Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание. Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка. Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скри- то, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал". "Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е. Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система;
че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум".
Други също са разбрали незадоволителността на Кантовия кръг на мисли. Лихтенберг, един от най-одухотворените и независими умове от втората половина на 18-тото столетие, който искаше Кант, не можеше въпреки тава да си забрани да направи важни възражения против неговия светоглед. От една страна той казва: "Що значи да мислиш с Квантиански дух? Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това зна- чи, да определим отношенията на субективното към обективното. Тази е без съмнение винаги целта на ясните дълбоки природоизследователи, обаче въпросът е, дали те са пристъпили така истински философски към този въпрос, както господин Кант. Хората са считали това, което е и тря- бва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите? Или с други думи: Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба? " но можеше да се направи едно още по-важно възражение. Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас? Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим. По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептици- зъм. Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Со- ломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването
на външни предмети. Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение.
Едно е сигурно, Кант предложи на своите съвременници безброй атакуеми места на тълкувания и за противоречия. Именно чрез неговите неясноти и противоречия той стана баща на класическите германски свето- гледи на Фихте, Шелинг, Шопехауер, Хегел, Хербарт и Шлайермахер. Неговите неясноти станаха за тях нови въпроси. Колкото и да се беше старал да постави граница на знанието, за да запази място за вярата, въп- реки това, в истинския смисъл на думата, човешкият дух може да се обяви задоволен само от знанието, от познанието. Така се случи следовате- лно, че приемниците на Кант искаха да поставят отново познанието в неговите права; че с него /с познанието/ те искаха да уредят най-висшите духовни потребности на човека. За продължител на Кант в това направление беше като че ли създаден Йохан Готлиб Фихте. Той, който каза: "Любовта към науката и особено към спекулацията, щом тя веднъж е обзела човека, така го завладява, че той не запазва никакво друго желание освен това, да се занимава в спокойствие с нея". Можем да наречем Фих- те един ентусиаст на светогледа. Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действувал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици. Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарова- телни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властвува в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властву- ва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъв-
то този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само на- уката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото - в предговора към своето Наукоучение - каза: важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни чо- век, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа. "Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използува като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико. Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре. Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувствуват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само
на тях. Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това - мъдри мисли!" Тези думи предхождаха напечатването на лекциите, в които Фихте обясняваше на студентите от Йена "Определени- ето на учения". Възгледи като тези на Фихте са израснали от една голяма душевна енергия, която предава сигурност на познанието на света и за живота. Той имаше безцеремонни думи за всички онези, които не долавяха в себе си силата за такава сигурност. Когато философът Райнхолд се изказа, че все пак вътрешният глас на човека може да се заблуди, Фихте му възрази: "Вие казвате, философът трябва да мисли, че като индивид той може да се заблуди, че като такъв той може и трябва да се учи от дру- гите. Знаете ли, какво настроение описвате по този начин? Това на един човек, който през целия си живот не е бил никога убеден в нищо".
На тази изпълнена със сила личност, чийто поглед беше изцяло насочен навътре, беше противно да търси най-висшето, което човек може да по- стигне, един светоглед, някъде другаде освен също във вътрешността. "Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху един- ствената цел на пълната свобода, т.е. на пълната независимост от вси- чко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше... " Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793 година "Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция". И най-ценната сила в човека, познавателната си- ла, че трябва ли тя да бъде насочена към тази единствена сила на пълната независимост от всичко, което не е нас самите? Бихме ли могли ние въобще да стигнем до една пълна независимост, ако в светогледа сме зависими от някое друго същество? Ако едно такова намиращо се вън от нас същество би извършило това, което е природата, което е нашата душа, което са нашите задължения, и след това ние създадем от един такъв готов факт едно знание? Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение на познанието на истината. Следователно ние не можем да приемем наготово най-висшата истина. Когато приемем нещо, което се е родило без нашето участие, ние сме зависими от него. Ние тря- бва да създадем най-висшата истина; тя трябва да се роди чрез нас. Сле- дователно Фихте може да постави на върха на светогледа само нещо, което е добило своето съществуване едва чрез нас. Когато казваме за даден предмет на външния свят: той е, ние го вършим затова, защото го възпри- емаме. Знаем, че ние признаваме съществуването на едно друго същест- во. Що е този друг предмет, това не зависи от нас. Ние можем да познаем неговото устройство само тогава, когато насочим към него нашата възприемателна способност. Ние никога не бихме знаели, що е "червено",
"топло", "студено", ако не бихме знаели това чрез възприятието. Ние не можем да прибавим нищо към устройството на нещата, не можем да им отнемем нищо. Казваме "те са". Що са те, това те ни казват. Съвършено различно стои работата с нашето собствено съществуване. Човекът не казва към самия себе си "то е", а: "Аз съм". Но с това той е казал не само "че той е, а също: що е той, а именно един "Аз". Само едно друго същество би могло да каже за мене: "то е". Да, то би трябвало така да каже. Защото даже ако това друго същество би ме създало, то не би могло да каже за моето съществуване: аз съм. Изречението "аз съм" изгубва всякакъв смисъл, когато съществото, което говори за своето съществуване, не го казва само. Следователно не съществува нищо, което би могло да ме назове с името "аз", освен аз самият. Вследствие на това, това признаване на самия мене като един "Аз" трябва да бъде мое първично присъщо дело. Никакво същество вън от мене не може да има влияние върху него.
Тук Фихте намери нещо, където се чувствуваше съвършено независим от всяка чужда същност. Един Бог би могъл да ме създаде; но той би трябвало да предостави на мене да призная себе си като един "Аз". Аз самият си давам моето себесъзнание. Следователно в него аз нямам едно значение, едно познание, което съм получил; а едно такова, което сам съм напра- вил. Така Фихте си създаде една здрава точка на светогледа, нещо където има сигурност. Но как стои сега работата със съществуването на други същества? Аз им приписвам едно съществуване. Но за това аз нямам еднакво право, както при мен самия. Те трябва да станат части на моя "Аз", ако трябва да им припиша едно съществуване със същото право. А те стават това, когато аз ги възприемам. Защото щом това стане, те са налице за мене. Аз мога само да кажа: моето себе чувствува "червено", моето себе чувствува "топло". И колкото е вярно, че аз приписвам едно съществуване на себе си, толкова вярно е също, че мога да припиша това също на моето чувствуване и на моето усещане. Следователно, когато разбирам самия себе си правилно, аз мога само да кажа: аз съм и аз самият приписвам също едно съществуване на външния свят.
По този начин за Фихте светът вън от "Аза"изгубва своето самостоятелно съществуване. Той има само едно приписано от Аза съществуване, следователно едно мислено прибавено му съществуване. В своя стремеж да даде на своето себе възможно най-високата независимост, Фихте отне на външния свят всяка самостоятелност. Но там, където се мисли, че един такъв самостоятелен външен свят не съществува, там е понятно също, че престава да съществува интересът към /знанието/ към познанието на този външен свят. С това угасва интересът към същинското знание въобще. Защото чрез едно такова знание Азът не научава всъщност нищо, освен това, което той самият произвежда. Във всяко знание Азът на човека дър-
жи така да се каже само монолог със самия себе си. Той не излага вън от себе си, но това, чрез което той върши това последното: то е живото дело. Когато Азът действува, когато той върши нещо в света; тогава той не води вече монолог само със себе си. Тогава неговите действия се вливат навън в света. Те добиват едно самостоятелно съществуване. Аз извършвам нещо; и когато съм го извършил, тогава то продължава да действува по -нататък, даже когато не участвувам вече в неговите действия. Това, което зная, има съществуване само чрез мене; това, което върша, е съставна част на един независим от мене морален ред на света. Но що значи всичката сигурност, която извличаме от собствения Аз в сравнение с тази най-висша истина за един морален ред на света, който все пак трябва да бъде независим от нас, ако съществуването трябва да има смисъл? Нали всяко знание е само нещо за собствения Аз; обаче този ред на света трябва да бъде вън от Аза. Той трябва да бъде, въпреки че не можем да знаем нищо за него. Следователно ние трябва да го вярваме. Така и Фихте излиза вън над знанието и стига до вярата. Както съновидението се отнася към всяка действителност, така и знанието спрямо вярата. Също и собственият Аз има само едно такова съновидно съществуване, когато само съзерцава самия себе си. Той си съставя един образ за себе си, който не може да бъде нищо друго, освен един бързо преминаващ покрай нас образ; само действието остава. Фихте описва със забележителни думи това съновидно съществуване на света в своята книга "Определение на човека": "Навсякъде не съществува нищо трайно; нито вън от мене, нито в мене, а само една непрестанна промяна. Навсякъде аз не зная за никакво битие, не зная също и за моето собствено битие. Няма никакво битие. Аз самият не зная въобще и не съм. Съществуват образи: те са единственото, което съществува и знаят за себе си по начина за образите; - образи, които бързо пре- минават, без да съществува нещо, покрай което преминават: които чрез образи зависят от образи, образи без нещо изобразено в тях, без значение и цел. Аз самият съм един от тези образи; даже, аз самият не съм това, а само един разбъркан образ от образи. Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. съзерцаването е сънят; мисленето, - извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, - е сънуването на онзи сън". Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действува направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; - в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум. Обаче самодеен ра-
зум е воля. Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум. Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата. Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело. Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено".
Понеже за Фихте знанието е един сън, а морален ред на света единствената истинска действителност, затова той поставя също живота, чрез който човекът застава в моралната връзка на света над простото познание, над съзерцаването на нещата. "Нищо - казва той - няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо творчество и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него".
Моралната основна черта в личността на Фихте е тази, която е угаснала в неговия светоглед всичко или пък е понижила в неговото значение това, което не е свързано с моралното определение на човека. Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света. Гьоте е казал: "Действуващият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите из- исквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: това е все едно за него. За Фихте важното беше преди всичко действуването; обаче при това той не искаше да бъде обвинен от наблюдението в безсъвестност. Ето защо той основа ваше стойността на съзер- цаването.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха могли да се превър-
нат в дело у други, там той се чувствуваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година".
Безусловно отдаване на моралния ред на света, действуване от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: това се изисквания- та, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти. Обаче тази инстинкти отклоняват от великото цяло, което обгръща човешката общност като морална хармония. Една такава епоха би трябвало да доведе онези, които живеят в нейния смисъл, до загиване. Фихте искаше да съживи дълга в човешките души.
Сподели с приятели: |