Николай Слатински
“Надеждата като лабиринт”
София, Издателство “ВИДЕНОВ & СИН”, 1993 год.
Редактор Иван Хранов
ПРЕДГОВОР
Вече четири години България се лута из неведомите пътища на демокрацията. Обществото ни премина през всички възможни състояния на духа - надежда, ентусиазъм, възторг, опиянение, уплах, тревога, покруса, безразличие.
Съдбата бе благосклонна към мен. Тя ми подари редкия шанс да участвам в промените, да помагам при осъществяването им, да бъда свързван с тях - поне в Пернишкия регион. Това осмисли моя живот и го изпълни със съдържание.
Ала сетне разбрах, че всъщност съдбата е пoложила върху ми тежък тoвар - да работя и аз за отечеството, и аз да съм отговорен за съдбата на хората в ужасно трудния периoд на преход, наречен прозаично "смяна на системата".
Извън патетичните думи и личните душевни терзания тази книга е свидетелство за бурните събития през тези четири години. Тя е автентичен документ за преживяното и премисленото, за сторенотo и пропуснатотo.
В тази книга има много искрени желания, амбиции, илюзии и разочарования. Днес е лесно да ги анализира човек, да ги кори или да им се надсмива. Особено ако е стoял настрана, чакайки да му поднесат демокрацията на тепсия.
Книгата съдържа значима част от многобройните статии, коитo съм написал през тези години. Те са тук във вида, в който са били публикувани - честo орязани от грижливата, строгата или некомпетентна редакторска ръка.
В пазарната икономика на пoлитическите идеи за мен бе изключително важно да кажа своите мисли на глас. Винаги са ме отблъсквали пресметливото мълчанийце, задкулисните сделки и апаратните игри, от които не бе опазен и СДС.
Отчитам сега, че и аз съм спомагал за създаването на митове у привържениците ни, пoдтичвал съм сред живеещите в лесно смилаемия двуцветен свят, плъзгал съм се по повърхността, боледувал съм от наивните "грешки на растежа".
Но към такова остро противопоставяне подтикна народа ни БСП. Чрез злите гении Стефан Продев и Александър Лилов тя превърна насъскването в стил, охулването - в позиция, и то в условията на тотален номенклатурен саботаж срещу държавата.
Нека и ние не се оправдаваме, че времената са били такива. Признаването на грешките, прошката и покаянието са дълг на моралните пoлитици. Мен поне ме измъчват моите грешки и се опитвам с денонощен труд да ги компенсирам.
А времето - то ще въздаде дължимото или ще произнесе неумoлимата си присъда над СДС – моята обич и болка. Това ще бъде дан или присъда над всичко, което аз съм направил или не са ми стигнали силите да направя.
За СДС има още шанс да се отърси от налепите на посредствеността, от непрофесионализма, от тия лидери, дето навяват скука и досада. Но за това са нужни бързи и радикални промени. Утре ще бъде късно.
Проблем на СДС в началотo бе липсата на представа какво е това държава и как тя се управлява. Но тъжното е, че в правителството ни имаше и пoсредствени хора, компрометирали с присъствието си цялата коалиция.
Съществен недостатък на СДС бе смътната представа за онова, което ще донесат промените. В издиганите като лозунги „пазарна икономика" и „частна собственост" слабо намираха отражение конкретните български реалности.
За добро или за лошо, на 10 ноември 1989 год. България бе такава, каквато бе. Не само с Тодор Живков, с външен дълг и възродителен процес, с „Кинтекс”, папата и Георги Марков, с ТКЗС-та, свръхиндустриализация и недъзи на футбола.
Трябваше да отчетем детайлите - трудолюбивия народ, социалния комфорт, спецификата на стопанството, oпpeделяна от 95-те процента държавна собственост, плътната обвързаност на икономиката ни с руските суровини и пазари.
Особено важно е политиците да навлязат в проблемите на националната ни сигурност, да осъзнаят реалните опасности, които надвисват над нас. В тази област удълженият политически пубертет е остро противопоказан на страната.
Препрочитайки това, което съм подбрал за тази книга, установих, че повечето от статиите са написани за в-к "Век 21". Този вестник ми е твърде скъп, а помощта му е за мен просто безценна.
Надявам се, че читателите на тази книга ще си припомнят заедно с мен извървения път и ще оценят искреността и обичта към България, които са били моят единствен ориентир през тези наивни и прекрасни четири години.
Николай Слатински
ГЛАВА I
РАДИКАЛДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ
ЛИБЕРАЛНО ОБЩЕСТВО И СОЦИАЛНИ ИЛЮЗИИ
Навлизаме в последното десетилетие на ХХ век. Без съмнение то ще бъде време на решителни промени. Без съмнение то е призвано да определи пътя на човечеството - към прогрес, към задълбочаваща се интеграция и тържество на либералните принципи. Рядко в световната история е имало толкова решителни години! Затова на нас - радикалдемократите - не може да бъде безразлично дали като страна ще успеем да се включим в стремглавото движение напред, или ще си останем едно от огнищата на изостаналост, готово всеки момент да пламне, опустошавайки и последните кълнове на волята на народа за промяна, за приобщаване към съвременната цивилизация.
Единственото, което може да ни вдъхнови при тази глобална разруха на държавата, е напрягането на всички обществени сили за нейното спасяване. А спасението на една страна е преди всичко в ръцете на тия, които я управляват. Не може до безкрайност да се разчита на уличния протест, на студентите и опитите за общонационални стачки. Идва моментът, когато извънпарламентарният натиск става деструктивен, когато създаваните от него прецеденти се обръщат срещу демокрацията. Цивилизацията е изработила невероятно надеждни механизми за регулиране на обществените процеси. И ако искаме да се предпазим от насилие и авторитарни режими, ние трябва да дадем все някога приоритет на тияэмеханизми. Макар това да изглежда невъзможно в такава ненормална политическа обстановка, характеризираща се с остро противостояние и груб антагонизъм. БСП е обречен на разпад конгломерат от яростно бранеща интересите си висша номенклатура от ортодоксални болшевики и уплела в своите страхове неориентирана членска маса. Интересите на тези съставки са различни, често коренно противоположни. Няма съмнение, че дните на БСП като управляваща партия са преброени. Това е исторически непредотвратимо.
СДС - главната (и единствено реална) опозиционна сила - напоследък изживява криза. Докато в БСП забравиха за каквито и да било идеологически, философски и нравствени химери под маската на някакъв (довчера демократичен) социализъм, само и само да се удържат във и около властта, в СДС на преден план излязоха идейните различия. Излязоха, защото настана време за действия, за реално участие в реанимирането на страната. Партиите в съюза, чиито идейни опори са сродни с тези на БСП, като разполагащи се по-малко или повече вляво от центъра, в този момент или трябва Да се ангажират с конкретни действия, или трябва да се самоотстранят от властта, за да не се дискредитират при неизбежните крути мерки на правителствито. Сега при този стандарт, при тази катастрофа да се говори за социално равенство, за социална пазарна, икономика значи да се хвърля социалистическа прах в очите на народа. Днес друго равенство, освен това на осемте еднакво бедни милиона българи не е възможно. Затова левите "сини" организации не напускат зоната на популистките словца, като същевременно тихомълком градят своите структури по места, плетат партийната си паяжина, търпеливо изчакват своята победа, използвайки за целта всички плюсове на сдс, оставяйки минусите на тия, които напрягат сили за изтегляне на затъналата в блатото българска каручка.
СДС е в криза, защото се състои от два типа организации - едните, измерващи своя дълг и делата си по ценностната скала, а другите - по партийната. Езните генерират идеите, рискуват и понякога грешат, а другите си вдигат рейтинга и са готови да подкрепят засега всеки министър-председател - важното е да се намери някой, който да извади кестените от огъня на инфлацията. Едва след това идва тяхното време на спасителите на нацията, които ще влязат в изпълнителната власт върху белите коне на народното отчаяние и последната надежда.
В политическия спектър у нас има и трета страна - извънпарламентарните партии. Една част от тях са еднодневки, стъкмени от хора с болни амбиции. Тях демократичният вятър ще ги отвее. Сред останалите трябва Да оцелеят Българският бизнесблок (БББ) и Българската национална демократическа партия (БНДП). За БББ властта е не само цeл, но и средство, а енергичната бизнесменска хватка, здравите им десни възгледи и излишъците от самочувствие и пари са доказателство, че те могат много и много могатда си позволят. Да бъдат хулени и подценявани е глупаво. Далеч по-разумно е да се търсят общи точки и съвместни действия. Същото се отнася и до БНДП, която е все още кръг от патриоти и интелектуалци около в. "Зора". Те привличат с народолюбивите си позиции, с интелекта и чистотата на намеренията. Склонен съм да оценявам някои техни спорни изявления като резултат от неоправданата изолация, в която ги държат "великите" сили, и ми се струва, че за България е по-добре умни хора да отстояват националистични разбирания, отколкото някои патриотари да шокират света с българско-български сепаратизъм.
Какво е мястото в сегашната политическа ситуация на РДП? Трябва определено да кажем, а това важи не само за РДП, че играта на партии вече свърши. Времето на възрожденските пориви, на наивитета и романтизма отшумя. Дойдоха дните на борбата за съществуване. Рано или късно у нас ще останат няколко партии и е нелек въпросът ще остане ли РДП? Аз съм убеден, че партията е нужна на България; че тя е явление в нашия обществен живот и именно затова се тревожа за бъдещето й.
За разлика от БСП и доста други партии РДП се отрече от идеологическите догми и модели, противопоставяйки им приоритета на общочовешките ценности и високата нравственост; свободата и индивидуалността на личността за нея значат много повече от партийната дисциплина (а има партии, устремени към властта в бъдеща демократична България, които забраняват фракциите в тях?!). Тоталитарното мислене, абсолютното отрицание, партизанщината отстъпиха пред възродения дух на либерализма и уважението на чуждото мнение. Типичният образ на уверения, всезнаещия и идеализиран партиен лидер бе подменен с противоречивата, мила и земна личност на Елка Константинова - жена, на пръв пръв поглед толкова отдалечена от политиката, че превръщаща се сякаш в символ на нейното отрицание.
С малки изключения РДП беше и засera си остава единствената партия, която се приближава до общоприетия за края на века смисъл на това понятие. Тя не използва СДС като ракета носител за бъдещи апетити - служи му вярно, дори в ущърб на своите интереси. Точно така - в името на синьото знаме ние си позволихме да не функционираме като нормална парламентарна група! Нашето присъствие във ВНС е индивидуално, персонифицирано. Засега последствия от това "лекомислие" няма. Причината е в ярките, изявени личности на лидерите на партията. Въобще за огромното болшинство от нашите членове са характерни самостоятелното и нестандартно мислене, силната ангажираност към общото дело, потенциалните, а често и реализирани лидерски качества. И това - на фона на немалкото случайни хора, набъркали се в голямата политика.
Истината за РДП се крие в релефно изразената й антисоциалистическа и антитоталитарна насоченост. Антисоциализмът в РДП не е примитивен и ожесточен, а е верую, осъзната жизнена позиция, нравствен избор, начин на мислене, разчупило каноните и капаните, а значи намиращо се в авангарда на политическите промени, водещо и формиращо новото обществено мнение – именно това мнение, което ще изведе нацията от постмонопартийните рецидиви, ще й помогне да надскочи своя ръст.
С други думи - освободена от типичните за една партия (в стария смисъл) кланови ограничения и интереси, РДП е концентратор на тия идеи и разбирания за прехода към едно нормално общество, около които гравитира осъзнатата част от българския народ. Именно лидерите на РДП и "Век 21" успяват най-ясно да изложат стремежите и целите на народа, без да искат мислещите по същия начин непременно да се приобщят към партията. Именно РДП и "Век 21" станаха трибуната, от която най-убедително се показа неизбежността на промяната и се очертава нейният характер, Промяна, която ще бъде радикална, която ще бъде демократична, която ще бъде истинска. Тъкмо борбата за тази промяна осмисля дейността на РДП и точно в тази борба партията вижда смисъла на своето съществуване.
Нека си го кажем - мястото и въздействието на Р ДП върху развитието на обществените процеси у нас са далеч по-значителни отизмерваната със социологични проучвания нейна популярност. Парадоксът е, че въпреки огромните си плюсове РДП трябва да положи колосални усилия, за да оцелее. Тя просто не се изявява, не функционира, не се бори в нужната степен като партия. Политическата надпревара е подчинена на класическите закони на конкуренцията. В този смисъл първостепенно значение има рекламата. Цяла България, да речем, знае, че Петър Корнажев е член на БСДП, а дори повечето "сини" депутати не са наясно, че такъв брилянтен юрист като Александър Джеров е радикалдемократ. А имената на всички други строители на партията извън водещата тройка са напълно неизвестни на страната. Персонифицирането деформира представите за партията, подхранва баснята за файтона хора. А това при нac съвсем не е така. Макар да не страда от напъни за всенародност, РДП вече не е никак малка. И включила се в голямата политическа борба, тя трябва да се съобразява с нейните правила, което значи да бъде приета от българина като многочислена известно е желанието му да се свре под надеждно и внушително крило.
Нямаме право да забравяме, че политиката е изтъкана от жестоки противоречия и нравите в нея могат да бъдат вълчи. Още повече - в една възкръсваща от тоталитаризма страна, където политиката е процес на първоначално натрупване на обществени капитали, където се гласува за цвят, а не за личност, където силата все още побеждава идеята. Следващите избори ще бъдат решителна битка за демокрация. Те трябва да бъдат спечелени от демократичните сили. Иска ми се да вярвам, че в СДС ще се намери достатъчно разум, за да се предотврати разпадането му до отстраняване на главните причини за неговото създаване, а именно отделянето на БСП от държавата, отнемането на икономическата мощ от висшата номенклатура и като цялостен резултат – началото на необратима смяна на системата. Но задружните усилия искат висок морал. А моралът не може да бъде морал изобщо, морал заради самия морал. Нужно е час по-скоро да бъде подписан политически договор между организациите в СДС, съобразно новата обстановка, който ще дефинира що е това СДС, какво свързва в него тия организации и за какво те се борят съвместно. Този договор ще гарантира общите действия, ще ги постави на нормална основа, фиксирайки целите и своя срок - напр. до общинските избори (сетне може да бъде продължен до парламентарните). Той ще предотврати повтарянето на злополучните. сцени с борба за квоти, като изработи механизми за издигане на кандидатите, ще наложи определени морални задължения върху договарящите се партии.
Аз не се съмнявам - не е далеч денят, когато СДС ще се разпадне. И днес всяка негова, било то и най-малка победа е крачка към този неизбежен край. Дай Боже, разпадането му да стане след победата над БСП! Ала когато и да дойде този миг, въпреки че ще даде широко поле за изява на сегашните опозиционни партии, страната ни ще изпита силни сътресения.
Може да се окаже, че тогава много от силните днес личности ще бъдат изхвърлени зад борда. Не защото вече не ще бъдат нужни на България, а защото нямат зад гърба си влиятелни партии. Същото ще стане с редица идеи и програми, от които страната ни се нуждае - зад тях няма да стои обществена сила, те няма да имат своя гарант. Отчитайки левите деформации в съзнанието на народа, аз съм притеснен за бъдещето на (нео)либералното общество. Ние можем да се разминем с него. Има опасност, устремени към Европа, да пристигнем в нейния вчерашен ден, защото тя постепенно и сигурно изживява последните дни на романа си с левите и левоцентристките идеи.
Доста вероятно е РДП в бъдеще, ако оцелее, да разчита на една сравнително ограничена част от гласовете на избирателите. Склонен съм да приема и такава перспектива, макар да съм оптимист. За мен е ясно, че България ще загуби, ако РДП бъде елиминирана в този своеобразен политически естествен подбор. Тя би трябвало да се съхрани като алтернатива поне, като предизвикателство и като гаранция. Очевидно е, че ако в един момент се окаже, че такава партия няма, тя ще бъде незабавно измислена, но между шепите на историята ще се е изнизало ценно време и то ще се окаже пак време на разбити илюзии. Воден от такива съображения, искам накрая да предложа някои насоки за по-нататъшната дейност на РДП.
- Трябва максимално да се използват неразкритите или пренебрегвани възможности и резерви вътре в самата партия – по-силна ангажираност на лидерите към нейното изграждане; разrръщане на дискусия по проблемите на партийната политика; въпреки обхваналата ни алергия към агитацията и пропагандата, без тях не е възможно налагането на РДП в съзнанието на хората; още може да помогне в това отношение и "Век 21".
- Необходимо е да привличаме в РДП онези лидери на СДС, които са безпартийни или членуват в аморфни, малочислени организации, или са надраснали тесните рамки на своите партии. Такива са например Стоян Ганев, Иван Костов, Венцислав Димитров, Филип Димитров, Снежана Ботушарова, Иван Пушкаров и др. - все личности, убедени либерали, последователни демократи.
По принцип сега в страната протичат много симптоматични процеси. Значителен брой привърженици на СДС, които в начaлото на годината се приобщиха към една или друга "синя" партия от стремеж да помогнат с лично участие в СДС, сега събират плодовете от степента на случайност в избора на партията. Тогава е било важно каква партия е имало, да речем, в техния град, коя личност им е била симпатична - малцина са разбирали що е това социал-демокрация, що е това Зелена партия, що са тава синдикати. Сега, когато идейните различия се избистрят, когато лидерите са дали достатъчно поводи за идентификация, вътре в партиите започва брожение. Стотици хора осъзнават, че са сгрешили в избора си. Има тенденция на преориентация именно към РДП. Трябва да обясним на тия хора, че са добре дошли при нас. Та това е толкова естествено! Радикалдемократизмът у тях не може да бъде повече стаяван. А пък и това са хора, верни на синьото знаме, хора, проверени в битките за демокрация, хора, както вече казах - лидери по места.
- Авторитетът, който има РДП, й дава правото да. бъде ядрото, около което може да стане обединението на множеството малки либерални партии в България. Това е нужно да стане, защото сред самоопределилите се като либерали лидери на тези партии има политици, които иначе ще бъдат безвъзвратно изгубени. На страната е нужно подобно сплотяване в либерален съюз на свободните демократи - непозволителен разкош е за нея да има дори две либерални партии. Очевидно е, че рано или късно ние ще бъдем принудени (но тогава именно принудени) да създадем такъв съюз.
- До необратимата победа на демокрацията у нас и изграждането на съвременно либерално общество и като противовес на социалните илюзии ние трябва да се борим за изграждане на десен коалиционен политически блок с естествените ни съюзници - ЗП, АСП, БНДП, евентуално с ДП, ако оздравее и стане наистина демократическа, и с други сродни партии. Аз съм ревностен привърженик на създаването на този блок.
- Има вече свидетелства за голямата популярност на РДП сред цвета на българската емиграция. Тези връзки трябва да се задълбочават - ние се нуждаем от помощта на признатите ни сънародници, най-малкото за да влезем в Либералния интернационал.
- Една от основните ни задачи в скоро време е да си върнем заграбеното от БКП имущество. Паралелно с възстановяването на тази справедливост и след това е нужно развиването на стопанска дейност. Бедната партия е фикция, тя е недоразумение в политическата реалност на страната. Това е твърде осъзнато от някои по-големички партии в СДС и затова е налице един, абсурд, когато цялото (СДС) е далеч по-бедно от някои свои части.
- РДП може да даде своя глас за връщането в България на цар Симеон. Тук не става дума за кокетничене с наивната вяра на хората в добрия цар - така или иначе тази вяра е на доста примитивно равнище. Въпросът е, че поляризираната синьо-червена страна се нуждае от този човек в името на националното помирение. Цар Симеон е безспорен, уважаван от подавляващото болшинство от народа и ние би трябвало да го подкрепим в интегриращата мисия, към която е призван. Иначе нацията ни ще колабира, ураганът на анархията ще ни помете всички - и сините, и червените, и републиканците, и монархистите. Убеден съм, че ще се намери подходяща форма на приобщаване на този български интелектуалец, бизнесмен и голям политик. Той е наша гордост, наш шанс и историята и народът го очакват.
Е, прав ще е, този, който ще ме упрекне, че говоря от името на народ и история. Но поне едно е ясно - Радикалдемократическата партия няма нужда от превръщане в модерна партия. Защото тя е именно такава. Радикалдемократическата партия наистина може много да направи за народа. За да останe в историята му.
Януари, 1991 г.
ЗА НОВ МОРАЛ В ПОЛИТИКАТА
1991 г.: 85 години Радикалдемократическа партия
1901 - 1906 г.
За Радикалдемократическата партия близките дни и месеци са свързани с две много важни събития. Навършват се 90 години от времето, когато в старата Демократическа партия на Петко Каравелов се оформя ядро на видни интелектуалци, създали една нова политическа сила, в каквато за кратък срок израства РДП. Навършват се също така 85 години от Учредителния конгрес на партията, състоял се на 12, 13 и 14 август (стар стил) 1906 г.
От самото си зараждане през 1901 г. РДП е организация на личности с изключително чувство за отговорност, личности високообразовани, в чиято нравствена същност водещи са били духът на диберализма и приоритетът на непреходните интереси на държавата и народа над преходните теснопартийни и лични амбиции, користни цели и желания. Това е партията, носител през десетилетията на новия морал в политиката, тя винаги е играла ролята на пречистващ фактор в сложните партийни, твърде често откровено партизански борби. На пропития от тъмни страсти и ламтеж за власт Балкански полуостров РДП няма аналог, тя е явление, което, уви, не можа да прерасне в норма за обществени отношения. Като партия тя съчетаваше най-светлите черти на българския народ с високите критерии, предявявани към политическите организации в Европа. В значителна степен РДП бе у нас не само единствената истински либерална, но и единствената по европейски ярка и съвременна партия. И до ден-днешен нашите партии пътуват към Европа, докато РДП отдавна, още преди много-много години, е вече там. Оставайки си изконно българска.
Времето от края на XIX и началото на ХХ век е свързано със значителни промени в стопанския живот на страната и бързо развитие на капиталистическите отношения. Тези промени рефлектират в политиката, водят до преосмисляне на вече утвърдили се сякаш ценности. Някои държавници не успяват да бъдат в крак с новите тенденции, други се подават на съблазни, които разклащат довчера непоколебимия им авторитет.
Властта и партиите се нуждаят спешно от нови хора. В Демократическата партия (ДП), слава Богу, има такива хора – Найчо Цанов, Тодор Влайков, Илия Георгов. Отчитайки ролята, която играе тогава (както и до 9 септември) ДП, те са за нея изключителен шанс. Петко Каравелов не успява да оцени правилно нито моралната сила, интелекта и обаянието им, нито пък задълбочилите се промени в обществото. Показателно е, че в изборите за ХI Обикновено народно събрание във Видинска околия той е изпреварен, макар и само с един глас, от Найчо Цанов.
Първите сериозни противоречия между лидерите на ДП и новата вълна по-млади техни колеги започват през 1901 г. Тези противоречия са не само морални, те са идейни и тактически, основани на резки възражения срещу дейността на правителството, възглавявано от П. Каравелов. Разрешаването им се оказва невъзможно както поради твърде бързо ескалиращата криза в партията, така и поради консерватизма и мъчителното съзряване на преобладаващата част от нейната членска маса. Конфликтът неминуемо излиза на повърхността. Поводът е внесеното в ОНС на 22 ноември писмо, подписано от министъра на финансите (и министър-председател) П. Каравелов с предложение парламентът да одобри сключването на заем от Франция в размер на 125 милиона лева, като в замяна на това държавата отстъпи "за един период от петдесет години изключителните права за фабрикуване на тютюн, за продаване и препродаване на продавачите на дребно на различни видове фабрикуван тютюн, в цялото протежение на териториите, които зависят или ще зависят от Българската Държава". Предложението за сключване на подобен заем при заробващи условия и срещу монопол на тютюна е разбито на пух и прах при станалите дебати от мнозина депутати, сред които са Н. Цанов и Т. Г. Влайков. Със 79 гласа "против" срещу 76 "за" то е отхвърлено, правителството е бламирано и П. Каравелов подава оставка. След неуспешен опит на д-р Ст. Данев да състави ново правителство Народното събрание е разтурено.
Разразилите се нападки срещу групата на Н. Цанов, набедена като главен виновник за падането на кабинета, не само я консолидират, но и ускоряват обособяването в ДП на две крила - каравелисти и младодемократи.
В изборите за ХII ОНС през 1902 г. младодемократите печелят вътрешнопартийния спор, завоювайки повече депутатски места (седем) от своите опоненти. Стига се до обособяване на Н. Цанов, Ил. Георгов, Т. Г. Влайков, Антон Страшимиров, д-р Милков, Добри Филов и А. Каранешев в самостоятелна парламентарна група. За бъдещо печатно издание на групата те образуват фонд, в който всеки внася по 5 на сто от депутатските си пари. В едно окръжно до своите съмишленици от 15 юни 1902 г. младодемократите излагат основните си искания, - ограничаване на прерогативите на държавния глава и засилване на независимостта на Народното събрание, пропорционална изборна система, референдум по по-важните законодателни въпроси, народна милиция, прогресивно-подоходен данък, Автономна Македония, Балканска федерация и др. Независимо от привидното организационно единство, налице е фактическо отделяне на радикалите от ДП. На 1 октомври 1902 г. със събраните вече 1000 лева в общия фонд те започват издаването на полумесечното списание "Демократически преглед" под редакторството на Ил. Георгов, Антон Страшимиров и Т. Г. Влайков. Може да се каже, че около списанието възниква първата радикалдемократическа организация. В навечерието на втората си годишнина то изживява трудни дни - Народното събрание отново е разтурено, Добри Филов и А. Каранешев се завръщат в ДП; Ил. Георгов и Ант. Страшимиров са принудени поради материални затруднения да се откажат от редакторската работа. Благодарение на Т. Г. Влайков, нагърбил се сам с издателската дейност, "Д. преглед" продължава да съществува. Списанието и Народното събрание са основните трибуни, от които няколко години младодемократите излагат своите възгледи, водятнепримирими спорове с политическите си противници, с бившите си съпартийци - последователите на починалия междувременно (през 1903 г.) П. Каравелов - Ал. Малинов и А. Ляпчев. За всички е ясно, че ДП не може да се промени отвътре. Търпеливо, с много разсъдък, постепенно увеличавайки своите съмишленици, тези безкрайно чесни и целеустремени политически мъже подготвят създаването на Радикалдемократическата партия.
В началото на юли 1905 г. се свиква организационно събрание, което приема проектопрограма на бъдещата партия и избира временен централен комитет в състав Н. Цанов, Ил. Георгов, Стефан Гидиков и Т. Г. Влайков. На 1 септември за пети член на ЦК и негов касиер е избран Петко Ю. Тодоров; Ил. Георroв е определен за редактор на предстоящия да излезе наскоро радикал демократически седмичник в. "Демократ"; Т. Г. Влайков става секретар на ЦК, а когато след около месец П. Ю. Тодоров подава оставка, той поема и неговата работа на касиер.
Първоначално клубът на РДП е на ул. "Сердика" Nо. 10, II етаж, а по-късно се премества на ул. "Солун" No. 54. На 11 септември се учредява официално първата (софийска) радикалска организация. В ръководството й влизат адвокатите Н. Д. Найденов като ръководител, т. е. секретар, и Хр. Дойчинов - касиер, и художникът Александър Божинов - библиотекар.
На 15 септември излиза първият брой на вестник "Демократ", отпечатан в придворната печатница на братя Прошекови. До март 1906 г. вестникът набира 1200 абонати, а в навечерието на учредителния конгрес те са 1600. От януари 1906 г. "Демократически преглед" става месечно списание под редакцията на проф. д-р Стефан Киров и Т. Г, Влайков. Малко по-късно започва издаването на "Демократическа библиотека" – No. 1 от нея е "Политическите партии, тяхното минало, настояще и бъдеще" от проф. Ю. Гамбаров, с предговор от проф. д-р Ст. Киров; No. 2 - "Същност и начала на демократизма" от Ст. Гидиков; No. З - "Работническият въпрос" от проф. Зомбарт.
Създаването на РДП се посреща с явно неодобрение от повечето съществуващи партии в страната. Появата на такъв конкурент нарушава привичните взаимоотношения в политическото пространство. Рязкото отношение срещу личния режим на Фердинанд и редица други наистина радикални възгледи не са по вкуса на представителите на консервативните сили. Както пише в. "Демократ" - "радикалните демократи се различават от такива демократически партии по това, че ... се нагърбват с една реформена деятелност, която цели коренното, макар и постепенно преобразуване на политико-икономическия и въобще на социалния ни живот". Сериозни идеологически сблъсъци възникват със социалдемократите. Те виждат в РДП противник, който може да им отнеме голяма част от съмишлениците с по-реалистичната си и либерална програма. Цитирайки отново в. "Демократ" – социалдемократите "докарват коренните преобразувания в икономическата област до такава крайност, която при днешните данни на науката и при днешната действителност трябва да се смята за невъзможна, утопична". Разсъждения в този дух се срещат често из пожълтелите страници на партийния вестник: "Ние знаем в случая на що се основава социалистическата мъдрост и че има само една прогресивна сила, тя е пролетариатът. Вън от него всичко е реакционно. Ала с тая мъдрост може да се задоволяват само ония, които повече живеят с вяра, а по-малко с мислене."
"Hяма в България по-големи кариеристи от социалистите: в никоя партия относителното число на чиновниците не е толкова голямо, колкото в социалдемократите."
"Както, и да я наричат, радикалната демокрация ще остане партия на живота, а детинските умове ще останат да се залъгват в партиите на социалните илюзии."
И така - отдясно са палиативите, полумерките, обществената тромавост, а отляво - "утопиите, социалните екзалтации, несериозните блянове". Между тях са либерално мислещите и либералнодействащите радикал демократи, с които вече всички са принудени да се съобразяват.
Лидерите на РДП неуморно разясняват нейните идеи. Те пътуват често из страната - напр. през коледните празници на 1905 г. Н. Цанов, Т. Г. Влайков и Н. Д. Найденов предприемат обиколка из Южна България, посещавайки Татар-Пазарджик, Пловдив, Чирпан, Нова Загора, Сливен, Ямбол и Бургас. Друга форма на пропаганда a сказките. На 30 октомври 1905 г. бюрото на софийската организация провежда публично събрание, на което Н. Цанов говори по темата "Парламентаризмът и средствата за въвеждането му у нас". Сказки изнасят също така Т. Г. Влайков - "Тенденциите в развитието на земеделието“, "Върху обществено-политическата дейност на народните учители"; проф. д-р Ст. Киров - "Кому принадлежи суверенитетът на България"; проф. д-р Йосиф Фаденхехт - "Законът за еснафските сдружения и отношенията на занаятчийските работници спрямо тия сдружения" и т. н.
Временният ЦК препоръчва за изграждането на партията по места една особена тактика - "да не се бърза с основаването на организации, като се гледа не толкова на количеството, колкото на качеството; да се пристъпва към образуване на организация само след подготвена здрава почва, като се има предвид да се образуват не книжни и бездейни организации, а жизнеспособни и дееспособни, каквито само може да представят от себе си ядра или елементи на същинска обществена сила". При все това до Учредителния конгрес има изградени 29 партийни организации, сред които 17 градски (6 околийски), 10 селски и 2 студентски: Бебровска (Еленско), Белоградчишка Ружинска (Белоградчишко), Бургаска, Видинска, Бреговска, Каримбегска, Негованска, Шефска (последните четири във Видинско), Долнокременска (Врачанско), Дупнишка, Казанлъшка, Кнеженска (Оряховско), Кюстендилска, Новозагорска, Пловдивска, Плевенска, Долнидъбнишка (Плевенско), Разградска, Самоковска, Силистренска, Сливенска, Софийска, Софийска студентска, Старозагорска, Тетевенска, Татарпазарджишка, Чирпанска и Лайпцигска студентска.
Броят на записаните партийни членове е 950.
На 12, 13 и 14 август 1906 г. в салона на безплатните ученически трапезарии на ул. "Цар Самуил" се провежда учредителният конгрес на Радикалдемократическата партия. Делегатите са 88, сред, които и една жена - Дженда Патева от Самоков.
В навечерието на конгреса Драган Цанков прави опит да предизвика среща между ДП и РДП "за изглаждане на противоречията". В. "Демократ" пише: "Тия недоразумения маститият старец счита за различия в способите на действие. ЦК отговори на поканата отрицателно, като мотивира своя отказ с невъзможността да се стигне до какво да е сближение или съединение между двете партии, додето съществуват принципиални различия между тях."
На 12 август в 9.00 часа конгресът е открит от Т. Г. Влайков. В бюрото, което ще ръководи заседанията, са избрани: председател Влад. Селджобалиев, подпредседател Ст. Гидиков и секретари Ст. Мавродиев, Н. Савчев, Д. Куртев, Й. Марков, Зидаров и Николаев.
Във встъпителната си реч Н. Цанов разяснява политическите мотиви за появяването на РДП - като алтернатива на личния режим на княза, и в защита на истинския парламентаризъм. Ил. Георгов разглежда "социалните интереси; които са извикали образуването на РДП", и принципите, от които ще се ръководи тя. Отчет за дейността и положението на РДП през изтеклата година прави Т. Г. Влайков. Според сметките на временния ЦК приходите възлизат на 6208.17 лв., а разходите - на 8479.27 лв. Материалните затруднения и занапред ще са спътник на партията.
На следващия ден, 13 август, започва обсъждането на партийната програма. Както изтъква в словото си проф. д-р Ст. Киров, "Ние се конституирваме в политическа партия, а не в революционна. Два са пътищата, по които се постигат и най-крайните реформи: единият е революционният - за него програма не се пише, а другият е еволюционният". Той и проф. д-р Й. Фаденхехт говорят по проблемите на държавното устройство.
На 14 aвгуст докладите върху Програмата продължават. Илия Георгов разглежда финансовата, Т. Г. Влайков - социално-икономическата, а Стоян Костурков - културно-просветната й част.
Освен Програмата и Устава, конгресът приема отчета на ЦК, бюджета на партията за следващата година и гласува две резолюции. С едната РДП "декларира, че при сегашните обществени условия тя може да поеме властта само когато народът й изрази доверие чрез избори", а с другата препоръчва на своите членове „най-усърдно участие в кооперативното дело" и заявява, че е за неутралитет в политическо отношение на кооперативните сдружения... и за неутралитета на синдикалното движение".
Конгресът избира нов Централен комитет - Ст. Гидиков, Влад. Селджобалиев, Н. Цанов, Т. Г. Влайков и Ил. Георгов (преизбран за редактор на в. "Демократ"). ЦК определя за свой секретар и касиер Т. Г. Влайков.
На 14 септември новоизбраният ЦК разпраща Окръжно No. 1, с което се дават упътвания на организациите и групите за бъдещата им дейност; а пък на съмишлениците в ония места, дето няма организации и групи, за образуването на такива, ако има условия. Започва къртовска работа по укрепването на РДП. Принципната й гражданска позиция, патосът на в. "Демократ" са реален фактор във формирането на общественото мнение.
След 1944 г. Едните...
Убеден съм, че рано или късно - и колкото по-рано, толкова по-добре, - ще трябва да отправим взор към драмата, която РДП преживява в първите години след деветосептемврийския преврат.
На 1 октомври 1944 г. със сбирка в София на партийни членове от цялата страна започва възстановяването на РДП: За съжаление група отцепници, водени от грохналия физически и политически старец Стоян Костурков, след морални унижения и откровени подкупи влизат под името Българска радикална партия в ОФ. Едвали има по-цинично предателство към идеите и идеалите на РДП и нейните създатели! Възможно ли е съчетаването на нравствени принципи, уважаващи като главно богатство свободата, достойнството и индивидуалността на човешката личност, с обезличаващата човека, насаждаща стаден колективизъм и проповядва ща насилие комунистическа идеология... И още нещо - възможно ли е истинският либерал, следовник на Н. Цанов и Т. Г. Влайков, да бъде купен с държавен пост и тлъста заплата?
Ст. Костурков става министър на народното просвещение, Славчо Стоилов е назначен за кмет на София. Д-р Пенчо Костурков е подпредседател на XXVI ОНС, влиза с машинации в VI ВНС и дори е ръкоположен отново за негов последен, пети (!) подпредседател.
Освен него още 12 отечественофронтовски "радикали“ стават депутати в XXVI ОНС - парламент без опозиция, с чудовищно единодушие и твърд болшевишки курс.
Атанас Петров, Владимир Арнаудов, Христо Юруков са избрани за народни представители и в VI ВНС с... листата на комунистите.
Вярно- вpeмената са жестоки. Из страната вилнее политически терор, а в свещената сграда наа парламента Георги Димитров, Димитър Ганев и Цола Драгойчева се държат като първи хулигани. И "радикалите" крещят "Вечна слава на великия Сталин!", а при споменаването на Г.Димитров рипват на крака, скандирайки "Да живее!". Те гласуват за касирането на Никола Петков й другарите му, за разтурянето на опозиционния земеделски съюз. Те пишат във в. "Радикал"; "Опозицията... е котилото на всички реставраторски и предателски елементи."
... и другите
Тази групировка в никакъв случай не е истинската, НайчоЦановата радикал демократическа партия. Историята може да бъде пренаписана от комунисти безродници, но не може да бъде променена. Историческата памет остава. Например върху страниците на скромните, но изпълнени с мъжество и достойнство 4 броя на в. "Народен глас", орган на Радикалната партия (обединена). На 11 ноември 1945 г. излиза брой 1, издаден в печатницата на С. Т. Чаръкчиев, София, бул, "Дондуков" No. 62. Както научаваме от вестника, на свое заседание от 21 октомври Върховният партиен съвет е заявил, че влизането на Стоян Костурков в ОФ-правителството се посреща "с единодушно неодобрение от всички партийни членове и съмишленици. С тази своя лична постъпка той се е самоизключил от партията и всички негови действия от този момент не могат с нищо да засегнат партията и нейния обществен престиж". Проведен е избор на нови ръководни органи. В Секретариата (помещаващ се на ул. "Цар Самуил") влизат Велю Кючуков, Симеон Петков, д-р Димо Бурилков, Злати Чолаков и Михаил Стоенчев - всички от София. Oсвен тях за членове на Изпълнителния комитет са определени и д-р Асен Цанов - Видин, Димитър Таркаланов и Спиридон Марков - София, Жеко Желябов - Варна, Иван Кротев - Пловдив, Михаил Икономов - Хасково.
На 25 октомври е изпратено Окръжно No. 1 с решенията на Върховния партиен съвет.
На 17 ноември с определение No. 4351 на Софийския областен съд - фирмено отделение, партията е редовно регистрирана и призната за юридическа личност. На 19 ноември излиза брой 2 на в. "Народен глас".
"Толкова голямо е отрицанието и отвращението, които целокупният български народ от градове и села питае към комуниcтите в България, на които трябваше само една година; за да ги разбере мало и голямо колко струват."
"Едногодишната власт на комунистите в България е низ от неправди, своеволия, беззакония, потисничество, разточителство и повсеместен грабеж, от незаконни облагания, от безогледни облагодетелствувания на всички малки и големи партийци."
На 25 ноември излиза брой 3, предпоследен, на вестника. На 2 декември излиза брой 4, последен.
Съвременност
Духът на старите "младодемократи", тяхната грижовно градена и съхранена през годините организация са оставили трайна следа в политическото съзнание на бълrарския народ. Доказателство за това е възстановената след 10 ноември Радикалдемократическа партия. Тя отново е партия на либерално мислещи и либерално, действащи хора, на силни и интелигентни личности. Самото й възстановяване свари неподготвени пророците и сценаристите на българската перестройка. Те проспаха мига за внедряване в ръководството на вездесъщите си агенти. А съставът на РДП е такъв, че нейните партийни членове трудно се поддават на контрол, шантаж или манипулации. Ненапразно за нито един от радикалите депутати не бе извадено компрометиращо досие. Ненапразно това е най-силно атакуваната партия - ненавиждана от комунистите, непрестанно охулвана от бивши "сини" лидери, все опитващи се да създадат около себе си нещо по-радикално, по-демократично, с други думи - по-либерално от РДП. Въпреки този натиск РДП не е застрашена от вътрешни конфликти, лидерски апетити и борба за власт. При този повсеместен егоизъм, зле прикрит кариеризъм, преминаващ в откровено службогонство и жалка големановщина, радикалдемократите отхвърлят предлаганите им съблазни, държат на верността към каузата на СДС и може би остават единствената партия в България, при която няма, а ако го има, е не така очевиден и осезаем отливът на членска маса. РДП съществува и както показват статистиките на националните конференции на СДС - след БЗНС "Н.Петков" и донякъде БСДП има най-много общински организации и десетки хиляди съмишленици. Няма съмнение, че РДП ще даде своя значителен принос в изборната победа на СДС. Тъкмо тази победа, а не лицемерно поклонение от бузлуджански тип ще бъде най-добрият и най-нужен подарък при честването на паметните дати от историята на българската радикалдемократическа партия.
Август, 1991 г.
Сподели с приятели: |