Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г



страница1/9
Дата09.09.2016
Размер1.9 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9






ЦИКЪЛ от 13 лекции


изнесени в Дорнах

от 4 до 31. 12. 1916

и в Базел на 21. 12 1916 г.

превод от немски: БОРИС ПАРАШКЕВОВ


изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от книга














С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е


СТР.


5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16. Декември 1916.…………………................4

Необходимости в све­тов­на­та ис­то­ри­я­. Б­рукс Адамс за въз­рас­то­ви­те сте­пе­ни на на­ро­ди­те­. То­мас Моровата "Утопия". Карл Велики, Данте, Вене- ция, контрареформацията. Обединението на Италия и ней­но­то от­но­шение спря­мо Централна Европа и Франция. Тройният съюз. Анекси- рането на Босна от Австрия,атентатът в Сараево. 1888 и 1914 г.


6.ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 17. Декември 1916.…………….....................25

Същност на Петия сле­дат­лан­т­с­ки период. Тайната на еволюцията. Поз- нания за за­ко­ни­те на на­ро­ди­те сред за­пад­ни­те братства. Упадъкът на ро­ман­с­ко­то и въз­хо­дът на ан­г­ло­фон­с­кия свят ка­то ек­с­по­нент на пе­та­та подраса. Немският език и за­ко­нът за звукоизместването.


7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 18. Декември 1916……………….................44

Съвременни яв­ле­ния и съд­бо­нос­ни дни. Централна Европа ка­то ед­нос­т­ра­нен на­род­нос­тен ре­зер­во­ар и като все­общ те­атър на бой­ни­те дейс­т­вия на­й-­ве­че през Тридесетгодишната война. Идеята за дър­жав­ност в Герма- ния. Великогерманци и малогерманци, ос­но­ва­ва­не на им­пе­ри­ята през 1871 г. Сър Едуард Грей, Жорес, Делкасе, Клемансо. Европейски съ­юз­ни­чес­ки системи. За из­бух­ва­не­то на войната. Дума и ми­съл във френ­с­ки­я­,­ ан­г­лийс­ки­я­, нем­с­кия и рус­кия език. Задачата на гер­ман­с­кия народ. Законът за хар­мо­нич­ни­те трептения. Духовните си­ли на бъ­де­ще­то в раз­лич­ни­те народи: си­ли на въз­ник­ва­не­то и отмирането, ев­геетика, ду­хов­на медицина. Лорд Актън, Майкъл Фарадей.


8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Базел, 21. Декември 1916……………............79

"Коледа в на­й-­съд­бо­нос­но време". Исус и Христос. Схващането за Хри- стос при гно­зи­са и при дог­ма­ти­ческо­то вероизповедание. Изчезване на пред­с­та­ва­та за Христос на юг по­ра­ди из­ко­ре­ня­ва­не и из­т­ля­ва­не на гно­зи­са­, пър­во­на­чал­на лип­са на раз­би­ра­не за Исус сред но­во­пок­ръс­те­ни­те езич­ни­ци на Север. Нордските мис­те­рии на ингевоните. Вазите и азите. Преклонението пред Херта. Англосаксонската ру­ни­чес­ка песен. "От- кровение от ви­си­ни­те и мир на земята". "Обругаването" на чо­веш­кия коп­неж за мир.


9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 24. Декември 1916…….................93

Коледа по вре­ме на война. Към ко­лед­на­та сценка. Гнозисът. Мистерийна мъд­рост у ингевоните. Балдур, Локи и Хьодур. Коледната и Великден- ската мистерия. Неправомерно из­пол­з­ва­не на ата­вис­тич­ни си­ли с цел оказ­ва­не на вли­яние вър­ху масите. "Делириумното" съзнание. Кола Рие- нци и д Анунцио, Петдесетница 1347 г. и Петдесетница 1915 г.

ПЕТА ЛЕКЦИЯ


Дорнах, 1б. Декември 1916

Ако не бях­ме общност, чи­ято цел е да об­съж­да всич­ки не­ща от глед­на точ­ка на познанието, и то на за­дълбо­че­но­то ду­хов­но познание, ще­ше да бъ­де напъл­но ес­тес­т­ве­но се­га да прек­ра­тя же­ла­ни­те от мно­зи­на разсъж- дения, ко­ито под­х­ва­нах­ме през пос­лед­ни­те дни. Ако се кас­а­еше не за познание, а за не­що друго, те­зи разсъждения, раз­би­ра се, би тряб­ва­ло да се от­ло­жат до момента, ко­га­то ще се раз­по­ла­га с из­пол­з­ва­еми резул­та­ти от важ­ни­те про­це­си на на­ше­то съвремие.*99

Според мен от са­мо се­бе си се разбира, че вся­ка душа, ко­ято се­ри­оз­но и ис­к­ре­но же­лае доб­ро­то на чо­ве­чеството, сле­ди в тре­вож­но очак­ва­не как­во ще се слу­чи през ид­ни­те дни. Та на­ли в край­на смет­ка фак­ти­те ще по­ка­жат да­ли ня­кои гла­со­ве от­към онова, ко­ето в на­ши­те раз­съж­де­ния на­ре­кох­ме пе­ри­фе­рия или околност, са в със­то­яние в дос­та­тъч­на сте­пен да осъзнаят, че не би тряб­ва­ло да се очак­ва от ця­ло­то човечество, вклю­чи­тел­но от бъдното, да повярва, че се во­ди бор­ба за мир, след ка­то въз­мо-ж­нос­т­та за по­сти­га­не на този мир, и то за срав­ни­тел­но крат­ко време, би­ва от­к­ло­ня­ва­на и изключвана. Никой по­ве­че ня­ма да­же формал­но да бъ­де за­дъл­жен да да­де вя­ра на час­ти­ца ис­к­ре­ност във всич­ки декламации, зву­ча­щи за ми­ра и дори за пра­во­то на народите, ако не­ща­та про­дъл­жат да про­ти­чат така, как­то ги пред­с­та­вят вес­т­ни­кар­с­ки­те гласове, ко­ито днес, раз­би­ра се, ве­че не зас­лу­жа­ват вни­ма­ние от стра­на на ни­то един се­ри­озен наб­лю­дател. В близ­ко бъ­де­ще све­тът ще има удо­бен слу­чай да уз­нае да­ли тряб­ва да се ре­ши да из­с­луш­ва дек­ла­маци­ите от­нос­но во­ля­та за мир с пъл­но­то съз­на­ние за тях­на­та не­вя­рн­ост и не­ис­тин­ност и по­-на­татък все та­ка да ги на­ми­ра ня­как си значими, или пък да се на­со­чи към истината.

Ние оба­че ве­че сме стъ­пи­ли имен­но вър­ху ос­но­ва­та на поз­на­ни­ето и за­то­ва не е нуж­но да пре­къс­ва­ме те­зи разсъждения. Ние тър­сим истината, а ис­ти­на­та при всич­ки слу­чаи тряб­ва да се търси. Ето за­що тя ни­ко­га не мо­же се­ри­оз­но да вре­ди или да има вред­ни последици.

Днес ис­кам да пред­с­та­вя пред ду­ша­та Ви нещо, ко­ето мо­же да ста­не пред­пос­тав­ка за прев­ръ­ща­не на оценка­та ни в из­вес­т­на сте­пен в основа- телна. Не бих же­лал ни на­й-­мал­ко да вли­яя вър­ху не­чие ста­но­ви­ще или не­чия оценка; ста­ва ду­ма за това, спо­кой­но да се зас­та­не очи в очи как­то с фак­ти­те във фи­зи­чес­кия план, та­ка и с фак­ти­те и им­пул­си­те от ду­хов­ния свят. Още пре­ди вре­ме Ви казах, че е ред­но въп­ро­сът за не­об­ходи­мос­т­та в све­тов­на­та ис­то­рия да се oглеж­да с дос­та­тъч­но вни­ма­ние до­ри по от­но­ше­ние на на­й-­тя­гос­т­ни те събития. Ала ан­т­ро­по­со­фи­ята ни­ко­га не ще ни пре­вър­не във фа­та­лис­ти­,ни­ко­га не ще мо­же да ни на­ка­ра да го­во­рим за не­об­хо­ди­мос­т­та та­ка­, че прос­то да изис­к­ва­ме чо­век да и се
под­чи­ня­ва ка­то на съдба. Въпросът, да­ли те­зи тя­гос­т­ни съ­би­тия е тряб­ва­ло да настъпят, е без­с­пор­но умес­те­н,­но до­ри чо­век да се чувства при­ну­ден да отго­во­ри утвърдително, не мо­же да ста­ва ду­ма за прос­то фа­та­лис­тич­но под­чи­ня­ва­не на тази необходимост. На пър­во вре­ме ще по­яс­ня с ед­на прит­ча как­во имам предвид.

Нека си представим, че два­ма ду­ши во­дят спор как­ва ще бъ­де през ид­на­та го­ди­на ре­кол­та­та в оп­ре­де­лен край. Единият казва, че ре­кол­та­та ще за­ви­си от не­об­хо­ди­ми­те при­род­ни да­де­нос­ти и из­б­ро­ява всич­ко необ­хо­ди­мо - вре­ме­то и ос­та­на­ли­те условия, ко­ито по­ве­че или по­-мал­ко не за­ви­сят от чо­веш­ка­та воля. Добре, оба­че дру­ги­ят би мо­гъл да възрази: Прав си, всич­ко то­ва мо­же да е вярно; но важ­но е по­-нап­ред въп­росът да се раз­г­ле­да прак­ти­чес­ки дотолкова, до­кол­ко­то той изис­к­ва на­ша­та соб­с­т­ве­на съпричастност. И тога­ва ве­че зна­че­ние ще при­до­бие не тол­ко­ва се­гаш­ни­ят ни раз­го­вор за вре­ме­то и за дру­ги фактори, вър­ху ко­ито ня­мам ни­как­во влияние, ами глав­но­то за мен ще бъ­де аз, кой­то учас­т­вам и ис­кам да учас­т­вам в ре­колта­та през ид­на­та година, от своя стра­на да по­сея на­й-­доб­ро­то семе, ко­ето мо­га да намеря. Каквито и да са ос­та­на­ли­те фак- тори, моя за­да­ча е да по­сея на­й-­доб­ри­те се­ме­на и аз ще се пос­та­рая да го сторя. Макар че пър­ви­ят мъж мо­же да е фаталист, вто­ри­ят ня­ма да от­ре­че ос­но­ва­ни­ята за не­го­вия фатализъм, но ще нап­ра­ви всич­ко възмо- жно, за да по­сее доб­ро семе. Сходно е по­ло­же­ни­ето с все­ки човек, кой­то ис­ка да бъде бла­го­ра­зу­мен и гле­да на­й-­ве­че да от­к­рие въз­мож­нос­т­та за по­ся­ва­не на доб­ро­то семе.

Разбира се, за ду­хов­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то ду­ми­те "по­ся­вам доб­ро семе" пред­с­тав­ля­ват не­що много по-сложно, от­кол­ко­то в то­ку­-що при­ве­де­на­та от мен притча, тъй ка­то цел­та ще бъ­де не са­мо да се на­ло- жат ня­кол­ко аб­с­т­рак­т­ни принципа, но и с ог­лед на ус­ло­ви­ята за раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то по пра­ви­лен начин да се ус­та­но­ви от как­во се нуж­дае то­ва раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то в нас­то­ящия момент. Защото, как­вото и да е вре­ме­то през ид­на­та година, как­ви­то и преч­ки или неб­ла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия да настъпят, ре­кол­тата по­ло­жи­тел­но ще бъ­де лоша, ако вто­ри­ят мъж не по­сее семето! Следователно ста­ва ду­ма да се прозре, че по­нас­то­ящем са не­об­хо­ди­ми из­вес­тни ус­ло­вия за бла­гоп­ри­ят­но­то раз­ви­тие на човечеството, сре­щу които днес се опъл­ч­ва да­леч по­-м­но­гоб­рой­на­та част от хората, условия, ко­ито тряб­ва да се ин­кор­по­ри­рат в раз­ви­ти­ето на човечеството, за да мо­же в бъ­де­ще да нас­тъ­пи благополучно, пол­зот­вор­но развитие. Следва да се проз­ре съ­що така, че в мо­мен­та чо­ве­чес­т­во­то се на­ми­ра в раз­вой­на фаза, през ко­ято в из­вес­т­ни гра­ници му се пре­дос­та­вя пра­во са­мо да се спра­вя със сво­ите заблуждения.

В по­-ранш­ни вре­ме­на не е би­ло така. Преди Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, по­не пре­ди още го­ля­ма част от зем­ни­те чо­ве­ци да стиг­нат до пъл­но­то


осъз­на­ва­не на сво­ята свобода, бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни си­ли са се на­месва­ли в зем­но­то раз­ви­тие и мо­же яс­но да се забележи, че та­зи на­ме­са на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те си­ли е била усе­ща­на и от хората. Днес цел­та е на чо­ве­чес­т­во­то да се по­со­чи по кой на­чин се сти­га до из­вес­т­ни прозре­ния и пре­ди всич­ко до това, за оп­ре­де­ле­ни не­ща да се раз­по­ла­га със здра­ва оценка, ко­ято е в съ­от­ветствие с ус­ло­ви­ята за раз­ви­тие на човечеството. И че съ­щес­т­ву­ва­що­то опъл­ч­ва­не сре­щу та­зи оцен­ка се чис­ли към по­-дъл­бо­ки­те при­чи­ни за се­гаш­ни­те тя­гос­т­ни събития.

През след­ва­щи­те дни ще тряб­ва да се спрем и на въпроса, за­що чо­ве­чес­т­во­то още пре­ди ед­но сто­ле­тие не се е на­со­чи­ло към по­-ду­хов­ни тенден- ции. Защото ако го бе­ше сторило, днеш­но­то пла­чев­но по­ло­же­ние няма­ше да настъпи. Но не­ка от­ло­жим то­ва още мал­ко и да се за­ни­ма­ем с не­го ут­ре или вдругиден. Преди всичко ще се при­дър­жа­ме към постановката, че тя­гос­т­ни­те съ­би­тия до го­ля­ма сте­пен про­из­ти­чат от от­х­вър­ляне­то на вза­имов­ръз­ка­та с ду­хов­ния свят. Затова не­ка днеш­ни­те ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия бъ­дат на­ре­че­ни Карма на материализма; в та­къв слу­чай оба­че то­зи из­раз "Кармата на материализма" не би­ва от­но­во да се приема ка­то фра- за, а е ряд­ко да бъ­де схва­щан правилно.

През пос­ле­дн­ите де­се­ти­ле­тия на XIX и през пър­ви­те на ХХ век, си­реч в по­ве­че или по­-мал­ко пре­жи­вя­но­то от нас време, са се по­явя­ва­ли край­но спо­ра­дич­но прозрения, ко­ито би­ха би­ли из­вън­ред­но необходими. Някои проз­ре­ния - а от проз­ре­ни­ята за­ви­си мно­го - не­съм­не­но са би­ли под­х­вър­ле­ни на човечеството. Праве­ни са съ­що опи­ти те да бъ­дат под­х­вър­ле­ни на чо­ве­чес­т­во­то така, че от тях да бъ­дат об­х­ва­на­ти зна­чи­телен брой хо- ра. Ала по причини, ко­ито мо­жем да на­зо­вем по-късно, чо­ве­чес­т­во­то и се­га про­дъл­жа­ва да се про­ти­ви не­имо­вер­но сре­щу как­во­то и да би­ло по­-вис­ше прозрение, по­чи­ва­що на ду­хов­на основа.

А се­га ис­кам да спо­ме­на ед­но произведение, из­ляз­ло пре­ди години. Естествено Вие мо­же­те да кажете: Толко­ва мно­го про­из­ве­де­ния из­ли­зат и как­во зна­че­ние има това? Нали да­де­но про­из­ве­де­ние мо­же да при­тежа­ва те­оре­ти­чес­ка важ­ност на­й-м­но­го ка­то поучение, тъй ка­то бла­го­по­лу­чи­ето на све­та не мо­же да за­ви­си от това, че хо­ра­та че­тат ед­но или дру- го. От то­ва оба­че за­ви­си повече, от­кол­ко­то се предполага, ко­га­то би­ват раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни ня­как­ви иде­и­, ня­как­ви прозрения. Ако в ду­ша­та си об­гър­не­те с пог­лед още веднъж тък­мо онова, ко­ето съм из­ре­къл в пос­лед­ни­те две­-т­ри лекции, Вие са­ми ще мо­же­те да пот­вър­ди­те това.

Произведението, за ко­ето ста­ва дума, из­ле­зе в Америка и ав­то­рът му е Брукс Адамси*100. Когато се по­яви пре­ди години, та­зи кни­га ми се сто­ри ед­на от на­й-з­на­чи­тел­ни­те про­яви на по­-но­во­то чо­веш­ко прозрение. Макар видът, в кой­то тя бе издадена, да бе­ше пок­ва­рен от това, че пред­го­во­рът към нея е на­пи­сал един от на­й-­го­ле­ми­те фразьо­ри на съвремен-
ността, а имен­но бив­ши­ят пре­зи­дент Рузвелт*101, без­с­по­рен ос­та­ва фак- тът, че иде­ите в та­зи кни­га на Брукс Адамс би­ха мог­ли да въз­дейс­т­ват в на­й-­ши­рок сми­съл прос­ве­ти­те ски. За ду­хов­ния жи­вот в Европа от зна­че­ние бе­ше също, че нем­с­ки­ят пре­вод на та­зи кни­га се по­яви в едно издателство, за ко­ето се зна­еше­,че е в ус­лу­га на точ­но оп­ре­де­ле­ни ду­хо- в­ни направления, ко­ито про­явяват съв­сем неп­рик­р­и­та враж­деб­ност и зло­на­ме­ре­ност нап­ри­мер спря­мо на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко нап­рав­ление. Но не то­ва е съ­щес­т­ве­но - по­-съ­щес­т­ве­но­то ви­на­ги е да про­явиш усет за това, че има значение, ко­гато оп­ре­де­ле­ни идеи би­ват раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни по све­та под та­къв - бих ка­зал - по­до­ба­ващ флаг. Защото има раз­ли­ка да­ли ед­на кни­га излиза, да речем, в "Cotta" - ед­но реномирано, арис­ток­ра­тич­но издателство, кое то прос­то из­да­ва кни­ги­,­или кни­га ка­то въп­рос­на­та се по­явя­ва в издателство, къ­де­то по прин­цип се пуб­лику­ват произве- дения, сто­ящи в ус­лу­га на ед­но съв­сем спе­ци­ал­но общество. Огромна е раз­ли­ка­та да­ли някой си има ра­бо­та са­мо с ли­те­ра­ту­ра или бо­ра­ви с на­роч­ни импулси!

Какво съ­дър­жа кни­га­та на Брукс Адамс? Ще се спра са­мо на ос­нов­ни­те идеи, ко­ито на­й-­об­що и аб­с­т­рактно се под­на­сят по един не­ка го на­ре­чем ди­ле­тан­т­с­ки начин, до­кол­ко­то тях­но­то зна­че­ние изоб­що е би­ло до ло­ве­но в Америка. Но важ­но е все пак да се знае, че от ед­но та­ко­ва мяс­то в из­вес­тен сми­съл из­ли­та по­добна птица. Брукс Адамс каз­ва например: На све­та има раз­лич­ни народи, ко­ито са пре­жи­ве­ли про­дъл­жи­телно разви- тие. В раз­ви­ти­ето на на­ро­ди­те мо­же да се ус­та­но­ви въз­ход и за­лез - те се раждат, ми­на­ват през кар­ма­чес­ка възраст, мла­деж­ки период, зря­ла въз- раст, стар­чес­т­во и от­но­во изчезват.

Поначало то­ва не е без­с­пор­на истина, а схема; но онова, ко­ето Брукс Адамс из­ла­га ка­то за­ко­ни за раз­ви­тието на народите, все пак има из­вес­т­на стойност. Можело да се наблюдава, каз­ва той, че в мла­дос­т­та си на ро­ди­те по не­об­хо­ди­мост раз­ви­ват две съп­ри­над­леж­ни склонности. Ако изоб­що ре­че да се за­дъл­бо­ча­ва в идеи ка­то те­зи на Брукс Адамс, чо­век ес­тес­т­ве­но е длъ­жен стро­го да раз­г­ра­ни­ча­ва са­ми­те на­ро­ди от от­делни­те чо­веш­ки индивиди, чис­ля­щи се към народите, и не би­ва да смес­ва по­ня­ти­ето дър­жа­ва с по­ня­ти­ето на род. И така, на оп­ре­де­лен пе­ри­од от раз­ви­ти­ето на на­ро­ди­те Брукс Адамс при­пис­ва из­вес­т­ни ка­чес­т­ва и по не­го­во виж­да­не те­зи ка­чес­т­ва са вза­им­но свързани. Според Брукс Адамс ня­кои на­ро­ди имат в епо­ха­та на сво­ята мла­дост от­пър­во склон­ност към имаги- нация, си­реч пред­раз­по­ло­же­ни са да си съз­да­ват пред­с­тави, ко­ито са по­чер­па­ни пре­дим­но вътрешно, представи, во­де­щи на­ча­ло­то си от про­дук­тив­но­то въ­об­ра­жение - не от разсъждението, не от онова, ко­ето днес се на­ри­ча наука, а от твор­чес­ка­та вът­реш­на си­ла на човека. По мне­ние на Брукс Адамс с то­ва ка­чес­т­во на про­дук­тив­на­та има­ги­на­ция по не­об­хо­-
ди­мост е свър­за но ед­но дру­го качество: те­зи на­ро­ди са войнствени. У на­ро­ди­те ка­чес­т­ва­та на има­ги­на­тив­на­та при­ро­да и на войн­с­т­ве­на­та пре- д­раз­по­ло­же­ност би­ли не­раз­рив­но свързани. Брукс Адамс смя­та то­ва за при­ро­ден закон на ду­хов­ния жи­вот на народите. Така има­ги­на­тив­ни­те и войн­с­т­ве­ни­те на­ро­ди ка­то че ли пред­с­тав­ляват сво­е­об­ра­зен тип.

В про­ти­во­вес на има­ги­на­тив­ния и войн­с­т­ве­ния на­род­нос­тен тип, за Брукс Адамс съ­щес­т­ву­ва един друг тип, при кой­то има­ги­на­ци­ята ве­че не преобладава, ами се е раз­ви­ла в онова, ко­ето се на­ри­ча хлад­на на­учна оценка. По сво­ето ес­тес­т­во народите, при­те­жа­ва­щи хлад­на на­уч­на оцен- ка, не са агресивни, а ин­дус­т­риални и комерсиални. Тези две на­-род­нос­т­ни ка­чес­т­ва - ста­ва ду­ма не за хора, а за на­ро­ди - са съп­ри­над­лежни: на­учен и комерсиален; за­що­то ин­дус­т­ри­ал­но­то в край­на смет­ка е прос­то ос­но­ва на комерсиалното. Следователно има­ме или научно-комерсиал- ни, или има­ги­на­тив­но­-войн­с­т­ве­ни народи.

На пър­во вре­ме ня­ма да кри­ти­ку­вам те­зи идеи, а са­мо ще спомена, че тук, ма­кар и по ди­ле­тан­т­с­ки начин, се про­явя­ва ед­на оценка, която, по­на­сяй­ки се пре­ди го­ди­ни от Америка, гласи: Пазете се от илюзията, че мо­же­те да опъ­не­те чо­ве­чес­т­во­то или по­-точ­но чо­веш­ки­те бо­ту­ши на кой­то си ис­ка­те калъп, не смятайте, че мо­же­те да съз­да­де­те ед­нак­ви иде­али за всички! Имайте предвид, че е до­пус­ти­мо да се го­во­ри са­мо за онова, ко­ето се опи­ра на еволюцията, и че от един народ, при­мер­но от славянския, кой­то при­те­жа­ва имаги­на­ти­вен характер, не мо­же да се оча- к­ва да бъ­де неагресивен. За вни­ма­тел­ния чи­та­тел на кни­га­та на Брукс Адамс осо­бе­но се наб­ля­га имен­но на пос­лед­ния пример. Оценка е ред­но да се да­ва не по външ­ни признаци, а по вът­реш­ни стойности, по вът­реш­ни афинитети.

Книгата е ди­ле­тан­т­с­ка пре­ди всич­ко по­ра­ди това, че ако изоб­що ще се формулира, по­доб­но поз­на­ние трябва да се фор­му­ли­ра са­мо вър­ху ос­но­ва­та на ду­хов­ни прозрения. Защото, до­ка­то не се раз­по­ла­га с ду­хов­ни прозрения, оцен­ки­те за ево­лю­ци­ята на човечеството, в ко­ято не­съм­не­но учас­т­ват ду­хов­ни сили, ес­тес­т­вено ще бъ­дат ви­на­ги едностранчиви, до­кол­ко­то на пър­во мяс­то се из­к­люч­ва една го­ля­ма истина: че при физи­чес­кия план - как­то по от­но­ше­ние на събитията, та­ка и по от­но­ше­ние во­ля­та на хо­ра­та - се ос­та­ва вътре в Майя. Веднага щом об­лас­т­та на Майя за­поч­не да се тре­ти­ра не ка­то Майя, а ка­то реалност, чо­век не­избеж­но из­па­да в заблуждения; а ка­то ре­ал­ност Майя се тре­ти­ра на­й-­чес­то тога- ва, ко­га­то на раз­вой­ни­те проце­си вът­ре в Майя и на око­ва­, ко­ето на­по­до­бя­ва раз­вой­ни процеси, не се от­де­ля не­об­хо­ди­мо­то внимание.

Ако не бе­ше безсмислица, ще­ше да бъ­де мно­го ху­ба­во да има­ме нап­ри­мер веч­на пролет, неп­ре­къс­на­то цъф­тя­щи растения, неп­рес­тан­но ник­нещ и из­бу­яващ живот. Може да се пос­та­ви и въпросът: Защо твор­ците
на све­та не са нап­ра­ви­ли така, че да има­ме неп­рес­тан­но ник­нещ и из­бу­яващ живот? Защо кра­си­ви­те лалета, лилии, ро­зи тряб­ва да по­вях­ват и изгниват? Отговорът е мно­го прост: Те тряб­ва да по­вех­нат и изгният, имен­но за да мо­гат да раз­цъф­нат отново! Доколкото се на­ми­ра­ме във фи­зи­чес­кия план, тряб­ва да сме наясно, че ед­но­то не мо­же без другото, че ед­но­то до­ри ста­ва за­ра­ди дру­го­то и че е ве­ли­ка ис­ти­на Гьоте­ва­та ми- съл: при­ро­да­та е про­из­ве­ла смъртта, за да има мно­го живот*102. Тъй ка­то фи­зи­чес­ки­ят свят е Майя, то до­ка­то се ос­та­ва в него, урав­но­ве­ся­ва­не няма; урав­но­ве­ся­ва­не има ед­ва тогава, ко­га­то чо­век съумее да се из­ви­си от фи­зи­чес­кия в ду­хов­ния свят. Това урав­но­ве­ся­ва­не впро­чем се оказ­ва по­-д­ру­го от предполаганото, до­ка­то фи­зи­чес­ки­ят свят би­ва смя­тан за ре- алност. Налице е сле­до­ва­тел­но не­об­хо­ди­мос­т­та човек да се за­поз­нае със за­ко­ни­те на Майя и да узнае, че вът­ре в Майя ни­къ­де не мо­же да се на­ме­ри урав­нове­ся­ва­не - ни­то от хора, ни­то от дру­ги същества, ако в Майя не е втъ­ка­но онова, ко­ето се на­ми­ра из­вън нея, оба­че раз­по­ло­же­но в рам­ки­те на ду­хов­на­та реалност.

Ето за­що цел­та ви­на­ги е Майя да се опоз­на­ва ка­то Майя, да се опоз­на­ва как сто­ят нещата, ко­га­то към поникването, към раз­цъф­ва­не­то тряб­ва да се при­съ­еди­ни повяхването. За при­ро­да­та то­ва все­ки лес­но ще го при- знае, за­що­то фак­ти­те са­ми зас­та­ват пред пог­ле­да му. Всеки лес­но ще стиг­не до прозрението, че през ля­то­то или есен­та на 1917 г. тряб­ва да из­к­ла­сят житата, за­се­ти през съ­от­вет­ния се­ит­бен пе­ри­од на пред­ходна­та година. Ако са по­се­ти ло­ши жита, то и реколтата, раз­би­ра се, тряб­ва да бъ­де лоша. Поради то­ва човек ще бъ­де скло­нен да вни­ма­ва при се­ит­ба­та и в то­зи слу­чай да не се ос­та­вя да бъ­де за­лъг­ван от Майя тол­ко­ва лесно, как­то в дру­ги об­лас­ти на чо­веш­кия живот, къ­де­то не­ща­та се явя­ват по-замъглени.

Ако в жи­во­та на на­ро­ди­те в да­ден мо­мент се по­со­чи по по­до­бен на­чин нещо, как­то ло­шия по­сев по от­ноше­ние из­к­ла­ся­ва­не­то на житата, то­га­ва чо­век на­ча­са ще се на­тък­не на предразсъдъци. Те мо­гат да се проявят при­мер­но в това, аз да ка­жа ня­ко­му "Не би­ва да се учудваш, че ре­кол­та­та ти ще бъ­де лоша, за­що­то по­се­вът ти бе­ше лош!", пък той да отговори: "Този по­сев е мой и ако го­во­риш не­доб­ро­на­ме­ре­но за него, ти уяз­вя­ваш мен!" А аз ня­мам ни­как­во на­ме­ре­ние да го уяз­вя­вам - той мо­же изоб­що да не е ви­но­вен за своя посев. Тук не ста­ва въп­рос да бъ­де уяз­ве­но ед­но лице, а обек­тив­но да се ус­та­но­ви по­ло­же­ни­ето на не щата. Целта ми не е да пра­вя оцен­ка на вза­имов­ръз­ка­та меж­ду не­го и не­го­вия по­сев - то­ва си е не­го­ва рабо­та и аз из­ця­ло му я предоставим. За опоз­на­ва­не на обек­тив­нос­т­та е не­об­хо­ди­мо по­се­вът дейс­т­ви­тел­но да се про­ве­ри и да се ви­ди за как­во всъщност ста­ва дума. И ако в слу­чая се про­це­ди­ра обективно, то­га­ва всич­ко мо­же би ще бъ­де по­лез­но и за сеяча. Той на­вяр­но ще мо­же
до­ри да из­в­ле­че дос­та го­ля­ма полза, ако му бъ­де изяс­не­на връз­ка­та меж­ду ре­кол­та и посев. С то­ва бих ис­кал да Ви по­ка­жа кол­ко важ­но е мис­ли­те да се от­п­ра­вят в пра­вил­на посока, из­дир­ва­не­то да ста­ва по пра­ви­лен начин.

След те­зи пред­ва­ри­тел­ни бе­леж­ки бих ис­кал да се вър­на мал­ко на­зад в историята. Причините ско­ро ще Ви ста­нат ясни. В хо­да на ту­каш­ни­те ми раз­съж­де­ния ве­че на­со­чих вни­ма­ни­ето към един ан­г­лийс­ки крал - Хенри VІІІ*103, изиг­рал го­ля­ма ро­ля за Англия по от­но­ше­ние на ре­ли­ги­оз­но­то раз­ви­тие в по­ле­то на Майя Знаете, че той при­те­жа­вал бо­гат опит да се ос­во­бож­да­ва от же­ни­те си, как­ви­то имал дос­та на брой. Освен туй оба­че имал, да речем, ку­ра­жа да се от­ре­че от папата, по­не­же той не по­же­лал да раз­т­рог­не един от брако­ве­те му. Това от­ри­ча­не от па­па­та вдъх­на­ло на Хенри VІІІ сме­лос­т­та да да­де на Англия, до­кол­ко­то тя зави­се­ла от него, ед­на но­ва религия. За то­ва ве­че разговаряхме.

По вре­ме на уп­рав­ле­ни­ето на Хенри VIII жи­вял великият, бе­ле­жи­ти­ят Томас Мор*104. Той бил чо­век с висо­ка духовност, с ду­хов­ност на та­ка­ва ви­со­та­,на как­ва­то по оно­ва вре­ме виж­да­ме прек­рас­ния Пико де ла Мирандола*105 и дру­ги вид­ни личности. Томас Мор бил прос­вет­лен дух, ала ма­кар и прос­вет­лен дух, взел, че ста­нал лор­д-­кан­ц­лер на Хенри VIII и не пре­зи­рал краля. Веднага ще при­ве­да доказателства, че не то­ку­-та­ка не е пре­зи­рал Хенри VIII. Всъщност той бил дух, кой­то с прос­вет­ле­ния си ин­с­тинкт бил в със­тояние да при­ема Майята ка­то Майя. Но точ­но ка­то Пико де­ла Мирандола бил ис­к­ре­но на­бо­жен човек. Набожен не по на­чи­на на Хенри VIII ни­то ка­то па­па­та - Томас Мор бил искрено, ис­тин­с­ки на­бо­жен чо­век и от­х­вър­лял от своя глед­на точ­ка всич­ки ре­фор­ма­ци­он­ни опи­ти и ре­фор­ма­тор­с­ки импулси, ко­ито по оно­ва вре­ме ве­че бил просветнали.

В из­вес­т­но от­но­ше­ние Томас Мор бил ве­рен син на ка­то­ли­чес­ка­та църква; и ма­кар че от стра­на на Хенри VIII, чий­то лор­д-­кан­ц­лер ве­че бил станал, щял да се сдо­бие с всич­ки почести, сти­га да отс­тъ­пел пред ис­кани­ята му, Мор все пак не бил скло­нен да се при­съ­еди­ни към дру­га вя­ра са­мо за­що­то Хенри VIII прос­то жела­ел да има дру­га жена. Затова той бил не са­мо свален, но и осъ­ден на смърт и до­ку­мен­та­ци­ята от про­цеса, чрез кой­то го осъ­ди­ли на смърт, е из­вън­ред­но ин­те­рес­на и мно­го по­ка­за­тел­на за то­га­ваш­но­то време. Съдебната присъда, с ко­ято Томас Мор бил осъ­ден на смърт, има уди­ви­тел­но звучене.

Тъй ка­то от­дав­на е за­ся­га­но в свет­с­ки книги, по­ве­че­то от Вас си­гур­но знаят, че във фран­к­ма­сон­с­кия орден по­ви­ша­ва­не­то от ед­на сте­пен в дру­га е свър­за­но с оп­ре­де­ле­ни фор­му­ли и че те­зи фор­му­ли включ­ват съ­що дан­ки за ви­да на смъртта, гро­зя­ща оногова, кой­то не спаз­ва тай­на­та на съ­от­вет­на­та степен. Казва му се, че при тия и тия об­с­то­ятел­с­т­ва му пред­
с­тои да ум­ре от страш­на смърт, че при оп­ре­де­ле­на сте­пен при мер­но тя­ло­то му ще бъ­де на­ря­за­но и вет­ро­ве­те ще раз­не­сат прах­та му в че­ти­ри­те по­со­ки на света. Какао се спомена, днес те­зи не­ща са пред­мет на мно­гоб­рой­ни свет­с­ки писания. Произнесената сре­щу Томас Мор при­съ­да из­ця­ло съв­па­да с фор­му­ла­та за оп­ре­де­ле­на степен: той тряб­ва­ло да бъ­де умър­т­вен по не­чо­веш­ки начин. Но то­ва не би­ло всич­ко - тру­път му щял да бъ­де раз­ч­ле­нен на тол­ко­ва къса, кол­ко­то са по­со­ки­те на света, а къ­со­ве­те ще­ли да бъ­дат пръс­на­ти по раз­лич­ни­те кра­ища на света. Отчасти при­съ­да­та би­ла из­пълне­на имен­но така.

Не забравяйте, че то­ва съ­би­тие се ра­зиг­ра­ва в на­ча­ло­то на Петия сле­дат­лан­т­с­ки период. Томас Мор е роден през вто­ра­та по­ло­ви­на на XV век и уми­ра през пър­ва­та на XVI век. Уместно би би­ло да се пов­диг­не въпро- сът: Нищо дру­го ли не е сто­рил Томас Мор, ос­вен де­то не по­ло­жил клет­ва за приз­на­ва­не на вър­хо­венството, си­реч не признал, че ан­г­лийс­ка­та цър­к­ва тряб­ва да бъ­де не­за­ви­си­ма от па­па­та и да се под­чи­ня­ва на раз­по­реж­да­ни­ята на Хенри VIII? Дали пък не е сто­рил и не­що друго?

Нека да спрем вни­ма­ни­ето си вър­ху не­го­во­то на­й-з­на­чи­тел­но дело, ко­ето и днес още мо­же да се ока­же от из­к­лю­чи­тел­на важ­ност за онзи, кой­то се за­ни­мае с не­го по под­хо­дящ начин. Томас Мор е на­пи­сал кни­га­та "Утопия" ("За на­й-­доб­ро­то със­то­яние на дър­жа­ва­та и но­вия ос­т­ров Уто- пия*106). В ос­нов­ния и раз­дел се опис­ва уред­ба­та на ос­т­ров Утопия, бук­вал­но на стра­на­та "ни­кое място", на "не­съ­щес­т­ву­ва­ща­та страна". Ако чо­век в ис­тин­с­кия смисъл се за­че­те в та­зи книга, ще види, че Томас Мор дър­жи на Утопия мно­го повече, от­кол­ко­то на ня­коя стра­на от при­вид­на­та фи­зи­чес­ка реалност. Никой, раз­би­ра се, не би­ва да бъ­де тол­ко­ва без- разсъден, та да приеме, че Мор е на­пи­сал "Утопия" прос­то въз ос­но­ва на ня­как­во хрумване. Томас Мор не би­ва да се причис­ля­ва към утопистите; той не е ис­кал да пред­с­та­ви на хо­ра­та ня­как­ва фантасмагория, ами е це­лял - как то то­ва е би­ло въз­мож­но по не­го­во вре­ме - с ед­на та­ка­ва ис­то­рия да ка­же мно­го повече.

В ос­нов­ния раз­дел на кни­га­та се опис­ва Утопия; но има и един мно­го об­с­то­ен предговор, кой­то съ­дър­жа све­де­ния от­нос­но това, за­що Мор е на­пи­сал кни­га за Утопия. Там има ед­но важ­но място, към ко­ето бих ис­кал да на­со­ча вни­ма­ни­ето Ви, за да видите, че не е пре­зи­рал Хенри VIII. Той по­де­ма по след­ния начин:

"Неотдавна Хенри VIII, не­по­бе­ди­ми­ят крал на Англия, един княз с ря­дък и не­по­ко­ле­бим дух, имал из­вестна сва­да със свет­лейшия Карлос, принц на Кастилия. Тогава аз бях из­п­ра­тен ка­то пос­ла­ник във Фландрия с по­ръ­че­ни­ето да под­х­ва­на та­зи ра­бо­та и по въз­мож­ност да я уредя."

При то­ва пътуване, ко­га­то бил из­п­ра­тен във Фландрия ка­то пос­ла­ник по по­ръ­че­ние на Хенри VIII ко­го­то на­ри­ча прос­вет­лен и ве­лик крал, той се


за­поз­нал с един мъж, смя­тан от не­го за из­к­лю­чи­тел­но умен, за духов­но из­вън­ред­но забележителен, та­ка че го запитал: Щом ка­то зна­ете тол­ко­ва мно­го и уме­ете да пре­це­нява­те не­ща­та та­ка вярно, за­що не пос­та­ви­те проз­ре­ни­ята си в ус­лу­га на ня­кой княз? Всъщност Мор е на мнение, че лицата, слу­же­щи при князе, обик­но­ве­но не са мно­го прос­вет­ле­ни и че на све­та би мог­ло да има мно­го доб­ро­та и благополучие, ако та­ки­ва прос­вет­ле­ни лю­де се пос­та­вят в ус­лу­га на князете. Другият от върнал: От то­ва не би има­ло ни­как­ва полза, за­що­то ако из­ло­жа в ня­коя вис­ша служ­ба виж­да­ни­ята си, не аз ще нап­ра­вя дру­ги­те по-умни, ами те ще ме из­х­вър­лят в на­й-с­ко­ро време. И за да под­к­ре­пи в из­вес­т­на степен, че то­зи мъж, ко­му­то от свое гле­ди­ще уж не да­ва право, дейс­т­ви­тел­но е живял, Томас Мор добавя: Срещнах то­зи мъж в ком­па­ни­ята на на­й-­раз­лич­ни хо­ра и то­га­ва той ми раз­ка­за как вед­нъж в ня­как­ва друга ком­па­ния се бил опи­тал да из­ло­жи виж­да­ни­ята си.

Тук не ста­ва въп­рос са­мо за един пред­го­вор към "Утопия" - Томас Мор це­ли не­що повече. Любопитен е тък­мо фактът, че по то­зи на­чин той кри­ти­ку­ва то­га­ваш­на Англия - Англия в края на XV и на­ча­ло­то на XVI век, че ан­г­лийс­ки­ят лор­д-­кан­ц­лер от­п­ра­вя кри­ти­ка към Англия. Човек с мис­лов­на­та наг­ла­са на Томас Мор, естествено, не кри­ти­ку­ва ня­как­ва абст- ракция. Говорейки за Англия, той знае, че ан­г­лийс­ки­ят на­род е не­що по­-раз­лич­но от ония, ко­ито се имат предвид, ко­га­то се го­во­ри за кон­фи­гу­ра­ци­ята на ан­г­лийс­ка­та държавност. Това му е мно­го доб­ре из­вес­т­но и той знае, че та­зи дър­жав­ност съ­що не е прос­то абстракция, ами се пра­ви от ин­ди­ви­ди и че ан­г­лийс­ки­ят на­род дейс­т­ви­тел­но не би­ва критикуван, ко­га­то се кри­ти­ку­ват пос­тъп­ки­те на те­зи индивиди, от ко­ито оба­че за­ви­си всич­ко съществено, има­що от­но­ше­ние към ан­г­лийс­ката държавност. Следователно, Томас Мор из­би­ра въз­мож­но на­й-­доб­ро­то встъпление, за да бъ­де кон­к­ретен, за­що­то не кон­к­рет­но встъпление, раз­би­ра се, а чис­та без­с­мис­ли­ца е, ако се ка­же Англия е такава, Герма­ния е такава, Италия е та­ка­ва и т.н., по­не­же с то­ва на­ис­ти­на не се каз­ва нищо.

И ето че в ед­на по­-м­но­гоб­рой­на ком­па­ния Мор сре­ща то­зи умен, прос­вет­лен чо­век с един мъж, с един от ли­чен юрист - точ­но онова, ко­ето све­тът на­ри­ча "от­ли­чен юрист", и да­ва въз­мож­ност на два­ма­та - си­реч на ум­ния чо­век и на от­лич­ния спо­ред пре­цен­ка­та на све­та юрист - да по­де­мат дис­ку­сия за ан­г­лийс­ка­та юриспруденция. По оно­ва вре­ме ан­г­лийс­ка­та юрис­п­ру­ден­ция още не би­ла ка­то днешната, но то­ва ня­ма зна­че­ние - на­ли все още се на­ми­ра­ме в на­ча­ло­то на Петата сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Умният и прос­вет­лен човек е на мнение, че се пос­т­ъп­ва из­вън­ред­но не- разумно, ко­га­то сре­щу крад­ци се про­це­ди­ра така, как­то било оби­чай­но в то­га­ваш­на Англия. Той, кой­то бил ви­дял Утопия и по­-къс­но я описва, на­ми­ра ця­лос­т­но­то виж­да­не за краж­ба­та и дру­ги по­доб­ни не­ща за съв­-
сем не­ра­зум­но и смята, че пре­ди всич­ко тряб­ва да се разкри­ват по­-дъл­бо­ки­те при­чи­ни за та­ки­ва явления. Така сти­га до от­ри­ча­не на всич­ки съ­щес­т­ву­ва­щи по онова вре­ме въз­г­ле­ди от­нос­но въпроса, как­во по­ве­де­ние да се зас­тъп­ва спря­мо крадците. За от­лич­ния юрист това, раз­би­ра се, е не­що на­пъл­но непонятно. Нека се­га по­не от­час­ти да се за­поз­на­ем с пос­та­нов­ки­те на този умен чо­век - не на от­лич­ния юрист! Той казва:

"Един ден бях по­ка­нен на обед у то­зи прелат. Случи се така, че там сре- щ­нах един мирянин, кой­то пък се сла­ве­ше ка­то го­лям правист. Този чо­век кой знае за­що за­сип­ва­ше с хва­леб­с­т­вия стро­го­то пра­во­съ­дие срещу крад­ци­те и с го­ля­ма охо­та раз­каз­ва­ше как на ед­но или дру­го мяс­то по два­де­се­ти­на ги бе­се­ли на ед­но и съ­що бесило.

- И въп­ре­ки то­ва - до­да­де той - как­ва напаст! Едва ли два­ма­-т­ри­ма от всич­ки те­зи не­год­ни­ци отър­ват въжето, а в Англия от­в­ред се прък­ват все но­ви­. Със съ­ща­та неп­ри­ну­де­ност в гласа, ко­ято съб­лю­да­вах спря­мо кар- динала, аз вметнах.

- В то­ва ня­ма нищо, ко­ето би тряб­ва­ло да ви учудва."

Сега, значи, го­во­ри ум­ни­ят човек!

"В да­де­ния слу­чай смър­т­та е ед­но кол­ко­то несправедливо, тол­ко­ва и без­по­лез­но възмездие. То е твър­де жестоко, за да на­ка­же кражбата, и твър­де слабо, за да я предотврати. Обикновената краж­ба не зас­лу­жа­ва бесило, а за­ра­ди страш­но­то из­куп­ле­ние ни­кой не ще се по­бои да краде, щом то­ва му е пос­лед­но­то средство, за да не ум­ре от глад. По то­ва пра­во­съ­ди­ето в Англия и ня­кои дру­ги стра­ни при­ли­ча на лош учител, кой­то бие уче­ни­ци­те си, вмес­то да ги обучава. Крадците би­ват под­ла­га­ни на стра­хот­ни мъчения. Не би ли би­ло по­-доб­ре да се под­си­гу­ри съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на всич­ки чле­но­ве на обществото, та ни­кой да не се виж да при­ну­ден пър­во да краде, а сет­не да се прос­ти с жи­во­та си?

- Обществото се е пог­ри­жи­ло за това! - от­вър­на правистът. Промишле- ността, зе­ме­де­ли­ето пред­ла­гат на на­ро­да не­мал­ко сред­с­т­ва за същест- вувание, ала има същества, ко­ито пред­по­чи­тат прес­тъп­ле­ни­ето пред труда.

- Ето ви там, къ­де­то очак­вах да стигнете! - ре­кох аз."

Сега пак го­во­ри умният.

"За пок­ри­ти­те с ра­ни въз­в­ръ­щен­ци от вът­реш­ни и външ­ни вой­ни ня­ма до­ри да говоря, ма­кар че спо­ме­на­ва не­то им не би би­ло излишно. Защо- то мал­ко ли са войниците, за­гу­би­ли в бит­ка­та при Корнуолис или в по хо­да сре­щу Франция един или по­ве­че край­ни­ци в служ­ба на кра­ля и отечеството? Тези нес­рет­ни­ци бя­ха пре­ка­ле­но обезсилени, за да се вър­нат към ста­рия си занаят, и твър­де стари, за да ус­во­яват нов. Но да ос­тавим то­ва - ние не жи­ве­ем неп­ре­къс­на­то във во­ен­но време. Да обър­нем пог­лед към онова, ко­ето ста­ва всекид­нев­но око­ло нас.


Най-изящната при­чи­на за об­щес­т­ве­на­та ни­ще­та се крие в пре­ко­мер­ния брой благородници, ко­ито ка­то ле­ни­ви тър­теи се хра­нят от пот­та и тру­да на ближ­ния си и ко­ито пре­дос­та­вят пол­с­ки­те си имо­ти за об­ра­ботване, ка­то из­с­мук­ват кръв­та на сво­ите арендаторите, за да уве­ли­чат при­хо­ди­те си; дру­га ико­но­ми­ка не им е известна. Но ста­не ли ду­ма да си дос­та­вят удоволствие, те са раз­то­чи­тел­ни до безразсъдство, пък ако ще от то­ва до про­сяш­ка то­яга да стигнат. Не по­-мал­ко пе­чал­но е, че в сви­та­та си имат ця­ла тъл­па не­нуж­ни служители, ко­ито ни­що не са научили, за да под­си­гу­рят съ­щес­т­ву­ва­ни­ето си.

Щом за­бо­ле­ят или гос­по­да­рят им почине, те­зи слу­жи­те­ли би­ват уволня- вани, за­що­то за пред­по­чи­та­не е да се хра­нят без­дел­ни­ци на­мес­то болни- ци, а чес­то пъ­ти и нас­лед­ни­кът на по­чи­на­лия не е в със­то­яние да про- дъл­жи под­дър­жа­не­то на за­ва­ре­на­та прислуга.

И ето, ако сър­це не им да­ва да крадат, точ­но те­зи хо­ра са из­ло­же­ни на глад­на смърт. Пък и ка­къв друг избор им остава? Докато ди­рят нов под- слон, те съ­сип­ват здра­ве­то и об­лек­ло­то си; а щом бо­лес­т­та ги ома­ломо­щи и с вре­ме­то дре­хи­те им се пре­вър­нат в дрипи, чо­век се стъ­пис­ва пред ми­съл­та да ги на­еме на служба. Даже и се­ля­ни­те не се чув­с­т­ват склон­ни да го сторят. За човек, кой­то от мла­ди­ни е жи­вял сред без­делие и раз- влечения, кой­то е свик­нал да но­си са­мо са­бя и щит, да пог­леж­да над­мен­но окол­ни­те и да пре­зи­ра це­лия свят - за та­къв чо­век се знае мно­го до- бре, че той ед­ва ли е го­ден да бо­ра­ви с ло­па­та и мо­ти­ка и да се гла­ви на ра­бо­та при ня­кой бе­ден се­ляк за ни­щож­но въз­наг­раж­де­ние и ос­къд­на храна.

- Тъкмо та­зи е чо­веш­ка­та кла­са - оба­ди се мо­ят опонент, - ко­ято дър­жа­ва­та тряб­ва да под­к­ре­пи и ум­но­жава най-грижовно. У тях има по­ве­че мъ­жес­т­во и ду­хов­на пригодност, от­кол­ко­то у за­на­ят­чи­ята и зе­ме­де­леца. Те са по­-с­наж­ни и по­-сил­ни и пос­тъ­пят ли във войската, тък­мо от тях чо­век мо­же да очак­ва най-много, щом се на­ло­жи да се вле­зе в бой.

- С дру­ги ду­ми - вмет­нах аз,"

сле­до­ва­тел­но се­га пак за­го­вор­ва ум­ни­ят чо­век

"за да се под­си­гу­ри сла­ва­та и ус­пе­хът на оръжията, тряб­ва да се ум­но­жа­ват крадците. Защото въп­рос­ни­те без­дел­ни­ци са не­из­чер­па­ем раз­сад­ник на крадци, а стро­го погледнато, нех­ра­ни­майков­ци­те не са на­й-­ло­ши те войници, до­ка­то пък вой­ни­ци­те не са на­й-п­лаш­ли­ви­те нехранимайков- ци; те­зи два по­ми­нъ­ка имат дос­та ана­ло­гич­но по­меж­ду си. За зла бе­да не са­мо Англия стра­да от та­зи об­щес­т­ве­на ра­на - ти е при­съ­ща на поч­ти всич­ки нации.

Далеч по­-­опас­на яз­ва ра­зяж­да вът­реш­ния жи­вот на Франция. Там вся­ка пе­дя зе­мя е за­ета от войска, ко­ято - раз­п­ре­де­ле­на по пол­ко­ве - е на дър­жав­на из­д­ръж­ка­.И то­ва ста­ва в мир­но време, ако ре­чем да на­име­ну­ваме


та­ка паузите, през ко­ито вой­на­та чис­то и прос­то си по­ема дъх. Тази не­ра­дос­т­на сис­те­ма оп­рав­да­ват със съ­ща­та причина, по­ра­ди ко­ято на вас ви се стру­ва не­об­хо­ди­мо под­дър­жа­не­то на без­чет без­дей­ни слу­жи­те ли. Някои бо­яз­ли­ви и мрач­ни по­ли­ти­ци са на мнение, че си­гур­нос­т­та на дър­жа­ва­та изис­к­ва­ла мно­гоб­ройна, сил­на армия, на­ми­ра­ща се пос­то­ян­но под оръ­жие и със­та­ве­на от опит­ни войници. На но­ва­ци не смее ли да се доверят. Човек нап­ра­во би помислил, че те пре­диз­вик­ват вой­ни са­мо за да се уп­раж­ня­ва вой­ни­кът и - как­то каз­ва Салустий - чрез те­зи го­ле­ми ка­сап­ни­ци да се поп­ре­чи сър­це­то и ръ­ка­та му да се отпуснат. Фран­ция опоз­на­ва за соб­с­т­ве­на смет­ка опас­нос­т­та от хра­не­не­то на то­зи вид ме­со­яд­ни твари. Все та­ки доста­тъч­но би би­ло ти да из­вър­не пог­лед към рим- ляните, кар­та­ген­ци­те и ред дру­ги на­ро­ди в древността. Какво е пос­лед­ва­ло за тях от те­зи ог­ром­ни и ви­на­ги бо­его­тов­ни армии? Опустошаване на зе­ми­те им, раз­ру­шава­не на гра­до­ве­те им, ги­бел за им­пе­ри­ята им. На фран­цу­зи­те по­не да им но­се­ше ня­как­ва полза, че под­готвят вой­ни­ци­те си поч­ти от пеленачета! А то опит­ни­те френ­с­ки во­ини са си има­ли ра­бо­та с но­воб­ран­ци­те на Англия, но не знам да­ли мо­гат да се пох­ва­лят с чес­то пос­ти­га­не на надмощие. По то­зи въп­рос пред­почи­там да мълча! Би мог­ло да се съз­да­де впечатление, че се опит­вам да лас­кая слу­ша­те­ли­те си."

Това са ду­ми на лор­д-­кан­ц­ле­ра Томас Мор. Всъщност днес е дос­та­тъч­но да се пре­пи­ше ка­за­но­то ня­ко­га от не­го от­нос­но войс­ки­те на Франция. Така бих­те мог­ли да из­фаб­ри­ку­ва­те ве­ли­ко­леп­ни из­ре­че­ния и да ги пре­дос­та­ви­те на ан­г­лийс­ки­те министри, за да се по­си­пят ру­гат­ни сре­щу "прус­кия милитаризъм". Само че ние сме в на­ча­ло­то на Петата сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха и съ­пос­та­вя­не­то на днеш­ни­те дрън­ка­ни­ци с онова, което ня­ко­га се е на­ми­ра­ло в из­ход­на­та точ­ка на нещата, ве­ро­ят­но би мог­ло да за­сег­не неп­ри­ят­но никого.

Виждате как Томас Мор да­ва ду­ма­та на един човек, кой­то се опит­ва да вник­не в дъл­бо­чи­на­та на нещата, и то по неп­ри­ятен за ня­кои хо­ра начин, ма­кар че не­ща­та по­на­ча­ло мо­гат са­мо да се докоснат. Той оба­че продъл- жава, казвайки:

"От ко­ято и стра­на да под­хо­дя към въпроса, та­зи не­обоз­ри­ма ма­са без­дей­ни хо­ра ми се стру­ва без­по­лез­на за ед­на дър­жа­ва до­ри в слу­чай на война, ко­ято впро­чем ви­на­ги мо­же да бъ­де избягната. За ми­ра пък тя се прев­ръ­ща в ис­тин­с­ко мъчение, а той не­съм­не­но зас­лу­жа­ва да му се от­де­ли съ­що та­ка спе­ци­ал­но вни­ма­ние ,как­то на войната.

Но гос­по­дар­с­ко­то и об­с­луж­ва­но­то със­ло­вие не е един­с­т­ве­на­та при­чи­на за кражбите, от ко­ито би­ва­те сполитани. Има и ед­на дру­га причина, при­съ­ща из­к­лю­чи­тел­но за ва­шия остров."

Твърди го чо­ве­къ­т,­ид­ващ от Утопия.


"- И в как­во се крие ти? - за­пи­та кардиналът."

Още един, кой­то се включ­ва в разговора.

"- В не­из­б­ро­ими­те ста­да овце, ко­ито по­нас­то­ящем пок­ри­ват ця­ла Ан- глия. При вас те­зи на вся­ко дру­го място тъй крот­ки и нев­зис­ка­тел­ни жи­вот­ни са тол­ко­ва ла­ко­ми и свирепи, че на­па­дат до­ри хо­ра­та и ги про­гонват от нивите, кзи­ци­те и селата.

И действително, виж­да се как към всич­ки точ­ки на кралството, къ­де­то съ­би­рат на­й-­фи­на­та и цен­на вълна, бър­зат благородници, богаташи, че да­же и дос­то­поч­те­ни абати, за да си ос­пор­ват терена. Техните ренти, тех­ни­те при­ви­ле­ги­и­,п­ри­хо­ди­те от тех­ни­те пол­с­ки имо­ти са не­дос­та­тъч­ни за те­зи сиромаси; на тях не им сти­га да жи­ве­ят в без­де­лие и развле- чения, в те­жест на об­щес­т­во­то и без пол­за за държавата. В ра­ди­ус от мно­го ми­ли те ли­ша­ват кул­ту­ри­те от земя, прев­ръ­щат я в пасища, съ­ба­рят къ­щи и се­ла и по­ща­дя­ват са­мо черквите, за да на­ме­рят под­с­лон за ов­ни­те си. От на­й-­на­се­ле­ни­те и на­й-­кул­ти­ви­ра­ни­те мес­та съз­да­ват пу- стош. Те яв­но се боят, че мо­же да има твър­де мно­го гра­ди­ни и на­саж­де­ния и на ди­ви­те жи­вот­ни да им липсва простор.

Така не един ал­чен не­на­сит­ник ог­раж­да с око­лов­ръс­тен зид ня­кол­ко хи­ля­ди ув­ра­та земя; чес­т­ни зе­ме­делци би­ват из­гон­ва­ни от до­мо­ве­те им - ед­ни чрез измама, дру­ги насила, по­-къс­мет­ли­ите чрез по­ре­ди­ца от при­тес­не­ния и тормоз, до­ка­то бъ­дат при­ну­де­ни да про­да­дат имо­та си. И то­га­ва те­зи семейства, ко­ито са не тол­коз богати, кол­ко­то пло­до­ви­ти - за­що­то за зе­ме­об­ра­бот­ва­не­то са нуж­ни мно­го ръ­це -, по­тег­лят на път през по­ля­та - мъ­же и жени, вдо­ви­ци и сираци, ба­щи и май­ки с нев­ръс­т­ни деца. С воп­ли клет­ни­ци­те се раз­де­лят с покрива, под кой­то са се родили, със земята, де­то ги е хранила, и не зна­ят къ­де да тър­сят убежище. Тогава те на нис­ка це­на раз­п­ро­да­ват оно­ва от по­къщ­ни­на­та си, ко­ето са мог­ли да поне­сат със се­бе си - по съ­щес­т­во пред­ме­ти с ни­щож­на стойност. И как­во им остава, щом то­зи кре­хък из­точ­ник се из­черпи? Кражбата, а по­дир туй - по пра­ви­ло бесилката.

Може би ще пред­по­че­тат да про­дъл­жат не­мо­ти­ята си ка­то просяци. Ала то­га­ва ни­кой ня­ма да се по­ко­лебае да ги хвър­ли в зат­во­ра за­ра­ди скит­ни­чес­т­во и бездомничество. И в как­во все пак се крие тях­но­то престъпле- ние? В ни­що друго, ос­вен де­то не мо­гат да на­ме­рят някой, кой­то би им дал работа, кол­ко­то и усърдно да я търсят. Пък и кой би мо­гъл да ги наеме? Единственото им уме­ние е да об­ра­бот­ват земята, та­ка че те ня­ма как­во да вър­шат там, къ­де­то не мо­же да се мис­ли ни­то за сеитба, ни­то за жетва. Сега са­мо един овчар или го­ве­дар е дос­та­тъ­чен при па­се­не­то вър­ху площите, чи­ето об­ра­бот­ва­не по­-п­ре­ди е изис­к­ва­ло по ня­кол­кос­то­тин ръце.

Друга пос­ле­ди­ца от та­зи па­губ­на сис­те­ма е мно­го ви­со­ка­та це­на на хра­ни­тел­ни­те сто­ки в мно­го области. Ала то­ва не е всичко. Откакто се мно­жат пасищата, един по­до­бен на чу­ма­та мор по жи­вот­ни­те из­т­ре­би не ве­ро­ятен брой овце. Изглежда поч­ти тъй, ся­каш не­бе­то бе по­же­ла­ло да на­ка­же не­на­сит­на­та ал­ч­ност на гра­би­ли­те се с тях чрез та­зи стра­хот­на смъртност, ко­ято то спра­вед­ли­во бе сто­ва­ри­ло на соб­с­т­ве­на­та им глава. Цената на въл­на­та съ­от­вет­но ско­чи тол­коз на високо, че по­нас­то­ящем без­па­рич­ни­те сук­на­ри ве­че не мо­гат да си я набавят. И ето ви от­но­во ма­са от без­ра­бот­ни хора. Не мо­же да се отрече, че бро­ят на ов­цете все­кид­нев­но на­рас­т­ва из­к­лю­чи­тел­но бързо; не­за­ви­си­мо от то­ва оба­че це­на­та им изоб­що не е спаднала, тъй ка­то тър­го­ви­ята с въл­на - ма­кар и по за­кон да не е мо­но­пол - фак­ти­чес­ки се на­ми­ра из­ця­ло в ръ­це­те на не­кол­ци­на бо­га­ти изкупвачи, ко­ито ни­що не ги ка­ра да приш­пор­ват тър­го­ви­ята с въл­на и за­туй я про­дават с мак­си­мал­на печалба."

Повече ня­ма да Ви чета, а са­мо ще подчертая, че тук лор­д-­кан­ц­ле­рът Томас Мор, съ­миш­ле­ник на Пико де ла Мирандола, от­п­ра­вя ос­т­ра кри­ти­ка чрез един уж из­мис­лен човек, ид­ващ от Утопия; са­ма­та кри­ти­ка обаче е насо­че­на сре­щу нещо, ко­ето по оно­ва вре­ме дейс­т­ви­тел­но е ста- вало. Защото в рам­ки­те на об­шир­ни об­лас­ти хората, ко­ито със соб­с­т­ве­ни­те си ръ­це са об­ра­бот­ва­ли земята, дейс­т­ви­те­лно са би­ва­ли про­гон­ва­ни от сво­ите имоти, прев­ръ­ща­ни в мес­то­на­хо­ди­ще за ов­чи­те ста­да на земе- владелците, ко­ито по то­зи на­чин са ис­ка­ли да се до­мог­нат из­ця­ло до до­би­ва на вълна.

Томас Мор е смет­нал за не­об­хо­ди­мо да от­бе­ле­жи то­зи факт и да на­со­чи вни­ма­ни­ето вър­ху това, че има хора, ко­ито про­куж­дат селяните, за да из­пол­з­ват зе­ми­те и имо­ти­те им за ов­чи­те си стада. И кой­то умее обек- тив­но да съ­че­та­ва след­с­т­вия и причини, мо­же да прос­ле­ди във фи­зи­чес­кия план кол­ко тяс­но днеш­ни­ят облик на ан­г­лийс­ка­та дър­жа­ва е свър­зан със слу­чи­ло­то се по оно­ва вре­ме и с кри­ти­ку­ва­но­то по въп­рос­ния на­чин от Томас Мор. А ако то­ва се об­з­ре със сред­с­т­ва­та на Духа, как­ви­то съ­що има, то­га­ва ще се ус­та­но­ви ,че ан­г­лийс­ки­ят на­род не е от­го­во­рен за мно­го неща, от­го­вор­ност за ко­ито но­си по­ли­ти­чес­ка Англия. Но но­се­щи­те от­го­вор­ност за по­ли­ти­чес­ка Англия са при­ем­ни­ци и в из­вес­т­на сте­пен до­ри по­том­ци на онези, ко­ито Томас Мор критикува. Налице е неп­ре­къс­на­та връз­ка от оне­зи вре­ме­на до днес. Вземат ли се та­ки­ва не­ща под внимание, то­га­ва ще мо­же да се знае и да се отчита, че в ре­чи ка­то та­зи на Роузбъри, ко­ято наско­ро Ви приведох, меж­ду дру­го­то се до­ла­вят гла­со­ве­те на онези, ко­ито ня­ко­га по опи­са­ния спо­соб са си до­кар­ва­ли пе­чал­ба от сво­ята вълна. Човек оба­че тряб­ва да дър­жи на­й-м­но­го на об­с­то­ятел­с­т­во­то да не би ня­как си да бъ­де раз­б­ран погрешно.

Как е въз­мож­но­ - ня­ко­му да се натяква, че след­ва­ло да бъ­де по-делика- тен, по­не­же ан­г­ли­ча­ни­нът тряб­ва­ло да мис­ли еди как си? Въпросът из- об­що не опи­ра до това, ами ста­ва дума, че ня­кои не­ща в се­гаш­ния ни живот се дъл­жат на оп­ре­де­ле­ни при­чи­ни и че те­зи при­чи­ни тряб­ва да се тър­сят на вяр­но­то място. Не е до­вод ня­кой - по­ра­ди това, че е ан­г­ли­ча­нин - да за­щи­та­ва им­пул­си­те в по­том­ци­те на онези, ко­ито ня­ко­га са прокуж­да­ли се­ля­ни­те от дома, имо­та и зе­мя­та им, за да раз­въж­дат ста­да ов­це там, на­мес­то да ос­та­вят ни­ви­те такива, как­ви­то са си. Въпросът е чо­век по­не мал­ко да се за­поз­нае с при­чин­но­-с­лед­с­т­ве­ни­те за­ко­ни и да се вгле­да в ре­ал­ни­те да­де­нос­ти на света, а не да приказва, че еди­ коя си на­ция би­ла ви­нов­на за ед­но или друго.

След ка­то до­тук се опи­тах да Ви из­ло­жа ед­на ха­рак­тер­на вза­имо­за­ви­си­мост меж­ду не­що в съв­ре­мен­нос­т­та и не­що в миналото, се­га ще пре­ми­на към дру­га точка, а пос­ле пак ще въз­с­та­но­вя връзката. Ще Ви пред­с­тавя ня­кол­ко пре­дим­но външ­ни факта, ко­ито съ­що ще пос­лу­жат ка­то ос­но­ва за със­та­вя­не­то на оценки.

Вгледаме ли се в съв­ре­мен­на Европа, из­к­люч­вай­ки ней­на­та оби­та­ва­на от сла­вя­ни из­точ­на част, ус­та­но­вяваме, че го­ля­ма част от нея е про­из­ляз­ла от онова, ко­ето през VIII и IX век е при­над­ле­жа­ло към им­пе­рията на Карл Велики*107. Тук оба­че не ни ин­те­ре­су­ва ни­то Карл Велики, ни­то това, че днес не­ряд­ко се спори за него; за­що­то спо­рът за Карл Велики дейс­т­ви­тел­но не е не­що по-друго, от­кол­ко­то ако три­ма си­на спорят за своя баща. И ако те­зи три­ма си­на во­дят спор по­меж­ду си, то то­зи спор мно­го чес­то мо­же да се дължи тък­мо на това, че и три­ма­та имат пра­во да на­ре­кат въп­рос­но­то ли­це свой баща. А три­ма ду­ши в ред­ки слу­чаи не би­ха влез­ли в спор за нещо, ако ня­ма­ха общ баща; за­що­то то­га­ва ве­ро­ят­но би от­пад­нал обек­тът на спора, а имен­но наследството!

Империята на Карл Велики, в об­щи ли­нии се е раз­пад­на­ла на три със- тавки: за­пад­на част, от ко­ято след различ­ни об­ра­ти се по­яви­ла днеш­на Франция, из­точ­на част, да­ла на­ча­ло­то на­й-­ве­че на днеш­на Германия и на Австрия, из­к­лю­чая сла­вян­с­ки­те и ун­гар­с­ки­те земи, и ед­на цен­т­рал­на част, от ко­ято про­из­ляз­ла глав­но Италия. По прин­цип и три­те час­ти имат пра­во да се въз­веж­дат към Карл Велики. Но по­ня­ко­га и от па­мет­ни чув­с­т­ва мо­же да за­ви­си да­ли хо­ра­та же­ла­ят или не же­ла­ят да бъ­дат въз­веж­да­ни към Карл Велики. Като се има пред­вид кол­ко сак­сон­ци са би­ли из­к­ла­ни по во­ля­та на Карл Велики, ни­що чуд­но ня­кой да не дър­жи осо­бе­но да се смя­та за не­гов потомък. Всеки случай, те­зи три об­лас­ти во­дят на­ча­ло­то си от им­пе­ри­ята на Карл Велики. Ако ис­ка­ме да раз­бе­рем мно­го от онова, ко­ето се случ­ва днес, тряб­ва да има­ме предвид, че в те­че­ние
на ця­ло­то сред­но­ве­ко­вие меж­ду съ­щин­с­ка­та цен­т­рална об­ласт и за­пад­на­та са съ­щес­т­ву­ва­ли оп­реде­ле­ни от­но­ше­ния от ду­хов­но естество, отно- шения, как­ви­то днес ве­че изоб­що не са поз­на­ти в та­зи сфера, ако не се взе­мат на се­ри­оз­но ня­кои фрази. Защото онова, на ко­ето в край­на смет­ка се е ос­но­ва­ва­ла Свещена­та рим­с­ка империя, са би­ли в по­-го­ля­ма­та си част ду­хов­ни устои. Ако от­нос­но факта, че то­ва са би­ли духов­ни устои, ня­кой не ис­ка да по­вяр­ва на дру­ги източници, не­ка про­че­те Дантевото съ­чи­не­ние за мо­нар­хията или да се ос­ве­до­ми дру­га­де за мне­ни­ето на Данте по те­зи неща*108 Да не се забравя, че имен­но Данте нап­ри­мер е уп­рек­вал Рудолф Хабсбургски109, заг­де­то се гри­жел твър­де мал­ко за Италия - "на­й-к­ра­си­ва­та гра­ди­на на империята"! Поне в то­зи пе­ри­од на жи­во­та си, за кой­то ста­ва дума, Данте бил бе­зус­ло­вен ра­детел за оно­ва ду­хов­но общество, ко­ето се би­ло кон­с­ти­ту­ира­ло там и ко­ето се на­ри­ча­ло Германия-Италия.

От XIII-XIV век на­сам виж­да­ме как ре­пуб­ли­ка Венеция в из­вес­тен сми­съл се про­ти­во­пос­та­вя на всич­ко идва­що от север. Отпърво Венеция по- г­лъ­ща пат­ри­ар­ши­ята Аквилея*110, но ве­не­ци­ан­ци­те се стре­мят на­й-­вече да стъ­пят на Адриатическо мо­ре и да за­емат крайб­реж­ни­те области. По оно­ва вре­ме Венеция пос­ти­га го­ле­ми ус­пе­хи и ние виж­да­ме как всич­ко про­ник­ва­що от се­вер дейс­т­ви­тел­но би­ва от­б­лъс­к­ва­но имен­но под вли­я- ние на Венеция. Подир туй нас­тъп­ва епохата, из­вес­т­на ка­то Ренесанс, кой­то до­ня­къ­де под впе­чатле­ние на про­цъф­тя­ва­щи­те сво­бод­ни гра­до­ве при­до­би­ва ве­ли­чие и в Италия. Последвали оба­че кон­т­ра­ре­форма­ци­ята и политикана, про­веж­да­на от пап­с­ка и ис­пан­с­ка страна, и ние виждаме, че в Италия, общо взето, ед­ва от XVIII век от­но­во мо­же да се мис­ли за съв­зе­ма­не от мно­го­ве­ков­ни­те стра­да­ния и горчивини. Не е не­об­хо­ди­мо да пре­пов­та­рям - мо­же да се про­че­те във все­ки ис­то­ри­чес­ки спра­воч­ник - как сет­не наз­ря­ва моментът, ко­га­то Италия с одоб­ре­ни­ето на цял свят пос­ти­га сво­ето обединение. И кой­то поз­на­ва об­с­та­новката, знае, че на нем­с­ка зе­мя обе­ди­не­ни­ето на Италия при всич­ки слу­чаи пре­диз­вик­ва не по­-мал­ко въ­одушевление, от­кол­ко­то ня­къ­де другаде.

Тук мо­же да се пов­диг­не въпросът: Как е би­ло осъ­щес­т­ве­но съв­ре­мен­но­то един­с­т­во на Италия? Длъжни сме да схва­ща­ме слу­чая с Италия ка­то из­вън­ред­но ва­жен при­мер за съз­да­ва­не­то на дър­жав­ни единици; от дру­га стра­на пък, тряб­ва да се опи­та­ме да раз­бе­рем вза­имов­ръз­ка­та с онова, ко­ето пре­ди осем дни Ви разка­зах за про­це­си­те в Сърбия и Италия. За- щото тук има взаимовръзки, ко­ито са от ог­ром­на важ­ност за разби­ра­не на обстановката. Но на­й-­нап­ред тряб­ва да се раз­г­ле­да как е въз­ник­на­ла дър­жав­на­та струк­ту­ра на Италия, ко­ято по­ло­жи­тел­но зас­лу­жа­ва бла­го­раз­по­ло­же­но признание.

Достатъчно е да си при­пом­ним са­мо бит­ка­та при Солферино*111, къ­де­то фран­ция за­ема стра­на­та на Италия и ко­га­то се пра­ви пър­ва стъп­ка към по­-къс­но­то из­г­раж­да­не на съв­ре­мен­на­та ита­ли­анс­ка държава. Нами­ра­ме се сле­до­ва­тел­но в пет­де­сет­те го­ди­ни на XIX век. Кое в оне­зи дни е да­ло въз­мож­ност - рис­кът на ис­ти­на е бил го­лям - Италия и Франция да нап­ра­вят при Солферино пър­ва­та стъп­ка по пъ­тя към съв­ре­менна Ита- лия? Прочетете ис­то­ри­ята и ще на­ме­ри­те пъл­но пот­вър­ж­де­ние на ка­за­но­то от мен - би­ло е въз­можно са­мо затуй, за­що­то по оно­ва вре­ме Пру- сия и Австрия - на­ли Австрия е тряб­ва­ло да гу­би - не са мог­ли да се обе- динят!

Случилото се по­-къс­но се дъл­жи на факта, че в ли­це­то на Какило Ка- вур*112 Италия на­ис­ти­на на­ми­ра един ве­ли­чав държавник, в чи­ято ду­ша по­къл­ва иде­ята от та­зи из­ход­на точ­ка Италия да бъ­де пре­вър­на­та в не- що, ко­ето да до­ве­де до сво­е­об­раз­но съ­жи­вя­ва­не на ста­ра­та рим­с­ка слава. Работата оба­че взе­ма дру­го развитие, бих ка­зал не­що по­доб­но - ма­кар мо­же би със съ­вс­ем дру­га от­сян­ка -, как­во­то ус­та­но­вих­ме при бла­го­род­ния сръб­с­ки княз Михаил Обренович, ко­га­то той при­на­ся пре­диш­ни­те си иде­алис­ти­чес­ки въз­г­леди в жер­т­ва на изис­к­ва­ни­ята на дър­жав­на­та не­об­хо­ди­мост - не­що по­доб­но на­ми­ра­ме във факта, че ве­лича­ва­та ду­ша на Камило Кавур се прек­ла­ня пред кар­ми­чес­ка­та не­об­хо­ди­мост и из­вър­ш­ва пре­ход от иде­ала към при­вид­ния реализъм.

Щe пред­с­та­вя не­ща­та са­мо схематично*113. Италия пре­ми­на­ва от един етап към друг. Още през ля­то­то на 1871 г. Виктор Емануил*114 мо­же тър­жес­т­ве­но да прис­тиг­не в Рим. Как ста­ва въз­мож­но това? Чрез герма- нс­ки­те по­бе­ди над Франция! Държавникът Франческо Kpиcпи*115 е ав­тор на изявлението: Благодарение на гер­ман­с­ки­те по­бе­ди Италия тръг­на за Рим, след ка­то при Солферино Франция бе да­ла на­чал­ния тласък за това. Но че Рим ста­ва сто­ли­ца на Кралство Италия, то­ва се дъл­жи на гер­ман­с­ки­те по­бе­ди над Франция.

Оттук на­сет­не меж­ду Италия и Франция се офор­мя стран­но отношение. Любопитно е да се ви­ди как - изграж­дай­ки един­с­т­во­то си - Италия се прев­ръ­ща ед­нов­ре­мен­но в про­тив­ник и в съ­юз­ник на Франция. Нека не се забравя, че ня­кои ита­ли­ан­с­ки дър­жав­ни­ци дър­жа­ли мно­го на факта, че ка­то дър­жав­на струк­ту­ра Италия е сът­во­ре­на от­вън и че пос­лед­ни­ят си­лен под­тик към обе­ди­не­ни­ето и всъщ­ност се дъл­жи на Германия. Тези дър­жав­ни­ци виж­да­ли също, че за не­го ед­но то­га­ваш­но по­тен­ци­ал­но сът­руд­ни­чес­т­во с Франция не би мог­ло да бъ­де плодотворно. Но сре­щу то­ва те­че­ние се въз­п­ра­ви­ло дру­го едно, ко­ето ук­реп­на­ло особе­но мно­го след 1876 г. - те­че­ни­ето на фран­ко­фил­с­ка­та де­мок­ра­тич­на ля­ва партия. Така та­зи дър­жав­ност се люш­ка­ла между, бих казал, сво­ето емо­ци­онал­но вле­че­ние към Франция и сво­ето по­-с­ко­ро прак­тич­но вле­че­ние към
Централна Европа. Забележителното оба­че е, че как­ви­то и про­це­си да про­ти­ча­ли там, си­туаци­ята ви­на­ги би­ва­ла такава, че прак­тич­но­то нап­рав­ле­ние над­де­ля­ва­ло в Централна Европа.

Нов об­рат настъпил, ко­га­то Франция по­сег­на­ла към Тунис*116. Тунис ви­на­ги се е раз­г­леж­дал ка­то място, ко­ето ло­гич­но би тряб­ва­ло да се по­ла­га на Италия. А ето че Франция за­поч­на­ла да се до­мог­ва до него. Тога­ва в Италия връх взе­ло прак­тич­но­то течение, ко­ето се ос­ла­ня­ло на Цен- трална Европа. Интересно е например, че на Берлинския кон­г­рес ита­ли­ан­с­ки­ят еми­сар за­пи­тал да­ли Бисмарк, кой­то неп­рик­ри­то пред­лагал на Франция да се раз­п­рос­т­ре в Африка, дър­жи неп­ре­мен­но да във­ле­че Ита- лия във вой­на с Франция. Всеки случай, за то­га­ваш­ни­те ита­ли­ан­с­ки дър­жав­ни­ци Италия по то­зи на­чин би­ла за­ви­си­ма от Германия и по­не­же Би- смарк бил из­ка­зал ми­съл­та "Пътят за Германия ми­на­ва през Виена", то Италия би­ла за­ви­си­ма съ­що та­ка от Австрия, по­ра­ди ко­ето е тряб­ва­ло да се заб­ра­ви ста­ра­та зак­ле­та вражда, по­ета спо­ред мен от Австрия ка­то ней­на тра­гич­на орис. Защото с всичко, из­вър­ше­но от Република Beне- ция, от Италия всъщ­ност би­ли из­т­лас­ка­ни елементите, при­съ­еди­ни­ли се впос­лед­с­т­вие към Германия. А пък Австрия тряб­ва­ло да по­еме имен­но при­иж­да­щи­те от се­вер влияния.

Като пос­ле­ди­ца от френ­с­ки­те дейс­т­вия в Северна Африка се на­ло­жи­ло фран­ко­фил­с­ко­то те­че­ние в Италия да отс­тъ­пи и то­га­ва при­съ­еди­ня­ва­не­то към Централна Европа ста­на­ло не­що естествено. Споменавам те­зи не­ща съв­сем схематично, тъй ка­то в край­на смет­ка цел­та ми не е да пра­вя политика; ред­но е оба­че ня­кои не­ща да се знаят, а днес за съ­жа­ле­ние те се зна­ят твър­де малко. И ето, при­съ­еди­ня­ва­не­то на Италия към Централ- на Европа се осъ­щес­т­вя­ва през 1882 г. под фор­ма­та на та­ка на­ре­че­ния Троен съюз. Някои ви­на­ги ще оце­ня­ват то­зи Троен съ­юз погрешно, по­не­же не мо­гат да свик­нат при та­ки­ва не­ща да си слу­жат с ва­ли дни­те по- нятия. Съществуват на­ис­ти­на хора, ко­ито при­пис­ват днеш­ни­те тя­гос­т­ни во­ен­ни съ­би­тия на Тройния съюз, а не на та­ка на­ре­че­но­то Тройно съг­ла­ше­ние - Антантата. Но как­то виждате, при та­ки­ва не­ща не ви­на­ги се из­пол­з­ват ва­лид­ни­те понятия. Обикновено за нещо, ко­ето да­ва ня­ка­къв ре- зултат, се пи­та да­ли дейс­т­ви­тел­но да­ва та­къв ре­зул­тат и как­ва год­ност има. Участниците в Тройния съ­юз ви­на­ги са казвали, че цел­та му е опаз­ва­не­то на мира. И той де­се­ти­ле­тия на­ред се ока­за го­ден да опаз­ва мира, си­реч в те­че­ние на ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия той доп­ри­на­ся­ше за това, за ко­ето спо­ред учас­т­ва­щи­те в не­го е бил предназначен.

Впоследствие бе съз­да­де­но Тройното съглашение, за ко­ето съ­що се каз- ваше, че це­ля­ло опаз­ва­не­то на мира. Не из­те­ко­ха оба­че и де­сет го­ди­ни и - край на мира! Всяко дру­го не­що на све­та би би­ло оце­не­но по плодо­ве­те му, ала тъ­к­мо по от­но­ше­ние на те­зи не­ща чо­век не бла­го­во­ля­ва да ­


даде обек­тив­на оценка. Защото точ­но пет го­ди­ни по­-къс­но бе скро­ена она­зи по­тай­на работа, ко­ято да­ва въз­мож­ност да се про­учи по­-п­рециз­но ал­хи­ми­ята на куршумите, из­пол­з­ва­ни за атен­та­та в Сараево. Невъзмож- но е би­ло то­зи атен­тат през Юни 1914 г. да не сполучи! Защото ако те­зи кур­шу­ми не улучели, дру­ги ще­ли да го сторят! Тогава действи­тел­но би­ло под­си­гу­ре­но вто­рия път да се успее, ако пър­ви­ят опит пропадне. Това би­ло един тол­ко­ва до бре замислен, ка­жи­-ре­чи гран­ди­озен атен­тат ка­то ни­кой друг по­-п­ре­ди в све­тов­на­та история.

Задълбочи ли се в нещата, ко­ито спо­ме­на­ва­ме тук по же­ла­ние на на­ши­те приятели, чо­век не­ми­ну­емо ще ус­пее да вникне, та­ка да се каже, в ал­хи­ми­ята на те­зи куршуми. На то­зи въп­рос ще се вър­на отново. Защо то са­мо след пет го­ди­ни в ця­лос­т­ни­те от­но­ше­ния на Тройния съ­юз би­ло при- в­не­се­но нещо, ко­ето мо­же да бъ­де ока­чес­т­ве­но ка­то съз­да­ва­не на вза­имов­ръз­ка меж­ду вся­ко събитие, ста­ва­що в Италия, и вся­ко съ­битие, ста­ва­що на Балканите. Стремежът бил да не се от­ми­на­ва ни­що случ­ва­що се на Балканите, без да се слу­чи не­що ана­ло­гич­но в Италия. Народните страс­ти тряб­ва­ло да се съг­ла­су­ват така, че на ед­но­то или друго­то мяс­то ни­ко­га да не про­из­ти­ча ед­нос­т­ран­но ня­как­во действие, ами ви­на­ги да се чув­с­т­ва и мис­ли па­ралелно. Десетилетия на­ред съ­щес­т­ву­ва­ла тяс­на връ- з­ка меж­ду раз­лич­ни­те им­пул­си на Апенинския и на Балкан­с­кия полуост- ров. По-някога в по­доб­но не­що от­к­ри­ва­ме не­ве­ро­ят­на символика, нап­ра­во "великолепие" по от­но­ше­ние на теорията, точ­но как­то ле­ка­рят на­ри­ча ня­кой осо­бе­но те­жък слу­чай на за­бо­ля­ва­не "ве­ликолепен", по­не­же му пред­ла­га въз­мож­ност за доб­ра операция; слу­ча­ят сам по се­бе си не е ну- ж­но да бъ­де великолепен.

Веднъж бях­ме в Италия и в Рим по­се­тих­ме един на­ис­ти­на мно­го мил, приятен, лю­бе­зен господин*117, сега ве­че покойник. Той ни въ­ве­де в са­ло­на си и там на вид­но мяс­то ви­дях­ме два го­ле­ми порт­ре­та със собстве­но­ръч­но пос­ве­ще­ние - порт­ре­ти­те на Драга Машин и Александър Обре- нович. Любезният до­ма­кин беше не са­мо име­нит професор, но и уч­ре­ди­тел на та­ка на­ре­че­на­та "Латинска лига", чи­ето за­ни­ма­ние бе­ше да под­гот­ви от­къс­ва­не­то на Южен Тирол и Триест от Австрия и при­съ­еди­ня­ва­не­то им към Италия. Разбира се, от ед­но тол­ко­ва нез­на­чи­тел­но пре­жи­вя­ва­не ня­ма да ва­дя го­ле­ми заключения, но край­но по­ка­за­тел­но е, че някой, кой­то е уч­ре­дил "Латинска лига" - не преценявам, не критикувам, а са­мо разказвам, - ре­во­люци­они­зи­ра съ­що та­ка сту­ден­ти­те от уни­вер­си­те­та в Инсбрук и че в са­ло­на си, то­ест там, къ­де­то е вид­но за всекиго, дър­жи порт­ре­ти на Александър Обренович и Драга Машин със соб­с­т­ве­но­ръч­но посвещение. Тъй ка­то по оно­ва вре­ме тайн­с­т­ве­ни­те нишки, ко­ито съ­щес­т­ву­ва­ха меж­ду Рим и Белград, ми бя­ха мно­го доб­ре известни, то­ва пре­жи­вя­ва­не ос­та­ви ня­как­во сим­п­то­ма­тич­но впе­чат­ле­ние у мен.
Чрез сво­ята Карма чо­век на то­зи свят би­ва за­поз­на­ван с онова, ко­ето е важ­но за него, и ако по пра­ви­лен на­чин умее да се вглеж­да в не­ща­та и да ги прозира, то­га­ва той ве­че установява, че Кармата му го от­веж­да на мя- стото, къ­де­то има възмож­ност да "подуши" оно­ва­,ко­ето е нуж­но да до­ло­ви за сво­ето познание.

После не­ща­та се раз­ви­ли така, че през 1888 г. - година, в ко­ято спо­кой­но мо­же­ло да се стиг­не до война, както през 1914, - кри­за­та би­ла пре­одо­ля­на по­ра­ди това, че Криспи дър­жал на Тройния съюз. А при­чи­на­та да дър­жи на Тройния съ­юз би­ла тази, че Франция нах­лу­ла в Северна Аф- рика и се раз­п­рос­т­ря­ла там. В онези дни Франция по­де­ла политика, ока­чес­т­вя­ва­на от са­ми­те фран­цу­зи в смисъл, че Франция ис­ка­ла "чрез глад от­но­во да завладее*118 от­в­р­зи­ца­ща­та се от нея Италия, си­реч пра­вел се опит за сво­его ро­да тър­говска вой­на сре­щу Италия и то­га­ва та­зи тър­гов­с­ка вой­на на­ис­ти­на изиг­ра­ла го­ля­ма роля. Последиците били, че точ­но прак­тич­ни­те връз­ки с Централна Европа ста­на­ли още по-тесни. Може би доб­ре ще бъде, ако тук се по­зо­ва не на оцен­ка­та на един немец, а на французин, кой­то казал, че съв­ре­мен­на Италия пред­с­тав­ля­ва ико­но­ми­чес­ка ор­га­ни­за­ция на Германия.

Това оз­на­ча­ва - чу­ва­ли сме чес­то да се из­тък­ва не са­мо от германци, а и от други, - че с ог­лед на опас­ността чрез глад да бъ­де зав­ла­дя­на от Франция, ко­ето ни­как не е при­ят­на работа, Италия би­ла спа­се­на чрез изграж­да­не­то на по-­тес­ни ико­но­ми­чес­ки от­но­ше­ния с Германия. Вза- имодействието на всич­ко то­ва доп­ри­несло за мир­но­то уреж­да­не на кри­за­та в края на осем­де­сет­те години. Извънредно ин­те­рес­но е изу­ча­ва­не­то на та­зи кри­за в ней­ни­те подробности, за­що­то тя пред­ла­га не­що из­к­лю­чи­тел­но на онзи, кой­то е скло­нен да оглеж­да вза­имов­ръз­ки­те и да не се ос­та­вя да бъ­де заблуждаван. Аз нап­ра­вих следното: при­пом­них си съ­бити­ята от 1888 г. и сре­щу всич­ко слу­чи­ло се то­га­ва пос­та­вих ус­лов­но 1914. Оказа се съ­що­то - аб­со­лют­но същото! Започналото през 1914 г. ши­ро­ко под­с­т­ре­ка­тел­с­т­во в пе­ча­та­,в­дъх­но­вя­ва­но от Петербург и об­х­вана­ло Германия, бе точ­но как­то през 1888 г. Както и тогава, през 1914 г. тряб­ва­ло да се пре­диз­ви­ка кон­ф­ликт меж­ду Германия и Австрия. На- кратко, всич­ки те­зи под­роб­нос­ти съвпадаха. Любопитно е, че на раз­лични хо­ра си поз­во­лих да про­че­та ед­на реч, дър­жа­на през 1888 г.*119, в ко­ято един­с­т­ве­но на мяс­то­то на 1888 бях пос­та­вил 1914, и все­ки смята- ше, че реч­та се от­на­ся за 1914 г.!

Щом та­ки­ва не­ща са възможни, то­га­ва ня­ма за­що да се го­во­ри за слу- чайности, а ще тряб­ва да се проумее, че съ­щес­т­ву­ват дви­же­щи си­ли и че в те­зи дви­же­щи си­ли е за­ло­же­на оп­ре­де­ле­на система. Следователно през 1888 г. ра­бо­та­та се раз­ми­на­ла по причини, ко­ито споменах. После въз­ник­на­ла по­-т­руд­на обстановка. Обстановката се зат­руд­ни­ла на­й-­ве­че


затуй, за­що­то от стра­на на Италия ця­лос­т­на­та връз­ка на Апенинския по­лу­ос­т­ров с Централна Европа по­лу­чи­ла из­вън­ред­но стра­нен характер. Проучването на те­зи не­ща е психо­ло­ги­чес­ки интересно, но дейс­т­ви­тел­но се стиг­на­ло дотам, че Италия, по­ли­ти­чес­ка Италия тряб­ва­ло да бъ­де тре­ти­ра­на така, как­то би­ват тре­ти­ра­ни ня­кои ис­те­рич­ни дами. Разиграли се на­й-­не­ве­ро­ят­ни не­ща особе­но по­ра­ди това, че в Европа все по­ве­че и по­ве­че се офор­мя­ла и про­па­ган­ди­ра­ла оценката: Австрия трябва да се раз- падне. Тези не­ща не ги под­ла­гам на критика, а са­мо ги разказвам.

Представа за на­чи­на­, по кой­то та­зи оцен­ка се про­па­ган­ди­ра­ла в Евро- па,може да придобиете, ако се за­че­тете в пуб­ли­ка­ции ка­то те­зи на Лоазо, Шерадам*120 и други, об­що­то в ко­ито е как Австрия в близ­ко вре­ме ще бъ­де разделена. Тогава оцен­ки ка­то те­зи на Лоазо и Шерадам би­ли под­х­вър­ле­ни в окова, ко­ето тле­ело на юг. При та­ка­ва об­с­та­нов­ка на­ис­ти­на не би­ло лес­но да се во­ди нещото, на­зо­ва­ва­но чес­то пъ­ти политика. Така на- п­ри­мер в Италия бил въз­х­ва­ля­ван Оберданк*121, из­вър­шил по­ку­ше­ние сре­щу им­пе­ра­тор Франц Йосиф. Във Виена пък при ви­зи­та­та на хер­цо­га на Абруците ед­на кар­ти­на от изложбата, по­се­те­на от хер­цо­га­,би­ла пре­име­ну­ва­на спе­ци­ал­но по то­зи повод. Картината се на­ри­ча­ла "Mopcкaтa бит­ка при Лиса". Тази мор­с­ка бит­ка би­ла спе­че­ле­на от Австрия, но за да не бъ­де за­сег­нат хер­цо­гът на Абруците, плат­но­то тряб­ва­ло да бъ­де пре­име­ну­ва­но в "Морска битка" Това е са­мо един при­мер за мно­го сход­ни случаи. Не отпра­вям критика, но пов­ди­гам въп­ро­са за реципрочността: Дали в Италия ня­кой би се съг­ла­сил от де­ли­катност да за­чер­к­не име­то към спе­че­ле­на мор­с­ка битка? Във Виена са го сторили. Независимо да­ли се прие ма за не­умес­т­но или за правилно, аз прос­то пос­та­вям въп­ро­са за реципрочността. Нека ста­не ду­ма за това, за да мо­же по­не мал­ко да се об­ри­су­ват настроенията. Защото те­зи нас­т­ро­ения при­до­би­ват важност, ко­га­то се на­мес­ват те­че­ния ка­то про­из­ти­ча­що­то от "Grand Orient de France*122 и ко­га­то по то­зи на­чин се вли­ват окул­т­ни импулси.

Някои неща, за ко­ито чо­ве­чес­т­во­то не го е би­ло грижа, ще тряб­ва ве­че да се пре­вър­нат в такива, към които то в бъ­де­ще ще про­явя­ва грижи, за­що­то ма­со­ни­те - точ­но как­то и дру­ги окул­т­ни братс­т­ва - ня­мат навик да не за­бе­ляз­ват как­во е дадено, ами се стре­мят да вклю­чат на­лич­ни­те си­ли в играта. Те знаят, че на от­дел­ни мес­та са на­ли­це импулси, ко­ито под­ле­жат на използване. И ако на Апенините има ед­но течение, а на Балка- ните - друго, те­зи те­че­ния тряб­ва да се из­пол­з­ват по съ­от­ве­тен начин, та­ка че в под­хо­дящ мо­мент, имам пред­вид в под­хо­дящ за те­зи хо­ра мо- мент, да се ин­с­це­ни­ра ед­но или дру­го нещо.

И така, не­ка то­ва бъ­де под­го­тов­ка за ал­хи­мис­тич­но­то разглеждане, за ко­ето Ви за­гат­нах и ко­ето ще ни отве­де мал­ко по-нататък. Моля да не се забравя, че ако тряб­ва да от­к­л­ик­на на же­ла­ни­ята на на­ши­те при­ятели, аз


не мо­га да не спо­ме­на не­що от из­вър­ш­ва­що­то се понастоящем. Отправ- на точ­ка тряб­ва да бъ­дат неща, ко­ито съществуват, ма­кар че мо­же би не все­ки е съг­ла­сен так­и­ва не­ща да се из­кар­ват на бил свят. Аз оба­че зас­тъп­вам убеждението, че тък­мо в зат­ва­ря­не­то на очи­те пред те­зи не­ща и в об­съж­да­не­то на из­вършва­що­то се от край­но не­обек­тив­ни по­зи­ции се крие ед­на от глав­ни­те причини, по­ра­ди ко­ито све­тът мо­же да бъ­де спо­хо­ден от та­ки­ва неп­ри­ят­нос­ти ка­то сегашните. Защото и по от­но­ше­ние на те­зи го­ле­ми не­ща е ред­но все­ки да за­поч­не със самопознанието. А ча- с­ти­ца са­мо­поз­на­ние ве­че е налице, щом се знае, че в мига, ко­га­то чо­век каз­ва "Такива не­ща не ни засягат, ис­ка­ме да ни се го­во­ри един­с­т­ве­но за чис­то окул­т­ни работи", той на дреб­но на­сър­ча­ва онова, ко­ето ка­то сгло­бе­но ця­ло до­веж­да до та­ки­ва събития, как­ви­то из­живя­ва­ме днес. Защото окул­т­но е не са­мо от­на­ся­що­то се до вис­ши­те светове. То без­с­пор­но е окул­т­но­то за всич­ки хора, ала за мно­зи­на окул­т­но е и онова, ко­ето ста­ва във фи­зи­чес­кия план. И да­но да съ­щес­т­ву­ва жела­ние не­мал­ко от окул­т­но­то в та­зи об­ласт да ста­не явно! Защото фактът, че тол­ко­ва мно­го не­ща ос­та­ват окул­т­ни за мнозина, ко­ито впос­лед­с­т­вие въп­ре­ки то­ва да­ват оценки, пред­с­тав­ля­ва един от из­точ­ни­ци­те за бедата, ко­ято изживяваме.


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история
BG%20DOCS -> Ga-135 рудолф щайнер прераждане и к а р м а и тяхното значение


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница