Окултна история



страница1/7
Дата12.01.2017
Размер1.36 Mb.
ТипЛекция
  1   2   3   4   5   6   7
ОКУЛТНА ИСТОРИЯ

Рудолф Щайнер

ОКУЛТНА ИСТОРИЯ

СЪБИТИЯ И ЛИЧНОСТИ ОТ СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ В СВЕТЛИНАТА НА ДУХОВНАТА НАУКА

Шест лекции, изнесени в Щутгарт от 27 декември 1910 г. до 1 януари 1911 г.

Санкт-Петербург

Издателство “Дамаск”

2004


Превод Г. А. Кавтарадзе

Прев.от руски Евгени Мангуров


СЪДЪРЖАНИЕ

Лекция I.

Щутгарт, 27 декември 1910 г. . 1

Лекция II.

Щутгарт, 28 декември 1910 г.. 6

Лекция III.

Щутгарт, 29 декември 1910 г.. 12

Лекция IV.

Щутгарт, 30 декември 1910 г.. 18

Лекция V.

Щутгарт, 31 декември 1910 г.. 23

Лекция VI.

Щутгарт, 1 януари 1911 г.. 29

Бележки 33


Лекция първа Щутгарт, 27 декември 1910 г.

Скъпи приятели!

В духовната наука истина и познание се постигат толкова по-трудно, колкото по-дълбоко ние проникваме от общото към отделните конкретни неща. Вие вече можахте да забележите това, когато в отделните работни групи се правят опити да се говори за историята по-подробно, напри­мер, за превъплъщенията на великия водач на персийската религия Заратустра, когато се е говорило за връзката на Заратустра с Мойсей, с Хермес, а също с Иисус от Назарет. Също така и по други поводи са засягани конкретни исторически въпроси. Когато от великите истини за духовната същност на света, от великите световни закони стигаш до духовната природа на отделната индивидуалност, на отделната личност, то от нещата, необичайността на които все още сравнително лесно се приема от човешкото сърце, преминаваш в области, изпълнени с това необичайно. И пред тази пропаст- между частните и общи истини- недостатъчно подготвения човек го настига обикновено недоверие.

Така че, в тези лекции, посветени на окултната история, където ще става дума за исторически факти и исторически личности в светлината на духовната наука, в лекциите, към които днешната лекция трябва да служи като своего рода въведение, аз съм длъжен да ви кажа много необичайни неща. Вие ще чуете много своеобразни неща, така че ще се наложи да разчитате на вашата добра воля, тази добра воля, която е изработена от всички тези духовнонаучни познания, които през годините са преминали през вашите души. Понеже нали това е най-прекрасния, най-значителния плод на духовния светоглед, защото колкото и сложно, колкото и детайлно да е разработено знанието, което придобиваме, в края на краищата ние все пак имаме пред себе си не сбор от догми, но в нас самите, в нашите сърца, в нашите души ние придобиваме чрез този духовнонаучен подход това, което ни повдига над тази гледна точка, която ние можем да придобием при каквото и да е друго разглеждане на света. Не догми, не наставления, не голо знание получаваме ние, а чрез нашето познание ставаме други хора. В известно отношение, за такива раздели на духовната наука, като тези, които ще разглеждаме, е нужно душевно разбиране, не ин­телектуално, а душевно разбиране, което, вероятно, на много места е длъжно да бъде склонно да изслушва и приема намеци, които биха станали твърде груби, ако ги очертаем с по-резки контури. Аз искам да извикам у вас, скъпи мои приятели, представата, че в целия исторически процес на развитие на човечеството, в продължение на всички хилядолетия чак до наши дни, зад цялото човешко развитие и човешка деятелност стоят в качеството на ръководители, в качеството на водачи духовни същества, духовни индивидуалности и че по отношение на най-великите, най-важните факти на историческия процес този или онзи човек с цялата негова душа, с цялото му същество се явява като инструмент на стоящите зад него планомерно действащи индивидуалности. Но ако ние искаме да разберем удивителните и тайнствени връзки между по-ранното и по-късното в историческото развитие, ние трябва да усвоим цял куп понятия, които ги няма в ежедневния живот.



Ако вие си спомните за многото неща, които са се говорили през тези години, то във вашата душа може да възникне представа, че в древни времена и даже още във времената на следатлантското културно развитие – ако се върнем няколко хилядолетия назад във времената, предшестващи нашето, наричано обикновено историческо време, - хората са имали повече или по-малко аномални ясновидски състояния; че между това, което ние днес наричаме трезво, ограничено само във физическия свят бодърстване и безсъзнателното състояние на сън с неговото съмнително царство на сънищата се е намирала област на съзнанието, чрез която човек се е потапял в духовната, спиритуална реалност. И това, което учените гос­пода, които измислят толкова митове и легенди в науката, изобразяват като народна поетическа фантазия, в действителност, ние знаем, се свежда до древното ясновидство, до ясновидските състояния на човешката душа, която в онези времена е виждала ставащото зад физическото битие и е изразявала видяното в образите от митовете, а също от приказките и легендите. Така че, когато имаме пред себе си древни, при това наистина древни митове, приказки и предания, ние можем да намерим в тях повече знания, мъдрост и истина, отколкото в нашата сегашна абстрактна ученост и наука. По такъв начин, когато ние обръщаме нашия поглед към много древни времена, ние го обръщаме, така да се каже, към ясновиждащия човек. И ние знаем, как това ясновидство намалява все повече и повече в различните народи през различните времена. Днес, в лекцията по случай Рождество (1) , аз даже обърнах внимание на това, че в Европа сравнително до много късно са съществували остатъци от древното ясновидство.Угасването на ясновидството и появяването на съзнанието, ограничено само от физическия план, се извършва при различните народи по различно време.

Вие можете сега да си представите, че в културните епохи, последвали след великата атлантска катастрофа, - в древно-индийската, древно-персийската, египетско-халдейската, гръко-римската и в нашата културна епоха, - хората по най-различен начин са били принудени да действат на арената на световната история, защото те по различен начин са били свързани с духовния свят. Когато ние се връщаме към персийската, и даже към египетско-хал­дейската епоха, тогава това, което човек е чувствал, преживявал в своята душа, е достигало, така да се каже, ду­ховните светове, и духовните сили са работили в неговата душа. Това, което е било тогава живата връзка на човешката душа с духовните светове, се прекратява по същество чак в четвъртата, гръко-римска епоха и съвсем пропада само в нашето време. За външната история в нашето време то съществува само там, където чрез средствата днес достъпни за човека, съзнателно пак се търси връзка между това, което живее в човешката душа и духовните, спиритуални светове. И така, в древни времена, когато човек се е взирал в своята душа, тази душа е таила в себе си не само това, на което се е научила от физическия свят,което е премислила по повод на нещата от физическия свят, но в нея непосредствено е живяло това, което ние сме описвали, например, като издигащите се над човека в духовните светове духовни йерархии.Това е действало чрез инструмента на човешката душа долу на физически план, и хората са знаели, че са свързани с индивидуалностите от тези висши йерархии. Когато се обръщаме назад, дори към египетско-халдейската епоха, - разбира се ние трябва да взимаме тук по древни епохи, - то ние виждаме там хора, представляващи исторически личности, но ние не можем да ги разберем, ако ги приемаме за исторически личности в съвременния смисъл на думата. Когато говорим днес за исторически ли­ца, ние, като хора от материалистическата епо­ха, сме убедени в това, че в хода на историята действат само импулси и намерения на дадените лица. В същност, така можем да разбираме хората само от трите последни хилядолетия, тоест, хората от това хилядолетие, което завършва с рождението на Христос Исус, и след това хората от първото и второ християнско хилядолетие, в което ние самите се намираме. Платон (2), Сократ (3), може би също и Талес (4) и Перикъл (5),– това са хора, ко­ито можем още да разбираме като приличащи на нас. Но ако се върнем по-назад, то тази възмож­ност да разбираме хората се прекратява, ако ги разбираме само по аналогия с хората от настоящето време. Така не можем да разбираме вече, да кажем, египетския Хермес, великият учител на египетската култура, не можем да разбираме Заратустра и още повече – Мойсей. Когато излизаме извън пределите на хилядолетието, пред­шестващо християнското летоброене, то сме длъжни вече да се съобразяваме с това, че навсякъде, където имаме работа с исторически личности, зад тях стоят по-високи индивидуалности, по-високи йерархии; човешките личности са като обсебени от тях, разбира се, в добрия смисъл на думата. И тука се открива своеобразно явление, без познаването на което не можем да разберем хода на истори­ческото развитие.

Различаваме до нашето време пет епохи. Имаме индийската – първата следатлантска културна епоха, простираща се далеко назад в хилядолетията; имаме втората – древноперсийска, третата – египетско-халдейска, четвъртата – гръко-римска и петата – нашата собствена епоха. Отивайки назад от характера на гръко-римската епоха към египетската, трябва да изменим подхода към историята, така че, вместо чисто човешкия под­ход, които, все още, може да ни служи по отношение на фигурите от гръцкия свят чак до героическата епоха (5), ние сме длъжни да приемем дру­г мащаб; зад отделните личности започваме да търсим духовни сили, които представят чрез себе си свръхличното и които действат чрез лич­ностите на хората като чрез свои инструменти. Върху тези духов­ни индивидуалности трябва да отправим погледа на нашата душа, така че, наистина, можем да видим човека, които стои на физи­чески план, а зад него действа същество от висшите йерархии, което като че ли отзад държи този човек и го поставя на мястото, на което той трябва да стои в развитието на човечеството.

От тази гледна точка вече е достатъчно интересно да се изяснят съотношенията между действително важ­ните събития, исторически определящите събития на египетско-халдейската и гръко-римската епоха. Тези две културни епохи следват една след друга, и ние ще тръгнем отначало, да кажем, от 2800, 3200, 3500 години до нашето летоброене, което сравни­телно съвсем не е толкова далеко. Още повече,– това открива вече и старата история,– ние не разбираме, какво е ставало тогава; ние ще разберем това, само ако видим зад историческите лица по-високите индивидуалности. Но после се оказва, че в четвъртия, в гръко-римския период, ние имаме като че ли повторение на всички важни неща, които са се случили в третия период. Това е подобно на онова, или ако това, което е обяснимо чрез висшите зако­ни за предшестващия период, става обяснение чрез законите на физическия свята за сле­дващия; как, като че ли то се е спуснало с една сте­пен, по-долу е огрубяло, станало е по-физическо – пред нас намираме ред отражения във физическия свят на великите събития от предшестващите периоди. Аз искам да дам днес въведение и затова ще покажа, как в един значителен мит ни е даден един от най-важните факти на египетско-халдейската епоха и как после това събитие се отразява в гръко-римската епоха, но на една степен по-ниско. Аз искам да съпоставя два паралелни факта, които принадлежат един на друг в окултно отношение; единият от тях е с половин степен по-високо, другият сто­и напълно на физическата земя, но като че ли е станал физическа сянка на духовното събитие от по-ранната епоха. Такива събития, зад които стоят сили от висшите йерархии, човечеството външно е могло да изрази само посредством митове. Но ние виждаме, какво именно се намира зад мита, който ни описва като най-важно събитие това, което излиза от халдейската епоха. Да се спрем само на главните черти на мита. Този мит гласи следното. Някога е имало велик цар на име Гилгамеш. Вече този, който може да съди за такива неща по името ще разбере (7) , че ние имаме работа не просто с цар на физически план, но със стоящо зад него божество, със стояща ­зад него духовна индивидуалност, от която е бил обсебен царя на град Урук (8) и която е действа­ла чрез него. Така че ние имаме работа с това, което в реален смисъл трябва да наречем бого-човек. На нас ни се разказва, че той тормози град Урук. Град Урук се обръща към своята богиня Аруру, и тази богиня създава помощник. От земята израства този герой. Такива са образите от този мит; ние виждаме какви дълбини на историческите събития се намират зад този мит. Богинята прави да възникне от земята Енкиду, своего рода човешко същество, което по отношение на Гилгамеш изглежда по-низшо, разказва се, че то е имало животинска кожа, че той е бил покрит с косми, че е бил като див; обаче в неговата дивост е живяла боговдъхновеност, древно ясновидство, ясно-знание, древно ясновидско съзнание.

Енкиду се запознава с жена от Урук и вследствие на това попада в града. Той става приятел с Гилгамеш, и благодарение на това в града настъпва мир. И ето, Гилгамеш и Енкиду управляват заедно. Но един от съседните градове похищава от града на Енкиду и Гилгамеш богинята на града Ищар. Тогава те двамата предприемат поход срещу града-похитител. Те побеждават неговия цар и връщат обратно богинята на града. И ето, богинята отново е в Урук. Гилгамеш живее срещу нея, и тука пред нас застава нещо удивително: Гилгамеш не разбира своеобразната природа на богинята на града. Разиграва се сцена, която непосред­ствено напомня на една библейска сцена (9) от Евангелието на Йоан. Гилгамеш стои пред Ищар. Той се държи, разбира се, различно от Христос Исус. Той упреква богинята на града в това, че тя преди да са изправи пред него е била с много мъже. Той я упреква особено за познанството и с последния от тях. В отговор на това Ищар се обръща с жалба срещу него към това божество, към тази същност от висшите йерархии, с която е свързана тя, богинята на града. Тя отива при Ану. И Ану изпраща на земята бик, с този бик трябвало да се бие Гилгамеш. Който си спомни борещия се с бика Митра, той ще намери отзвук на тази борба в това, че Гилгамеш е длъжен да пребори бика, пратен долу от Ану.

Всички тези събития,– и ние ще видим, когато ще обясняваме мита, какви дълбочини се крият в тях,– довели до това, че Енкиду в това време умрял. Гилгамеш сега е сам. В Главата му идва мисъл, която страшно терзае неговата душа. Под впечатлението от това, което е преживял, до него сега идва мисълта, че човекът е… смъртен. Мисълта, на която той по-рано не обръщал внимание, се появява в целият си ужас пред неговата душа. И тук той чува за единствения земен човек, който е останал безсмъртен, тогава когато всички останали хора от следатлантската епоха са достигнали до съзнанието за своята смъртност. Той чува за безсмъртния Ксисуфр (10) , който живее далеч на Запад. И ето,за да проникне в загадката на живота и смъртта, той хваща трудния път на Запад.

Вече мога да кажа, че този път на За­пад е не нещо друго, а странстване в търсене на тайните на древ­ната Атлантида, в търсене на тези събития, които са до великата атлантска катастрофа. Натам тръгва Гилгамеш . Много интересно е това, че той трябва да премине врати, които се охраняват от грамадни скорпиони, че духът го въвежда в царството на смъртта, че той влиза в царството на Ксисуфр и в това царство на Ксисуфр той узнава, че всички хора трябва все повече да се проникват от съзнанието за своята смъртност в следатлантската епоха.

Тогава той пита Ксисуфр, откъде той има знание за своята вечна основа, защо е про­никнат от съзнанието за своето безсмъртие? Тогава Ксисуфр му отго­варя: “Ти можеш също да станеш такъв, но тогава ще трябва да преживееш след мен всичко, което аз преживях по пътя на преодоляване на страха, ужаса и самотата, през които трябваше да премина. Когато бог Еа реши да даде да загине,– в това, което ние наричаме атлантска катастрофа,– всичко това в човечеството, което не трябваше да живее по-нататък, той ми заповяда да се отделя на нещо като кораб. Със себе си трябваше да взема животни, които трябваше да останат, и тези индивидуалности, които наистина се наричат Учители. На този кораб преживях великата катастрофа”. Така говореше Ксисуфр на Гилгамеш: “Това, което беше изпитано тогава, ти ще можеш да преживееш само вътрешно. Но да достигнеш съзнанието за безсмъртието с това ти ще можеш, ако не спиш седем нощи и шест дни”.

Гилгамеш иска да се подложи на това изпитание, но заспива много скоро. Тогава жената на Ксисуфр пече седем мистически хляба, които, чрез при­емането им, трябвало да заменят това, което е трябвало да се завоюва в седемте нощи и шестте дни. И ето, с тези своеобразни еликсири на живота, Гилгамеш се отправя по-нататък. Той преминава през нещо като потапяне в кладенец на младостта и пак достига до бреговете на своята родина, която се простира около Тигър и Ефрат. Змия отмъква силата на еликсира на живота и той без този еликсир идва в своята страна, но все пак със съзнанието, че съществува без­смъртие и изпълнен с мъка вижда все пак духа на Енкиду. Той действително му се явява и от разговора, ко­йто тогава протича, ние узнаваме, по какъв начин е могло за възникне съзнание свързано с духовния свят за културата на египетско-халдейската епоха. Много важни са тези отношения на Гилгамеш и Енкиду.

И така, аз поставих пред вас образите от мита, зна­чителния мит за Гилгамеш, мит, който, както ние виждаме, ще ни поведе в духовните дълбини, които се намират преди халдейско-вавилонския културе­н период.Аз исках да извикам пред вас тези образи, които ще покажат, че тук имаме две индивидуалности: една индивидуалност, в която се изявява божествено-духовна същност,– това е Гилгамеш; другата – повече човек, но при това такава, че бихме я нарекли млада душа, която е преминала още малко инкарнации и затова все още носи древното ясновидство в по-късно време,– това е Енкиду.

Външно Енкиду е изобразен облечен в животинска кожа. С това ни се показва неговата дивост, но пък благодарение на тази дивост той, от една страна е надарен още с древното ясновидство, а от друга страна той е млада душа, която е преминала много по малко инкарнации от другите, стоящи на върха на развитието души. По такъв начин, Гилгамеш ни представя същност, която е узряла за посвещение, но не е могла да достигне това посвещение, защото пътят на Запад е път към посвещение, който не е бил изминат до края. Ние виждане, от една страна, в Гилгамеш, истинския основател на халдейско-вавилонската култура и действащата зад него божествено-духовна същност, разновидност на дух на Огъня, и след това редом с него друга индивидуалност, млада душа, Енкиду, индивидуалност, която чак по-късно се е спуснала в земно въплъщение. (Ако вие погледнете във “Въведение в тайната наука”, ще видите, че индивидуалностите постепенно са се спуснали от планетите).

От обмяната на това, което знаят тези двамата, зависи вавилонско-халдейската култура, и ние виждаме, че цялата вавилонско-халдейска култура е про­изводно на това, което идва от Гилгамеш и Енкиду. В халдейско-вавилонската култура се включват ясновиждането на бого-човека Гилгамеш и ясно­виждането на младата душа Енкиду. Този процес, в който двамата са необходими един на друг и действат заедно се отразява в по-късния, четвърти културен период, в гръко-римския, при това на физически план. Пълното разбиране на такова отражение ние достигаме, наистина, само постепен­но. По такъв начин, по-духовния процес се отра­зява на физически план, когато човечеството се спусна много дълбоко надолу, когато то вече не чувстваше съпринадлежността на човешката личност и духовно-божествения свят.

Тези тайни на божествено-духовния свят са се охранявали в мистерийните центрове. Така например, много от древните свещени тайни, които са възвестявали за връзката на човешката душа с божествено-духовните светове, са се пазили в мистериите на Диана от Ефес и в ефеския храм. Там е имало много от това, което е било вече неразбираемо за епохата, която се обърнала към човешката личност. И като знамение за неразбирането от чисто външната личност на всичко това, което си оставало духовно, стои пред нас наполовина митическата фигура на Херострат, който вижда само най-външното в личността; Херострат, който хвърля в храма на ефеското светилище запален факел. Сблъсъка на личността с това, което е останало от древните духовни времена, ни показва тази постъпка. И в същият този ден, когато човек само за това, да се запомни името му от потомците хвърля факел в храма на светилището, в същия този ден се ражда човек, който на същата тази земя, на която трябва да бъде преодоляна чисто личностната култура, е направил най-много за културата основана на личността. Херострат хвърля факел в същия ден, когато се ражда Александър Велики (11) , човек, който е целия личност (12) . Така застава пред нас Александър Велики като сянка на Гилгамеш. Зад това се крие дълбока истина. Като сянка на Гилгамеш стои Александър Велики в четвъртия, гръко-римски пери­од, като проекция на духовното на физически план. И Енкиду, проектиран на физически план,– това е Аристотел (13) , учителят на Александър Велики!



Колкото и да е учудващо, Александър и Аристотел стоят един до друг подобно на Гилгамеш и Енкиду. И ние виждаме, как Александър Велики пренася това, което е било дадено от Гилгамеш на халдейско-вавилонската култура, в първата третина от чет­въртия следатлантски период, но преведено на законите на физическия план. Като последствие от действията на Александър Велики, това по чудесен начин се изразява във факта, че на това място, където се е намирала арената на египетско-халдейската култура, се основава Александрия (14) , за да бъде разположена като в центъра, точно там, където така мощно е бил представен третия, египетско-вавилонско-халдейски период. И всичко е трябвало да се срещне в този Александрийски център на културата. Там, действително, постепенно се събрали всички кул­турни течения на следатлантската епоха, които е трябвало да се срещнат. Те, като в център, се срещнали именно в Александрия, на това място, което е установено на арената на третия кул­турен период, но има характер на четвъртия период. Александрия преживяла възникването на християнството. Да, и най-важните за четвъртия културен период неща се развили в Александрия чак тогава, когато християнството вече го е имало. Там действали велики учени, там се сливали пре­ди всичко трите най-съществени културни течения: древно езическо-гръцкото, християн­ското и мойсеево-еврейското. Те били в Александрия заедно,те действали там едно в друго.

И би било немислимо, ако културата на Александрия, построена изцяло на личността, би могла да бъде приведена в действие по друг начин, освен чрез същество, обхванато от личностното начало, какъвто е бил Александър Велики. Защото чрез Александрия, чрез този кул­турен център всичко това, което по-рано е било свръхлично, което по-рано се е издигало от човешката личност към висшите духовни светове, приело личен характер. Личностите, които се намират тук п­ред нас, имат, така да се каже,всичко в себе си; отсега нататък ние вече много малко виждаме силите, които от висшите йерархии ги направляват и ги поставят на тяхното място. Всички различни мъдреци и философи, действащи в Александрия, представят древната мъдрост,изцяло пренесена в човешки-личното; от тях навсякъде звучи личното. В това е особеното: всичко, което в древното езичество е било обяснявано благодарение на това, че винаги се е казвало, как боговете се спускали долу и се съединявали с човешките дъщери за да произлязат героите, в Александрия се пренася в личната активност на човека. Какви форми е при­ело в Александрия юдейството, културата на Мойсей, ние можем да видим от това, което ни показва епохата, когато християнството вече е съществувало. Няма вече нищо от тези дълбоки постижения на връзките на света на хората с духовния свят, както това все пак е било във времената на пророците, както това още може да се намери даже в последните две столетия до началото на нашето летоброене. В юдейството всичко също станало лично. Това са все същите разумни хора с необикновена сила за проникване в тайните на древните мистерии, но – всичко е станало лично, в Александрия действат личности. И християнството се появява в Александрия отначало, може да се каже, като че ли в изкривена, детска степен. Християнството, призовано да води личното в човека все по-високо към свръхличното, се появява особено силно в Александрия. Именно християните са действали така, че у нас често възниква впечатление: в техните постъпки ние имаме предвестник на по-късните епископи и архиепископи, действащи чисто лично. Така е действал в четвъртото столетие архиепископ Теофил (15) , така е действал неговия приемник и родственик, светият Кирил (16) . Ние можем да съдим за тях, така да се каже, само по техните човешки слабости. Християнството, което трябва да даде на човечеството най-великото, проявява себе си първо чрез своите най-големи слабости и чрез своята личностна страна. А в Александрия е трябвало да бъде дадено знамение за цялото развитие на човечеството.Тук ние имаме пак такава проекция на вън­шен физически план на нещо предишно, по-духовно. В древните орфически мистерии (17) е имало една уди­вителна личност, която преминала през тайните на тези мистерии; тя принадлежала към най-привлекателните, най-интересните ученици на древните гръцки орфически мистерии. Тя е била добре подготвена благодарение на определено келтско тайно обучение, преминато от нея в по-ранни въплъщения. С дълбока последователност е търсила тази индивидуалност тайните на орфическите мистерии. Учениците в орфическите тайни чрез собствената си душа е трябвало да преживеят това, което се съдържа в мита за Дионис Загрей, който бил разкъсан на части от титаните, но чието тяло Зевс издигнал към висшия живот. Като индивидуално човешко изживяване е трябвало да бъде преживяно от орфиците това, как човек, преминавайки определен мистериен път, така да се каже, преодолява себе си във външния свят, с цялото си същество се разкъсва на части, престава да намира в себе си самия себе си.

В същото време когато обичайното познание за животни, растения и минерали е само отвлечено познание, тъй като ние оставаме вън от тях, този, който иска да до­стигне действително познание в окултен смисъл, трябва да се упражнява в това, като че ли се намира вътре в животните, растенията, минералите, въз­духа и водата, изворите и горите, камъните и звездите, дру­гите хора, като че ли е едно цяло с тях. И въпреки това той като орфик трябва да развие в себе си силна вътрешна душевна сила, че, бидейки възстановен като събрана в себе си индивидуалност, да тържествува над раздробеността на външния свят. Ако това, върху което току що ви обърнах внимание е ставало човешко преживяване, то се отнасяло по определен начин към най висшето, което може да се преживее като тайна на посвещението. И много уче­ници в орфическите мистерии преминали през такива изживявания, преживяли по такъв начин своето разкъсване в света и с това преминали през най-висшето, което в дохристиянските времена е могло да бъде постигнато като своего рода подготовка за християнството.

Към учениците на орфическите мистерии принадлежи и тази привлекателна личност, чието външ­но име не е достигнало до потомците, но която изпъква в качеството си на ученик в орфическите мистерии и върху която аз сега ви обръщам внимание. Вече юноша а след това много години поред тази личност е била тясно свързана с всички гръцки орфически умове; тя действала във времето предшестващо въз­никването на гръцката философия и което вече не се отбелязва в книгите по история на философията. Обаче това, което е отбелязано с имената на Талес и Хераклит, е от­звук от това, което правили по-рано на свой ред учениците в мистериите. Към тези ученици в мистериите принадлежи този, за който ви говоря сега като за ученик на орфиче­ските мистерии, който по-късно все пак имал за свой ученик Ферекид от Сирос (18) , и за когото беше споменато няколко години преди това в мюнхенския цикъ­л лекции “Изтока в светлината на Запада”.

И ето, вижте, индивидуалността, която е била в този ученик на орфическите мистерии, ние намираме при изследване в Хрониката Акаша отново въплътена в четвъртото столетие от християнското летоброене. Ние я намираме в нейната нова инкарнация, поставена в жизнената среда на Александрия, при това орфическите тайни са пренесени в личните преживявания, разбира се на по-висш порядък. Забележително е как всичко това при новата инкарнация е било преведено в личните преживявания. Ние виждаме тази индивидуал­ност родила се отново в края на четвъртото столе­тие на християнската ера като дъщеря на великия математик Теон. Ние виждаме, как в нейната душа оживява всичко това, което е могло да бъде преживяно в орфическите ми­стерии при съзерцанието на великите математически, ясни мирови съотношения. Сега всичко това е личен талант, лична способност. Сега даже тази индивидуалност се е нуждаела от баща-мате­матик, за да има нещо унаследено; толкова лични е трябвало да бъдат тези способности.

Така се взираме ние назад към тези времена, когато човек още е бил свързан с духовните светове, както е било с този орфик, така виждаме ние неговия сянков образ сред тези, които са учили в Александрия на границата между четвър­ти и пети век. Тази индивидуалност не е възприела още нищо от това, което, може да се каже, е позво­лявало на хората да не забелязват сенчестите страни в началото на хри­стиянството; понеже твърде ярко е било в тази душа всичко това, което е било отзвук от орфическите мистерии, твърде ярко, за да би могла тя да бъде озарена от различната светлина, която произлиза от Христовото събитие. Това, което е излизало наоколо като християнство, например, чрез Теофил или Кирил, е било такова, че тази индивидуалност на орфик, която е приела сега личен характер, е могла да каже и даде неща по-велики и по-мъдри от тези, които са представлявали християнството в Александрия в това време. С най-дълбока ненавист са били изпълнени както Теофил, така и Кирил срещу всичко това, което не било църковно-християнско в тесния смисъл, което не било в разбиранията на тези двама архиепископи. Християнството приело съвсем личен характер, такъв личен характер, че тези двама архиепископи наели лични наемници. Навсякъде се наемали хора, които трябвало да бъдат така да се каже охрана на архиепископите. Властта в личен смисъл била важна за тях. Тях ги движела ненавистта към всичко,което идвало от древността и което все пак било по-високо от явяващото се в изкривен вид ново. Най-дълбока ненавист- особено против индивидуалността на отново родения орфик – живяла в носителите на високия хрис­тиянски сан в Александрия. И затова не трябва да ни учудва, че индивидуалността на отново родения орфик била оклеветена в привързаност към черната магия. Това било достатъчно, омразата надъхана в охраната, да се насочи срещу издигнатата личност на отново въплътения ученик на Орфей. Тя била още млада, но въпреки нейната младост, въпреки това, че като жена е трябвало в хода на дългото обучение да се сблъска с големи трудности, се издигнала до такава светлина, която била по-висша от цялата мъдрост, от цялото познание на това време.

Удивително, как в залите, където говори Хипатия (19) ,– понеже така се казвал отново въплътения орфик,– как там в Александрия към възторжените слушатели слизала най-чистата, най-светла мъдрост. Тя сваляла в краката и не само стари езичници, но и такива проникновени, дълбоки християни, като Синезий (20) . Тя имала голямо влияние в Александрия, и в Хипатия е могло да бъде преживяно пренесеното в личността възраждане на древната езическа мъдрост на Орфей.

И наистина символично е действала мировата карма. Това, което е представлявало тайната на нейното посвещение, е било действително проектирано, като сянка, на физи­чески план. С това ние засягаме събитие, което е действало символично и е било важно за много от това, което се извършва в историческите времена. Ние засягаме едно от тези събития, които само външно се проявяват като мъченическа смърт; те пред­ставляват символ, в който се изразяват духовни сили и значения. Яростта на тези, които обкръжавали архиепископа на Александрия, се стоварила върху Хипатия в мартенските дни на 415 година. Решили да се избавят от нейната власт, от нейната духовна власт. Най-невежествените, диви орди от околностите на Александрия били надъхани и чрез лъжа заловили тази мъдра девойка. Тя седнала в каруца, и по даден знак, настървените хора се нахвърлили върху нея, смъкнали от нея дрехите, повлекли я в църквата и буквално о­драли месото от костите и. Те я разкъсали и съвършено лишената от човешки облик кръвожадна тълпа помъкнала през града части от тялото и. Такава е съдбата на великия философ Хипатия.

С това, може да се каже, символично е показано нещо, дълбоко свързано с основаването на Александрия от Александър Велики,макар че, това е станало много време след това. В това събитие са отразени важни тайни на четвъртия следатлантски период, който съдържал в себе си толкова велики, толкова значителни неща и който е трябвало да се яви като опразване от старото, като измитане от лицето на земята на старото, представил се пред света с такъв парадоксално величествен образ в такъв значителен символ, кaто пренасянето в жертва,– по друг начин не може да се каже,– на най-забележителната жена на границата между чет­върти и пети век, Хипатия.


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Ga-135 рудолф щайнер прераждане и к а р м а и тяхното значение


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница