Статията на проф. Ж. Сталев „Съдебната практика като източник на правото“ и нейната роля за развитието на правната доктрина у нас
Константин Кунчев*
Професор Сталев пише фундаменталната си статия „Съдебната практика като източник на правото“ в период, в който все още е било преобладаващо разбирането, че съдебната практика не е източник на правото, тъй като тя е свързана само с правоприлагането1.
Професор Сталев аргументира задълбочено тезата, че съдебната практика е източник на правото, като излага систематично своите аргументи, които се основават на формален анализ на действащото законодателството, но включват и редица оригинални размишления, които стават предвестник на новото течение в българската доктрината, с което тя се доближава до достиженията на правната доктрина и култура в страните от ЕС.
Авторът дефинира съдебната практика като понятие, включващо всеки съдебен акт, в който се дава тълкуване на нормативен акт или на обичай, трайната съдебна практика, която разрешава определен правен въпрос по еднакъв начин, и тълкувателните решения на Конституционния съд, ВКС и на ВАС, и излага тезата, че тълкувателни решения на Конституционния съд, на ВКС и на ВАС и трайната съвпадаща съдебна практика имат същата абстрактна и обща регулираща сила, с каквато разполагат правните норми, породени от нормативни актове.
За да подкрепи своята теза, авторът извлича аргументи от разпоредбата на чл. 46 ЗНА, като приема, че предмет на тълкуване е правната разпоредба и от там, че тълкуването е неразривно свързано с текста на нормативния акт, като по този начин се определя и смисълът, и съдържанието на самия нормативен акт, което свързва съдебната практика с правотворчеството, доколкото нормативният акт и тълкувателната разпоредба образуват едно неразривно нормативно единство. Нормативната функция на съда проф. Сталев свързва с правомощието на съда да попълва празнините в правото по пътя на прилагането на закона по аналогия. Тази своя теза е подкрепил с привеждане на сравнителноправен аргумент, като е цитирал чл. 1, ал. 2 на Швейцарския граждански кодекс, в който е записано, че „ако от закона не може да бъде изведена никаква норма, съдията решава съобразно обичая, а ако липсва обичай – съобразно нормата, която би постановил като законодател, като следва установената теория и традиция“.
На следващо място се изтъква възможността съдът да тълкува и изпълва със съдържание бланкетните разпоредби на закона, като им придава конкретно правно съдържание.
В статията са изложени убедителни и подкрепени в новата доктрина2 аргументи, че тълкувателните решения са източник на правото и въпреки разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗСВ (отм.) са задължителни за всички субекти на правото, за които се отнася тълкуваният нормативен акт. Проф. Сталев е обосновал виждането си, че тълкувателните решения са тълкувателни нормативни актове, чиято сила и действие зависят пряко от тълкувания акт, тъй като самите те имат вторичен характер. В статията е обсъден и същественият въпрос дали това, че тълкувателните решения са задължителни за всички съдилища, не нарушава чл. 117, ал.2 от Конституцията, като е даден убедително отрицателен отговор на този въпрос и са изтъкнати предимствата на това разрешение с оглед гарантирането на правилното и еднакво приложение на законите спрямо всички.
На следващо място проф. Сталев излага убедителни аргументи и в посока на това, че източник на правото е и трайно установена съдебна практика, която се формира при няколкото съдебни решения, съдържащи съвпадащо тълкуване на една и съща разпоредба. Аргументите му могат да бъдат систематизирани в четири опорни точки. Първо, направен е паралел със задължителната сила на обичая, тъй като повтарящото тълкуване се възприема в съзнанието на съдиите и субектите на правото като правилно, поради което те се съобразяват с него. Второ се сочи, че трайна практика се следва, тъй като съдиите не желаят съдебните им решения да бъдат отменяни при обжалване от горната инстанция. Трето, приема, че трайната практиката създава предвидимост у субектите на правото за това какво ще бъде правното разрешение на даден въпрос при тълкуване на дадена разпоредба, което създава доверие в самата система, което гарантира правната сигурност. Четвърто, трайната практика осигурява еднаквото приложение на закона спрямо всички субекти като значим принцип в правовата държава. Финалният извод на проф. Сталев е, че трайното тълкуване на даден нормативен акт мотивира и адресатите на акта, и съда да се съобразяват с него както се съобразяват всички със самия нормативен акт и заключава, че съдебната практика е не само сама по себе си източник на право, но е и фактор за важимостта и ефикасността на другите източници на право, между които централно място заемат нормативните актове.
В тази част становището на проф. Сталев все още не се утвърдило напълно в българската доктрина, но при действието на новия ГПК придобива нови измерения3 и печели нови поддръжници4.
Изложеното програмно становище на проф. Сталев завладява с убедителността на своите аргументи, последователността и систематиката си. Основната цел на изложението е да утвърди едно ново разбиране за съществената роля и функция на съдебната практиката в изграждането и функционирането на правната система и да издигне авторитета на съда в този процес. Обратното становище – че съдебната практика не е източник на правото, не оценява в достатъчна степен приноса и значението на съдебната практика във функционирането на правната система, като изобщо не се съобразяват редица фактори в процеса на функциониране на правната система, обсъдени от проф. Сталев, което е вследствие на следването на свръхформалистичното течение в правото. Това становище следва да се счита преодоляно, но сега остава да бъдат преодолени и неговите трайни негативни последици върху правосъзнанието на обществото чрез осмисляне, доразвиване и утвърждаване на възгледите на проф. Сталев в тяхното същностно и съдържателно измерение и цел, а именно да се утвърди съществената ролята на съда в превръщане на писаното право в социална реалност, която да регулира ефективно и предвидимо обществените отношения.
Тезата и аргументите, изложени от проф. Сталев, са в пълно съответствие със съвременното разбиране, което преобладава в европейските страни за ролята и значението на съдебната практика като източник на право5. Тезата, че съдебната практика е източник на правото, е в синхрон и с процеса на създаването и изграждането на отделната правната система на правото на Европейския съюз и водещата роля на Съда на ЕС в този процес, който чрез своите съдебни актове на тълкуване извежда водещите принципи на приложението на правото на ЕС, като по този начин съдебните решения на СЕС самоизграждат правната система.
Сподели с приятели: |