Уважаеми читатели
ІІІ Част. Значение за отбранителната и гражданската промишленост
Изтегляне 0.7 Mb.
|
ІІІ Част. Значение за отбранителната и гражданската промишленостДа се определи промишлената база за отбрана изобщо и дори за отделна страна не е лека задача (Kapstein, p. 91, 1992). Свързаните с това въпроси стават още по-объркани, когато търсим релевантно определение за различните страни от Югоизточна Европа. За да ги опростим, можем да приемем термина “военна промишленост”, който включва всички национални предприятия, повече или по-малко специализирани в производството на оръжия и системи за отбрана. Когато разглеждаме военните промишлености на страните от Югоизточна Европа, виждаме две групи страни. Първата включва България, Румъния и Република Югославия - те са в Източните и Централните Балкани, които имат доста по-добре развита военна промишленост в сравнение с тяхната промишлена база. През периода на Студената война тези страни са имали стотици различни по големина военни предприятия. България и Румъния са имали значителен принос за въоръжаването на Източния блок и неговите сателити по целия свят и с разпадането на Варшавския пакт този основен отрасъл на техните икономики колабира. В една публикация на Атлантическия съвет на САЩ се казва: “Нито една страна не е изпитала този проблем по-силно от България, в която в разгара на Студената война 10% от брутния вътрешен продукт се произвеждаше от военнопромишления сектор, но която никога не е потребявала повече от 7-8% от собствената си продукция”. Подобен е и случаят с Румъния. От друга страна, Югославия, като водеща страна в Третия свят, произвеждаше и изнасяше оръжия не по-малко от съседите си. Общият въпрос пред тези страни е дали наследената военна промишленост може да подпомогне приспособяването към пазара на националните производства и ако това е възможно, каква трябва да бъде съответната политика при сегашните политически, институционални и пазарни условия. Втората група включва Албания, Македония, Босна и Херцеговина и Хърватска. Повечето от тези страни са Западнобалкански. Поради тяхната големина или заради принадлежността към Югославия те не са развили значима военна промишленост. Липсва им също така и развита, отделна и балансирана гражданска промишленост. Уместният въпрос е дали и какъв обем военна промишленост им е необходим. Възможно е изграждането на военно производство да стимулира икономическото им развитие. По-нататък, когато разглеждаме ключови политически въпроси, свързани с военната промишленост на страните от Югоизточна Европа и влиянието й върху цивилния промишлен сектор, ще правим разлика между тези две групи страни. Военна промишленост – преструктуриране и правна уредба, приватизация, рамкови споразумения, стратегическо партньорство Политическите промени след края на Студената война доведоха до драматични промени във военно-промишлените сектори на страните от Югоизточна Европа. В отговор на съкращенията в бюджета и съкращенията в армията (Zlatko Isakovich, p. 69, 1993), производството на оръжие в първата група страни спадна от 5 до 10 пъти. Много военнопромишлени предприятия бяха преструктурирани или затворени. Стотици оцелели се отделиха от военната промишленост. Стотици хиляди работници загубиха работата си. Страните наследиха огромен производствен потенциал за “легални” оръжейни системи, създадени да отговарят на остарели изисквания и неприложими при новите условия. Производственият свръхпотенциал е истински проблем за оцеляването на военните предприятия в тези страни. Без премахването му страните в преход от Югоизточна Европа и техните правителства ще продължават да страдат от неефективно производство и да правят допълнителни разходи за спасяването на държавните предприятия. Преструктурирането и премахването на капацитета за свръхпроизводство на военната промишленост на страните от Югоизточна Европа в съвременните политически и бизнес условия не е само пазарен въпрос. Както когато промишлените производства на повечето страни работеха в условията на олигополизъм, решението е радикален отказ от политиката да се поддържат отворени остарели производствени линии и държавна собственост върху предприятията. Има много примери за политически програми и правителствени мерки, които ясно показват неспособността им да се справят с проблема на свръхпроизводството и приспособяване към пазара. Наследената и разрушена традиция на сътрудничество в рамките на СИВ, концентрацията на свръхпродукция, растящто технологично изоставане, последиците от икономическата стагнация, съчетани с пазарно преустройство, социално напрежение - това са само някои причини за забавянето на преструктурирането и приватизацията на промишлеността. Въпросът днес е дали военните индустрии на страните от Югоизточна Европа имат потенциал да оцелеят в новата обстановка, дали тяхното оцеляване е необходимо и оправдано и ако да, до каква степен и какъв вид военна промишлена политика може да спомогне за това оцеляване. Днес трябва да приемем, че само политика, която е в състояние да привлече достатъчно чужди инвестиции във военната промишленост, може да помогне на тези страни да разрешат проблема със свръхпроизводството и да консолидират националната си промишлена база. Сигурно е, че инвестиционният климат може да се подобри само чрез преструктуриране и приватизация, ограничаване на подкупите и корупцията. Привличането на опитни стратегически партньори, които да предоставят достъп до нови технологии във военната промишленост е единственият път за съживяването на военната индустрия и реконструкцията на икономиките на страните от първата група Втората група страни нямат проблем със свръхпроизводството, но поради липсата на опит те не са толкова интересни за чуждите инвеститори. Те трябва да предоставят специални преференции на тези инвеститори. Съмнително е, че тези страни са в състояние да развият специални производствени възможности за конкурентноспособна военна продукция. Ограничеността на националните ресурси ще ги тласка да инвестират тези ресурси в печеливши и социално важни отрасли. Разработването на съоръжения за поддръжка и ремонт е политически адекватна и икономически сигурна стъпка. Военна индустрия – външни поръчки от МО, оползотворяване на старо оборудване, компенсационни програми, под-договаряне и поддръжка на жизнения цикъл От средата на 90-те години България и Румъния започнаха процес на съкращаване на армията и преобразуване на отбраната. Целта бе да се намалят въоръжените сили наполовина за период от 5 до 7 години. В началото на новия век те продължават да се придържат към този план с известно забавяне. От 109 000 души българската армия бе съкратена до 60 000. Във връзка с това намаленото търсене на оръжия и екипировка допълнително усложнява оцеляването на военната промишленост. От 150 предприятия в този сектор в България останаха 25. Само пет средно големи завода успяха да се запазят. Те традиционно се състоят от две части: едната под контрола на Министерството на икономиката и друга - под контрола на Министерството на отбраната; контролираната от военните част имаше по-добри показатели. Министерството на отбраната започна процеса на външни поръчки и насочи някои дейности и свързаните с тях оферти към комплекса ТЕРЕМ (съсътоящ се от 11 средни и малки и един голям завод), занимаващ се с ремонт и производство на военно снаряжение. ТЕРЕМ извърши ремонтните работи по военната техника, която България дари на Македония през 1998 и разви дейност по поддръжка на съществуващото оборудване. В края на 1999 МО рязко съкрати разходите си за научни изследования и пренасочи тези дейности навън. Предприятията от първата група бяха приватизирани - с изключение на четирите най-големи - не заради тяхното значение за отбраната на страната, а поради усложнената им структура. Характерно за тези компании бе да продават навън и да конвертират продукцията си от военна за гражданска употреба. Поради недостиг на капитали и неадекватни научно-изследователски възможности тази тактика не бе успешна. Българската индустрия не успя да разработи алтернативни програми, въпреки достатъчното средства заделени за нови комуникационни съоръжения. Според някои публикации, Румъния изпреварва България в това отношение. Контрол на износа, лицензи – краткосрочни, средносрочни и дългосрочни перспективи, организационни аспекти на контрола над износа, поддръжка на жизнения цикъл на експортните случаи и интеграция на институциите Необходимостта да се прилагат международно възприетите практики за контрол над експорта на оръжия и на технологии и предмети с двойна употреба е определяща за политиката на регионалната отбранителна индустрия. Радикалната промяна в политиките на износ на оръжие на страните от Югоизточна Европа не само ще подпомогне стабилизирането на военната промишленост, но и ще съдейства за икономическия растеж, тъй като способства за преодоляване на регионалната несигурност. В това отношение България получи важен урок. Постепенно страната се превръща от безразборен във внимателен износител. След дълъг период на неуспехи “…има обещаващи знаци за промяна в политиката на България и действителните потоци на българско оръжие към конфликтни региони и държави с негативна репутация бяха значително намалени през последната година и половина” (Curtis M. Coward, p. 8, 2001). Последните обещаващи индикации за фундаменталната промяна на българската политика в търговията с оръжие не бива да са причина за самодоволство. Първата група страни от Югоизточна Европа има нужда от устойчива политика за подобряване и регулиране на експортния контрол. Не по-малко важна ще е и подходящата промишлена политика, която да подкрепи предприятията в усилията им да се пренасочат и да разширят своето производство за граждански цели или да специализират в рамките на сътрудничеството между страните от ЕС и НАТО. Технологични нововъведения, технологично превъзходство и технологична сигурност Развитието на отбранителната промишленост в Югоизточна Европа беше основано на едромащабната индустриализация на тези страни. Производството включваше не-сложни оръжия, предимно леки оръжия, ракети и амуниции. Това са продукти, чиито технологични тавани се достигат лесно. Те не включват използване на сложни материали, високо ниво на комплексност и специализирано електронно оборудване. Като членове на Варшавския договор, българската и румънската военни промишлености произвеждаха продукция, която отговаряше на съветските лицензи и стандарти. По-модерните и сложни продукти бяха произвеждани с ключови компоненти и елементи, внесени от Съветския съюз или произведени в сътрудничество с другите страни от Източна Европа. Страните от Югоизточна Европа нямат достатъчни ресурси за научно-изследователска дейност и не са развили достатъчен капацитет в тази област, с изключение на някои тесни ниши. Намаляването на военните бюджети и на производството драстично намали този капацитет. Технологичното изоставане на тези страни от водачите нарасна. Бъдещото развитие е възможно само на базата на технологичен трансфер от водещите западни държави. Ключов фактор в този трансфер е уреждането на важни въпроси като интелектуалната собственост и промишлената сигурност. Съответното подобрение в управлението на предприятията също ще е задължително. Бизнес възможности – отбранителна промишленост, гражданска промишленост Въпросът как да се увеличи производителността и подкрепата на гражданския промишлен сектор досега не се е радвал на голямо внимание. До края на 90-те по-важен беше въпросът как и в какъв размер да се запази отбранителната индустрия. Стана очевидно, че наследената специализация и свръхкапацитет са ограничавали наличните национални ресурси за икономическо развитие. Днешните политически, институционални и пазарни условия не са благоприятни за отбранителните индустрии на страните от Югоизточна Европа. Продуктите им не са привлекателни, цените са ниски и пазарите са се свили. Производителите с посредствени и стари технологии са под силен натиск. В пазари, доминирани от купувачите, малко компании могат да разчитат на правителствена подкрепа. В много случаи разходите по стабилизиране и поддръжка на производствен капацитет са по-големи от тези по ликвидирането му. За да намерят приемливо решение на кризата на свръхкапацитет, правителствата се нуждаят капацитетите на отделните страни да са достатъчни за текущите и бъдещите национални изисквания за сигурност. Същевременно важно е да се разбере коя е възможната форма на отбранителната индустрия. Политика, която няма ясен и точен отговор на тези въпроси, не може да е полезна в сегашната ситуация. Такава политика не намалява несигурността сред производителите и увеличава техните рискове. Ролята на научните институции за прехода и създаването на възможности Академичните институции в страните от Югоизточна Европа трябва да запазят и развият капацитета си за научни изследвания в областта на отбраната. Това заключение произтича от приетата вече политика на външни поръчки. Успехът на научните кадри е възможен само ако правителствата успеят да организират широкомащабни обменни програми за обучение за студенти и преподаватели. Сътрудничеството в сферата на образованието също ще бъде важен фактор за приспособяването на отбранителната й промишленост. Способността на една страна да формулира съществуващите проблеми, да насочи ресурси и да инициира обещаващо изследователско сътрудничество би била добър знак за бъдещето на отбранителната промишленост. Ролята на бизнес организациите и на НПО В краткосрочен план регионалните бизнес организации ще срещат трудности да запазват и да развиват своя капацитет за отбранителни изследвания. Политическата и административната ориентация и подкрепа ще бъдат изключително важни за установяването на връзки на сътрудничество. Участието в международната консолидация на отбранителните промишлености на НАТО и ЕС е ключова политика, която може да помогне на всяка страна да посрещне своите отбранителни нужди и оперативни изисквания. Такава политика може да отвори вратите за разработването на междуправителствени споразумения със стратегически страни и компании – партньори. Правителствата трябва да инициират ликвидацията на големите запаси от готова продукция от оръжия и амуниции. Това не само ще осигури на компаниите нови договори, но и ще проясни информацията за бъдещите оперативни нужди на въоръжените сили. НПО имат особено място и могат да играят важна роля в приспособяването на отбранителната промишленост. Тези организации могат (и са го правили) да осигурят важна подкрепа за правителствата и за други държавни органи при избора и прилагането на съответна политика. Те могат да съдействат за нужното взаимодействие между правителство, отбранителна промишленост и граждани. Ясна и бърза реакция на ключови политически решения и административни действия може много да помогне на правителството. Откритостта и прозрачността на отбранителната политика е предусловие за такава помощ, както вътре в съответната страна, така и между страните. Ролята на МО в преструктурирането и управлението на отбранителния сектор – национален директор по въоръжението, политически дирекция, дирекция “Планиране на отбраната” (мобилизационна готовност), агенции по снабдяване и логистика, институти за отбранителни изследвания Като водеща правителствена институция, отговорна за отбранителната политика и за военната способност на страната, МО трябва да организира необходимите национални органи за осъществяването на националната отбранителна стратегия и политика. Ключовата роля трябва да се играе от националните директорати по въоръжението, директората по отбранително планиране и от агенциите по снабдяване и логистика. Националните директорати по въоръжението трябва да превърнат политическите стратегии в ясни оперативни изисквания и продуктови спецификации. Те отговарят за започването на важни дейности по научни изследвания и проекти за доставка, както и за осъществяването им на практика и за развиването на сътрудничество с Конференцията на директоратите по въоръженията във формата на "Партньорство за мир". Директоратите по отбранително планиране (мобилизационна готовност) трябва да насочват наличните отбранителни ресурси между конкурентни алтернативи, за да се постигне изискуемата оперативна способност в мирно и в кризисно време. Агенциите по снабдяване и логистика трябва да контактуват с агенцията по поддръжка и доставки на НАТО (NAMSA), да развиват националните производствени капацитети за предлагане на амуниции, поддръжка и поправка. Бъдещето на отбранителната индустриална интернационализация и консолидация – врата към интеграцията на отбранителните промишлености на ЕС и САЩ За да навлязат на легитимните Западни пазари, страните от Югоизточна Европа трябва да предприемат следните важни стъпки:
***
Очевидно е, че отбранителните промишлености на страните от Югоизточна Европа стават все по-глобализирани. Нито една от отбранителните компании не може да предложи модерен продукт, без да използва компоненти от други фирми, разположени извън националните граници. Едно възможно решение е да се започне динамичен процес на широкомащабно национално (в краткосрочен план) и суб-регионално (в средносрочен план) преструктуриране на отбранителните промишлености. Този процес може да стимулира националните и суб-регионалните отбранителни индустрии да се интегрират в разширяващата се база на Европейската и Евро-атлантическа отбранителна промишленост. Българското правителство започна такъв процес на национална консолидация посредством компанията ТЕРЕМ. Като предлага всички военни заводи или части от тях за приватизация, МО се опитва да привлече чужди частни инвеститори и да присъедини националната промишленост към тези на страните от Европейския съюз и НАТО. Използвана литература: Country Fact Sheets, A Summary of the Current State of the Investment and Business Environment and Key Policy Reform Priorities in Southeast Europe, OECD and UKFCO, Paris July 2000. Curtis M. Coward, Jeffrey P. Bails, The Bulgarian Defense Industry Strategic Options for Transformation, Reorientation & NATO Integration, The Atlantic Council of the US, Policy Paper, July 2001. Ethan Burnaby Captain, The Political economy of National Security. A Global Perspective, John M. Olin Institute for Strategic Studies, Harvard University and Department of Politics Brandies University, Mc GRAW –HILL, INC, 1992. Zlatko Isakovich, The Balkan Militaries at the End of the Cold War, Balkan Forum, 1993. Yudit Kiss, Regional and Employment consequences of the defense Industry Transformation in East Central Europe, International Labor Office, Geneva, 1999.
Присъединяването на Полша, Чехия и Унгария към НАТО също е един положителен стимул за развитие в тази насока. Включването в един съюз за отбрана и сигурност е от ключово значение за икономическото сътрудничество и пример в това отношение е структурата от комитети и агенции към НАТО. Членството в НАТО има не само глобално и геополитическо значение за икономиката на ЮИЕ, но също така оказва пряко влияние върху функционирането, модернизирането и преоборудването на въоръжените сили и отбранителния сектор. Присъединяването към НАТО е свързано също така и с политиката за предоставяне на информационни технологии и услуги, инфраструктурата за двустранно взаимоползване, проекти, финансирани от Алианса, основни споразумения за командването, съвместни проекти и инициативи, сътрудничество в областта на научно-изследователската дейност и иновациите и технологичния обмен. Пример за това са институции като: Научния комитет към НАТО, Организацията за изследвания и технологии на НАТО и др. Значителна роля за модернизацията в отбранителния сектор играят системите и проектите за командване, контрол, комуникации, компютри, разузнаване, проучване и разпознаване /К4РПР/. Създаването на платформи за краткосрочни, средносрочни и дългосрочни решения, както и тяхното интегриране предоставя широко поле за участие на бизнеса в откриването на нови възможности за развитие. Научно-изследователската дейност (НИД) и сътрудничеството с академичните сфери, заедно с преструктурирането в областта на модернизацията (снабдяване, “умни” доставки, общи доставки) са потенциални средства за по-добър и по-прозрачен начин за прогнозиране обхвата на финансирането за обновяване на отбранителния сектор през следващите 20 години. Развитието в тази насока значително подпомага бизнес планирането и стратегическото партньорство във военната промишленост и по-големият сектор на гражданската сфера. Един ясно формулиран, съвременен и международно признат подход към модернизацията на армията предоставя възможност по-добро преструктуриране на отбранителната промишленост, съгласно подходящата законодателна и нормативна уредба; за насочване към успешни приватизационни сделки, рамкови споразумения и стратегически партньорства. Външните поръчки от Министерството на отбраната, оползотворяването на свръх-амортизирано оборудване, компенсационни програми, програми за подизпълнителски договори и поддържане на жизнения цикъл са нови, но твърде благоприятни сфери за ангажирането на фирми в сферата на отбраната и обществения сектор. Присъединяването към НАТО открива нови перспективи за разработването на системи за митнически контрол /върху износа и вноса/, лицензионни договори, надзор върху доставките, системи за цялостна поддръжка на жизнения цикъл на износните съоръжения, като интегрира съвместните усилия на институции дори на международно ниво. Проблемите на сигурността и информационния обмен предстои да бъдат разрешавани в една различна среда. Новите тенденции за въвеждане на модерни технологии, върховенството на технологиите и технологичната сигурност се стремят да засилят конкурентоспособността на съвременната индустрия - при условие, че новите бизнес възможности бъдат преследвани настъпателно и професионално. В съвременните условия, академичните институции придобиват нова роля за процеса на преход и разкриването на нови възможности. Бизнес организациите и неправителствените организации заемат специално място в предварителната подготовка за откриващите се условия. Краткото изследване, което е представено в настоящия доклад, цели да подчертае някои важни заключения:
За да се изпълни дългият списък от потенциални и вече съществуващи ползи от бъдещото членство на България в НАТО и от по-нататъшното разширяване на НАТО в ЮИЕ, трябва да се направят значителни промени в бизнес средата, в институциите на отбраната и сигурността, в организацията на науката и в третия сектор. Приносът на всички тези партньори към членството в НАТО ще им донесе значителни ползи, поради което те би трябвало да изработят координиран план за действие. Инициативата на Съюза на работодателите в България да поръча този доклад е първа и много важна стъпка в тази посока. Тя дава ново измерение на готовността на България да се присъедини към НАТО и доказва, че това не е само военен или политически въпрос, но и въпрос на бизнес.  Съюзът на работодателите в България е неправителствено, доброволно сдружение с нестопанска цел на собствениците на частни дружества, работещи на територията на Република България. Съюзът на работодателите в България допринася за развитието на всички сектори от българската икономика. Той подкрепя частния сектор с вярата, че насърчаването му ще допринесе за възраждането на българската индустрия, търговия и занаяти. Съюзът се издържа само от членския внос на своите членове и е зависим само от тях при вземането на решения и формирането на становища. Съюзът е основан на 24.04.2000 г. в присъствието на президента на Република България г-н Петър Стоянов, представители на Народното събрание и правителството. Целите на Съюза са :
Съюзът на работодателите в България:
Ц
|
