С благодарност към актрисата Ина Попова, която ме подтикна, съзнателно или не толкова съзнателно, да напиша всичко това
Изтегляне 368.5 Kb.
|
|
С благодарност към актрисата Ина Попова, която ме подтикна, съзнателно или не толкова съзнателно, да напиша всичко това. С искрена признателност към моята редакторка прекрасната Валентина Богданова . И разбира се с благодарност към всички,които ми помогнаха да създам и съхраня тези спомени. В памет на д-р Тодор Георгиев и моята майка. И на сина ми с любов. Когато си млад и животът е пред теб,можеш да си позволиш мечтите ти да стигнат звездите.Аз също имах мечти,може би не толкова големи,но пък осъществими.Аз също исках да изживея оная голямата,разтърсваща любов.Исках да изиграя на сцената много и различни герои,различни съдби.Но всъщност моят живот се оказа една голяма сцена на която успях да изиграя само собствения си живот.Не срещнах разтърсващата любов,но срещнах истинската.И съм благодарна на съдбата,че ми позволи да я изживея. Животът е низ от пътища и пътеки,от възходи и падения и не винаги ни поднася това,за което сме мечтали.А за да сбъднеш мечта според мен трябва да си щастлив още от детството. В тези страници ще разкажа за едно дете и неговото детство.За едно пораснало момиче и нейните сбъднати и несбъднати мечти.За предатателството.Ще разкажа за силата,която може да ни даде само човек,който ни вярва и обича безусловно.Героите не са измислени.Те съществуват.Те са истински.И всичко написано тук се е случило в действителност. ИМАМ НУЖДА ОТ ОБИЧ Лято е. Синьо небе, огромен двор с много цветя, нацъфтели навсякъде из него. Пъстро и красиво. Едно малко момиченце с почти момчешка подстрижка и шаренка рокличка си играе на двора само. С една пръчица нещо рисува. Слага чертички и после ги задрасква. Още една чертичка и мама ще си дойде.Тя ще ми донесе най-красивата кукла на света. Мама наистина ми донесе най-красивата кукла, която бях виждала, с рокля като на принцеса от приказките. Не исках да си играя с нея, за да не оцапам прекрасната й дълга рокля. Само вчесвах русите й коси и й се наслаждавах. После мама си беше отишла. Според баща ми ме беше изоставила.Истината се оказа друга-бе изоставила него,не и мен. Изведнъж синьото небе не беше толкова синьо. Цветята на двора не бяха вече толкова пъстри и красиви. И личицето ми отново бе станало тъжно. Не спирах да плача. Сълзите ми горчаха. Може би ще разбера какво се е случило, когато порасна.Така ми казваше баща ми. Може би. Средата на шейсетте години в покрайнините на София. Родителите ми вече са разведени. За мен би трябвало да се грижи баща ми. Но той всъщност почти не ме вижда. Аз него също. Когато се прибира от работа, аз вече спя. Смятам, че ако спя по-дълго, когато се събудя, мама ще е до мен. Искам да заровя лице в дългите й къдрици и да усетя аромата й. Ароматът на мама. Нямаше я. Баба ме прегърна и каза: - Майка ти те остави и отиде да живее другаде. Но ще идва да те вижда понякога. - Защо, бабо? Защото не съм я слушала ли и тя се е ядосала и си е тръгнала. Кажи ми, бабо, затова ли ? Баба ми започна да реди полите си. Ходеше с няколко ката поли. Едно, две, три. Веднъж, после пак, реди ги и мълчи, не ми отговаря. И аз си мисля, че е заради онази малка порцеланова пантофка с мишленце, която не трябваше да пипам, но без да искам счупих. Сигурно ми е много ядосана. Бабо, ако е заради пантофката, кажи й, че я счупих без да искам. Аз тичах, тичах, после се спънах и тя се счупи. Не нарочно, бабо, ей така се счупи, изведнъж. После пак се разплаках, не може заради една пантофка мама да си тръгне. Но тя ще дойде да ме види и аз ще й обясня. В неделя мама ще дойде да ме види. Ще носи едни прекрасни пасти с шоколад и белтъчен крем. Аз ще ги взема и ще ги хвърля в кофата. Пред нея. Защото ще ме отрови. Така ми казват баба и дядо. А аз трябва да им вярвам. Мама е красива, с една голяма червена шапка. Иска да ме погали, аз бягам. За да не ме открадне. Така ми казват. Мама плаче. Малкото ми сърчице бие силно, искам да я прегърна, но не биваа. Тя ще ме открадне. Аз се скривам на тавана, пълно е с котки. Една успя дори да ми бръкне в ухото и да ме одере. Тече ми кръв, боли, но не смея да викам. Мама ще се натъжи повече. Местят ме от къща на къща. При роднини. Роднините галят децата си. Прегръщат ги. Аз гледам свита в някой ъгъл. Имам нужда да погали някой и мен. Да ме прегърне. Да спаси детската ми душа. Имам нужда от любов. Те ме крият от мама. Защо? Толкова искам да се гушна в нея. Толкова ме е страх. Ела, мамо, спаси ме. Аз ще бъда послушна. Вече няма да спя при кокошките, обещавам. Нито ще заспивам Но мама не идваше. Или идваше, но аз не я виждах. Изпратиха ме да живея в Павлово при роднини. Отново. Живееха на първия етаж. Хубав, уютен дом. Сядах пред прозореца и гледах навън. Минаваха непрекъснато хора, спираха се, разговаряха, тръгваха си. Едно и също ден след. Хубаво облечени дечица с родителите си. А аз нещастно гледах ли, гледах. Живеех при леля си. Може би за кратко. Страхувах се от лелинчо. Не знам защо, след като той почти не говореше с мен. Но видът му не ми харесваше - един такъв строг, с мустаци, с униформа - полковник бил. Дядо ми разказваше за него, че когато бил „шумкар“, се крил в нашия хамбар с жито. Явно опасността да бъда отвлечена от майка ми бе минала, защото един ден ми приготвиха куфарчето - едно такова мъничко, детско, и ме върнаха при баща ми. Години по-късно. Наблюдавах автобусите, исках да разбера колко често минават. Някой ден щях да се кача на един от тях и той щеше да ме отведе при мама. Селото е малко. Подредено, чистичко. Децата си играят сами на улицата. Коли почти не минават. Аз съм застанала плътно до оградата на двора и ги гледам. Не смея да тичам из прашните улици, защото съм с новите си лачени обувки с фльонги. Мама ми ги е подарила. Да, точно това ще направя някой ден - ще се кача на автобуса, който минаваше над реката, и ще намеря мама. После ще остана при нея. Следваха няколко неуспешни опита да избягам от дома на баща ми и да заживея при мама. Винаги ме връщаха. Винаги се намираше някой, който по Стаята на баба е голяма. Леглото й е огромно. Тя спи до мен, за да ме пази... Пази ме от мама. В леглото има някакви мънички скокливи буболечки. Хапят ме. Една огромна зелена пеперуда е влязла в стаята. Не, не е пепруда. Мен ме страх. Ужасно ме е страх и пищя. Никой не идва да ме спаси. Но кафявият мечок е при мен. Аз силно го прегръщам и го моля да ме спаси. Зеленото чудовище отлита. Аз още стискам Мечо. Страх ме е. Успявам да отворя някак си вратата. Изтичвам на двора и бързо се скривам в къщичката на кокошките. Там това зелено чудовище няма да ме намери. Чудовището се оказва щурец. Казват ми, че вече съм голямо момиче. Аз се гледам в едно огледало - не приличам на нищо, слаба, с клечки вместо крачета и някакви големи очи, които са сякаш на цялото ми лице. Мисля си - кой ще иска това грозно дете, което съм. На едно място отстрани на главата ми има огромно кръгче, там няма коса. Никой не ме поглежда. Не ме ли виждат. Пада ми косата. Някакъв трън май се е забил точно там, където ми пада косата. Но аз сама не мога да го махна. А те не дават мама да ме заведе на лекар. Не спирам да се страхувам. На лицето ми се появява един голям мехур, пълен с нещо. Пукам го. На мястото започва да се издълбава дупчица,,първо малка,после става по- голяма. Казат, че е заради котките, с които си играя. Обичам котетата. Другият ми дядо ми е направил кобиличка, слагам на нея две кошнички, а в тях котета. Така се разхождам из двора. Като пепеляшка в приказния свят - така оприличавах огромния двор с нацъфтели рози и безброй красиви петунии. С големите смърчове и всякакви храсти. Приказно. Нямам кукли, освен тази, която мама ми беше донесла, нямам играчки, май не съм като нормалните деца. На какво ли приличах - с дупка на бузата, с кръгло гладко петно на главата. Не се замислям, просто искам мама. Чувам я. Тя говори с татко. Татко й казва нещо и тя се съгласява. Къщата е потънала в мрак. Не свети нито една една лампа. Аз лежа и тихичко се ослушвам. Чувам стъпките на татко и още стъпки, той се връща, но се връща с милиция. Страх ме е за мама. Но нея я няма, не могат да я намерят. Ауу, колко е ядосан татко. След много години разбрах,че той й е обещал да ме заведе в стаята при нея, а вместо това е отишъл да извика милиционера. Извикал го, но не казал, че там е мама, а че крадец е влязъл в къщата. Милата ми майчица, колко е преживяла заради мен. Вече като доста голяма го попитах защо е постъпил така, а той отвърна само: Няма да разбереш и да ти кажа. Вече съм ученичка. Дядо ми ме води на училище. Другите деца идват с майките си, а аз с дядо. Студено и хлъзгаво е. Зимите бяха такива, студени с много сняг. Красиво. Понякога братовчед ми го сменяше, просто ме изпращаше до училище и след това ме чакаше. Можех и сама да се прибера, но братовчед ми каза, че се страхуват, майка ми да не ме отвлече. Значи това било. А аз си си мислех, че съм като другите деца. Явно не бях. Дори имаше и такива, които не трябваше да играят с мен, все пак бях дете на разведени родители. А от тези деца - на разведените родители, нищо не става. Така казваха техните родители. Беляза ме обществото още 7-годишна. Дядо беше първият човек след началната ми учителка, който ме учеше да пиша.Седнал до мен ,хващаше ми ръката и казваше: Изтегляне 368.5 Kb. Сподели с приятели:
|