МОЕТО НЕБЕ
ЕСЕ
Векове наред небето е представлявало интерес. Нуждата от знание довежда човека до немислими действия. От навлизането във величествените коридори на най-големия лабиринт – Вселената, през първите крачки на Луната, до скок от ръба на Космоса. Небето вече не е граница за човешкия разум.
Единствено моето небе е все още неоткрито. Моето небе е и Ваше. Но Вие никога няма да го разберете. И именно в това се крие неговата красота.
Моето небе съм Аз.
Човек се лута в безкрая на знание и незнание. Объркан от неспиращия поток информация на забързаното битие, прави опити да разбере света, който сам-самият е създал. Още със своето раждане, поемайки първата си глътка въздух, пред него се поставя трудната задача да научи всичко онова, което великите умове са измислили за цял живот. Да разбере, че две плюс две е четири и че в това почти няма изключение. Да знае, че когато ябълката падне от дървото, тя пада надолу, просто заради гравитацията и това почти няма изключение.
Но трябва да знаем, че това, което знаем, е нищо в сравнение с това, което не знаем. Смятаме, че щом не ни обягва колко прави две плюс две, знаем всичко. Но истината е, че ние работим по свои собствени правила, по свои собствени разбирания. И всъщност, нищо не е такова, каквото изглежда. Абсолютно всичко се променя. Понякога тези сметки ще дават различни отговори в зависимост от случая. Хераклит го е описал по най-добрия и образен начин преди стотици години: „Никой не се къпе два пъти в една и съща река”. Защото водата и времето неумолимо текат и когато се върнеш в реката, водите и’ вече не са същите, както и ти не си такъв, какъвто някога си бил. Светът постоянно се променя, същото се отнася и за всекиго от нас. Това е неизбежно и безспорно – достатъчно е да погледнете край себе си (или в себе си), за да се уверите.
Надали някога ще разберем мистерията, която ни заобикаля. Всичко това, което ни се случва, е прекрасно. Прекрасно е как на пролет всичко се пробужда, готово за живот. Прекрасно е как умира то през зимата, сгушило се в романтична пелерина от снежинки. Никога няма да спра да се удивлявам от най-малките неща. Да ценя всеки момент, казвайки си с усмивка, че... аз съм нищо. И дори това, че аз съм нищо, е още по-прекрасно. Знаейки, че в атома ядрото и електроните заемат 0,0000000001 процента от обема, а останалото е празнота; атомите изграждат молекули, молекулите – ядро, цитоплазма...клетки. Човекът е изграден от клетки или от 99,999999999 процента НИЩО. Това ме навежда на мисълта колко удивително е нещо с дори малко повече от мен.
Моето небе е всичко онова в мен. Едновременно сложна и много проста машина, която единствено аз контролирам. Това е всичко, което никога няма да разбера. Това е всичко, което някога ще имам. И което няма да имам. Но аз нямам нищо против да остана сляп за тази истина, просто, защото това ще е мое собствено разбиране. Поредната загадка – Човекът. И именно в това се крие неговата красота.
Безпричинно вярваме на собствените си алюзии за света. Уповаваме се на физически закони с надеждата, че те ще ни подсигурят стабилна почва под краката. А всъщност човекът е толкова крехът... И толкова силен. Човекът е всичко, човекът е нищо.
Силвия Бойкова Григорова
Сподели с приятели: |