Часовникът отмери звучно дванайсет и всеки удар болезнено отекваше в тишината на очакването. Вярващите не помръднаха. Човек би очаквал някаква видима реакция. Полунощ отмина, но нищо не се случи. До самия катаклизъм оставаха вече не повече от седем часа. Реакция от страна на хората в стаята нямаше. Никакви думи, никакъв звук. Хората седяха като приковани, лицата им бяха застинали и безизразни. Марк Поуст беше единственият, който
167 помръдна. Той легна на дивана със затворени очи, но без да спи. По- късно, когато го заговориха, той отговори едносрично, но пак не помръдна. Другите също не дадоха израз на чувствата си. Едва по-късно стана ясно, че са преживели тежък удар. Постепенно и болезнено атмосферата на отчаяние и объркване обхвана групата. Те отново четяха предсказанията и свързаните с тях послания. Доктор Армстронг и г-жа Кийч неспирно потвърждаваха вярата си. Вярващите умуваха над предсказанията и отхвърляха обяснение след обяснение. Някъде към 4 часа през нощта г-жа Кийч не издържа и се разплака горчиво. Хлипайки, тя каза, че знае, че има някои, които са се усъмнили, но групата трябва да даде светлина тъкмо на онези, които най-много се нуждаят от нея, и трябва да останат сплотени. Останалата част от вярващите също губеше търпение. Очевидно всички бяха разтърсени и едва удържаха сълзите си. Наближаваше 4,30, а все още не бяха намерили начин да се справят с разочарованието. Вече повечето хора открито говореха за несъстоялата се среща в полунощ. Групата изглеждаше пред разпадане. Докато сянката на съмнението надвисвала над групата и
