КОЛКО Е ВЕЛИК БОЖЕСТВЕНИЯТ ЖИВОТ!

Не само, когато отива да бере цветя Неговата Не­разделна Другарка Той слиза по земите, а и кога­то спи понякога в местата на своята забрава. Той излиза леко, без шум... Най-мили са тези нощи, кога Тя, оставена в леглото на покоя, Той отива да й донесе прохладна свежа роза от земните поля и гори.

„С хармонии размахвайте Нейните люлки, о, звез­ди, че когато уловите при лекото й дихание, че ня­каква въздишка може да Я събуди, запейте с гла-

101

Така поръча на звездите, Боговете и Богините То­зи, който слиза по слънцата и от там чрез лъчите –по земите. Има ли нещо по-велико от Божестве­ния живот? За Него ви говоря.

Защо не разумеете?

За едно такова слово, което сега казах, Боговете употребяват цели векове и десетилетия, догдето слязат на някоя планета да го изрекат и пак си отиват.

Така слизат Божествата, когато някое човечество заплаче. Дете е човечеството на някой Бог; мечта е човечеството на някоя Богиня, Бог е човечество­то, когато захване да говори с Майка си! Чрез цветята говори слезналият Бог, а чрез звез­дите Този, който не слиза, при когото се отива. За­щото два вида са Божествата. Едни, които слизат при плачещото Дете, а други, които не слизат. Звез­дите са очи на този Бог, който не слиза, а Лазурът е милувка на тази Богиня, която слиза. Мечтата е милувката на тази Богиня, която не слиза; Любов­ният усет е прегръдката на тази Богиня, която сли­за; Светлината е Словото на този Бог, който гово­ри, а блаженството е словото на тази Богиня, коя­то мълчи. Сега човечеството плаче по земното по-

102

Ето защо, когато Словото говори за Себе си, за Бога говори; а когато човек говори за себе си, Той мълчи, а когато нищо не говори, тогава за Слово­то говори. Защо се чудите?!

Сега Словото говори за Себе си. Син Божий е слез­нал от трона си. Защо не разумеете? Няма нищо по-велико от Божествения живот!

Любовна мечта свети в Избрания Младенец, кога гледа нежното и очарователно лице на своята Дру­гарка. Той отвръща очи нагоре, мисли изпраща ка­то лъчи навътре, усети като сияния, стрели и не­що сладостно трепва в сърцето, надежда го озаря­ва - Идея любовна за бъдещ мир, любовна творба на красоти и хармонии на цветя, звезди, слънца -

103

ето сладката мечта на Бога-Творец, ето милата ме­лодия на Поета.

Богатство носи всеки Мъж и успех, кога сутрин зах­ване своето дело от съзерцание на Жената. Така и Боговете, хората, тревите и цветята. Има Извор, скрит на идеи-живот, идеи-надежди и любовни же­лания за далечно удовлетворение в лика на Жена­та, кога спи; тогава се зараждат най-великите про­екти, сутрин, в творческите умове на Боговете, ко­гато Богините най-много обичат да спят. Тъжна е пробудата на Жената, кога не намери Мъ­жа на леглото си, но усмивка озарява устната й, когато потърси где е Той; първата милувка на ра­нобудни е слънчевата заря и нахлува надежда за някакво дивно бъдеще, кога Той, Женихът й ще стане Слънце - Бог. Така мисли всяка събудена же­на за мъжа си, тогава тя е Богиня. И обикновената жена така мисли, но не го разбира що е - но сърце­то й, кога затрепти, че той ще й донесе нещо от­вън, нима не е зародената идея, че той ще стане Слънце-Бог, че кой я помилва пръв, кога излезе на прозореца, не ли Слънцето?

104

Слънцето говори на събудената жена, а жена, коя­то обича мъжа си, тя не търси него, кога се събу­ди, а Слънцето. Символът на жената за мъжа е Слънцето, а на мъжа за Жената е Луната. Защото мъжът обича да спи, когато Той не е при Нея, а когато е при Нея, Той говори с цветята за бъдещите животи по лазурните мирове. Мъжът се разширява до безконечност, кога Жената е до Не­го, Той става безбрежен Всемир, защото всичко, що съществува, той иска да е негова жена. Рев­ността е зло в нисшия мир, а във висшия тя е под­буда към разширение. Само кога във всичко Мъ­жът намира Жена си, тогава е Бог. Ревността из­чезва само тогава и се заменя с Вечно Блаженст­во. Това е и за Жената, кога види в лицето на своя Мъж Слънцето на всички слънца. И като каза това, Словото млъкна, за да заговори за Божествения живот. Сега за Него говори, зато­ва мълчи, само съзерцава: - Как Той, Избраният Младенец, леко и рано се събуди, погледна своята мила Красота, въздъхна, целуна Я и излезе. Ето как се пробуждат мировете. И ако това не беше така, нямаше слънчева заря да огрее първата пробуда на събудилата се Богиня. И нямаше Тя да слиза да Го търси из градините на Майя.

Ето историята на любовната тъга - животът по земите.

И нямаше да има въздишки - диханието и зефирите; и погледи нежни - лазурите и сълзите, страда­ния, и бури - загадките, защото жената всякога каз­ва: - Като съм толкова хубава и Те обичам, и съм нежна, и любяща, защо тази грубост?!

• 
  Детето - отговаря й той. Тя се хвърля плачеща в обятията му и се разридава.
  
• 
  Защо ми спомена за Него?
  

Преживяването живота на една Вселена, един Мир и целия свят, може да стане в един миг, в много мигове и в безконечност от време. Бог преживява Висшия си живот, а в разни мигове от време деца­та на Висшия Бог преживяват животите си. Бог мо­же в един миг да преживее живота на една Вселе­на и този миг става реалност в идеята, която тво­ри и заживява като мисъл в Неговото пространст­во и така живее и се твори. Отдавна всичко това, което става тук, там е преживяно, но кога Бог пре­живее една Вселена, това е толкова сладък усет и красота, щото не иска Той да изчезне - тогава каз­ва Той: - Да бъде! - и туря в нея Своя Образ - Син Божий, като зародиш го туря да възобнови идеята

106

• 
  усет. И така да се обезсмърти това Велико треп­тение, което Бог изпита в неговия миг. Защото и Бог се събужда, поглежда своята нежна Другарка
  
• 
  този неизчерпаем извор на сладостни просвети за нещо ново, целува Я и излиза да твори слънце­то, което му проблесна, това, което трябва да Я помилва вместо Него, кога Тя се събуди.
  

Мигът е това, когато Всевишни, съзерцаващ Кра­сотата на Вечността си, проблясва му първият усет и мечта на бъдещото блаженство. Миг е Прояве­ният Всемир - този миг, за който ви говоря. Святост е този миг - това е Животът и любовният усет, и всичко, що се слива в седемте чувства на трепе­тите на Единното сърце. Няма нищо по-велико от Божествения живот! Защо не разумеете?

То е миг за Всевишни, че кой може да знае след това, като излезе той какво ще сътвори - нали слън­це трябва да озари заспалата Богиня - но това е далеч, далеч! Ние сме в този миг-идея-усет и като

107

Колко е велик Божественият Живот!

Така пее всеки Бард, когато вземе лирата на своя­та мечта и влиза от цвят на цвят, от коронка на коронка, от тревица на тревица, от звезда на звез­да, от слънце на слънце и търси Тази, която Го остави някога, Младенеца из далечните красоти като спомен мил Го посади и То светна, като слънце-съзнание и потърси своята Майка на простора. А Тя е всякога над люлката на своето Дете, усмих­ната, красива и очарователна Майка на невинност­та и чистотата. О, колко е велико положението на всяка Душа-Съзнание-Човек! Защо се чудите?!

Дете е всеки на Майка Велика - синият лазур е ус­мивката й, зефирът е милувката, храната й е слад­кото дихание на Любовта, а утехата й е нежният глед на Жената. И ручейката, и мирисът, който се

108

носи, и тревицата, която расте е нещо от Нея за Теб, за Човека в теб, за Детето й, което Тя остави някога, когато отиваше да търси своя Възлюблен по цветните полета на Майя. Всяка мисъл на Же­ната за Мъжа е любовен трепет, а всеки любовен трепет там ражда Божество в чистите ефири на междуатомното пространство. Всяка мисъл за Не­го и за Нея е любовен усет, е творба. Майката про­тяга ръка да залюлее своето мило Дете - това е нова Вселена, която се разстила, а Бащата протя­га ръка в атома да извади от тъмата сладката мечта на Майката.

И зарадва се Майката, защото ще види наглед кол­ко Го е обичала. Тя знае, но никога не го е виждала това, а сега го гледа и трепти Всемирът под слад-

109

ката усмивка на Нейната любов, защото Тя Го гле­да своето Дете от много и безброй бебета на Лазура.

• 
  Виж колко си ме обичала тогава?
  
• 
  А сега?
  
• 
  Ето!
  

• 
  Дете ли е?
  
• 
  Сърцето не ражда друго освен сърце, мисълта ражда само мисъл, любовта - само любов - може ли Бог да роди друго, освен Бог? Всичко излиза от нас, защото тогава ще е друго освен нас...
  

Защо не разумеете?!

Бардът, кога е слънце, което вика своята Майка, а слънцето, кога свети е Бард, който плаче за своята Другарка на вечния любовен копнеж. Бардът, кога плаче, е планета, която хвърля цветя по мечтата на своето Блаженство, а когато мълчи Той е прос­тор, който трепти пред светлите милувки на нежността.

110

Чува се далече някъде песента на Барда. В ранни зори запя за звездите, в тъмнината запя за Изгре­ва. Сега пее пред красотата на една тревица, вче­ра пееше пред престола на едно цвете в полето на Майя; утре ще го видите, че пее пред двореца на някоя роза; другия ден - пред диамантената коро­на на някоя звезда.

В миг самотен, на нощни тъги, когато въздишката е целувка, а тъгата - мил глед, когато страданието е целувка, а огънят - ранната прогледа на нощта -

111

Пред стар самотен дъб е сега Бардът и пее за Веч­ния Младенец, Избранникът на сърцето на Цари­цата на Слънцата, Тази, на която мъка е любовно­то слово на мълчанието, тъгата на която е слънце, скритостта на която е присъствие, далечината на която е присъствие, усетът на която е мечта, на която допирката е далечността. И ако слънцето трепти в жари и изгаря Неговата гръд, то защо не и моето сърце? Цветята са въз­дишка на любещия Младенец за Нея, тревиците са сънни целувки на Неговата нощ, мирисите са тъгата след риданието на бурята, която разкъсва­ше Неговия вик.

Страшен е любовният вик на Този, при когото Тя разкрие булото си и изчезне, тогава стават звезди­те слънца, тогава се запалят планетите и стават звезди, а в недрата на земята гори огън, като да­лечно ехо от страшна буря на раздялата. Огън се възпламенява във Всемира, страшен огън, когато се разделят Тя и Той, а огън се запаля и тогава, когато пак се срещнат и намерят Тя и Той. Това,

112

Любовният плам става слънце, когато Той излезе из Двореца на Царицата и когато влиза в престо­лите на Светая Светих, тогава Царицата на Лю­бовта, седнала на луна, обхожда градината на по­коя и търси някоя стара песен от загубения Младенец.

Бардът е загубеният Младенец, а когато Той е с лира в ръце, Тя е на лунния шар и се издига над слънцата, и го гледа колко е красив, мил, светъл -певец на загубената любов неудовлетворена.

Под стария дъб пее Бардът и ръката му трепери под кордите, които издаваха лъчи и съчетаваха сло­ва, и тези слова се четяха от много, от много дале­че - слънца и звезди бяха, които летяха по лазури­те. Лъчи от кордите на Вечния Младенец са слън­цата и звездите - Слова, които Тя чете, любовни слова са светналите небеса от Небесния Избранник, с които Той пише: „Идвам..." И разкрива се лазурът - обятия е той, които прег-

113

ръщат тези мили деца на любовните усети и разт­варят се все повече, и ги обемат сладко и неизра­зимо, защото непрекъснато пее Този, който знае да обича, и непрекъснато изпраща слова на Не­бесната Годеница. Като живи същества, Богове и Богини, Ангели и Херувими отиват милите усети от сърцето на Небесния Избранник към Нея, за­щото има небе, през което и прашинката като ми­не става живо същество - става това, което е. Целувки стават словата на Небесния Младенец, за­щото са целувки; милувки стават въздишките му, защото са милувки; блаженства стават тъгите му, защото са копнеж. Защо се чудите?!

То влезе да види и остана там, и стана сърце до Нейното сърце. Оттогава слънцата са сърца, от ко-

114

гато усетиха как бие Нейната гръд за Този, който знае да обича.

Има ли Бог по-велик от Този, който обича това, което се обича?!

Има ли нещо по-красиво от това, което се обича? Не, защото то се самовижда! Това, което се самовижда - то е и обичний, и обичното заедно - Две в Едно
Той и Тя.

Когато Той иска да види Нея, минава през Небе­то, през което се влиза - Бог, а когато Той иска да се самовиди, минава през Небето, през което се излиза - Човек, а когато Тя иска да се самовиди -минава през Небето, през което се излиза - Красо­та; а когато Тя иска да види Него, минава през Небето, през което се влиза - Слънце-Бог. Защо не разумеете?!

Само новородените Богове пеят песни от лъчи, за­щото те говорят със Светлината, а Светлината са­мо говори с нежност и покой, защото е Богиня, намерена в най-сладкия мирис на цветята. От где знаете защо просветва мълния, буря, дъжд..., после

115

Мълнията е: - „Защо се скри в цветята, защо скри устните си в мирисите на тревите и в копнежа на мечтите?" Така обичат новородените Богове.

Луната се оглеждаше във водите на бистрото езе­ро, които отразяваха Нейния светъл лик и го пра­веха толкова красив, щото потрепера сърцето й. От тогава тя, Луната, се нарече Богиня. Тези лъчи като отражение по тихите и леки вълни на бистро­то езеро лееха песента на Новородений, песен ни­кога нечувана по този край, на това старо много­вековно небе. И заплакаха певците на тихите но­щи, и трептенията на светлите дневни красоти, за­щото те знаеха, че пишеше го в началото на всяко битие какво щом някога се появи Новородений. Всички тези хубости и омай на нощта и деня ще изчезнат, защото друга красота и омая ще обеме

116

Лъчите пееха така, но това никой не чу, нито знае­ше нещо за тези песни, които се пеят вече от дълги години, че кой обръща внимание на песни от лъ­чи? - Те си трептят там в среднощните покои на езерото, когато всичко спи и тогава, когато е будно. „Това са зефирите, които люлеят вълните, а въл­ните, като се блъскат правят илюзията на трепте­нията на лъчите..." Така си пошепваха всички и залиняваха. О, никой не знаеше, че това са песни от лъчи.

С въздишки говореха те: „Дойде, дойде времето, когато всичко ще си отиде и ще изчезне. Бедни, ние красоти на Всемирната омая, дойде послед­ният наши час..."

Играеше по поляните и събираше цветя, гонеше пеперуди и като ги сваляше в тревите пошепваше вълшебни някакви слова, тревичките ставаха вед­нага пеперуди, а пеперудките - цветя. Така играеше Новото Дете. И пееха тъжно тези песни от лъчи, но кой ги чуваше!

Играеше веднъж по звездните лазури невинен Мла­денец, играеше с цветята и слънцата и правеше фигури, и градеше храмове от лъчите на светли­ните, и пак ги разтуряше, и пак ги градеше, и изда­ваха се леко шептения: - Не от слънца ще бъде Тво­ят Храм, о, Другарко на моята мечта - от друго, от друго още по-красиво, очарователно и светло. - От сърца, целувки, от нежности и прегръдки. И с един замах на магическо движение изчезваха звездите и слънцата, и целият лазур се изпълни с Богове, Ангели, Деви и Херувими.

- Ето частиците, от които ще строя Храм за Тебе, о, неизразима Сладост на моята мечта... И пееха тъжно тези песни от лъчи, но кой ги чуваше!

Като прашинки се понесоха едно ранно утро ми-ровете със своите звезди и слънцата със своите

118

- Друга е Красотата, която ще направя за Нея! - чу се нечуван мощен вик.

Това беше гласът на Новия Победител, наречен Непобедим, който преобразяваше света. И като прашинки изчезваха мирове, слънца и пла­нети, царства, хора, палати и дворци, разкоши и суети.

И вижда се там далече как бяга тъмата в ужас и страх от нещо светло. Видя ли някой Новата Свет­лина, пред която бяга в ужас тъмата на живота? И пееха тъжно тези песни от Лъчи, като игриво се отразяваха от Луната, която се оглеждаше в тихи­те вълни на езерото, в нощните покои на нощта, но кой ги чуваше?!

И над развалините на Стария Свят, купчина от пя­съци и прах, над която стърчеше надпис: Тук, къ­дето почива земното човечество, огря веднъж в ранно утро Ново Слънце.

И над развалините на всички слънца и звезди, ко­ито бяха станали атоми, се отразиха в едно ранно утро лъчите на едно Ново Слънце.

119

То изгря в тържество и слава и огря нещо невидя­но до този миг - Новия Храм на Светлината. Така пишеше на колона, издигната пред този Храм. Нови цветя, градини, мириси и рози окръжаваха този Нов Дворец на Любовта, пред вратите на кой­то стоеше съзерцателно Новият Човек и шепнеше на себе си:

О, тържество, о, блясък - разгласяваха се хармо­ниите на слънцата и звездите, сега Богове, Деви и Херувими: „Днес е Вечният Ден!"

Днес слезе Царицата на Мировете, избраната Не-невестна Невеста за Всемирния Избран - Непобе­дим, Царят на всемогъщието, чистотата и невин­ността.

Така пееха тъжно песните от лъчи, но кой ги чуваше.

Като Слънце на шар - слънца излязоха от Храма Нововенчаните в градините на тъгите и старите развалини, но всичко беше заспало смъртен сън,

120

• 
  Що е това? - попита Тя Него.
  
• 
  Черупката на моето яйце.
  
• 
  Ах, колко е жалка съдбата на всичко това - няма ли спасение в нашия сватбен ден, когато всичко трябва да се радва и оживява?
  
• 
  Да бъде! - каза Той.
  

Кажи, мили мой, като сме седнали на коронката на Розата на Младостта, от която като мирис из­лиза блаженството на Любовта, защо трептят лъ­чите, които се отразяват по вълните на бистроструйното езеро? Защо непрестанно издават глас и

121

пеят за нещо непрекъснато и вечно? - Това са милувките на Мама-Татко, Вечният глас, който милва своите деца. Той пее и слиза всякога като песни от лъчи, но не всеки чува това, защото не обръща внимание това, което е вечнобежно нев­нимание.

И настъпи абсолютно мълчание, безмълвие покри Душата и целия Мир, и слушаше песните от лъчи. Тогава и Тя видя своите Мама-Татко, отиде, пок­лони се и Тя блаженна - Вечната Двойка. Така се създаде нов мир, някъде из безконечните кътчета на Всемирната градина, ново цвете поник­на и цъфна, и пусна аромати за очарованията на вечно дишащата гръд на любовта и възсия красо­та на вечното блаженство, на вечнотрептящото сърце на любовното желание. Има цветя, които са от малката градина на Живота, но има и цветя, които са от голямата градина на Живота. Един мир е цвете за Голямата градина, а всички всемири са роза, която цъфти над всичко. Дъщерята като видя колко е красива Майка й, сва­ли очи от свян. Погледна Я тогава Непобедимий, направи едно магично движение и всичко изчезна. Яви се новият мир, който е всичко, и тогава тя усе-

Защото никога Мама-Татко не оставят своето Де­те, кога лудува по безконечните цветове на Вечна­та градина на Живота и засмиват се благотворно Те, когато видят своите чеда как, влизайки в някой цвят, извикват: - „Ето Всичко!" Усмихват се милозливо, защото нямат край цве­тята от Вечната градина на Живота. Децата вли­зат като пчелици в цветята на мировете и влизай­ки като в свод, мислят и усещат, че това е целият свят, но идва зефир, разклаща цветчето, влезлите уплашени излизат и виждат тогава безконечния ла­зур. И пак настъпва нощ, и ден, и ново цвете, и така до безконечност...

Така пее песента от лъчи, отразявайки се, кога Лу­ната се оглежда в езерото, в тихата нощ на покоя и се вижда колко е очарователна и красива. Пее в мечти и очарования, и трепти, защото това е

123

Какво величие, какво блаженство, красота, безконечие! Защо се чудите?!

Чухте ли някога гласа на песента от лъчи? Вие не чувате глас, защото не търсите песен, не виждате лъчи, защото не търсите светлина. Вие гледате ко­га Луната отразява лика си в бистрото езеро на чистотата и невинността и не излизате да чуете тъжните песни на среднощните крилати певци, ко­ито пеят за Новородений. Омайна е всяка лунна нощ, но никой не е видял колко е омайна лунната нощ в сърцето, което обича. Сърце, което люби има в себе си луни, слънца, мирове, и вселени, и градини, и дворци, и храмове, защото Тя е там, а там, където е Тя всичко е окръжено около Нея ка­то корона, защото Тя е това, което е в короната -сладостта, красотата, блаженството, нежността, покоят, неизразимостта на сърцето и любовта.

124

О, безконечие от нежност и сила, и живот!

Така пее тъжната песен от лъчи! Защо не разумеете?!

В мрака на нощта едно семенце някога се отрони като светлина и порасна в тъмната почва на ете­ра.

Видя ли го първа Херувима? - То беше отдавна, кога минахме тук, сега ето го що е. Херувима погледна и видя едно цветно дърво с разкошни клони и плодове.

• 
  Знаеш ли - каза му Богът Озирис - когато втори път минем тук, това ще бъде Човек.
  
• 
  А после?
  
• 
  Божество.
  

Това бе всяка утринна молитва на великите Божества.

След всяка нощ, в която семенцето е станало Бо­жество при изгрев изказват своята молитва. Това е денят на Херувимите.

125

Свалете от очите си мярката за време. Бройте пулсовете на сърцето си, те са, които гово­рят за Вечността. Един удар е планета, а едно сви­ване - слънце, един усет е Божество, а едно Божес­тво е Богиня. Какво искате още? Защо не разумеете?!

Слънцата са звезди, които носят спомени по без­конечните лазурни поляни за минали животи и бъ­дещи надежди и мечти. Въздишките са дихания от вълни на минали прегръдки, както мирисите са спомени от любовните дихания на хубостта, както красотата на вечното блаженство на Богинята на Невинността.

Всеки сегашен усет е спомен от велико минало и стъпка към бъдещето на Великото Божество -Вечността.

Цял свят се пръсна на части от тъга, когато Озирис се раздели от Изис. Животът е събиране на тези прашинки в Едно.

Бог е Едно в Едно, а Син Божи е множеството в Едно.

126
Бог вижда само Нея пред Себе Си, а Син Божи -във всичко Нея.

Затова Бог се въплъти в Сина Си, за да вижда Се­бе Си във всичко, Нея - в Себе Си и Човека, вън от Него е Тя.

Сам Бог е състояние на съзнанието за Бог и реал­ност, и отделна, и слята. Само Бог може да се де­ли и слива; и в прашинката е прах, в цветето е цве­те, в Бога е Бог - същина безкрайна и вечна, и все един лик, и много. Всяка частица носи спомен за този живот от най-висшето небе, който бе едно си­яние на Светлина и Любов. Изис-Озирис паднаха в атома, но висшите Баща-Майка сътвориха Вели­кия техен образ да свети - Адонай - да им напомня за Вечния Живот.

Адонай - прототип на Озирис-Изис изчезва и се сливат с тази оживена мисъл-форма на Бог-лъч от сърцето на Бащата и Майката. Кога Всевишните Баща-Майка създават Един Син Божий е тяхна проявена радост и блаженство на бъдеща стъпка...

Нима не усещате във всяко цвете, че се крие ми­рисът на миналото и бъдещето на любовната прег­ръдка? Уста и слово е всяко цвете и листче, и тревица, което говори за минали чари от тяло - различно

127

Всяко проявено нещо носи минал спомен и бъдещ усет - спомен от нещо Велико, което е било и усет от нещо блажено, което ще бъде. Най-сетне Слиянието, Йога... не е друго освен лю­бовен трепет, блаженство от слияние на Двата Принципа, но завсякога и вечно. Всяко нещо, кое­то е станало реалност от нашето съприкоснове­ние с него, влиза в нас и се изразява в две направ­ления в душата и в ума ни: 1-во - като минало, спомен от нещо далечно, което е било и 2-ро - като бъдеще, което ще бъде. Настоящето е усет вечен, който е всеприсъствие и устрем да се намери миналото загубено Божествено.

Интуицията е именно чувство на вечно всеприсъс­твие, където настоящето не вижда и не усеща ни­що друго, като се докосва до нещата, освен Бо­жественото минало, което се изразява като тъга от загубена любов. /Защото любовно слияние е Бо­жественият живот/ в настоящето и устрем към пос-

128

Разсеяността по живота не е още любовна тъга. Интуицията е пробуда на чувство, което търси Нея, а разсеяността по земната любов не е още сладка­та песен на Вътрешния Певец, който взема злат­ната лира и тръгва да търси Ахура, Изис, Лукси. Велика е пробудата на Божествената Любов. Тя е Любов към висша Другарка и Другар, но е Косми­ческа и създава такива мъдрости, трепети и пери­петии, които правят човека да стане саможертва от състрадание и към най-малката прашинка. Любов е към Висша Другарка и Другар, но е без­конечна и нейният поглед лети със светлината, ко­ято се носи между звездите и слънцата. Любовта лети на шар и огнени колесници в меж-дуатомното пространство.

И право е чувството, което изпитва понякога съ­буденият човек с тази интуиция, че Светлината, ко­ято хвърлят небесните тела, е любовно излияние от Божествената Обич. Всичко се обича и свети, а като свети изпраща лъ-

129

Боговете стават все по-ефирни като се хранят с такава любов и Бог расте по обем като обича, и все расте, непрекъснато и вечно, и затова е безко­нечен, защото все расте и ще расте, защото това, което не расте, нима е безконечно? Това, което спи­ра да се разширява, то е конечно. Бог расте по ефирност, защото обича, а обича това, което виж­да пред Себе Си - Красотата. Нея - Изворът на Блаженството от Тя и Той. Второто Си лице - то е Втората Двойка. Бог е Цялото, ти си частичка от Него, но не си нищо още, ако като частичка не се почувствуваш в

130

това Цяло, а Всичко ще станеш - Цялото, ако поз­наеш, че Бог е в тебе като сила, мъдрост и любов, като