ЗЛАТНИЯТ КЛЮЧ НА СВЕТЛИНАТА

Велико е, защото

Великото го създаде.

И ако не е Словото на

Мъдростта, кой ще спаси

безмълвието, и ако не е

Светлината на Любовта,

кой ще спаси това,

което е в тъмнина. В тъмна

почва се хвърля зародиша

на мълчанието –

защо не разумеете?

Чистотата и Невинността са Златният Ключ на Светлината.

Чистотата и Невинността са облекла на Красота­та и Любовта.

Чистотата е Богинята на Красотата, а Невинност­та е Бог на Любовта.

Красотата е Бог на Чистотата, а Любовта е Богиня на Невинността.

От Чистота и Невинност са телата на Жената, а Красотата и Любовта са

Като гълъб лети Царицата на Чистотата и Невинността над градината на живота, пълен с цветя. В коронката на най-чистото цвете слиза Царицата на Чистотата и Невинността. Всички цветя в градината на Чистотата протягат ръце и

43

молят Царицата да слезе в техния Храм, но Тя слезе върху тази тревица, която от смирение не протягаше ръце към Царицата на Чистотата и Невинността.

С първия лъч слиза по цветята Избраният от Лук­си, защото Той е целувката на Нейните уста, която светеше в безмълвието на звездната нощ на по­коя. Никога Лукси не идва сама, когато разтваря просторите и сочи с нежната си ръка: „Да бъде простор тялото ми". Тогава Нейният Избран спус­ка очи надолу от скромност и смирение, кога види как Лукси разкрива красотата си по лазурите на

44

цветята и по светлите изгреви на Слънцето. Тога­ва целува Лукси своя Избран, когато спуска очи от смирение пред красивата роза на Нейната гради­на. Лъчите на Лукси при изгрев са огнените шари и колесници на Нейния Избран. В слънчевите ко­лесници Тя и Той. Никога Лукси не излиза сама из Храма на Светлината. Венчанието в Храма на Слънцето е Слияние. Женихът и Неневестната Не­веста сядат в колесниците, които като сияние ле­тят по Всемира при изгрев.

45

моя покой. О, мили, искаш ли да станеш слънце?" Копнеж е само Слънцето в жарите на Любовта. Тъга е само Слънцето в копнежите на любовните мечти. Сълзи, бури, викове и отчаяние е дихание­то на Слънцето, което Я видя. Тогава изтри сълзата си Избраният, когато Слън­цето му рече: „Братко мой, нима не помниш кога бяхме заедно? Водите се лееха пред Нейните кра­ка и заедно пращахме мечтите си по чистата ручейка на нашите сълзи. В ручейки се къпе нимфа­та на любовните копнежи и тежко му на този, кой­то Я погледне."

В слънчевите колесници е Тя и Той, когато разна­сят вълните на утешение и надежда на сърцата, които страдат от любов неудовлетворена. Затова мислите на светиите са слънца, защото Велика ги целува, когато чува техния печален зов на любов неудовлетворена. Затова им оставя образа на Тях­ната бъдеща Неневестна Невеста като мечта, коя­то се носи като мирис около роза и им шепне най-възвишени напеви.

46

Никога Лукси не излиза сама из Храма на Светлината.

Женихът и Неневестната Невеста седят в колес­ници, чиито сияния летят по Всемира.

Това виждат Светиите на Чистотата и Невинност­та, на които Другарки любовни са оставените ро­зи от ВЕЛИКАТА ДВОЙКА като мечти, на които цветята са жени. Изгревите са милувки от мечти, а мечтите са поздрави от Лукси на сърцата, които копнеят по любов неудовлетворена. Животът е любов неудовлетворена по земите, по слънцата е обич възпламенена, а в Храма на Лук­си е любов възродена. Вечна и безсмъртна мла­дост е свежестта, която излива възродената лю­бов от Храма на Светлината. Това знаят Светии­те, на които зефирите са ръце, устни, гърди, а ко­лесниците на Лукси при изгрев - смирение, невин­ност и чистота. И ако зад аромата има коронка, и ручейка зад свежестта на цветните брегове, ако зад мечтите има Душа, и ум - зад мислите, а зад усе­тите сърца, то защо зад любовните копнежи да няма

47

ЖЕНА И МЪЖ?! -

Защо се чудите?... Зад целувката има всякога уста, но устата се роди тогава, когато целувката каза: „ДА БЪДЕ СВЕТЛИНА!"

Устата преповтаря само любовната история на це­лувката, а тази взема своето желание от любов не­удовлетворена. Любов неудовлетворена е Прояве­ният Всемир, а любов неудовлетворена значи - раз­ширение в безконечието на обичта: между Красо­тата и Всемогъщието -

Саморазширение е неудовлетворена любов по Без-конечността и Вечността.

С прохлада свежиста завива Лукси своя мил Дру­гар, когато Той носи лъчите на Нейния изгрев. Неж­на ръка е майската хладина на ранно утро при из­грев, която милва.

Няма миг, кога Лукси да не милва своя Жених. Тя знае жарите на сърцето му. Диханието е Любов, която създава топлината, а всяко дихание е среща, която ражда по едно слънце във Всемира, а всяка среща е блаженство на две устни, които непрес­танно говорят за себе си.

48

Когато Лукси въздъхне, Тя казва: „Ти си, мили мой", а когато нейният Избран въздъхне, той каз­ва: „Ти си, мила моя". Слънцата са децата на това дихание.

Преди съня на нощния покой мъдростта заменя любовта. Нощта скрива любовта от мъдростта, а слънцето разтваря дверите на Любовта пред нощ­ното було на Мъдростта. От четири същества най-красиви са Мъдростта и Любовта. Те живеят в си­яния на най-високото небе и гледат Всемира с неж­ни очи и засмени устни, защото знаят съдбата на всяко новородено. С нежни очи и засмени уста гле­дат Мъдростта и Любовта всички същества, за­щото знаят целувката, която ги роди. Целувката не ражда две неща, а всякога едно - пак целувка.

49

Знаят съдбата на всяко същество Мъдростта и Лю­бовта, затова ни гледат с нежни очи и засмени ус­тни. От най-високото небе ни гледат двете най-красиви същества на Всемира - Любовта и Мъд­ростта. От четири същества са Те. Любовта е Мъж в Лукси - Бог. Мъдростта е Жена в Избрания Мла­денец на Лукси - Светлина. Мъдростта е Мъж в Лукси - Слънце. Любовта е Жена в Избрания на Лукси - Богиня.

От четири Богове е ЕДИННИЯТ БОГ на най-ви­сокото небе, от шест на второто и така до безко-нечност. От четири богове е Човекът, когато Лук­си и Той са едно същество. Тогава Жената става Целувка, която иска да стане Божество. От четири Богове, а усмивка става, когато Лукси се скрива, като устна в сърцето на Неговия копнеж. Тогава Любовта и Мъдростта слагат венец на гла­вата Му и пеят химна на Вечното Блаженство.

50

През всички отвори на своята уста говори Лукси на своя Избран, когато иска да му каже колко го обича. Хиляди са отворите на Красотата само в едно листче или тревица, а колко са те в безкрай­ността на Тялото й. Безкрайността се разтваря то­гава, когато Тя разкрива булото на своята нежност пред своя Жених, а Той се издига над звездните простори и гледа хубостта й като слънце - тихо, леко, скромно, нежно, чисто, целомъдрено. Очи са слънцата на Вечния Младенец, кога гледа Лукси. Издига се над звездните простори и става завивка Женихът, лека и ефирна завивка става на Лукси, когато спи. Най-неизразимата Красота на своята Невеста вижда Избраният, тогава, когато тя спи. Тогава не изчезва целомъдрието на Вечноизбрания, когато се показва спяща на своя Жених.

51

та на Царицата на Красотата - лазури са това на земите, сферите, звездите и слънцата. Очи отваря тогава Царицата на Целувката - това е Светлина­та на Мъдростта. Леко пошепва тогава Царицата на творбата - това са розите и цветята по земите, сферите и слънцата. Живи Богини и Богове са зе­мите, сферите и слънцата и чакат пробуждането на Царицата на Душата. Всяко движение и покой, всяко изражение и показ е нов живот за същества­та около трона на Царицата на Любовта. А какво е Нейната усмивка, Нейната целувка, Нейната ду­ма, кога за пръв път проговори на своя Жених -това нека да кажат сърцата, които бият. Ударът на сърцето е първото слово на Любовта. А първо­то слово на Мъдростта е въздишката. Тогава се разплаква Лукси от усетите на миналите спомени, когато вижда, че се е възвърнал в Храма й загубе­ният Жених. След целувката и умилението започ­ва разказването на дългата любовна история на загубения Пилигрим - това е животът на нещата, и съществата. В най-скрития Храм на Лукси ста­ват два велики момента. Загубеният Пилигрим вли­за тъкмо тогава, когато Намереният си отива. Въз­дишка от радост е единият, тъга от сълза е други­ят. Първото було тогава се спуска, когато си отиде Намереният Пилигрим и ето защо Божеството знае

що става зад булото, но никой не Го усеща, когато е в блажените покои из обятията на Загубения вър­нал се Пилигрим. Това е игра на Вечния Младе­нец, за да бъде вечно млад, защото Лукси е вечно Непорочна.

Ангели и Херувими минават по следите на Вечния Пилигрим, кога излезе из Храма на Лукси. Името на тези мили образи на Красотата е: „Нали ще се видим пак, о, мили мой!"

Всеки летящ Ангел по следите на Вечния Пилиг­рим носи своето име. „Обичам те навсякъде и във всичко", е името на Ангела, който пази Вечния Пи­лигрим. „О, колко си очарователна, мила моя!" - е името на Ангела, който пази очите на вечния Пи­лигрим. Велики са имената на Ангелите, Херувимите, Серафимите, които пазят телата и частици­те на Вечния Пилигрим. Частиците от телата на Вечния Пилигрим са Храмове, където се крие Ан­гелът на всяка частица - на предверието на всяка частица е записано името на Небесния Жезъл, кой­то пази този Храм. Това, което знае той, е била само Лукси, защото Тя направи за него това, кога­то му каза: - „Нали ще се видим пак, мили мой?" Кога се пробуди Лукси, изрича това, защото тога­ва си отива Вечният Пилигрим на нощта, когато

53

Вечният Пилигрим на деня отваря вратата на Ней­ния Храм и вика: „О, не говорете за онзи момент, кога радостта прогонва сълзата и когато същата вика радостта".

Един е Вечният Пилигрим, но за целувката на Лукси двама са. Това е първата и последната илюзия на Божеството.

И Божеството има една илюзия - тя е играта на Вечния Пилигрим в две лица. Една е илюзията на Божеството: Три в Едно и Ед­но в Три - Тя, отиващият Пилигрим и идващият Пилигрим.

Над всяко цвете седи Ангел, над всяка звезда - Хе-рувим, над всяко слънце - Серафим. Над Този, кой­то никога не поглежда Тази, която обича от скром­ност, свян и целомъдрие, стоят цветята, звездите и слънцата. Чистотата и Невинността е зов на лю­бовното слово от устата на Този, който най-много обича. „Лукси, Лукси, мила Лукси", е зовът на ус­тата на избрания Жених. Чистотата и Невинност­та светят над главата на Този, който от скромност не погледна Лукси, когато спи. Богини са Чисто-

54

тата и Невинността, когато Вечният Младенец пок­рие с цветя тялото на заспалата Невеста, да не я види никой. Богини над него с венец от гирлянди. Гирлянди са слънцата, държани от Богините на Чистотата и Невинността над главата на Този, кой­то покрива с рози заспалата Невеста, да не види никой това, което не трябва да се вижда. От очите си пази заспалата Невеста Женихът, защото само Той е тогава там. От ръцете си, от устата си пази Женихът заспалата Невеста, защото само Той е тогава там. Песните са було, което пази устата на Жениха да не проговори на заспалата Невеста. Нежността е було, което пази ръцете на Жениха да не докоснат заспалата Невеста, когато само той е до Нея. Светлината е було, което пази очите на Жениха, да не видят Лукси, кога спи. А булото на песните покрива заспалата Невеста, кога наближи прохладата в ранно утро при изгрев. Това було съ­бужда заспалата Лукси, което Той хвърля с неж­ност да не изстине заспалата Невеста. Слънцето затова говори, кога изгрее: - „Защо я събуди, братко мой?" Птиците затова отронват тъжни слова: „Съ­буди Я, събуди Я той". И от свян и смирение се скри в тревите и цветята, и в горите, и в моретата, и в океаните се скри. Тогава Тя се качва на слънцето и Го търси, и вика

смирения Младенец. Слънцето, като се издига е шар на Лукси, с който търси засрамения Жених. Словото на слънцето затова е през деня: „Где си, где си, мили мой?"

Залезът казва: „Няма го, загуби се". Нощта пошепва: - „Ето го, намери се". Нощта не говори, кога Тя Го намери, засрамения Жених. Само лазурът се покрива с жари на запад и златно було на изток. Виждат се само Богините на Чистотата и Цело­мъдрието как държат звездите и слънцата като сво­дов венец над Храм. Над главата на смирения Жених е това.

Луната е було, което Лукси хвърля, кога целува своя Жених. Без було не целува Вечният Целомъдрен Неневестната Невеста, да не види Тя как се зачер­вява лицето Му от свян. Затова Той го скрива на залез. Слънцето е лицето от жар, кога Женихът се доближи до Лукси. Той го скрива. Луната тогава говори на Жената: - „Виж колко те обича Той!" Слънцето е сърце, което говори на Лукси: - „Оби­чам те, о, Безконечна". Луната е уста, която казва на Жениха : „Целомъдрието разкрива красотата на Жената. Звездите са песни, които пеят над лю­бовната среща на Мъжа и Жената."

56

Цветята са слова, които повтарят любовните ду­ми на Двойката на Слиянието. Само със звездите говорят цветята, защото само на цветята изпра­щат целувките на Божествата. Всичко се целува, кога Великата Двойка се целува - и треви, и цветя, и Божества. Целувката се изпра­ща всякога от Едното и минава като излияние от аромат на всички страни.

Една целувка е Животът, вечна и безконечна. Това, което знае, не целува. Не мисли този, който така мисли, не чувствува този, който така чувства. Изчезва Мъжът, който така вижда Лукси, както светлината, когато види своето слънце. Изчезва Же-

57

ната, кога види така чистия и непорочен Жених на младостта, както нощта кога види луната, че се носят като цветя по просторите, изчезват звездите. Изчезват цветята, кога така видят звездите, кога­то така видят цветята, че цъфтят като Богини. Из­чезва всичко във всички и се слива, и пее химна на Единната Целувка. Така който чува, той слуша в Проявения свят само химна на Единната Целувка, а в Непроявения вижда само Лукси, Нейният Избран.

Така си говорят само тези, които знаят това, което е Единната Целувка. Божества са тези, които гово­рят така. Богини са Жените, когато гледат от горе с вечната усмивка на Мъдростта. Богове са Мъ­жете, когато с усмивка гледат от горе съдбата, ко­ято се движи по крилете на Любовта. Съдбата оби­ча Любовта. Влюбен старец е съдбата във вечно младата Богиня - Любовта. Умира в краката й ста­рецът, защото смъртта е по-сладка за този, който Я види и не Я достигне. Умря старецът - Съдбата, за да стане вечният Младенец - Щастието. Един

58

само Старец има в битието - Съдбата. Човекът е съдба, кога е старец. Човекът е старец, кога лети на крилете на съдбата. Няма по-сладко нещо от смъртта за този, който Я види и не Я достигне. Затова умира Старецът.

Не умира никога това, което се ражда, защото е видял Лукси.

Роденото в Светлината на Лукси не умира. Любо­вен усет е Зародишът, който се отронва от Веч­ността, кога види лицето на Лукси. Любовният за­родиш не умира. Само две неща не умират и се появяват след всяко раждане: словото и израже­нието му. Словото е Любовта към Нея, а израже­нието е способността да се изрази Словото - та­лантът, геният. Само Любовта и Геният се носят из Безконечността, като две ръце на Вечния Пи­лигрим. Две слънца изгряват, кога се роди Роде­ният: Любовта за Нея и Геният, който говори за Нея. На две колесници лети Богът-Поет, когато върви по стъпките на Небесната Царица. Към Хра­ма на Венчалното ложе тръгва Небесната Жена в момента, кога обикне Бог-Поета. Моментът на

59

обикването е раждането на Бог-Поета. За Него е Раждане, а за Нея е Годяване; а когато за Него стане Венчание, за Нея е Слияние. Така Той все лети по Нея и Тя пред Него, до безконечност... Защото зад всяко слияние има слияние. Слияние - значи любовно излияние и усет за Веч­ност и Безконечност. Вечността се мери с трепети от усети на Блаженство, а Безконечността се мери с векове. Един век е едно тяло, едно листо, една планета, едно слънце. Един ден е век за Луната, а един миг е ден за човека, а една Вечност е миг за Безконечността.

Мислите, чувствата и деянията са Ангели, Богове и Богини само тогава, когато Женихът мисли за своята Невеста и Невестата вижда само своя Жених.

60

Когато мисълта и усетът на Божеството излиза ка­то слънце, тогава Вечно Избраният е посадил ед­но цвете в градината на Лукси. А когато усетът му се разгръща като лазур, тогава една мечта се скри­ва в посадената роза на Слънцето. А когато се от­рони планета, тогава една сълза е дошла и разказ­ва историята на любовната драма на мечтата. Като зърна от мечти се бият слънцата и звездите в сърцето на влюбения Младенец, който чете при­вети, написани от Нея, за някого във Всемира. То­гава създава човекът небесни тела, който не знае, че всичко това, което Е, то е привет за Него от Нея. Ревността създава бурите по лазурните простори

Ревността е спътница на влюбения до Слиянието:

- слънцата и всички тела небесни са сълзи на рев­-
нивия годеник по недостижимата Царица на ху­-
бостта. О, колко Я обича Той! Хали, и огни, и вул-­
кани изригва ревнивият Плутон, а слънца и плане­-
ти - ревнивият Бог, а песни тъжовни - ревнивият
поет.

Всеки създава нещо за Нея. Този, който не създава нищо за Нея, той прави път пред него, а върви об­ратно по направения си път. Този, който създава

61

нещо за Нея, прави път и върви все напред, по на­правения си път. Всичко работи за към Нея.

Всяко цвете говори за Този, който идва с Любовта си за Нея. Сестра и брат е всяко цвете за този, кой­то е обикнал Лукси. Всяко цвете крие спомен от любовна среща. До цвете сяда поетът, кога пее за спомени далечни на тъжовни раздели. С цветята говори поетът за миналите срещи по слънцата. Във всяко цвете се крие сълза от минала раздяла и ра­дост от бъдеща среща.

Щастлив е чистият и невинен Младенец, загдето може да говори с цветята. Слова са цветята от пес­ни някога пети от Него по стъпките на Нейните аромати.

62

Около ароматите на стъпките й градят цветята те­лата си. Понякога с първата въздишка, която из­рича: „Без тебе не мога", а Светлината е първата милувка, която изрича: „Тук съм, дете Мое". Щастлив е този, който се носи на крилете на двете Богини: Чистотата и Невинността. На него само цветята са букви, с които пише любовни писма на своята мила. А когато Тя му пише чрез буквите сълза, Той тогава заплаква и цветята стават сълзи по земните поляни. Ето защо Лукси знае, че Той плаче за Нея, кога вижда цветя по земните поля­ни. Тогава Тя изпраща аромата, за да Му пошепне - „Тук съм, мили мой!"

Който знае, че Чистотата и Невинността са живи същества, той търси Богини в цветята. А този, кой­то се буди в храма на Светлината, той знае, че от Богини е Душата за Избрания. И Любовта е Боги­ня, и Красотата е Богиня, и Мъдростта, и всичко, което живее и съществува е Бог и Богиня. Спят Боговете и Богините в коронките на цветята и ча­кат вечния Младенец. Спят Боговете и Богините в моретата и океаните и чакат вечната Невеста. И слънцата чакат своята Лукси, и цветята - своя изб-

63

ран герой. От всичко е този, който така мисли, чув­ства и работи - от цветя, от слънца, от мечти, от Богове и от Богини, който знае, че същества са Чис­тотата и Невинността.

64

Светлината. В тъжните зари на слънцето, когато си отива, за да настъпи нощ, идват болките на то­зи, който обича, в омаите на залез. Вижда обича­ния как живите същества на тъгата стават Богини и Богове, и се хвърлят в жара на огъня, който изга­ря Този, който обича. От мъка за Него изгарят Бо­говете и Богините, когато виждат колко много тъ­жи. От мъка на болезнен вик изгарят Богините на цветята от тъгата Му и Той вижда как се хвърлят в пламъка на Вечността и сами турят телата на жертвеника на Любовта. Самоизгаряне е Жертвеникът на Любовта. Колко мили същества вижда, че загиват заради Него този, който е обичан от Лукси; колко красиви Богини и Богове вижда, че заги­ват заради Него, Този, който обича само Лукси. Утехата на Този, който тъжи за нея е саможертва на Божествата.

Богинята на тъгата е Другарка на Този, който скри­ва мъката на любовните си жари в сърцето, което плаче. Не плаче Богът-Поет, когато до него е Бо­гинята на тъгата. Тогава Той вижда, че цветята от

65

градината на Лукси са частици от тялото му. В краката на Богинята на тъгата слага всеки от­къснато цвете от сърцето си Този на устните, на когото живее Лукси.

От толкова Богове и Богини ще е Женихът, от кол­кото цветя са събрани там някога при Лукси, цве­тя, удари от тъжни трепети и болезнени викове, от огни и жари за Нея. О, колко е щастлив Този, който тъжи.

На Един се отварят само небесата в тихите нощи на Майя, кога рони сълзи до ручейката на покоя и не вижда нищо, нищо друго, освен един образ, кой­то не е образ; освен едно сърце, едно същество, което не е същество; една Богиня, която не е Боги­ня!... На Един само се отварят небесата в сред­нощния покой, кога нощите казват на звездния пок­ров: „Ние сме Богини, защо не идваш, о, Бог на всемогъщието ? "

66

На Този, който обича Лукси само се отварят небесата.

Когато Избраният търси Лукси по цветята, появя­ва се Богинята на Мъдростта. С Богинята на Мъд­ростта говори само Този, който в цветята живее. Богинята на Мъдростта става Лукси, когато спи Избраният до коронките на своите песни, които са цветя от градината на Храма. Само кога спи Изб­раният, Лукси е Богиня на Любовта; Спи Избра­ният, когато тъжи, а когато заспива в покоя на тъ­гата Лукси става Богиня на Мъдростта и Любов­та. Две Богини държат венец над главата на Този, който тъжи - Мъдростта и Любовта. Двете ръце на Лукси са Богинята на Мъдростта и Богинята на Любовта.

Тъгата е любовен копнеж, а копнежът е целувка, която е слънце в Храма на Светлината. О, колко е щастлив Този, който е в Храма на Светлината.

В розови коронки се е затворил Този, който тъжи, а слънцата надничат на неговата врата и питат:

„Да влезем ли?" „С вас идва ли и Тя?" - пита Той

- Този, който вечно тъжи.

По безбрежен океан се катае този, който тъгува и носи в лодката си цвете, откъснато на едно от слън­цата, където е бил преди. Слънчев Син е Този, който отнася розата на Лукси-тази именно роза на земния мир се казва тъга.
Сега минава през Този малък залив от безбреж­ния Океан лодката на Слънчевия Син. Цветно по­ле е земята, кога е залив от безконечния извор.

Чистотата, Невинността и Красотата са Богини, а Бог е тъгата; а когато тъгата стане Богиня, тя е Красота, Невинност и Чистота. Сега Богът е Богиня в сърцето на Избрания от Лук­си Младенец, затова ви остави тази въздишка, ко­ято никога няма да забравите.

Когато Чистотата е Бог, тогава океанът иска да се прелива в ручейката, която тече пред краката на Бога-Поет, кога той седи на брега и чака Неневестната Невеста. Лазурът е Бог, кога е Чистота, то­гава слънцето е Богиня на тъгата.

68

Сега слънцето грее в Бог-Поета, защото тъгата е вопъл, кога е паднал Бог, а кога е Богиня на сърце­то, Тя става Царица на тъгата. Защо се чудите, нима калта не става тревица, а тревицата - цвете, а цветето - човек? Защо тогава тъгата, която е вода, да не стане Лазура-тъга. Во­дата е тъга и Лазурът е тъга. Вода пие Този, който на земята не казва на цвете­то звезда, а с Лазур се храни този, който на цвете­то казва слънце.

Защо се чудите, няма тъга в сърцето на Бог-Пое­та! Няма кал за Небесния Алхимик, а злато.

От такива частици е тялото, от каквито се храни. От кал е тялото на Адам, защото яде пръст. От звезди е тялото на Адонай, защото се храни с цве­тя. От сълза е тялото на Бог-Поета, защото се хра­ни с любов. Любовта е вселена от Богини и Бого­ве.

От Богини и Богове се храни Избраният Младе­нец на Лукси.

69

Пръстта се яде с уста, с тяло се ядат звездите, а с Душа - сърцата, а със сълзи - Любовта. Не с уста яде Богините и Боговете Избраният Младенец, а със Слова. А когато ги яде като красота, Той е пе­вец в Храма на Светлината. А когато ги яде с Чис­тота, той е Жених в краката на Жената. Красота, Невинност, Чистота са устата на новия човек.

Като планети слизат Младенците, за да ги види този, който в тъги търси своята утеха. Като слън­ца си отиват Младенците, за да ги гледа Този, който тъжи за нещо Вековечно. От две сърца е Човекът, кога е станал от Бог човек. Едното е тъга, а друго­то е Божество.

Надежда, Вяра и Любов свързват тези две поло­винки. Но когато едното сърце се къпе в радостите

70

Слънце - радост и планета - тъга. Защо се чудите? - Един е човекът. Мъж е човекът, когато тъжи, а Жена е, когато е слънце на радостта. Сега е Мъж човекът, защото Небето е Жена. Сега е Мъж Жи­вотът, защото тъга е Любовта; сега е Мъж тъгата, защото Жената е слънце, а когато тъгата стане Же­на, тогава цветята ще нахлуят като радост от оке­ан в сърцето на Вечния Самотник. Така пее хармонията Горе.

Сега Жената не е покрита с цветя - кал е постилка­та й.

Затова тъгата е мъж, която се самоубива. Така го­вори дисхармонията долу. Защо се чудите? Един е Човекът - Тя и Той!

Нек тъга да бъде Животът, нали е за Тебе? Едно време така викаше земята на слънцето, а днес чо­векът така вика на Светлината. Едно време огънят в центъра на земята е бил сърце, а днес сърцето е в човека. Едно време слънцето бе сърце на Вселе­ната, а днес то е Лукси зад Вселената на слънцата. Две чеда се родиха в люлката, която се носи по краищата на нашата вселена. Люлката на едното

71

пее за цветя, която го приглася, а на другото по­казва слънчеви и звездни образи на Красотата и Невинността. О, да знаеш какво има там в люлка­та за тебе, о, човек! Луната е майката на едното, а слънцето - бащата на другото; земята е бащата на едното, а слънцето - майката на другото. Да зна­еш какво има там за тебе, о, човек!

Ти си най-красивата Дъщеря на своите Родители. Ти си най-обичното Дете на Майка си и Баща си! Така почва и завършва всеки миг в битието, на ко­ето един удар е раждането на Лукси, за събудения Жених. Няма красота над красотата на Лукси, ня­ма светлина над светлината й, защото Тя е най-съвършената Дъщеря

На най-опасна висока и скалиста канара видя Же­ната най-красивото цвете за Нея. Мъжът къса вся­кога цветчето, кога Жената му го посочи. Начало­то и краят на един свят, една Вселена е откъсване едно цвете от най-опасната скала. Така си играят Лукси и Избраният, догдето са годени и се водят

73

под ръка до цветните брегове на вечнобежните ручейки. Една малка история от живота във Фамил­ния кръг на Божеството. Не всякога лети сладкопойното птиче по лазура, а слиза и между листата на гъстите дъбрави да уталожи своята тъга. Не вся­кога лети Царят на птиците из висините на Лазу­ра, а слиза и на скалата, и гледа долу как се залъг­ват пеперудките с лъчите и отраженията на слън­цето в бистрото езеро на илюзията. Разумът е самотен орел, кога се е възгордял. В тъм­ни пещери се намира падналото тяло на орела, кога загубва сила за своя летеж. Разумът е разсърден годеник на Лукси. Затова орелът е самотна птица по канарите.

74

и влажни пещери на канарите, а сладкопойното пти­че си гради къща от розови листа и треви аромат­ни. Всяко летене над това малкото, е тъга. Тъга е всяко летене над атома. Всяко издигане над атома е празен простор. А просторът е самотност. А са­мотността е тъга.