Не плачете, ако останете без работа, а учете

Не плачете, ако останете без работа, а учете

- Българската меланхолия е дълбок кладенец. С тази книга аз не можах да видя дъното му. Може би по тази причина, когато книгата беше готова, ме обзе съмнение дали да я публикувам.

- Звучеше ми много отчайващо. Ние знаем, че има “Оптимистична теория на българския народ” на Иван Хаджийски. Има нещо много мобилизиращо и в “Българският Великден” на покойния Тончо Жечев... Когато аз завърших моята книгата, имах разговор с нея, колкото и фантастично да звучи това... И в крайна сметка осъзнах, че ми липсва решителност. А главният извод от тази книга е решителността като висша добродетел. Затова реших да я публикувам.

Има една знаменита книга “Анатомия на меланхолията” на Робърт Бъртън от 1621 г. В нея той казва, че има 88 степени на меланхолията... Всъщност в меланхолията има особена човешка привлекателност.

- Кое е привлекателното?

- Това, че меланхоличният човек става причастен на високи ценности, които обаче той не може да постигне поради обстоятелствата на живота. Но има и меланхолия, в това число и на народа, на отделни групи или важни лица, която се изразява в слабохарактерност и в липса на решителност. Това води до предателство и мерзост.

- Когато Ботев и неговите четници слизат на брега на Дунав и поемат към връх Вола, всички хора по пътя им се изпокриват и затварят кепенците на къщите си. Можем да си представим тежките въпроси, които му задават четниците: “Нали ти ни казваше, че като отидем там, хората ще се вдигнат с нас. Защо се крият? Защо ги няма?”.

От деца учим за Левски, който присъства в българското съзнание като най-чист образ. Но малцина знаят, че “пътят на Левски от Ловеч до София е път през пустинята”.

В романа “Под игото” думата “меланхолия” се повтаря девет пъти. Тази най-голяма българска книга е един архитип на българската меланхолия. Финалът показва пълния крах на устрема и надеждите... Т.е. под метафората за “дълбокия бездънен кладенец” имам предвид многообразието от форми на меланхолично настроение на целия народ и на отделни водачи в определени ситуации.

- Добре известно е, че българите се смятат за едни от най-нещастните. И без изследване се вижда как не може да се оправи страната и обществото ни. Има различни форми, които са видими, и такива, които са в дълбочина. Още с началото на големите промени, на срива на тоталитарната система и падането на Берлинската стена, та досега у нас има постоянна нерешителност за реформи. Първите големи трудности са свързани с огромна вълна млади хора, които напускат, вместо да останат и да посрещнат тежките предизвикателства за радикална промяна на българското общество.

По време на многобройните избори и в постоянното изчакванеда се правят реформи, ние все се опитваме да надхитрим историята, да минем някак по-лесно. Във всичко това аз разпознавам отсъствието на решителност. Но си позволявам да кажа, че това е предизвикателство към съвременните поколения.

- В книгата ви има цитати, според които и в средата на 30-те години на миналия век е имало съмнения дали ще оцелее българският народ?

- Изводът е, че и през десетилетието, което разглеждам, националният проект е незавършен. Национализмът, в добрия смисъл на думата, остава пасивен. Липсва ни вътрешна убеденост, че сами трябва да отстояваме интересите си - тук, вътре, и навън. Днес отново ни липсва яснота по отношение на нашите национални интереси...

Когато става превратът през 1934 г., има всеобщо облекчение от забраната на политическите партии. И дори одобрение, че се въвежда цензура.

- Какъв е вашият коментар?

- За жалост това се повтаря и днес. След падането на комунизма и идването на демокрацията много бързо дойде говоренето срещу партиите. Как те били много и само се карали в парламента. Как по-добре щяло да е, ако можело по някакъв начин партиите да се обединят.

Гео Милев, който е гениален поет и за подобни фигури трябва да се говори внимателно, има статии, които са истинска утопия. Отчаян от котерийните битки между партиите, той призовава: “една партия - един народ”.

Писателят Стефан Попов, голяма фигура на българската мисловност, описва безпътицата в обществото след преврата през 1934 г. И отговаря на въпроса: Когато няма партии, какво има? - Има една клика около монарха, който е мeланхоличен човек с добри намерения.

Неразвитият индивидуализъм е противоположност на гражданското общество. На онова общество, което съзнава своите интереси и създава свой начин да отговори на предизвикателствата. Тогава то става силно и намира кауза. Да сравним реакцията на българското и на американското общество към кризата. Има фундаментална разлика.

- Каква е разликата?

- Разликата е в това, че в Америка рязко се увеличава ориентацията на хората към университетите. В България - пада. Всички разбраха, че не може обществата да вървят както досега, трябва да се правят радикални промени. Отговорът на правителството би трябвало да е - да се правят реформи. А на обществото - за да излезем от кризата, са нужни знания и трябва да развиваме образованието. В това време, в което сме без работа, трябва да учим. Вместо това ние какво правим - страдаме. И в крайна сметка виждаме, че нашето желание да бъдем еди-какви си, се отдалечава от реалността. Затова бих искал хората, които по някакъв начин са заинтересувани или са отговорни за реформите, или искат да имат реформаторски дух, да вникнат в тази тема.

И не мога да не споделя отвращението си към това, което става във Висшия съдебен съвет и изобщо в съдебната система в последно време.

- Имате предвид историите с имотите по Черноморието?

- Имам предвид разпада на ценности, до който се е стигнало. Висши магистрати говорят като че ли няма никаква реалност, освен чистия формализъм на правото. Аз съм последният човек, който ще гледа на закона с високомерие. Законът стои над всички и това не е празна фраза. Но да се казва, че освен правните норми друго няма, е отвратително. Това е отричане на смисъла на моралните норми. Те може да са вътре в правните, но са там. Ако нямаше такива морални норми, хората нямаше да си подават оставката, понякога по причини незначителни на пръв поглед. Тук е моят безкомпромисен протест срещу “гражданското общество, което спи”, както казва поетът Борис Христов.

Другото, към което неотдавна изпитах потрес, е протестът на БАН.

- Какво ви възмути?

- Оставям настрана това, че някои от протестиращите са се явили по списък. Потресох се, като видях първия ред от протестиращи, които носеха портрети на български възрожденци и строители на националната ни култура и духовност. Непосредствено след тях видях едни интелектуални нищожества.