ВЪРВЕТЕ И ПРОПОВЯДВАЙТЕ ЦАРСТВОТО БОЖИЕ

ВЪРВЕТЕ И ПРОПОВЯДВАЙТЕ ЦАРСТВОТО БОЖИЕ

57. А КАТО ВЪРВЯХА, РЕЧЕ МУ НЯКОЙ СИ В ПЪТЯ: ГОСПОДИ, ЩЕ ДОЙДА СЛЕД ТЕБ ДЕТО И ДА ИДЕШ.

58. И РЕЧЕ МУ ИСУС: ЛИСИЦИТЕ ДУПКИ ИМАТ, И ПТИЦИТЕ НЕБЕСНИ ГНЕЗДА: А СИН ЧЕЛОВЕЧЕСКИ НЯМА ДЕ ГЛАВА ДА ПО­ДСЛОНИ.

59. А НА ДРУГИГО РЕЧЕ: ВЪРВИ СЛЕД МЕН. А ТОЙ РЕЧЕ: ГОСПОДИ, ДОЗВОЛИ МИ ДА ИДА ПЪРВОМ ДА ПОГРЕБА БАЩА СИ.

60. А ИСУС МУ РЕЧЕ: ОСТАВИ МЪРТВИТЕ ДА ПОГРЕБАТ МЪРТВИТЕ СИ; А ТИ ИДИ ТА ПРОПОВЯДВАЙ ЦАРСТВОТО БОЖИЕ.

61. РЕЧЕ И ДРУГ: ЩЕ ДОЙДА СЛЕД ТЕБ, ГОСПОДИ; НО ПЪР­ВОМ ДОЗВОЛИ МИ ДА СЕ ОПРОСТЯ С ДОМАШНИТЕ СИ.

62. И РЕЧЕ МУ ИСУС: НИКОЙ, КОЙТО Е ТУРИЛ РЪКАТА СИ НА РАЛО И ГЛЕДА НАЗАД, НЕ Е СПОСОБЕН ЗА ЦАРСТВОТО БОЖИЕ.

ВЕДНЪЖ НЯКАКЪВ ЧОВЕК притежавал много голямо езеро. В него растяла една малка водна лилия. Човекът бил много щастлив; той харесвал белите цветове на лилията. Но той започнал много да се безпокои, защото растението с всеки изминат ден се уголемявало: рано или късно то щяло да по­крие цялото езеро. Човекът развъждал в езерото пъстърва, която'използвал за храна.'Веднъж щом езерото бъдело покри­то с лилии, всичко живо в него би измряло, включително и пъстървата. -

Той не искал да маха растенията, но не искал и да му измре пъстървата - изправен бил пред дилема. Той отишъл при един експерт. Експертът направил изчисленията и казал: „Не се тревожи. За да се покрие цялото езеро от лилията, ще са необходими хиляда дни. Растението е много малко, а езеро­то много обширно. Така че няма защо да се тревожиш". Тога­ва експертът предложил едно решение, което изглеждало на­пълно правилно. Той казал: „Почакай, докато половината от езерото се покрие с лилии, след което не им давай да се раз­простират по-нататък. Винаги оставяй само половината по­крита с лилии, така ще можеш да се радваш на белите цветя, без пъстървата ти да я грози опасност. Фифти/фифти - поло­вината езеро за Лилиите, половината за пъстървата.

Разрешението изглеждало съвсем правилно, пък и хиля­да дни - имало достатъчно време, така че нямало защо да се безпокои. Човекът се отпуснал. Той си рекъл: „Когато езерото е наполовина покрито, тогава ще започна да режа лилиите".

Езерото се покрило наполовина, но това станало на девет­стотин деветдесет и деветия ден. Нормално би било да се очак­ва езерото да се покрие наполовина за петстотин дни, но не станало така. При размножаването си растението удвоявало площта, така че половината езеро се покрило на 999-ия ден и оставало само един ден. Но това време не било достатъчно, за да се изплевят растенията или да се поддържат само в едната половина.

И ето що се случило. На 999-ия ден езерото било наполо­вина покрито и човекът си казал (а той не се чувствал много добре, бил малко болен): „Няма защо да бързам. Чакал съм 999 дни и не съм имал проблеми. Сега е въпрос само на още един ден. След един ден ще го свърша." На следващата сутрин цялото езеро било покрито и всичката пъстърва измряла.

Това е загадката на живота. Тя е дилема: човек трябва да избира. Ако само събираш вещи и собственост, растението си удвоява площта и ще завземе езерото. С всеки ден твоите притежания се увеличават и животът ти се задушава. Живо­тът изглежда твърде дълъг - седемдесет, осемдесет години. Ня­ма защо да се бърза. Хората си мислят: „Когато стигнем до средата, ще се променим."

Хората винаги изчезват с религията, докато остареят. Хо­рата все казват, че религията е за старите. Отиди в църквите, в храмовете, и ще намериш стари хора - съвсем на ръба на смъртта. Те вече са с единия си крак в гроба: 999-ият ден. На следващата сутрин животът ще се задуши. Тогава те започват да се молят, тогава те започват да медитират, тогава те запо­чват да мислят какво е животът - какъв е смисълът на същест­вуванието? Но тогава вече е твърде късно.

Религията изисква крайна неотложност. Ако отлагаш, ня­ма никога да можеш да станеш религиозен. Това трябва да се прави сега. Така както си, ти вече си закъснял, ти вече много време си загубил - и си го загубил за безсмислени неща, загу­бил си го за неща, които ще ти се вземат.

Ти трябва да плащаш за всички тези неща с живота си. Заради всичко, което притежаваш, ти губиш живот. Той не е евтин, той е много скъп. Един ден ще имаш много притежа­ния, но теб вече няма да те има. Нещата ги има; притежате­лят е умрял. Огромни купища от предмети... но този, който е искал да живее чрез тях, вече го няма.

Хората непрекъснато се подготвят за живота - и умират преди подготовката им да е завършила. Хората се подготвят, а никога не живеят. Да си религиозен значи да живееш живота, а не да се подготвяш за него. Ти вършиш едно много абсурдно нещо: репетицията ти все продължава и продължава, а истин­ската драма никога не започва.

Чувал съм за една малка театрална трупа. Те репетира­ли. Истинското представление се отлагало всеки ден, защото репетицията никога не била пълна. Един ден главната герои­ня липсвала, друг ден някой друг актьор липсвал, на третия ден нещо друго се случвало - ток нямало или нещо от този род - и така все отлагали. Но директорът поне за едно нещо бил щастлив: че главният герой в пиесата винаги присъствал, ни­кога не липсвал.

В последния репетиционен ден той си мислел за главния герой. Обърнал се към него: „Ти си единственият човек, на когото може да се разчита. Всички тези други хора са ненаде­ждни. Ти си единственият, който никога не е отсъствал. Зиме и лете, в студ и пек, ти си винаги тук".

Той му отговорил: „Има нещо, което бих искал да кажа. В деня, в който ще се играе истинското представление, ще отида да се оженя, затова си помислих, че поне на репетициите ще трябва да присъствам. В този ден аз няма да съм тук - ето защо никога не отсъствам".

Добре да го знаеш: точно в деня, когато истинската драма ще започне, ти няма да си тук. Това е просто репетицията: подготовка и пак подготовка.

Притежаването на неща е просто подготовка за живот, подреждаш се да можеш да живееш. Но за да живееш, никак­во подреждане не е необходимо; всичко е вече готово.

Всичко е вече готово; само теб те чакат да участваш. Нищо не липсва. Това е, което аз наричам религиозно отноше­ние: тази неотложност, че трябва да се живее сега и че няма друг начин да се живее. Да живееш сега е единственият начин да живееш и да бъдеш, а тук е единственото място да се нами­раш. Там и тогава са измами, миражи... Пази се от тях.

Сега се опитай да разбереш тези много важни сутри от Евангелието:

Когато срещнеш човек като Исус или Буда, нещо внезап­но те поразява. Те имат един магнетизъм, едно присъствие, което те привлича, което те обгражда, призовава те, поканва те, превръща се в един дълбок повик в сърцето на сърцата. Ти просто забравяш за себе си; ти забравяш своя начин на живот. В присъствието на един Исус ти почти отсъствал!. Неговото присъствие е толкова изобилно, че за момент ти си зашеметен, за момент ти не знаеш какво говориш, за момент изговаряш неща, които никога не си мислил да кажеш - сякаш си хипно­тизирай.

Това е хипноза. Не че Исус те хипнотизира - самото му присъствие се превръща в концентрация върху твоята съ­щност. То се превръща в такова дълбоко привличане, че це­лият свят се забравя. Ти сигурно идваш тук с толкова планове да вършиш нещо: забравил си за това. Сигурно си дошъл от толкова далече: забравил си за това. В негово присъствие ми­нало и бъдеще изведнъж изчезват. Внезапно ти си тук и сега и един различен свят се отваря: разкрива се ново измерение.

И като вървяха, рече му някой си в пътя: Господи, ще дойда след тебе, дето и да идеш.

Този човек сам не знае какво говори. Това е моментен импулс. След миг той ще съжалява за това, ще започне да гледа назад, ще започне да мисли за това, което е сторил. Когато идвате при мен, казвате понякога неща, за които аз знам, че не ги мислите, значи не можете да ги мислите, защото те въобще нямат връзка с вас, не ви пасват - сякаш сте се издигнали на по-високо ниво на съществувание, на по-високо ниво на съзнание и произнасяте странни неща. По-късно, когато паднете обратно в обичайното си състояние или забравяте какво сте казали, или свивате рамене - не сте в състояние да повярвате, че вие сте казали това.

Идваш при мен и носиш хиляда и един въпроса, но когато се приближиш до мен, изведнъж забравяш. Започваш да мън­каш. Аз те питам защо си дошъл, а ти ми казваш: „Забравих". Ти си мислиш, че аз нещо ти правя. Нищо - аз не правя нищо. Въпросите и проблемите принадлежат на низшето състояние на ума. Когато състоянието ти се промени, тези въпроси и про­блеми изчезват, няма ги.

Когато се върнеш у дома, когато се установиш, те отново са там и те чакат. Като дойдеш отново, пак ще забравиш.

Твоят въпрос е нещо дълбоко в теб. Когато си близо до мен, ти започваш да гледаш на нещата чрез мен. Ти вече не си на тъмно, ти си в моята светлина и проблемите, които са имали смисъл в твоята тъмнина, вече са неуместни. Да питаш за тях изглежда глупаво, тъпо. Ти не можеш да обясниш ясно проблемите си, защото тях вече ги няма, но когато ние се разделим - ти по своя път, аз по моя - тъмнината отново внезапно те обзема. И сега тъмнината е дори повече отпреди, а проблемите са се умножили.

Този човек: Евангелието не споменава името му, нароч­но. Там просто се казва някой си, защото не става въпрос за конкретния човек: някой си. С това се подразбира всеки човек.

Много хора ще срещнат Исус по пътя, и винаги по пътя. Това също трябва да се разбере.

Исус е винаги в движение. Това е значението: че той е винаги на път. Не че той непрекъснато се движи и никога не почива, но значението на по пътя е, че Исус е река. Може да знаеш, а може и да не знаеш, но реката тече. Реката тече: да си представиш реката като нетечаща е невъзможно, защото тогава тя вече няма да е река. Исус е поток, огромен поток. Потокът винаги е на път, той винаги се движи.

Дошъл си вчера при мен, но аз вече не съм там. Тази земя вече е изгубена в миналото, тези брегове вече ги няма никъде. Ти можеш да ги носиш в паметта си, но реката се е преместила. А ако носиш миналото в своята памет, ти няма да можеш да видиш реката: точно там, където е тя сега, в този момент от времето.

Тогава ти непременно ще течеш. Няма да дойде никога момент на значимо знание; ти само ще узнаваш и ще узнаваш и ще узнаваш. То няма никога да завърши, защото веднъж щом знаенето се завърши, то е вече мъртво. Ти ще учиш, но няма никога да станеш човек със знания. Ти винаги ще оста­неш празен. Това е причината човек като Исус да е толкова смирен. Исус казва: „Блажени са бедните духом." Какво иска да каже с „бедните духом"? Той има предвид точно това, което и аз казвам: хората, които не събират знания, защото знания­та са богатство на духа. Ти трупаш външни неща около тялото; а вътрешно ти трупаш знания около душата.

Един човек може да бъде беден, що се отнася до мате­риални неща, но той може да бъде богат, що се отнася до знания. Исус казва, че да си беден само телесно не е от полза; това не е нещо кой знае какво, това, не е истинска бедност. Истинската бедност е, когато вътрешно не събираш неща, ко­гато не идваш до момент да кажеш: „Аз знам!" Ти винаги узнаваш, ти си процес - винаги на път.

Много пъти ще срещнем израза: „Исус по пътя." Той е скитник, но това скитничество 'е указание за най-съкровения поток. Исус е динамичен, той не е статичен. Той не е като камък, той е като цвете - винаги цъфти. Движение, а не съби­тие.

... рече му някой си в пътя: Господи...

Когато се срещнеш, когато застанеш пред Исус, изведнъж чувстваш нещо от божественото. Когато си загубил контакт с Исус, можеш да си мислиш дали този човек е Бог, или не, но в своето присъствие той е толкова изобилен, толкова мощен в своята вътрешна бедност, в неговото смирение има такава слава... Неговата бедност е царство; той е възцарен. Той е в най-високото на съзнанията. Той внезапно те обгражда, обхва­ща те, обвива те отвсякъде като облак. В това ти забравяш себе си.

Господи: това е единственият израз, който може да се из­ползва за Исус. Господи, ще дойда след теб, дето и да идеш. Той не е знаел какво говори. Да следваш Исус е много мъчно, защото да следваш Исус означава да станеш Исус. Няма друго следване. Това значи да рискуваш всичко и всякакво - за нищо. Това значи да рискуваш всичко за нищо; това значи да рискуваш своя живот за смърт. Възкресението може да дойде, но може и да не дойде - кой знае? Ти никога не можеш да бъдеш сигурен за това и никаква гаранция не може да се даде. Това е просто надежда: да пожертваш всичко, което имаш само за една надежда.

Човекът не е бил на себе си - какви ги говорел? Той бил опиянен от Исус, пил твърде много от неговото присъствие. Той не бил вече на себе си, в своя здрав разум. Като се върнал вкъщи, ще да си е помислил: „Какво стана? Защо казах това? Този човек да не е магьосник, да не е хипнотизатор, да не е месмерист? Този човек сигурно ми е погодил номер; аз почти се подлъгах. Какво съм говорил?"

Не, Исус не е магьосник, не е магнетизатор. Той не е месмерист, не е хипнотизатор, но само от неговото присъствие ти ставаш поет. В неговото Присъствие нещо в теб се издига до върха и ти изразяваш нещо от най-вътрешната сърцевина на твоето същество. Изненадана е дори твоята повърхност, твоят периферен аз.

Господи - този човек може на никой друг да не е казвал „Господи" преди това. Но когато един Исус изведнъж дойде, ти трябва да го наричаш „Господи"; когато се срещнеш с Буда, трябва да го наричаш „Бхагван". Това трябва да е така, защо­то ти не можеш да намериш някакъв друг израз. Всички други думи изглеждат незначителни - само „Господи", „Боже".

Господи, ще дойда след теб - а когато ти кажеш на няко­го „Господи", от това незабавно следва, че ти си се влюбил.

Ще дойда след теб, дето и да идеш.. Какво себеангажиране! - направено в момент на екстаз. Можеш да съжаляваш за това до края на живота си, но това се случва.

Исус добре го знае: .

Исус му казва: „Бедни човече, помисли пак. Какви неща говориш? Не се ангажирай така дълбоко, не се обвързвай с мен. Изчакай, размисли, поразсъждавай - и тогава се върни при мен."

Кого ще следваш? Дори лисиците имат дупки - ако след­ваш някоя лисица, поне ще имаш дупка, където да подслониш главата си. Дори птиците небесни имат гнезда, а Син человече­ски няма де глава да подслони. Най-великите измежду вели­ките, най-възвишените са бездомни.

Това трябва да се разбере, това е едно от най-проница­телните изказвания. То има огромно значение. Виж:

Дървета, животни, птици - всички имат дълбоки корени в природата. Само човекът е без корени. Птиците нямат нуж­да от семейства, те могат да оцелеят и без семейства - самата природа ги закриля. Дърветата не се нуждаят от никого: дори и никой да няма, дърветата пак ще са там, ще цъфтят. Сама­та природа ги закриля; те си имат дом.

Но помисли си за малкото дете, детето на човека. Ако семейството не е там да се грижи за детето, смяташ ли, че то ще оцелее? То ще умре. Без общество, без семейство, без изку­ствения дом то няма да може да оцелее. На тази земя само човекът е бездомен, само човекът е външен - всички други са вътрешни.

Оттук идва и религията. Религията не е нищо друго освен търсене на дом. Тази земя не изглежда да е дом. Ако си помис­лиш за това, ще се почувстваш тук чужденец. Рано или късно ще бъдеш изхвърлен - този живот е краткотраен. Ти не се чувстваш, че си добре дошъл: трябва да се насилваш за това.

Дърветата са добре дошли; изглежда сякаш земята е ща­стлива чрез тях. Земята непрекъснато дава, споделя. Птиците пеят - сякаш земята пее чрез тях. Виж животните - така игриви и жизнени. Само човекът изглежда натрапник, сякаш е дошъл от някъде другаде.

Тази земя може да е временно обиталище, но не е дом. Може би за да останем тук за известно време: някакъв керван-сарай, но не и дом. На сутринта ние ще трябва да си тръгваме.

Изказването на Исус има много значения и аз бих искал да навлезем във всички тях.

Първото: човекът няма корени. Тъй като е без корени, той винаги търси: къде да намери дом? Бог не е нищо друго освен търсене да намерим дом, където да можем да се почувс­тваме спокойни и да си починем, където да можем да почувс­тваме, че няма нужда да се борим. Където сме приети, и не само - където ще сме дооре дошли.

Няма да е нужно да си проправяш път с бой. Ще можеш да бъдеш такъв, какъвто си, да се отпуснеш. Ще знаеш, че любовта ще продължи да тече, животът ще продължи да тече. Няма да има страх от наказание и алчност за награда. Ти си у дома: не си пришелец в чужда страна.

Това е стремежът на религията. Затова и животните ня­мат религия. Птиците нямат религия: те имат гнезда, но не правят храмове. Иначе не е много трудно да си направят храм: могат да си направят едно голямо гнездо, да се събират там и да пеят заедно, да се молят. Но те не се молят; нямат нужда от това.

Човек е единственото животно, което си прави храмове, църкви, джамии. Молитвата е едно много странно явление. Само си помисли, ако някой дойде от друга планета и вземе да наблюдава човечеството...

Ако правиш любов с жена, наблюдателят ще е в състоя­ние да разбере: нещо подобно сигурно се случва и на другата планета. Той може и да не разбере какво казваш, но ще знае какво трябва да е това, което казваш. Той може и да не разби­ра езика, но ще разбере какво влюбените си казват един на друг. Когато се целувате и прегръщате, той ще разбере жеста.

Когато вършиш някакъв бизнес, той ще разбере; когато четеш книга, той ще разбере; когато правиш някакво упраж­нение, той ще разбере. Но когато се молиш, ако такова нещо като религията не съществува на неговата планета, той въоб­ще няма да може нищо да разбере. Какво правиш? Просто си седиш сам? Гледаш небето? Говориш? На кого? Какво каз­ваш?

А ако той дойде в определен ден, например на религиозен празник на мохамедани, християни или индуси... По цялата земя милиони мохамедани се. молят - не говорят един на друг, говорят на небето. Той просто ще си помисли, че тук има нещо сбъркано: „Какво става? - човечеството се е побъркало. За какво жестикулират тези хора, защо? На кого говорят, кого наричат „аллах"? Към кого си свеждат главите? - там никой не се вижда".

Бог не се вижда, Бог е навсякъде в ума на човека. Мо­литвата е монолог, тя не е диалог. Някой посетител от друга планета би си помислил, че има нещо увредено в нервната система на човечеството. Той би си помислил това за нервен припадък: милиони хора жестикулират към никого, говорят на небето, гледат към небето и викат: „Аллах! Аллах!" Сигурно има нещо не както трябва: изглежда така, сякаш цялото чове­чество се е побъркало.

Молитвата не може да се разбере, защото молитвата е нещо напълно човешко. Тя е единственото нещо, което само човекът върши; всички останали неща вършат и животните. Любов: да, те също правят любов. Търсене на храна: те също го правят. Те пеят, те танцуват, те говорят - има комуника­ции. Те са тъжни, те са щастливи - но молитвата? Тя е неекзистентна.

Исус казва:

Лисиците дупки имат, и птиците небесни гнезда: а Син человечески няма де глава да подслони.

Човек е странник. Ето защо ние непрекъснато създаваме илюзията, че сме си у дома, че не сме странници. Домът е фикция: ние създаваме една заедност с хората; създаваме об­щности, нации, семейства, за да не сме сами и да можем да чувстваме, че има и други - някой, който ни е близък, някой, който ни е познат: майка ти, баща ти, брат ти, сестра ти, съ­пругата ти, съпругът ти, децата ти - някой, който е познат, близък.

Но някога замислял ли си се за това? Наистина ли пойна-ваш съпругата си? Има ли наистина начин да познаваш съ­пругата или съпруга, или детето? Ражда ти се дете. Познаваш ли го - кой е той?

Но ти никога не си задаваш такива неудобни въпроси. Ти веднага му даваш име, за да го знаеш кой е. Ако няма име, то ще ти създава проблеми: без да има име, детето ще се движи из къщи и всеки път, когато го срещнеш, към теб ще гледа непознатото.

За да забравиш, че е дошъл някакъв странник, ти му слагаш етикет; наричаш го с някакво име. След това започ­ваш да му оформяш характера - какво да прави, какво да не прави - така че да можеш да го познаваш и да го предсказ­ваш. Това е начин да създадеш фалшива близост. Детето си остава непознато: каквото и да правиш, ще си остане само повърхностно; дълбоко в себе си детето си е странник.

Има моменти, някои редки моменти, в които ти внезапно осъзнаваш това. Седейки до своя любовен партньор, ти извед­нъж осъзнаваш, че вие сте далеч един от друг. Изведнъж поглеждаш лицето на своя партньор и не можеш да познаеш коя или кой е той. Но ти моментално забравяш тези моменти. За­почваш да говориш: казваш нещо, правиш планове, запо­чваш да мислиш.

Затова хората не седят в тишина - защото тишината съ­здава неспокойство. В тишината фикцията за близост се раз­рушава.

Ако в къщата ти дойде гост и ти не казваш нищо и просто си седиш спокойно, той много ще се ядоса, ще стане бесен. Ако продължиш да си седиш и само го гледаш, той направо ще се побърка. Сигурно ще ти рече: „Какво правиш? Да не ти има нещо? Кажи нещо! Да не си онемял? Защо мълчиш? Говори!"

Говоренето е начин за избягване, заобикаляне на факта, че ние сме си непознати. Когато някой започне да говори, всичко е наред. Ето защо се чувстваш малко неловко с чуж­денци - защото не можеш да говориш същия език

Ако трябва да останеш в една стая с чужденец и не може­те да се разберете един друг, става много неловко. Той непре­къснато ще ти напомня, че „Ние сме странници". А когато се появи чувство, че някой е странник, ти незабавно чувстваш опасност. Кой знае той какво ще прави. Кой знае дали той няма да ти скочи внезапно в нощта и да ти пререже гърлото? Той е странник!

Ето защо чужденците са винаги подозирани. Фактически няма нищо за подозиране - всеки навсякъде е чужденец. Ти дори и в собствената си страна си чужденец, но там илюзията е установена: ти говориш същия език, вярваш в същата рели­гия, ходиш на същата църква, вярваш в същата партия, по­читаш същия флаг - близост. После си мислиш, че знаете един за друг.

Това са просто трикове.

Исус казва: „Синът човешки е бездомен."

Исус все отново и отново използва за себе си две думи: понякога използва „син Божи", а понякога - „син човешки". „Син Божи" той рядко използва; „син човешки" - по-често. То­ва е проблем за християнското богословие. Ако той е син Божи, защо все казва „син човешки"?

Тези, които са против Христос, казват: “Ако той е син човешки, защо тогава настоява, че е също и син Божи? Ти не можеш да си и двете. Ако си син човешки - всеки е син човеш­ки. Но ако си син Божи, защо тогава използваш другия израз?"

Но Исус настоява на двете, защото той е и двете. А аз ти казвам, че всеки е и двете. От една страна: син човешки; от друга страна: син Божи. Ти си роден от човек, но не си роден да бъдеш само човек. Ти си роден от човек, но си роден да бъдеш бог.

Човешкото е твоя форма; божественото е твоя същност. Човешкото е твоя дреха; божественото е твоята душа. Исус непрекъснато използва и двата израза. Когато казва „син чо­вешки", той иска да каже, че „аз съм свързан с теб. Аз съм точно такъв, какъвто си и ти - плюс още нещо. Аз съм точно като теб, и повече". За да укаже това повече, понякога той използва „син Божи". Но той рядко използва това - рядко, защото много малко хора могат да го разберат.

Когато той казва „син човешки", той не казва нещо само за себе си. Просто вгледай се в това изречение - той казва нещо за всеки човек, че вътрешният човек е бездомен. Ако си мислиш, че имаш корени, ако си мислиш, че имаш дом, ти си под човешкото - може би принадлежиш към животните. Лиси­ците имат дупки, птиците имат гнезда... Син человечески няма де глава да подслони.

Ако си мислиш, че имаш корени и в този свят си у дома, ти сигурно живееш под човешкото, защото всеки, който наис­тина е човек, веднага осъзнава, че това не може да бъде живот. Това може да е преход, пътешествие, но това не може да е целта. А веднъж щом се почувстваш бездомен в този свят, тогава започва търсенето.

Този някой си казал: Господи, ще дойда след теб, дето и да идеш. Той може би си е мислил, че Исус е тръгнал на изток или на запад, на юг или на север. „Ще го следвам." Но той не знае посоката, накъдето Исус е тръгнал.

Исус е тръгнал към Бога, а това не е нито на север, нито на изток, нито на запад, нито на юг; това не е нито нагоре, нито надолу - никое от тези. Да вървиш към Бога значи да вър­виш навътре. Всъщност това въобще не е никаква посока. Това е да загубиш всички посоки: север, изток, юг, запад, горе, долу - да загубиш всички посоки. Да вървиш навътре означа­ва да се движиш в безизмерното, безпосочното.

Той не знаел какво говори: Господи, ще дойда след тебе, дето и да идеш. В неговото дето и не се включва посоката към Бога. Той не знае какво говори. Исус не отива никъде. Той отива в себе си - което не е място в пространството.

Да отидеш навътре значи да отидеш отвъд пространство­то. Ето защо душата не може да се открие с никакъв експери­мент. Експериментът може да открие всичко, което принадле­жи на пространството. Можеш да убиеш човека, да го наре­жеш и да му направиш дисекция, и ще отриеш кости, кръв, всичко останало - само душата, само вътрешния човек няма да откриеш. Тя не съществува в пространството. Тя докосва пространството, но не съществува в него. Тя само го докосва... и ако разрушиш тялото, нарежеш го, дори и докосването се губи. Ароматът отлита в непознатото.

Исус отива навътре. И той знае, че онзи човек се ангажи­ра твърде много и няма да може да си го прости.

Когато се ангажираш прекомерно, ще искаш да си отмъс­тиш. Това се случва. Срещал съм много хора, които на момен­та, светкавично, ми съобщават: „Бихме искали да се отдадем. Сега каквото и да ни кажеш, ще го направим".

Аз знам, че ако ги приема, те ще си отмъстят, защото няма да са в състояние да изпълнят това, което казват. Те не знаят какво говорят и не знаят в какво измерение се движа аз. Те няма да са в състояние да поддържат моя ход и тогава има само две възможности: или ще се ядосат на себе си, което не е обичайният похват на ума, или ще се ядосат на мен.

Това просто е нормалният ход на нещата: всеки път, ко­гато си имаш неприятности, някой друг ти е виновен. Когато почувстват, че са се появили неприятности... А те непременно ще се появят. Още от най-първата стъпка ще е трудно, все едно да се ходи по острието на бръснач. Тогава те ще си отмъс­тят, ще бъдат против мен, защото за тях това ще е единстве­ният начин да се защитят. Това ще е единственият начин: ако успеят да докажат, че аз греша, за да могат да оттеглят анга­жимента си.

Исус знае, той казва: “Аз съм бездомен. С мен ти няма никога да намериш почивка; с мен ти винаги ще бъдеш на път. Аз съм скитник, бродяга. С мен ти винаги ще си по пътя. А моето пътешествие е такова, че то започва, но никога не свършва".

„Ти не знаеш къде отивам. Аз отивам при Бога. Аз се отдалечавам от нещата и от света на нещата: аз се движа към съзнанието. Аз изоставям видимото и отивам към невидимото".

Ти не можеш да разбереш какво е невидимото, защото най-многото, което ще можеш да направиш, е да мислиш за него в негативен смисъл - да си мислиш, че то е това, което не се вижда. Не, невидимото също е видимо, само че, за да го видиш, се нуждаеш от по-различни очи.

Ето какво се случи веднъж: Настрадин Ходжа беше отво­рил едно малко училище и ме покани да го видя. Разгледах училището: той беше събрал много ученици. Аз го попитах: “Настрадин Ходжа, на какво смяташ да ги учиш тези ученици?"

Той ми отвърна: „На две неща основно: да се страхуват от Бога и да си мият врата".

Не можах да схвана връзката: страх от Бога и миене на врата? Казах: „Да ги учиш да се страхуват от Бога, това е добре, но не мога да разбера смисъла в това да ги учиш да си мият врата!"

„Ако могат това да правят - рече той, - ще могат да се оправят и с невидимото!" Вратът е невидимото, защото не мо­жеш да го видиш. „Ако това могат да направят, ще могат да се справят и с невидимото".

Вашето невидимо може просто да е като врата ви: той също е част от света. Вашият Бог е също част от света; ето защо вашите храмове са станали част от пазара, а писанията ви са се превърнали в стоки. Вашите учения са точно като нещата, които вие купувате и продавате.

Богът на Исус или Буда не е вашият Бог. Вашият Бог не е Богът на Исус. Неговият Бог е свидетел, отвъдност, неговият Бог е трансформация на твоето същество, промяна, раждане на едно ново същество с ново съзнание. Вашият Бог е нещо, което се ооготвори; Богът на Исус е нещо, което се изживява. Вашият Бог е в ръцете ви; Богът на Исус е този, на когото се оставяш, в чиито ръце се отдаваш. Вашият Бог е съвсем в ръцете ви; можете да правите с него, каквото си искате. Богът на Исус е този, на когото се отдаваш - и се отдаваш напълно.

Онзи човек не разбирал какво казва. Чрез това Исус му забранил да го казва.

А на другиго рече: върви след мен.

На този, който бил готов да го следва, той рекъл: „Чакай, моля те. Ти не знаеш какво правиш, не знаеш какъв ангажи­мент поемаш, в какво се въвличаш".

Първият човек действал в момент на вдъхновение, в мо­мент на ентусиазъм, в момент на опиянение. На него не може­ло да се разчита, той бил повлиян - а ако правиш нещо под влияние, то все едно, че си пиян. Казваш нещо, а на следния ден си го забравил.

А на другиго рече: върви след мен. На този, който не е казал нищо, той рекъл: „Върви след мен".

А той рече: Господи, позволи ми да ида първом да погре­ба баща си.

На другия човек Исус казал: „Следвай ме" - а човекът не бил попитан. Но той бил по-готов, по-подготвен, по-зрял.

Само преди няколко дни при мен дойде една холандка. Една много простовата и добросърдечна жена, даже твърде добросърдечна. Дори и добросърдечието може да се превърне в болест, ако е твърде много. Тя отново й отново идва при мен и ми пише в писма и бележки, че не може да търпи бедността. Когато отива към хотела си, тя среща по пътя просяци, от което плаче и реве, чувства се виновна и много страда. Тя не може да медитира - лицата на тези просяци идват дори и в медитацията. Тя смята, че да медитираш, докато има толкова бедност, е себично.

Една много добросърдечна жена, но незряла. Простовата, добра - но детинска.

Аз й казах: „Направи едно от двете. Отиди първо и пре­махни цялата бедност от света и след това ела - ако е останало време и аз съм тук. Първо премахни бедността и след това ела и медитирай, за да не се чувстваш виновна. Или пък, ако смяташ това за невъзможно, остави тази идея. Медитирай и от твоята медитация каквато помощ можеш да дадеш на хората, дай им я".

Тогава тя взе да се тревожи за саняс. Искаше да приеме саняс, но все още се страхуваше - нейното християнско възпи­тание. Тя отново дойде и ми каза: „Има един проблем. Баща ми винаги е бил много добър към мен. Той ме учи как да постъпвам. Сега, ако приема саняс, ще предам баща си, него­вите учения. Но ако не приема саняс, непрестанно ще ме за­нимава мисълта, че трябва да навляза в това, за да мога да бъда трансформирана".

Аз й казах: „Реши едно от двете".

Това тя също не можа да реши. След това един ден тя дойде и беше много разтревожена, затова й рекох: „Сега едно нещо е сигурно: че дори и да искаш саняс, аз няма да ти го дам. Затова сега се успокой. Аз няма да ти дам саняс".

Оттогава я виждам - тя не е идвала да се види с мен, но е тук. Сега тя, изглежда, се тревожи - мога да го прочета на лицето й, - че ако дойде при мен да иска саняс, аз ще й откажа.

Добра, но незряла. Поемането на ангажимента може да дойде само от зрялост. Известна зрялост е нужна.

И Исус на другиго рече: върви след мен - но баща му на този човек бил умрял. Той не могъл да се сдържа: може би затова дошъл да види Исус на пътя. Той минал покрай селото, баща му лежал мъртъв, и той казал: Господи, дозволи ми да ида първом да погреба баща си.

Това е една много символична ситуация: бащата, който е родил тялото, е умрял, а има един друг баща, който може да роди душата. Въпросът е между душата и тялото, въпросът е между живота и смъртта. Чрез един светски баща ти не мо­жеш да постигнеш живота. Всъщност ти си роден да умреш, ти си роден за смърт.

Бащата е мъртъв. Човекът казал: „Позволи ми, Господи, да ида да погреба баща си - формалност, но да я свърша".

Това изглежда малко рязко, не показва състрадание. Ба­щата лежи мъртъв и се очаква синът да го погребе. Това е една формалност: социална условност и задължение. Но Исус отвърнал: Остави мъртвите да погребат мъртвите си. Той казал: „В селото има много умрели хора. Те ще свършат това. Ти няма защо да се тревожиш. Няма нужда ти да ходиш".

Символичното значение тук е, че този, който навлиза в религията, няма защо да се тревожи за дълг, морал, формал­ности, тъй като моралът е низша религия, дългът е низша религия, формалностите са част от личностното. Когато постиг­неш религията, можеш да оставиш всичкия морал, защото ще изпълняваш нещо по-дълбоко и по-висше. Няма да има нужда да се товариш с маниерничене, със хюциални условности. „В селището има достатъчно мъртви, които ще свършат тази ра­бота, и то с удоволствие. Ти няма защо да се тревожиш за това. Нека мъртвите погребат своите мъртви; ти върви й про­повядвай царството Божие".

Що за човек е този Исус? Лежи мъртъв бащата на един човек, а той иска да го прави проповедник на Божието царс­тво? Това ли е моментът да отиваш да ставаш проповедник на Бога?

Но това е символично. Той казва: „Не се интересувай за мъртвите, интересувай се за Бога. И не се грижи за бащата, който е родил тялото ти; мисли за Отеца, върви и проповядвай за Отеца, който ти е дал душа".

А ти иди та проповядвай царството Божие. В известен смисъл, ако наблюдаваш смъртта на някой, който ти е бил много близък - баща, майка, съпруга, съпруг, приятел, човек, който ти е бил много близък, а сега е мъртъв - само в този момент е възможно обръщането към Бога. Ако изпуснеш този момент, ще попаднеш отново в светската бъркотия.

Смъртта ти причинява шок. Нищо друго не може да ти даде такъв шок - смъртта е най-силният шок. Ако и този шок не те събуди, тогава ти си неизлечим, невъзможен. Исус изпо­лзвал този момент. Той е един от най-великите артисти, който някога е стъпвал по земята, най-великият алхимик.

Има смърт. Бащата лежи мъртъв у дома, семейството му сигурно плаче и ридае - не е време да отиваш и да проповяд­ваш царството Божие. Изглежда абсурдно, изглежда жестоко. Исус изглежда прекалено непреклонен.

Той не е. Това той казва поради своето състрадание. Той знае, че ако този момент на смъртта се изпусне - като се погребва мъртвото тяло, - тогава няма да има възможност за събуждане. Може би затова той се обърнал към този човек и му казал: „Следвай ме". Той трябва да е видял смъртта в очите му, трябва да е почувствал смъртта около него. Така е трябвало да бъде, разбира се - бащата е умрял.

Но все пак човекът не могъл да се сдържи. Той трябвало да отиде и да види този Исус. Може би поради смъртта Исус станал значим за него, може би поради смъртта той осъзнал, че всеки ще умре. Може би поради това той дошъл при Исус да търси живот.

Първият човек бил просто зрител; вторият бил готов. Смъртта те подготвя. Ако можеш да използваш смъртта, ако можеш да използваш болката и мъката, ако можеш да изпо­лзваш страданието, мизерията, това може да се превърне в стъпало към божественото.

Шокиран, този човек трябва да е стоял там почти като да бил самият той мъртъв. Мисълта му сигурно е била спряла. В такъв шок не можеш да си позволиш да мислиш. Ако шокът е наистина пълен, дори сълзите не могат да текат. За да потекат сълзи, шокът не трябва да е пълен. Ако шокът е пълен, чове­кът е просто в шок. Нищо не помръдва: времето спира, светът изчезва, мислите престават. Човек е зашеметен и просто гледа с празни очи - кухи. Човек просто гледа, не вижда нищо. Случвало ли ти се е понякога да видиш такъв поглед в очите на лудите или веднага след смъртта на някой много близък човек?

Исус сигурно е наблюдавал: човекът бил готов. Нека да ти кажа, че докато не си преживял смъртта, ти не си готов. Животът е много повърхностен; той е просто на периферията, на повърхността. Смъртта е дълбока - тя е дълбока като Бога - затова обръщането е възможно само чрез смъртта. Само в момента на смъртта ти се променяш. Погледът ти се променя, становищата ти се променят, старият свят става неуместен. Буда бил трансформиран, след като видял един мъртъв чо­век...

Исус сигурно е погледнал - А на другиго рече: върви след мен. Само този, който е познал смъртта, може да следва Исус.

Ако сте познали смъртта, само тогава можете да ме след­вате. Ако сте познали страданието и пречистването, което идва от страданието, ако сте познали болката и шока, който е стра­ничен продукт на болката, тогава и само тогава можете да бъдете с мен. Иначе рано или късно ще се разпръснете, защо­то животът ще продължи да ви вика обратно; има хиляда и едно неща, които все още предстои да се свършат. Непрестан­но ще вървите назад.

Само когато смъртта разруши моста, прекъсне всички връзки с живота, има възможност да се обърнеш - да обър­неш гърба си към света и лицето си към Бога. Ето защо Исус в едно изречение казва две неща, които повърхностно погледна­то изглеждат неуместни: Остави мъртвите да погребат мър­твите си; а ти иди та проповядвай царството Божие.

Този човек дори не е и ученик - той е някакъв странник, застанал отстрани на пътя, - а Исус му казва: „Върви и пропо­вядвай царството Божие". Това е и мое наблюдение: че най-добрият начин да научиш едно нещо е да го преподаваш.

Най-добрият начин да научиш едно нещо е да го препода­ваш, повтарям, защото, когато почнеш да преподаваш, ти учиш. Когато просто учиш, ти си се центрирал твърде много върху себе си и самото това себецентриране се превръща в преграда.

Когато започнеш да преподаваш, ти не си себецентриран - ти гледаш другия, виждаш нуждата му. Ти наблюдаваш и забелязваш неговия проблем. Ти напълно си се отстранил, от­дръпнал си се - като един свидетел. А всеки път, когато ус­пееш да станеш свидетел, Бог започва да се лее от теб.

Има само един начин да научиш велики неща и той е да ги преподаваш. Ето защо аз непрекъснато ви казвам, че ако сте споделили по някакъв начин моята същност, вървете и разпръсквайте, вървете и учете, вървете и помагайте на дру­гите хора да медитират и един ден най-неочаквано ще бъдете изненадани: най-великата медитация ще ви се случи тогава, когато помагате на някого да навлезе в медитацията.

Докато медитираш, ще се случат разни неща. Докато са­мият ти медитираш, много неща ще се случват, но най-велико­то ще се случи едва тогава, когато можеш да учиш на медита­ция някой друг. В този момент ти ставаш напълно отстранен -и в това отдръпване ти си напълно тих. Ти си така изпълнен със състрадание - затова и помагаш на другия, - че нещо изведнъж ти се случва.

Исус казал:

... а ти иди та проповядвай царството Божие.

Друг един рекъл: „Аз също искам да съм с теб. Аз съм готов да те следвам, но бих искал да се върна поне да кажа сбогом на моето семейство, на моите приятели, на тези, които са вкъщи".

Никой, който гледа назад, не става за царството Божие -защо? Защото никой човек, който гледа в миналото, не е спосо­бен да бъде в настоящето.

Един духовно търсещ в Зен дошъл при Ринзай, великия Учител. Той искал да медитира и да стане просветлен, но Рин­зай му каза: „Почакай, първо някои други неща. Да започнем от началото. Откъде идваш?"

Човекът му отговорил: „Аз винаги разрушавам мостове­те, през които съм преминал".

„Добре - казал Ринзай, - откъде идваш не е важно. Но каква е там тези дни цената на ориза?"

Ученикът се засмял и отговорил: „Не ме провокирай, че ще те шляпна!"

Ринзай се поклонил на духовно търсещия и рекъл: „Ти си приет - защото ако човек все още си спомня цената на ориза там, откъдето идва, той не е подходящ. Всичко, което носиш от­миналото, е товар, преграда; то няма да ти позволи да бъдеш отворен към настоящето.

Исус казал:

„Ако искаш да ме следваш, следвай ме. Не може да се върнеш. Няма и нужда: какъв е смисълът да казваш сбогом? На кого ще послужи това? Ако искаш да ме следваш - все отново и отново казва Исус в Евангелието, - ти трябва да се отречеш от баща си, от майка си; ти трябва да се отречеш от семейството си".

Понякога той изглежда почти жесток. Един ден той стоял на селския пазар, заобиколен от тълпа. Някой казал: „Госпо­ди, майка ти чака извън тълпата".

Исус казал: „Коя е майка ми, кой е брат ми. кой е баща ми? Тези, които ме следват, тези, които са с мен - те са ми брат, те са ми баща, те са ми майка".

Изглежда наистина жесток - но той не е бил такъв. Той не казва нищо на майка си: той казва на тези хора, че ако се привързваш твърде много към семейството, вътрешната рево­люция няма да бъде възможна, защото семейството е първият затвор. После религията, към която принадлежиш, е вторият затвор... след това народът, към който принадлежиш, е тре­тият затвор. Човек трябва да ги разруши всичките, трябва да отиде отвъд всичките. Само тогава човек може да намери из­вора: изворът, който е свобода, изворът, който е Бог.

Никой, който е турил ръка на рало и гледа назад, не е способен за царството Божие. Човек трябва да се отрече от всичко, което е безсмислено, за да спечели това, което е значимо.

Случило се веднъж, група приятели седели и говорили за това кое е най-същественото нещо, от което човек не може да се отрече.

Някой казал: „Аз не мога да се отрека от майка си. Тя ме е родила; аз дължа живота си на нея. Мога да се отрека от всичко, но не и от майка си".

Някой друг казал: “Аз не мога да се отрека от жена си, защото майка ми и баща ми са дадени - аз никога не съм ги избирал - но жена си аз я избрах. Аз имам отговорности към нея, не мога да се отрека от нея. Но от всеки друг мога да се отрека."

Те продължили разговора. Някой казал, че не може да се отрече от къщата си, друг - от нещо друго. Настрадин Ходжа казал: „Мога да мина без всичко друго, но не и без пъпа си."

Всички били учудени - някакъв си пъп? Тъй че принуди­ли го да обясни. Той казал: „Когато е празник и си рахатувам, имам свободно време, лягам на леглото си и ям керевиз."

Те попитали: „Но какво общо има това с пъпа? Можеш да си ядеш керевиз..."

„Не разбирате - казал им той, - ако нямах пъп, къде щях да слагам солта." За да яде керевиз, той си слагал солта в пъпа!

Но всичките ви постижения са точно толкова абсурдни. Освен от най-вътрешното си съзнание, човек от всичко може да се отрече. Не че казвам „отречи се", но дълбоко в себе си човек трябва да живее в отричане - да бъде в света, но да остане в отричане.

Ти можеш да живееш в семейството си, без да си част от него; можеш да живееш в обществото и все пак да си извън него. Това е въпрос на вътрешно отношение. Въпросът не е да промениш мястото, а да промениш ума. Помни, че нещата, към които си прекалено привързан, не са лоши сами по себе си. Баща, майка, семейство, жена, деца, пари, къща - те сами по себе си не са лоши. Привързаността не е лоша, защото тези неща или хора, или отношения са лоши: самата привърза­ност е лоша.

Тя може да те направи на голям глупак.

Настрадин Ходжа изведнъж станал богат, наследил голя­мо имане. И, разбира се, това, което се случва с новобогаташите, се случило и с него: той искал да го покаже, да го изтъкне.

Той извикал най-великия художник в страната, за да на­прави портрет на жена му. Настрадин Ходжа поставил само едно условие: „Помни и не забравяй: перлите трябва да изля­зат на картината". Жена му носела много перли и диаманти: те трябвало да се виждат. Не го било грижа за жената - как тя щяла да изглежда на картината - но перлите и диамантите трябвало да ги има.

След някое време, когато картината била готова, худож­никът я донесъл. Настрадин Ходжа се произнесъл; „Много до­бре, много добре. Има само едно нещо: не може ли да напра­виш гърдите малко по-малки, а перлите малко по-големи?"

Ум на ексхибиционист, умът, който те кара да показваш, че имаш нещо скъпо, ценно, умът на егото. Не е въпросът в това да живееш в дворец: няма значение дали живееш в дво­рец или в колиба, или просто на улицата. Въпросът е в егото.

Ти можеш да бъдеш ексхибиционист в двореца, можеш да бъдеш такъв и на улицата. Ако умът ти иска някой да знае, че притежаваш нещо или че си се отрекъл от нещо, тогава ти си в дълбока тъмнина, която трябва да премахнеш.

Исус казва, че човек не трябва да се привързва и не трябва да гледа назад. Гледането назад е стар навик на чо­вешкия ум; човек непрекъснато гледа назад. Или гледаш на­зад, или гледаш към бъдещето - и по такъв начин изпускаш настоящето.

Настоящето е божествено. Миналото е мъртва памет; бъ­дещето е само надежда, фикция. Реалността е единствено в настоящето. Тази реалност е Бог, тази реалност е царството Божие.

Исус казал:

Никой, който е турил ръката си на рало и гледа назад, не е способен за царството Божие.

Само това да се разбере; нищо друго не е необходимо да се прави. Просто ме слушай: ти добре знаеш, че миналото си е минало; то вече го няма, нищо не може да се направи за това. Не го предъвквай повече, не си прахосвай времето и енергия­та. Това предъвкване на миналото създава около теб екран и ти не можеш да видиш това, което го има.

Ти продължаваш да го пропускаш и това се превръща в навик. Всеки път, когато седнеш, ти си мислиш за миналото. Осъзнай се! Не ти казвам да се опитваш да спреш това, защо­то ако се опиташ да го спреш, отново ще се ангажираш с него. Аз казвам: отвържи се от него!

Тъй че какво ще правиш? - защото каквото и да правиш, ще е ангажиране.

Ти просто трябва да си осъзнат. Когато миналото започне да идва в ума, просто се отпусни, стани тих, притаен. Просто остани бдителен, дори не е необходимо да го изразяваш с думи. Просто знай, че миналото си е отишло: няма смисъл отново и отново да го предъвкваш.

Хората използват миналото за дъвка; те все го дъвчат. От дъвката нищо не излиза - тя не е хранителна, съвсем безпо­лезна е - но човек се чувства добре просто като си упражнява устата. Просто едно упражнение на ума и се чувстваш така, сякаш вършиш нещо смислено.

Просто остани бдителен и ако можеш да си бдителен за миналото, ще осъзнаеш, малко по малко, че бъдещето изведнъж е изчезнало. Бъдещето не е нищо друго, освен проек­ция на миналото: бъдещето е желание да имаш все отново и отново тази част от миналото, която е била прекрасна, в подо­брено издание; и да избегнеш тази част, която е била болезне­на - да не ти се случва никога отново.

Това е бъдещето. Ти си избираш една част от миналото, превъзнасяш я, разкрасяваш я и си представяш, че все отново и отново ще имаш в бъдещето тези моменти на щастие - по-уголемени, разбира се, по-издути. И няма никога да имаш бол­ката, през която е трябвало да преминеш в миналото. Това е бъде­щето.

Когато изчезва миналото, то не изчезва само. То взима със себе си и бъдещето. Внезапно ти си тук/сега - времето спира. Този момент, който не е от времето, аз наричам медита­ция...'този момент, който не е от времето, Исус нарича „царс­тво Божие".

Просто си спомняй това все повече и повече. Няма нужда нищо да се прави, само спомняне - едно задълбочено спомня­не, което те следва като дихание, каквото и да правиш, което остава някъде в сърцето. Просто едно дълбоко възпоминание за това, че миналото трябва да се остави - и бъдещето си отива с него. Вратата 8 тук/сега; през тук/сега ти минаваш от света в Бога, преминаваш от външното към вътрешното.

Изведнъж, посред светската суета, храмът се спуска: не­бесата се отварят и Духът Божи се спуска като гълъб. Това може да се случи навсякъде. Всяко място е свято и сакрално; необходима е само твоята зрялост, твоето осъзнаване.

Думата „осъзнаване" е ключът. В Евангелието ще срещ­нем много места, където Исус казва: „Събуди се! Бъди бдите­лен! Бъди съзнателен! Спомни си!" Буда непрекъснато говори на учениците си: „Необходимо е правилно внимание"; Кришна-мурти непрекъснато казва: „Осъзнаване"; цялото учение на Гурджиев се базира на една дума: „себеспомняне".

Това е всичко в Евангелието: себеспомняне.
Десета беседа, 30 октомври 1975 г.