„ методи на възпитание
ПРОТОТИПИЧНИ (ТРАДИЦИОННИ) МЕТОДИ
Изтегляне 179.88 Kb. Pdf просмотр
|
Свързани:
studentite.bg.2023.11.05.14.02.36, pedagogika (1), TАU1 Modul 5 Prezentacia, 01.2. Анализ на електрически вериги
| 3. ПРОТОТИПИЧНИ (ТРАДИЦИОННИ) МЕТОДИ ЗА ВЪЗПИТАНИЕ Традиционните методи за възпитание се основават на принципите на класическата педагогика за силата на възпитателното въздействие и приучването на детето към нравствено-поведенческия модел на възрастните. Прототипите на най-древните възпитателни методи, които и днес имат своите съвременни проекции са: примерът, убеждаването, приучването поощряването, наказването. Примерът е типичен възпитателен метод, основан на значим и убедителен образец за подражание. Той е особенно ефективен за малките ученици, които се респектират от авторитета на учителя, на родителя, на герои от художествената и аудио-визуалната реалност. В качеството си идеал (идол) примерът е един от най- притегателните и влиятелните образци за подражание особено в тинейджърската възраст, когато стремежът към постигане на образи на значим друг е компонент при постигане на психосоциалната идентичност. Убеждаването е възпитателен метод, който е насочен към формирането на определени качества на личността и се основава на влиянието върху разума, волята на възпитаника. Той се осъществява чрез разказ, беседа, дискусия примери от художествената литература и др. Приучването (упражняването) се основава на система от упражнения, чрез които се демонстрира желано просоциално поведение и се решават нравствени. По пътя на повторението (проиграването) и самоорганизирането се постига филтриране на привички за поведение, които съответстват на приети (позитивни) възпитателни модели. Поощряването се свързва преди всичко с чувството на удовлетворение, което утвърждава емоционално постъпките на възпитаника. Чрез него се стимулира позитивното поведение и стремежът към одобрението на другите. Разновидности на поощрението са похвала, награда, прощаване на постъпка (грешка). То е особено позитивен метод, с потенциал за формиране на 13 старателност, отзивчивост. Наказването е един от най-древните възпитателни методи. То снижава негативните дайствия на детето и коригира поведението му чрез осмисляне на допуснатите грашки. Наказването е метод с превантивен характер, насочен към позитивно преосмисляне и конструктивна корекция на деструктивното поведение. То изключва моралното унижение и физическите страдания, макар че историята на възпитателната практика познава и особено драстични наказателни примери. Еволюцията към хуманизиране на самото наказание във възпитателната практика всъщност определя и особеността на този метод. Може да се каже, че отношението към него определя и модела на педагогиката, и съответните модели на модерната организация на възпитанието. Мишел Фуко изследва метаморфозата на наказателните методи и чрез анализа на смекчаването на наказанието като „техника на властта" представя „как човекът, душата, нормалният или ненормалният индивиддублират престъплението като обекти на наказателното действие и как един специфичен начин на принуда поражда човека като обект на знание за един дискурс с „научен" статут". Съвременната „диспозиция" власт- знание се характеризира с всеобщ паноптизъм, дисциплиниране и нормиране. На практика отношенията на властта пронизват институциите - училището, семейството, клиниката, затвора и чрез определени стратегии осигуряват дисциплинирането на обществото. Според Фуко дисциплинината е тип власт, „модалност на упражняването на властта", която включва ансамбъл от инструменти, техники, способи, нива на приложение, мишени; тя е една „физика" или една „анатомия" на властта, една технология”. Поета от различните институции и държавния апарат, дисциплината се движи от затворените инстанции към генерализирания и „безкрайно генерализуемия" принцип на „паноптизма". Така се формира дисциплинираното общество и се проедолява социалната „карантина" на властовите отношения, които се разпространяват до някои от отдалечените (и малки) елементи. Основни инструменти за това са надзорът и нормализацията (властта на Нормата), с които човечеството стъпва в 14 модерното общество. „Тенденцията е знаците, които бележат статуса, привилегиите, принадлежността да бъдат заменени, или най-малкото към тях да бъде добавена една система от степени на нормалност, означаващи принадлежността към едно хомогенно социално тяло, но служещи сами по себе си за класифициране, йерархизиране и разпределяне на рангове. В някакъв смисъл нормализиращата власт налага хомогенно и индивидуализира, като позволява измерването на отклоненията, определени на равнища, фиксирането на специалности и оползотворяването на различията чрез поставянето им във взаимна зависимост". Главна роля в този процес има изпитът. Според М. Фуко той е „един нормализиращ поглед, надзор, който позволява окачествяване, класифициране и наказване" (пак там). Така изпитът съчетава както техниката на надзираващата йерархия с нормализиращата санкция, така и отношенията на власт с отношенията на знание. Изпитът прави „индивидите видими по начин, който позволява тяхното диференциране и санкциониране" и затова „във всеки дисциплинарен диспозитив изпитът е крайно ритуализиран”. Констатацията на Фуко, че училището се превръща в апарат за непрекъснато изпитване (сравняване, измерване,санкциониране) отдава значимото и на значението, което този факт има за епистимологичното „отприщване" на педагогиката, респективно науките за възпитание и тяхното научно функциониране. Изтегляне 179.88 Kb. Сподели с приятели:
|