд. Той нарича своята теория индивидуална психология и представя развитието на индивида
26

като борба за неговото усъвършенстване. Човек изпитва чувство на непълноценност породено от несъвършенството на телесните органи. Индивида се стреми да преодолее това чувство или се стреми да получи надмощие над други хора или реализира творческите възможности. Адлер определя две движещи сили за психическото развитие,
компенсация и свръхкомпенсация ­ тя е обособена ярка форма на борбата за чувството за непълноценност, чийто продукт е творчеството на хората, а невротичното състояние се заражда в случаи, когато индивидът, стремейки се да се наложи над други, иска да предизвика симпатия към себе си на всяка цена.
Адлер и Фройд приемат, че човешкия характер се формира през първите пет години и тогава детето развива свои стил на поведение които предопределя и мислите и действията през следващи периоди. Адлер казва, че индивида трябва да се разглежда винаги с неговото взаимодействие с обществото, но никога не достига до същностнатата идея за социално историческата природа на личността. Дефинира личността като продукт на индивидуалното творчество, творчество стимулирано от чувството за непълноценност, чувство за незащитеност от враждебния свят и стремежа да се утвърди чрез превъзходство други форми т.е. индивидуалната психична противопоставяне ­
индивид социум.
ОБЩОПСИХОЛОГИЧЕН МОДЕЛ ЗА ЧОВЕШКАТА ПСИХИКА: ПСИХИЧНИ
ПРОЦЕСИ, ПСИХИЧНИ СЪСТОЯНИЯ,ПСИХИЧНИ СВОЙСТВА
Общочовешкото в психиката на хората е заложено не само в генетичната им програма, то е и в механизмите на психичното, в принципите и закономерностите на фундаменталните психични феномени, то е в съдържанието на психиката, в общите човешки ценности но е в самия живот на психиката у всички хора.
Психиката на човека представлява единство от осъзнато и неосъзнато отра­жение на обективната реалност от субекта. Функцията и се състои в това да ориентира субекта в средата и да регулира дейността му с помощта на различни вътрешни образи и операции с тези образи. Така стават възможни познанието за света и за себе си,
формирането, извличането и поемането на цели на дейността и стремежът към тяхното осъществяване, оценяването на факти, събития и начини на поведение, вземането на решение в полза на определени алтернативи, съставянето и проверката на програми за действие, извършването на външни и вътрешни действия и контролът над тяхното протичане и над резултатите им, емоционалност, преживяване на собствените желания и намерения, на междучовешките отношения на постиженията и постъпките и т.н.,
запаметяването на факти и събития, вкл. на собствените психични явления. Като ориентация и регулация на дейността психиката представлява единство от актуално и актуализирано отражение.; Психичната преработка на актуалните въздействия от средата се извършва винаги в зависимост от наличните вече у субекта и актуализирани при конкретните условия на дейността резултати от по­раншното отражение. Външните въздействия се “пречупват”/Рубинщейн/ през съвкупността от вътрешни психични условия­опита, нагласите, желанията, намеренията способностите и т.н., психичните образи не са огледално копие на въздействията от средата, а субективни образи на
27

обективната реалност. При това средата бива не само отразявана, а преди всичко пре­
образявана: чрез целеобразуването и антиципаторния анализ на условията и послед­
ствията от дейността, чрез проектирането на програми за действие съобразно усло­
вията, целите, субективните предпоставки и очакваните резултати, т.е.чрез вътрешни операции с образите човекът променя средата мислено, а на тази основа и практически.
В този процес той опознава средата все по­дълбоко и по­диференцирано, което пък му дава нови, по­големи възможности за нейното преобразяване според потребностите,
представите и способностите му.”Съзнанието на човека не само отразява обективната реалност, а я и създава”/Ленин/. Но на това човек е способен не като отделно, изоли­
рано същество, а само като обществен субект, като член на човешкото общество. Като се основава на биологичните предпоставки и механизми, психиката на човека възниква и се развива преди всичко чрез усвояване и индивидуално възпроизводство на опредме­
тените в продуктите на човешката дейност/вкл. Езика,нормите на поведение, науката,
културата и т.н./ “същностни човешки сили”/Маркс/, които характеризират съвкупния обществен субект на конкретно историческия етап от развитието му. Както усвоява­
нето, така и приложението и по­нататъшното развитие на тези същностни сили се извършва от отделния човек чрез кооперация и комуникация с други хора при кон­
кретно историческите обществени отношения. Психиката регулира дейността и съще­
временно възниква, развива се и се осъществява в тази дейност. В този смисъл и дейността регулира психиката, води до нейното постоянно изменение. Вградена в дейността, психиката не само осъществява приемането и преработката на информация за състоянието на средата, а създава образи, които са предпоставка за реални изменения на тази среда. Човешката психика е по своята същност продуктивна, творческа, тя излиза извън рамките на даденото.
Многообразието от психични явления може да се подведе под по­общи категории и да се разграничат: когнитивно, емоционално и мотивационно психично съдържание,
когнитивни, емоционални и мотивационни процеси, състояния и свойства. От своя страна те включват разнообразни конкретни психични дадености.
Съгласно тези общи категории може да се изведе общопсихологичен модел за човешката психика с три подструктури: психични процеси, психични състояния и психични свойства.
Психичните процеси се делят на познавателни, емоционални и поведен­чески.
Към познавателните спадат: сетивните­сензорни/усещане/, перцептивни /възприятие/, и мисловни психични процеси /реч, памет, внимание/. Към емоционал­ните спада въображението и съответно емоции, чувства и настроения. Към поведен­ческите: воля,
условни реакции, инстинкт и производни.
Усещането е най­простият психически процес, който се състои в отразя­ване на отделните свойства на предметите и явленията на материалния свят, както и в отразяване на вътрешните състояния на организма, когато материалните дразнители въздействуват непосредствено върху съответните рецептори. Процесът на усещането се осъществява като система от сензорни действия, които са насочени към селекция и преобразуване на специфичната енергия на външното въздействие и които осигуряват
28

адекватно отражение на заобикалящия свят. Според характера на отражението и месторазположението на рецепторите е прието усещанията да се делят на три групи:
1. екстероцептивни, които отразяват свойствата на предметите и явленията от външната среда и притежават рецептори върху повърхността на тялото; 2.
интероцептивни, които имат рецептори, разположени във вътрешните органи и тъкани на тялото и които отразяват състоянието на вътрешните органи; 3. проприоцептивни рецептори, които са разположени в мускулите и сухожилията и които дават информация за движението и положението на нашето тяло.
Екстерорецепторите се подразделят на две групи: контактни и дистантни рецептори. Някои видове усещания са външно­вътрешни. Към тях спадат температурните и болковите, вкусовите и вибрационните, мускулно­ставните и статико­
динамичните.
Възприятие се нарича отражението на предметите или явленията в съзнанието на човека, когато те въздействуват непосредствено върху сетивните органи, благодарение на което отделните усещания се подреждат и обединяват в цялостни образи на нещата и събитията. За разлика от усещането, в което се отразяват отделни свойства на дразнителя, възприятието отразява предмета като цяло, в съвкупността на неговите свойства.
Мисленето е социално обусловен, неразривно свързан с речта психически процес на търсене и откриване на нещо съществено ново,т.е. процес на опосредствено и обобщено отражение на действителността в хода на нейния анализ и синтез. Мисленето възниква на основата на практическата дейност от сетивното познание и излиза далеч извън неговите предели.
Въображението е необходим елемент от творческата дейност на човека,
изразяващ се в построяване на образа на крайния и на междинните продукти на стимулиращия тяхното предметно въплъщаване труд, както и осигуряващ създаването на програма на поведението в случаите, когато проблемната ситуация се характеризира с неопределеност. Същевременно въображението може да се изяви като средство за създаване на образи, които не програмират активната дейност, а я заменят.
Чувствата са отражение на реалните отношения на човека и неговия мозък, т.е. на отношенията на субекта на потребностите спрямо значимите за него обекти. Чувствата в зависимост от продължителността на поведението се делят на настроение, афект и страст. Емоцията е непосредствено преживяване/протичане/ на дадено чувство.
С раждането си детето наследява външните изразни реакции с генетичен код. По­
късно идват условните рефлекси и реакции. В последствие от тях детето започва да се придвижва и действа само и придобива най­висшата форма на действие­волята. Тя е особена форма на човешката активност. Волевите действия са съзнателни действия,
които са насочени към определена цел и са свързани с усилията, необходими да преодоляване на препятствията, изпречили се по пътя към постигане на целта.
Психичните свойства са реално съществуващи, хабитуални психични компоненти на регулацията на дейността, които възникват при взаимодействието на индивида със средата. С това определение на все още спорното в психологичната теория
29

понятие за психично свойство се постига: 1. отхвърляне на непозитивистките и други субективноидеалистични схващания, според които свойства са теоритични конструкти за наблюдаеми процеси и структури, опосредствуващи връзката между наблюдаемите стимули и поведенчески реакции. 2. отричане на редуцирането на психичните свойства до особености на поведението, както и на отъждествяването им с тези особености
/бихевиоризъм/; 3. дефиниране на психичните свойства като продукт на взаимодействието между индивида и средата и 4. характеризирането им в същото време като устойчиви психични компоненти на регулацията на това взаимодействие.
Психичните свойства се схващат като хабитулизирано психично съдържание /продукт на отражението/, а също и като хабитуализирани качества на психичните процеси и състояния. Хабитуализацията на регулиращите дейността актуални психични компоненти се извършва или чрез относително кратки процеси на запечатване, или чрез постепенно затвърждаване, при което се осъществяват генерализация, диференциация,
интеграция и запаметяване. Така напр. психичното съдържание като отражение на обществения опит /т.е.на системи от знания/ се затвърждава под формата на – знания,
като отражение на обществените възгледи, норми и ценности, както и на отношението на индивида към средата и към самия себе си – под формата на нагласи, по­специално на убеждения; определени актуални свойства на психичните процеси се затвърждават под формата на способности, умения и навици; определени качества на психичните състояния се затвърждават под формата на чувства. Индивидуалните особености на психичните свойства/техните форми и степени на известност/ зависят от вродени функционални свойства на нервната система, но най­вече от относително стабилните и еднородни външни условия на дейността/предмети, средства, социални условия и др./.
Чрез повтарянето на еднородни условия на дейността актуалното психично съдържение,
както и актуалните процеси и състояния, които възникват в хода на действието, се затвърждават под формата на свойства,които на един следващ етап от своя страна определят качеството на актуалните компоненти на психичната регулация. Тъй като в хода на дейността процесите, състоянието и психичното съдържание винаги се явяват сложно свързани помежду си, то и техните хабитуални съответствия, психичните свойства, винаги са комплексни, споени една с друга единици. Те трябва да се разглеждат като проявяващи се в определен аспект качества на съвкупността от компоненти на психичната регулация, а не като изолирани и в известна степен субстанциализирани образувания, както това става в по­старите функционалистични, но и в по­новите факторноаналитични концепции за психичните свойства. Затова като психични свойства се обозначават не относително самостоятелни психични образувания, не и обособими динамични функционални единици, а определени страни или аспекти на съвкупността от психични компоненти на личността. Затова всяко от така характеризираните свойства се проявява повече или по­малко във всички действия,
като съставка на всички структурни единици на действието – напр. на ориентацията, на подбудителната и изпълнителската регулация, както и на контрола над действието.
Този аспектен характер на психичните свойства трябва да се има предвид при всички
30

опити за тяхното класифициране, както и при концепция за тяхната структурираност/структура на личността/.
Психичното съдържание се състои от вътрешни образи на предмети, отношения,
процеси и състояния в собствения организъм, както и отношенията между индивида и средата. Тези образи съществуват под формата на възприятия, представи, понятия,
съждения, мнения, емоции и др., при което винаги е налице единство между актуално и актуализирано отражение. Те възникват чрез различни психични процеси на фона на актуални психични състояния. Психично съдържание са напр. представите за целите,
условията, средствата и методите, както и за последствията на дейността,
емоционалните и рационалните оценки и отношения на субекта към предмета и условията на дейността, различните негови стремежи и желания. Психични процеси са извършващите се на равнището на психичното отражение операции, чрез които възниква и се анализира, синтезира, обобщава, съхранява и актуализира психично съдържание. По отношение на генезата им те трябва да се разглеждат като първоначално външни операции, пренесени на равнището на отражението, т.е. на психично равнище, които се извършват въз основа на физиологични процеси.
Напр. Галперин смята, че перцептивните операции, т.е. операциите на равнището на сетивни образи, са интериоризирани, съкратени и генерализирани операции, които първоначално са представлявали манипулации с външни обекти. В хода на тяхното интериоризиране както външните обекти, така и двигателните операции придобиват съкратена форма като оптико­моторни движения, докато накрая въз основа на сензомоторните процеси се стига до отразяване на външни обекти под формата на сетивни образи, т.е. като съдържание на възприятието, а на външните операции – под формата на психични операции.
Мисловни операции, т.е. операциите въз основа на понятийни образи, се развиват от първоначално външна словесна репрезентация на предметите, както и на външните операции чрез постепенно редуциране на акустично – речедвигателните компоненти.
Така напр. вниманието /като процес/ се схваща като първоначално външна,
интериоризирана контролна операция, процесът на вземане на решение – като “вътрешна дискусия със самия себе си”, възникнали от първоначално външни пробни действия и дискусии. Възможни са различни класификации на психичните процеси: 1. ако се изходи от структурните единици на психичната регулация на дейността /действие/, те могат да се подразделят на познавателни процеси, оценъчни процеси, процеси на решение на преживяване, мотивационни процеси, контролни процеси и др. 2. ако се изходи от различните форми на приемане и преработка на информация, те биват процеси на усещането, на възприятието, на представата на мисленето и др.
Като психични състояния се означават различни неща. Под това понятие може да се разбира цялостната психична характеристика на дадена личност в определен момент или през по­продължителен период от време. Говори се напр. за еуфорично,
възбудено, отпуснато, уравновесено или потиснато състояние на личността, като се има предвид определено качество на цялостното и поведение в дадения момент. От друга страна, с термина “психично състояние” се означава и по­ограничени феномени – напр.
31

състоянието на неравновесие между организма и средата, което намира израз в определена потребност, или равнището на активираност в даден мозъчен участък. Видът на състоянието зависи от съществуващите в момента на наблюдението физиологични условия, от психичните свойства и от дадените външни условия. Връзката с психичните свойства се състои в това, че те се изразяват /актуализират/ чрез психичните състояния,
а от друга страна, до известна степен възникват чрез затвърдяването на психични състояния. Последните оказват трайно въздействие върху психичното съдържание и психичните процеси, върху цялостното протичане на дейността. При силна възбуда напр.
когнитивните процеси протичат несистематично, скокообразно или пък се потискат.
Това важи и за двигателните процеси. Патологичните страхови състояния водят до перцептивни илюзии, влияят върху мисловната способност и т.н. При психичното пресищане настъпва влошаване качеството на дейността заедно с други психофизиологични и психични симптоми. За всяка психична дейност е необходимо определено равнище на психофизиологична активност /активация, вижиланс/. Както прекалено ниската, така и прекалено високата активност води до влошаване на дейността. Психичните състояния могат да бъдат несъзнавани или осъзнати. Често едно първоначално несъзнавано състояние се променя при осъзнаването. Хората могат и преднамерено да маскират своите състояния. Затова диагностицирането на състоянието се извършва чрез анализ както на изражението и словесния отчет ката и на поведението.
В много случаи неколкократния анализ на състоянието е единствения път към диагностицирането на психични свойства. Изследването на условията за възникване и последиците на определени психични състояния придобива все по­голямо значение ,
особено за организацията на дейността при утежнение, напр. в стресови ситуации.
Като отражение на външния свят/природна и обществена среда/ психичните състояния възникват предизвикани от дразнители силни или слаби, значими или незначими, обхващат определени зони от психичния живот на човека, вътрешно детерминират протичането на психичните процеси и рефлектират върху поведението.
Психичните състояния като синтетически психични явления лежат в основата на формирането на качествата на личността, а от друга страна те действат положително или отрицателно върху протичането на психичните процеси.
Психичните състояния протичат и в зависимост от конструирането на индивида.
Известно е например, че меланхоликът изпада в страхови състояния, холерикът често е възбуден, флегматикът е спокоен. Това се забелязва, когато хора с различни темпераменти са в една и съща ситуация, в едно и също време. Този неоспорим факт подчертава личностния аспект на психичните състояния.
За да се вникне в дълбоко личностната характеристика на психичните състояния необходимо е да се проследи формирането им както на фона на ситуацията така и на фона на личностните особености на индивида. Тези две предпоставки определят протичането и цикличността на някои психични състояния.
Протичането на определено психично състояние, напр.депресия се основава на неколкократно повторение на външни дразнители. Когато психичното състояние се преживява многократно, то постепенно се обособява в определен ревербационен кръг.
32

На тази основа се разгръща и самоактуализацията на психичното състояние в съответния ревербационен кръг и то възниква само в определено време със или без повод, без наличието на външен дразнител, личността като че ли търси поводи да изпадне в това състояние. От тази гледна точка се очертава второто равнище на личностния аспект на психичното състояние. Първия аспект е когато то е пряко детерминирано от ситуацията, вторият аспект е когато то само се възпроизвежда на основата на ревербационния кръг и настъпващата самоактуализация.
Посочените аспекти на протичане на психичните състояния убеждават, че те са ситуационни, личностни и ситуационно­личностни. Като ситуационни те възникват на основата на дразнители от външния свят, като личностни – на основата на ревербационните кръгове и самоактуализацията, а като ситуационно­личностни – въз основа на обединение на ситуацията с конституционалната структура на личността.
Състояния като тревожност и депресия, стрес и дистрес, фрустрация и агресия,
виновност или еуфория характеризират личността. Това е забелязано още от Хераклит и
Хипократ, доразработено от Вунд, Дарвин, Джеймс, за да намери пълноценна обосновка в разработките на Селие. С основание руският физиолог П.Павлов посочва, че психологията е наука за нашите психични състояния.
Психичните състояния са устойчиви, изградени от познавателни елементи, не са свързани с определен процес, а с цялостната психична дейност и оказват трайно влияние върху мислите, чувствата и поведението на хората. Теорията за психичните състояния е отворена система. Тревожността е най­честото състояние и е най­много изследвано.
Това е състояние, при което човек изпитва чувство на несигурност, дискомфорт във връзка с предстоящо събитие. Това е естествено, но ри тревожността отделяме погледа от действителността и гледаме в бъдещето. Виновността е насочена към събитие, което е трябвало да стане или е станало, но не така както е трябвало. Човек е пасивен и не решава това, което трябва да реши в момента. Депресията е потиснато, угнетено състояние на духа. Стресът се получава в резултат на рязка промяна /външна или вътрешна/. Еуфорията е безпричинно весело състояние. Фрустрацията – поставяйки си цели, индивидът се стреми да ги реализира, но по пътя се случва някой за пречи или човек си въобразява, че някой му пречи.
Психичните състояния като синтетични психични явления според Н.Д.Левитов възникват не само пряко от конкретната ситуация, но и на основата на определен психичен процес като паметта например. Един неприятно изживян момент, запечатан в паметта, може да се произвежда многократно и да поражда положителни или отрицателни психични състояния. Затова психичните състояния не само дават облик на протичащите психични процеси, но и включват в структурата си компоненти от тези процеси.
Начинът на възникване и протичане на психичните състояния, както и личностният им аспект показват, че те са на най­низкото стъпало в йерархията, върху която се изграждат определени качества на личността. Терминът качества се избягва от психолозите. В психологията при разглеждането на въпроси от класификацията на психичните явления се посочват определения като: качества на психичните процеси,
33

качества на личността, личността като качество, най­често се смесват качества и свойства на психичните явления, а темпераментът, характерът и способностите се разглеждат или като свойства или като качества.
Формирането на качествата се осъществява въз основа на многократното повторение на едни или други психични състояния. Във възрастов план протичането на психичните състояния в някои случаи предшества психичните процеси: детето на няколко месеца най­често изпада в едни или други, положителни или отрицателни състояния. Ако у детето доминират отрицателните психични състояния, в следващите възрасти се формират качества като избухливост, нетърпеливост, импулсивност,
потиснатост и други. Формираните качества на основата на психичните състояния най­
често се превръщат във вътрешна детерминанта и предизвикват наличието на едни или други, по скоро аналогични на качествата състояния, т.е. следствието се превръща в причина и причината в следствие.
Формирането на специфични качества на личността се осъществява в процеса на изявата на човека в една или друга област в живота. Общоличностните качества имат широк диапазон и се основават на качествата от по­ниско стоящите равнища. В
психологическата литература са посочени различни качества на личността. Например
А.А.Бодалев определя личностни качества като инициативност, общител­ност,
тактичност, скромност, въздържаност, съобразителност, самостоятелност, енергичност и други. Качествата на личността изразяват степента на развитието и. В зависимост от интегралността им, в зависимост от очертаната индивидуалност на тези качества личността притежава един или друг облик.
Психически свойства са: насочеността на личността, характер,темперамент,
дарби, способности, талант и гениалност. Насочеността на личността зависи от ценности и идеали, структура на потребностите и мотивите, светогледа. Темпераментът се унаследява и зависи от типа нервна система. Характерът се формира в социума. Дарбите зависят от пол, възраст, тип нервна система, функционална асиметрия на мозъка и се получава с генетичен код.
В еднакви съотношения са: възможност /действителност­дарба/ способности.
Психичните явления са постоянни регулатори на дейността, възникващи в отговор на дразненията, които действуват сега /усещания, възприятия/ или са действували някога, т.е. в миналия опит /паметта/, обобщават тези въздействия и предвиждат резултатите, до които те ще доведат /мисленето, въображението/, усилват или отслабват, изобщо активизират дейността под влиянието на едни въздействия и я възпират под влиянието на други /чувствата, волята/, разкриват различието в поведението на хората/темпераментът, характерът и т.н./. От тук може да се изведе общопсихологичният модел на човешката психика /способност на високоорганизирана материя да отразява обективната действителност/ със своите подструктури: психични процеси, психични състояния и психични свойства.
СЕНЗОРНА И ПЕРЦЕПТИВНА ПСИХИЧНА ДЕЙНОСТ: УСЕЩАНЕ,
ВЪЗПРИЯТИЕ, ПРЕДСТАВА, ПАМЕТ
34

Сетивната степен на познание разкрива същността на сензорните сигнали
(въздействия от страна на обектите върху сетивните органи). Тя е началният етап на опознаване на света, елементите на този етап са относително конкретни, пряко възприемани, лесно се изучават и анализират.
Сетивната степен е първото звено от веригата на събитията, която по­нататък включва: кодирането на информацията, преобразуване и запазване, мислене и осъществяване на ответна реакция спрямо информацията. Ответната реакция води до нови сензорни степени: физическа енергия а стимула – сензорна система –
преобразуване в нервна енергия – сензорен анализ и задържане – кодиране – памет и трансформация – поведение.
Първият елемент в сетивната степен на познанието е усещането. То е най­
елементарният психичен познавателен процес на отражение на едно от свойствата на обектите при прякото му въздействие върху сетивните органи. В резултат се добива идеален, субективен образ на обективната действителност.
Във физиологически аспект усещанията са основават на специфични нервни механизми – анализатори – 3 части:
1) Рецептор – нервно окончание;
2) Сетивен проводен нервен път – най­малко 3 неврона;
3) Сетивно клетъчно поле – в кората на главния мозък.
Но дразненето се предава по 2 нервни пътя: 1) Специфичен нервен път – чрез анализатора; 2) Неспецифичен нервен път – пътят на нервните връзки, преминаващи през ретикуларната формация (мрежовидна нервна клетъчна структура, включваща всички зони на подкорието). Функция – подготовка на кората, тонизиране на коровите клетки за работоспособност, за отразяване на въздействието чрез специфичния нервен път, или обратното. Всяко възбуждане се предава и на ретикуларната формация и чрез нея предизвиква общо възбуждане на кората на главния мозък.
Усещането е резултат не само на аферентното предаване на възбуждането ( от рецепторите към мозъчната кора) голяма роля имат и еферентните нервни процеси,
както и ІІ сигнална система ( личността осъзнава, стимулира и го обозначава с дума,
възможност при възприятието в определена степен да се включи и миналия опит)
Видове усещания – 3 вида според характера на отражението и местоположението:
1) външни (екстероцептивни) – отразяват предмети и явления от външния свят,
рецепторите са върху повърхността на тялото и са 2 вида – а) контактни(тактилни,
вкусови, обонятелни, слухови, зрителни, за температура) и б) дистантни;
2) вътрешни ( интероцептивни) – органни усещания, усещания за болка, за равновесие. Рецепторите са във вътрешните органи и тъкани, отразяващи състоянието на вътрешните органи.
Органните усещания са свързани с органичните потребности на човека,
предизвикани от нарушаването на нормалното функциониране на вътрешните органи.
35

Усещания за глад – 2 механизма – 1) обедняването на кръвта спрямо хранителни вещества, в кръвоносните съдови рецептори, регистриращи измененията,
представеността на дадени вещества; 2) усещания за натиск – рецептори в гладката мускулатура на стомаха. Сложното съчетание на двата вида сигнали дава съответно усещане за глад или ситост. Усещанията за глад се локализират в областта на стомаха.
Усещания за жажда – 2 механизма: 1) рецептори в кръвоносните съдове,
реагиращи на обедняването на кръвта спрямо вода; 2) рецептори в устата, отразяващи сухота в устата. Усещанията за жажда се локализират в устата, глътката, горните части на хранопровода.
Дихателни усещания – свързани с нарушения в автоматичната регулация на дишането, специфични общи и локални усещания за липса на въздух.
Полови усещания – свързани с половата и друга органични потребности. Това са общи размити усещания и усещания локализирани в ерогенните зони. При човека половите усещания са и социално детерминирани, свързани с преживяване на емоционални отношения към партньора.
Усещания за болка – свързани с нарушения в нормалното функциониране и целостта на тялото и вътрешните органи с рецепторите ­ по тялото и вътрешните органи, липсват в мозъка.
Усещания за равновесие – свързани с положението на тялото в пространството.
Основен механизъм е работата на вестибуларния апарат, дразненията му оказват ъглови ускорения под влияние на центробежни сили – посоката на земното притегляне.
3) мускулно – двигателни усещания – отразяват промяната в положението на крайниците в пространството. Мускулно – двигателните рецептори се намират в ставите и мускулите.
Усещането не се прекратява веднага след спиране на действието на сигнала.
Става съхранение на информацията в сетивния орган за много кратко време, намира се в основата на мигновената (сензорната) памет. Съхраняването на зрителна сензорна информация, се нарича – иконическа памет, а на слухова сензорна информация –
ехоическа памет. Но някои когнитивни психолози смятат, че тук не бива да се говори за
“памет”, защото липсва кодиране и съхраняване на информация чрез висшите когнитивни процеси ( мислене и др.)
Функция на ехоическото, иконическото съхраняване е възможността личността да съхрани и анализира слуховата (при чуване) и зрителната (при четене)информация,
която за кратко време се съхранява и се свързва със следващия звук/ буква от речта.
Личността получава огромно количество сензорна информация, но възможностите за обработка на висше ниво са ограничени, за това само малка част от сензорните стимули бива подбирана за понататъшна обработка, тази част която е най­
значима в момента за личността Това става чрез временно съхранение в сетивните органи на пълния сензорен отпечатък на всички стимули. Ако всички механизми са в изправност, се съхранява такова количество информация, което е нито повече, нито по­
малко от необходимото.
36

Способността на личността за комплексна обработка на зрителните и слухови стимули ( във връзка с речта) е не само биологична даденост, но и резултат от социалното и сензорно развитие. Хората имат специфична сензорна организация,
усетливостта не е дадена от раждането, а се формира и развива в рамките на видовите възможности в зависимост от социалния начин на живот, от целенасоченото обучение и възпитание.
Закономерности / свойства на усещането:
1) Усетливост (чувствителност) – изразява се в силата на сигнала, който може да предизвика дадено усещане. Усетливостта е различна при различните хора. При по­
голяма сила на сигнала за поява на усещане – по­ниска усетливост и обратното. За да се появи усещане сигнала трябва да е с определена сила, специфична за различните хора.
Абсолютна чувствителност – определя се от минималния (долния) праг на усещането.
Има 3 вида прагове в усетливостта: а)Минимален / долен праг – онази минимална сила на дразнителя, която е способна да предизвика усещане, тя не е константна, а се изменя (снижава се или се повишава) чрез целенасочено упражняване; б) Максимален праг – онази максимална сила на дразнителя, зад нарастването на която се прекратява различаването в силата на усещането;
в) Праг на различаването­ онази минимална разлика в силата на 2 еднородни дразнителя, която може да се разпознае. Индивидуалният праг може да се променя.
Усетливостта зависи физиологически от типа ВНД и специфичната организация на сетивните органи.
Закон на Вебер – Фехнер – силата на интензивността на усещането се променя в аритметична прогресия, а силата на дразнителя – в геометрична прогресия.
2) Адаптация – изменение на усетливостта на сетивните органи под въздействието на даден дразнител, приспособяване на анализаторите към действията на дразнителя. Физиологичен механизъм на адаптацията­ при продължително действие на дразнителя възбудата в сетивното клетъчно поле в кората на главния мозък се прекратява, невроните преминават в охранително задържане. Адаптацията може да е положителна или отрицателна: положителна е в следствие на намаляване на силата на дразнителя – тогава усетливостта нараства; а е отрицателна, когато се увеличава силата на дразнителя – тогава усетливостта намалява.
3) Контраст – при продължително действащ силен / слаб дразнител последващото въздействие на слаб / силен дразнител от същия род се подценява / надценява.
4) Последователни образи – след прекратяване на дразнителя образът не изчезва веднага, а се съхранява за кратко в психиката. Иконеческото и ехоическо съхранение на зрителна / слухова информация.
5) Сенсибилизация – взаимовлияние между сетивните органи, роля на ориентировъчния рефлекс и на ІІ сигнална система (словото и мисълта). При словесна нагласа за очакваната поява / въздействие на обекта, при реалното му действие той много по – добре и по – ясно се отразява в съзнанието. Нагласата повишава усетливостта към дразнителя.
37

6) Синтезия – възникване на усещане, характерно за един анализатор под влияние на дразнене на друг анализатор.
ВЪЗПРИЯТИЕ
Възприятието е цялостна репрезентация на обекта като съвкупност от свойства при прякото му въздействие върху сетивните органи. Това е по – висока степен на сетивно познание.не е проста сума от усещания, а съвкупност от усещания, намиращи се в сложни взаимовръзки, защото човек може да възприема като цяло в даден момент, без да има усещане за едно или друго негово свойство.
Особености на възприятието:
1) Човек може да опознае чрез възприятието свойствата на обектите, за които в организма липсва специален анализатор;
2) Връзка на възприятието с ІІ сигнална система (словесната дейност) – при възприемането на обектите човек ги обозначава с думи, а думите съдържат обобщени знания за предметите и явленията, резултат от познавателния опит на човечеството;
3) Връзка на възприятието с миналия опит на личността.
Във физиологически аспект възприятието е резултат от сложната аналитико –
синтетична дейност на мозъка както и на съвместната дейност на няколко анализатора.
Свойства на възприятието:
1) Цялостност – отразява обекта като цяло, дори и когато реално се възприемат отделни негови свойства;
2) Константност (постоянство) – отразява винаги обекта такъв какъвто той е в действителност независимо от моментните условия, които могат да влияят върху сигнала;
3) Обем – броят на обектите, които човек може да възприеме едновременно със съответната пълнота, личностно детерминиран, в зависимост от опита;
4) Осмисленост – при възприемане на непосредствено даденото, се отразяват и неговите връзки с другите предмети / явления, които не се непосредствено възприемаеми в момента;
5) Целенасоченост ­ възприятието на обекта е по–пълно, ясно и точно когато личността си е поставила цел обекта да бъде възприет;
6) Избирателност – възприятието обикновено не включва отразяване на всички свойства на обекта. В някои моменти се отразяват различни особености (в зависимост от целите, нагласите, потребностите на личността);
7) Активност – във всеки момент във възприятието някои свойства на обекта стоят на преден план и се възприемат по­точно, ясно, пълно (“обект на възприятието”), а други свойства на обекта остават на заден план (“фон на възприятието”). “Обектът” и
“фонът” могат да сменят своите места и да променят качеството на възприятието;
8) Обобщеност – отнасяне на всеки образ при възприятието към някакъв клас обекти със същото име, класификация на обектите в класове, подкласове, категории.
Значение тук има връзката на възприятието с ІІ сигнална система (езикът), но и с миналия опит на личността. При разширяване на опита образът, който съхранява своята
38

индивидуалности връзката с конкретния обект, се отнася към все по­голяма съвкупност от обекти с определена характеристика.
Функция на обощеността: а) способност на четене на текст или шрифт; б) класификация и познание на обектите; в) възможност за предсказване на свойство на обектите, които не са непосредствено представени.
9) Аперцепция – връзка на възприятието с миналия опит, текущото психично състояние, личностни знания, отношение към обектите на възприятие;
10) Илюзия – изопачаване на възприятието (най­вече зрително и слухово) поради множество фактори от субективен и обективен характер;
Фактори за нормалното, правилно, адекватно функциониране на възприятието:
1) Активното движение на човека (животното);
2) Активно присъствие на земното притегляне;
3) Опипването;
4) Наличие поне на минимум възприета информация от средата – при липса на достатъчно количество информация в мозъка – сензорно­перцептивна депривация
(“сензорен глад”) като следствие нарушаване на възприятието (особено зрителното), на неговата адекватност.
Възприемането на обектите се основава на представа за целта, която личността преследва и преценка на обективното състояние на нещата. Човек действа, възприема последствията от това, формира представа за по­нататъшните си действия, след това действа отново и т.н., докато не се постигне крайната цел. Този цикличен процес се основава на определена схема – когнитивна схема – в част от пълния перцептивен цикъл,
вътрешна за субекта (възприемащия) модифицираща опита. Схемата насочва човешкото движение, и следователската му активност, като в нея (схемата) настъпва нова информация (попаднала върху сензорните повърхности, рецепторите) предизвикващи изменение на самата схема, която наново насочва активността на личността.
Когнитивната схема има форма и рамки на изява: а) формата се определя от това в какъв вид трябва да се приведе информацията,
за да бъде интерпретирана правилно; б) рамката определя границите, в който напълно или частично се изменя значението на събитието, за да бъде възприето то по определен начин.
Схемите се формират в зависимост от степента на натрупването на опит.
Видове възприятия:
1) прости – отражението чрез един анализатор: зрителни, слухови, обонятелни,
вкусови, тактилни и др.
2) сложни – отражение чрез повече от един анализатор
Съществуват и 3 подвида:
1) възприятие за пространство – голяма роля на правилното ориентиране в пространството. То е основна характеристика на действителността. Тези възприятия са репрезентация на обективно съществуващото пространство и включват възприемането
39

на: ­ формата; ­ размера; ­ обема; ­ отдалечеността; ­ посоката; ­ разстоянието между обектите.
А) Възприятието за форма – чрез зрителни и кинестетични анализатори. Най­
информативен признак – границата между обекта и другите обекти, т.е. между фигура и фон. Механизъм ­ движението на очите. Тактилно възприятие за форма – тактилен и кинестетичен анализатор. Механизъм ­ действието на опипващата ръка. Най­добро възприемане на обекта става чрез съвместното действие на визуалното и тактилното възприемане.
Б) Възприятие за големина/размер – на основата на величината на изображение на обекта върху ретината на окото и отдалечеността на обекта от очите. Но основата на големината на изображението върху ретината (акомодация) и напрягането на очните мускули (конвергенция) се възприема размера на обекта.
В) Възприятие за дълбочина и отдалеченост на обектите. Акомодацията (при обекти на 5­6 метра), конвергенция (до 450 м), действа в твърде ограничени предели.
Хората могат да разграничават дълбочината на обектите и заеманото от тях пространство до 2500 м чрез бинокулярното зрение и до 450 м при монокулярното зрение.
Г) Възприятие за посока – посоката на обектите се определя от мястото на изображението му върху ретината на окото и положението на тялото спрямо заобикалящите предмети. Изправеното положение на тялото е изходно за определяне на посоката. Механизми за възприятие на посоката – зрителен, кинестезичен анализатор,
усещания за равновесие, чрез слуховия анализатор (бинаурално слушане) и обонятелен анализатор.
2) Възприятие за време – отражение на продължителността, скоростта и последователността на явленията. Не се основава на специфичен нервен механизъм. То се възпитава, съществува само у личността. Основава се на съвместната дейност на много анализатори. Във възприятията за време участват и различни биологични ритми,
както и кинестизични и слухови усещания, нашите движения имат определена бързина и последователност, определящи възприемането и на времевите интервали. Закони при възприятието за време:
а) закон за запълване на интервалите за време – колкото е по­запълнен (т.е.