Ведрин морянин и з т о ч е н в я т ъ р

Кочо се напиваше до смърт.

– Ще пия докато морето утихне и духне източния вятър. Тогава ще се махна от тук... Светът е широк, по него има и добри хора.

Капитанът на рейсовото корабче, който седеше на неговата маса, поклащаше мълчаливо глава. Той го съжаляваше. Да работиш толкова години като грешник и след като си се замогнал, вятърът да смете в една нощ всичките ти мрежи, да те направи отново нищо... При това в градчето се говореше усилено, че Кочовата жена използвала продължителните му пътувания по морето и отваряла на моряците от поста. Капитанът се помъчи да го утеши.

– Слушай, барба, не пий толкова. Всичко не е загубено. Остава ти „Скорпион”. „Скорпион” не е малка гемия. Хората с черупки пари направиха. През лятото ще носиш чакъл към Бургас, на есен дърва или кюмур, пък и с паламуда може да стане хубава работа. А какво говорят хората, не слушай, чу ли! Те са лоши. Завиждат ти.

– Аз живея между зверове, капитане. Сигурно на света има и по-добри хора. Може пък да ги намеря.

Откакто бурята отнесе мрежите, мрачни мисли, зачовъркаха като свредли мозъка му. Там бързо порастна решението да замине от това място, населено с хорска помия, където щастието зависи от ветровете.

Кочо знаеше отдавна, че жена му го лъже. Беше грозен и неприятен, а тя макар да не бе красавица, беше млада и пълнеше очите.

Понякога Кочо усещаше как у него се събужда нещо зверско. Той почна да предвкусва сладостта от отмъщението. Но успя да се въздържи. „Да духне веднаж източния вятър, ще качи и нея на гемията и ще изчезнат”. Без нея той мъчно би заминал. Нейните ласки му бяха нужни. Къде ще намери той друга жена?

Изведнаж реши да отиде в къщи. Ще ѝ разправи как смята да заминат, ще ѝ очертае красиви хоризонти и ще я склони.

Тупна капитана по рамота, разплати се и излезе.

Вън беше тъмно. Бурята неспокойно стържеше гнилите дървени къщи. Ламаринената табела на шкембеджийницата се люлееше и удряше ниската стряха.

Хладната морска роса накаца по запотеното му лице и той усети приятно освежаване.

Когато стигна уличката си му се счуха гласове. Двама души кривнаха към щаба. Ясно видя баретките им. Този път болката го прободе. Да ги настигне и да почне бой? Разбра, че е страхливец. Започна да се самоизобличава, но постепенно дойде до заключението, че само тя е виновна. У него бързо се обаждаше зверът.

Прозорчето ѝ угасна преди да натисне дворната врата. Топките на градинските хризантеми го чукнаха по лицето и той усети тъжното ухание на есенните цветя. Морето беше само на няколко крачки от къщата и вълните, които щурмуваха бреговите скали, го посипваха със соления си прах.

Дъсчените стълби заскърцаха под тежестта на тялото му. Открехна вратата и се вмъкна в тъмната стая. Запалената клечка освети леглото ѝ. Тя се преструваше на заспала.

Двамата са били непременно тук. Обстановката миришеше на грях. После... тези безпорядъчно разбъркани коси...

Поднесе догарящата клечка към лампата, но в последния момент я духна. После, спокойно, сякаш вършеше много позната работа, обви пръстите си около запотената ѝ шия.

На другия ден утрото дойде тихо и светло. Морето не беше още напълно успокоено, но бурята беше отминала. Природата се отпускаше като утолена плът.

Далече върху хоризонта, опитни рибари доловиха признаци на подемащият се източен вятър.