* той-тя думите на учителя

Няма светлина, ако няма любов, която да трепти в сърцето на тъгите; няма сладък трепет в сърце­то, ако не слиза благоволението на Светлината. Любов е Светлината, защото се усеща, че живее, сърце е благоволението, защото трепти като ча­ровен образ над тебе, когато идва и ти носи целув­ката, която ти си видял в ранното утро на твоята тъга. От роза излиза Младенецът, когато отива на някоя планета да пее песни. От роза излиза Мла­денецът след сънния покой на своята нощ, когато Луната му бе жена; а от градина излиза, който го-

75

вори за звездите, от слънца, когато пее за усмив­ките на Нейната уста; от целувката на устните й излиза Бог-Поетът, когато лирата става океан, кой­то залива междупланетното пространство; от це­лувката на Лукси излиза Избраният Младенец, ко­гато говори на Човека.

Не богатства и разкоши носи слънцето на Лукси вечер, кога се връща в Храма на своята мила, а букети от цветя. Градинар е Слънцето - сади и бе­ре цветя. Кога тъжи за Нея, сади цветята Слънце­то, а ги бере, когато иска да Я види. Тогава плете венеца от словесните рози на своите възвишени копнежи.

76

Защо се чудите? Венец е звездният простор от ро­зи и цветя, кога слънцето се връща и ги носи на Лукси в сладките нощи на Майя.

Няма звезден покров, ако Лукси не покрие с було­то си Избрания Жених. Очи са звездите на Лукси, с които гледа своя Младенец, кога спи. Няма зефири без ароматното дихание на Лукси. Няма мор­ски вълни без сърдечната милувка на Нейното тре­вожно сърце, което бие, когато Той разказва, кол­ко е страдал за Нея, кога бе Вечен Пилигрим. Не пее славеят на луната в среднощния покой на съ­ня, ако Лукси се събуди.

77

Така пеят мировете, когато Чистият и Непорочен Младенец е в обятията на Чистотата и Непороч-ността. Така пеят просторите, когато в Храма са Вечните Младенци и не се виждат отвън лъчите на техните очарования. Затова спи Всемирът, за да сънува това, което реалността скрива в свеще­ния Храм на Любовта.

В един нощен сън чу Лукси ридания, плачове и воп­ли. „Стани, Мили, стани и погледни навън що е това!" Той погледна, излезе и се върна: - „Това са песните на атомите, те така пеят." Защо се чудите? - Началото и краят на една Все­лена е това.

И пак заспаха Вечните Младенци, да продължат своя сън. И в ранни зари чу Лукси песни, химни,

78

хваления и тържества. „Мили Ми, стани, виж що е това отвън!"

И пак заспа Лукси, и чу на сън името на своя Же­них, и трепна, и се събуди: „Иди, драги мой, някой ме вика, що е това?" Излезе и се върна: „Човекът" - каза Той, такива стават цветята, когато усетят Любов в сърцето си. И пак заспа Лукси и чу на сън своето име...

„Вика ме някой с много мил и сладък глас: „Ста­ни, мили мой, стани!" Но не се чу отговор. Пог­ледна Лукси, нямаше го Вечният Младенец. Това е, когато Боговете стават човеци. Не заспа вече Лукси и все гледаше полето и целия Всемир и трептеше с поглед към своя Мил. През води, мо­рета и океани, през треви, цветя и лазури Тя го видя как идва към Нея, но вече в образа на Човек. Защо се чудите? Тогава Лукси разбра, че е Жена, когато Чистият и Непорочен Младенец стана Чо­век. Тогава целият Всемир стана Храм на Любов­та, когато Той й каза: „Колко е хубаво там из Вездесъщието!" От тогава на Младенците всяка аро­матна трева им е ложе, всяка коронка на розата им е станала легло и всеки миг им е нощ, и всеки

79

трепет сладък ден, и всяка частица - сърце, и все­ки атом - дете.

Бой, сражения, борба - така се бият атомите, кога стават канари, а когато Сатаните така се бият, то­гава се явява мълнията на унищожението. В об­щия сплав изсипва Алхимикът утайката, за да я употреби за материал на нови съединения. Океан

80

е сплавта на Алхимика, а днешното човечество е само една утайка от малка епруветка. Така говори Новослезналий, когато е тялото на Ал­химика. А когато е в градината на Красотата, Той вижда рози и цветя как обличат нови одежди и се готвят за сватбено тържество. Защо се чудите? Нима мислите, че там, зад брего­вете на бурния океан няма цветно поле, където зе-фири веят и красиви пеперуди летят от цвят на цвят, и сладкопойни птици пеят сладки мелодии за бъдещия ден. На железа мирише желязното по­ле, а на кал - калното. На рози мирише градината на розите, но не на рози мирише калта, която сади цветя по морския бряг.

Така говори Новослезналий, кога чу плача, рида­нията и воплите на сърцата в атомите.

Няма атом, в който да няма атоми, както няма ато­ми, които да не са един Атом. Всемирът е Атом, върху който са посадени градините на Лукси. И Лукси е от атоми, които се наричат Богове. А Бо­гът на Лукси свети на челото й като слънце от ней­ната усмивка. От усмивката на устата й е Богът на

81

Лукси. Устата е първата целувка, от която излезе първият Бог - радост, щастие, блаженство - това ражда само устата. Очите раждат само Дъщерята на Нежността - Жената. Всяка част от Лукси раж­да и създава Бог или Богиня на Красотата, Лю­бовта и Блаженството. Богове и Богини само ок­ръжават Лукси, защото всичко, от що е и какво става и в какво се преизменя лети като Божествен образ от нейното величие и слава. Няма Бог или Богиня от Лукси, който да не пита за Избрания Младенец. Всеки Бог или Богиня, кога се отделя от Нея тя го целува и му казва: „Иди го търси." Няма Бог или Богиня, който да лети и търси Изб­рания на Лукси и пръв като го намери той става Той.

Като Богове излизат и като Богини вечните Мла­денци на Лукси от Нея, а се връщат като избрани Женихи. Все същите са тези, които излизат и влизат.

82

Някои се наричат планети, някои - слънца, някои -звезди, някои - комети, някои - цветя, треви и така до безконечност. Всеки атом има своето име, за­щото е бъдещ Бог - Жених на Лукси.

Тъгата е едно писмо само, което пише Вечният Пи­лигрим на Лукси, когато уморен пристъпва на мор­ския бряг при залез. А екстазът е първият лъч, но­во тръгване към нея в ранно утро, при изгрев. Та­ка си пишат и говорят Божествата, чрез кръгове от планети, обръщания на слънца, летене на коме­ти и запалване и угасване на мирове. Нима угасването на един мир не е: „Колко ми е мъчно за тебе, о, Лукси?" Нима запалването на но­ва Вселена не е: „Колко те обичам, о, мила!"? Угасването и запалването на една Вселена са едно възклицание, слово, дума или въздишка на Веч­ността. Същество е Вечността - от две устни Съ-

83

щество, от две обятия: Чистотата е тя, Непорочността е Той, Лукси и Вечният Младенец.

Мъжът туря над всяка Вселена слънце, което да стои като явен образ на тази, която обича. Слън­цата са символи на Божествата; че над тях нещо свети, както слънцето на проявения мир. И земни­ят мъж има символ за тази, която обича - жената. Жената е само символ на Жената, както мъжът е символ на Вечния Младенец. Земният мъж прави къща, в която прибира жена­та, а Вечният Младенец - слънце, в което прибира своята Невеста.

Слънцата са къщи на новоженени Божества, а пла­нетите са къщи на Богове, които са оженени не за истинските си жени. Една е истинската на мъжа жена, както една е Богинята на всеки Бог. В слън­цата живеят Боговете, които са оженени за истин­ските си Жени, така и за цветята, атомите и за всич­ки сърца.

Сватбените тържества на Лукси стават всякога по слънцата.

Лукси се нарича Истинската Жена на всеки Мъж. Който не нарича жена си Лукси, той не обича жена

84

си, а който нарича жена си Лукси, той няма жена на земния мир. Една е Жената на всеки, Една по отделно.

Само на истинския си Жених се обажда Лукси: „Чу­вам те, мили, защо ми носиш слънца?" „- Не, спомени Ти нося от минали животи, когато бяхме заедно; от всички слънца Ти ми каза тогава да направя едно Слънце. Ето го. Нося ти го. От всички слънца Слънцето колесница е то; качи се на него и да вървим! Къде? - В Безконечността, на гости на Вечността"... И политат, и там, където се спират нови слънца се запалват; а спират се, където Тя поглежда Него и Той - Нея - погледите са желания, а желанията на Боговете са Вселени и Мирове. И когато се обър­наха назад, видяха наново хиляди слънца. Тогава тя рече пак на своя Жених: „От всички слънца ис­кам само Едно". Той отива, събира ги пак и ги слага в краката като едно слънце... и така до безкрай. Това прави Любовта, когато Вечността казва на Безконечността: „Ти си по-голяма от Мен!"

85

„О, не! - вика Безконечността - ти си по-голям от мен..."

О, колко е велик Всемирът, кога си говори така! Колко е сладък този шепот на вечните зефири на Нежността.

Казвам ви, че във всяко място и време има нещо живо, което си говори; няма Безконечност, защото Тя е във всяко място и време; няма Вечност, защо­то няма миг без сладък любовен шепот. Ако някой каже, че пространството е празно, оста­вете го. Той не е още човек. Ако някой ви каже, че всичко, що ви окръжава е вън от вас, и не е Едно Тяло, в което вие се движите като атом - риба в безбрежен океан, оставете го. Той няма образ и подобие Божие. Под образ и подобие Божие се раз­бира - Висш Усет за Макрокосмоса. О, колко е велик Всемирът, кога си говори със сла­дкия шепот на Любовта.

На слънчев шар седи този, който чува шепота на Великата Двойка. „Татко и Мамо", казва Детето, когато седи на светъл Шар от Слънце. „Мой мил Сине на Слънцето" - казва Майката на

86

Детето Си, когато седи на звезден шар и лети по градините на всеусещането.

„Какво е Жена?" - пита Синът Баща си? - Той му показва неговата Майка... и милва Детето зад слънцата.

На слънчев шар лети в областите зад слънцата То­зи, който е видял своята Майка - така си търси Невестата Женихът, след като види Майка си кол­ко е красива.

„Има ли Мома по-хубава от Тази, която е за Мен?" - пита Синът Майка си.

„Няма, Сине Мой, няма Дъщеря по-хубава от Та­зи, която за тебе родих. Защото, когато Я раждах, целият Мир пееше химна: „Блазе й, блазе й на Та­зи, която се роди - най-красивата Дъщеря на свои­те Родители!"

С възторг отива Синът на Слънцето да си Я вземе и се вижда как разбутва планети и звезди, като атоми-прашинки из лазура; както лодка пори и раз­мества водите, така и Слънчевият Син животите,

87

когато отива да си Я вземе, най-очарователният лик на своята Мечта. Защото попита Майката Бащата:

„Да я изобразим в Него като мечта и копнеж" -каза Бащата. Рече и направи. Търсете! Във всекиго има този велик образ на Кра­сотата.

„Колко е Велик Всемирът, който Ме роди! Тогава Той е Най-Велик, когато ме раждаше, за­щото, когато ме раждаше Всемирът, Той изпитва­ше най-сладкия усет на Любовта. О, колко Съм Велик!" Това може да каже само Слънчевият Син!

ХИМН НА ПРАШИНКИТЕ:

Чистият и Непорочен Младенец не вижда прашин­ки и атоми, а Слънца. Пред очите на Избрания Младенец се движат Вселени от слънца, съзвез­дия и мирове светещи. Трепти в благоговение сър­цето, което люби, пред всяка частица, която се сре­ща в пътя на неговия глед, защото не знае Избра­ният каква частица е тази, която сега се изпречи пред него. - Като цветя и рози хвърля Лукси пра-

88

шинките по Избрания Жених и скрива словата све­щени в тях... Защо се чудите?!

Нима не бие в сладка тъга сърцето ви, когато срещ­не някоя прашинка по нежната коронка на розата на Майя, или по свежата тревица по брега на веч-нобежната ручейка на желанието. Тя е там, в була от любовни трепети се овива Жената, когато тър­си Този, за когото ще се венчава; откъсва всеки трепет и го туря по частиците, оставени някога там от някоя Богиня в сладките жари на ненаситност­та. Така се скрива тази в частичките, която не е частица и затова е във всяко нещо, защото всякога е Една над всяко нещо.

89

Паднете на колене пред Светлия Лик на всяка час­тица, защото не знаете какво се крие там. Храм на Бог велик е всяка прашинка: пред образа на всяка прашинка може да се моли този, който копнее за любовната омая на Неневестната Невеста. О, колко е велика усмивката на Тази, която е лю­бов, красота и блаженство! Кой може да прави от прашинка Бог, от сърце - Вселена, а от камък -Слънце светещо? - Само Тази или Този, който оби­ча. Прашинката е спомен от направено слънце ня­кога във вековете от някое любящо сърце, оставен храм от минала Вселена на някоя Богиня, която е отлетяла по-високо към светлата и чаровна жар на своя Жених. Угасналата прашинка е начало на нов Живот, щом влезе в нея някоя летяща Богиня на любовната тъга.

Нима, ако в тялото на една Вселена се крие обра­зът на една Богиня или Бог, та в прашинката не е?! И в едната, и в другата има нещо. - Това, което Е и зад което нищо не е. Еднакъв велик Храм е за Младенците и прашинката, и планетата, и слън­цето, и луната, и всяко съзвездие, и мир.

90

Колко са велики Тези, които се обичат като Безко-нечности, а като Безконечности се обичат тези, ко­ито имат за тела безконечното Пространство, а за любовен усет - Времето на Вечността, което е неп­рекъснатост. Всеки даден момент не е време; ми­нутата не е време, нито часът, нито годината. Вре­ме е тази Вечност, която не се раздробява; а не се раздробява любовният усет на Младенците - Изб­раният Син и Дъщеря на любовната целувка. Всеки миг е възклицание: „Виж ги, колко са хуба­ви!" Възклицанието ражда миговете, то е, което прекъсва и дроби Вечността. Малки и големи въз­клицания в упояването на творбата. Една Вселена е едно възклицание, а животът на една прашинка е година от Вечността на прегръдката. А едно цвете е век от раздробената Вечност на Неневестната Невеста. Защо се чудите?!

91

Виж ги колко са хубави!

Бог е прашинката, когато може да пошепне: „О, мила моя!"

А розата е Богиня, когато шепне: „О, мили мой!" Мъж и Жена се казват две Същини, когато в лице­то на цветето виждат лика на своето блаженство;

92

а Баща и Майка, когато в лицето на своето Дете виждат целувката на ранната Заря; Бог и Богиня -когато Светлината стане Дете на белоснежната прегръдка на техните тела; а когато Всемирът е тяхно дете Великата Двойка е тъга. Едно време на проявения Всемир казваха, че е Яй­це, а днес го наричат слънца, утре ще бъде въз­дишка, защото вчера беше копнеж, а третия ден ще бъде целувка, а четвъртия - прегръдка, а петия - покой, а шестия - блаженство, а седмия - Ново-рождение. Защо се чудите?!

Никога любящата Двойка не се раздробява. Мъж-Жена е раздробена Двойка, а Двойката е раздро­бена мечта, а тъгата е раздробена сълза; защото

93

една е същината на Вечните Младенци -блаженството.

Възторгът направи делението, защото екстазът не е нищо друго освен: „Ти си по-мил от Мене!" - „Ах, не, Ти си по-чаровна от мене" - Ето първото деление.

Прашинката е скитащо се дете. От тогава и плане­тата, и Всемирът е скитащо се дете, от тогава, от когато се разделиха устните, за да изрекат Слово­то на възторга, защото целунати устни мълчат.

И морето каза един път на една прашинка по не­говия бряг: „Защо говориш, когато моят шум те заглушава - не те чувам!"

Прашинката не отговори, защото бе целуната уст­на. Така свети Бог пред своя Всемир. Прашинката е Бог пред своя Всемир, но свети, защото е целу­ната устна. Бог затова мълчи, защото не може да говори устна, която целува а Всемирът вика и шу­ми, защото казва: „Колко си мил, о, драги! Колко си красива, о, Жена!" Защо се чудите? Бог е прашинка, най-малката прашинка атом, защото

94

целуната устна не се вижда; за да се скрие тя стана най-малкото нещо, което е..., а целуната ус­тна всякога се крие.

Да, Бог е най-малкото Нещо, защото пространст­вото е усет, а не разстояние, и ширина - като усет Бог е Безкрайност, защото усетът е вълни от море, от блаженство.

И когато морето така укоряваше прашинката, тя заплака, и Бог от милост влезе в нея, и прашинка­та проговори и рече: „Аз съм Бог!"

От тогава морето се разяри, когато видя, че най-малкото нещо е по-велико от най-огромното. Прашинката е скромна, но пред него морето в ярост се бие, защото тя може да каже: Аз съм Бог, а морето може да каже само - аз съм човек. Ето защо човекът не обича Бог, защото е излязъл от море.

95

Първото кръщение е вода - то става в морето и реката, а второто - в прашинката. - О, кръстете се в прашинка.

Слезе един ден Избраният Младенец в прашинки­те, за да им каже, че те са слънца. Тогава се раз­бунтуваха звездите и слънцата и в своето отчая­ние решиха да вземат връх над прашинките, които получиха такова благоволение и тръгнаха по своя вечен летеж в хармония и точност. И върна се то­гава Избранникът, и видя това. Една усмивка го озари и рече: - Не са слънца слънцата, които се мислят по-висши от прашинките; не са прашинки прашинките, когато благоговеят пред слънцата. Не е Бог Богът, който се издига над прашинките; Бо­гове са прашинките, кога се молят в краката на Смирението и Невинността. Защо не разумеете?

И прашинката е Бог, ако се усеща щастлива в кра­ката на Богинята на Красотата и Любовта. И пра­шинката е Бог, ако усети Любовта в сърцето, когато

96

благоговеят пред очарователното тяло на Бо­гинята на Чистотата и Невинността. Знаете ли що е Чистота и Невинност? - Това е удов­летворение в любовна прегръдка. Не е прашинка прашинката, когато Чистотата и Невинността са обятия, които плават из блаженството на целувка­та. Трепети звездни и слънчеви сияния са прашин­ките, когато Чистотата, Невинността и Красотата стават тела, които се милват. А вие, о, звезди, слън­ца, защо се нарекохте такива? Не ли само за това, защото Чистотата, Невинността и Целомъдрието станаха плътни тела, които трептят в огнени жари на Любовта. Защо не разумеете?

Така говореше Бог - Избраният Младенец на това небе, когато седеше на трона, който дели небесни­те простори от горе с тези от долу и гледаше как прашинките се движат долу като звезди и слънца,

97

а слънцата и звездите - като прашинки се носеха на рой из техните летежи.

Така творят Божествата мировете чрез съзерца­ние, когато техните мили Другарки за малко са се отделили от тях и то защо? - За да откъснат по едно цвете от градината на простора. Какъв Жи­вот, какво величие, какво щастие, какво могъщес­тво! Нова Вселена, в която прашинките бяха слън­ца и звезди, а звездите и слънцата станаха пра­шинки пред милия поглед на красивата Му Дру­гарка - Богиня.

Какво ли още има да направиш, о, славни Сине Божий?

- За теб, защото много те обичам, затова събирам Безконечностите и правя кълба и сфери... за твоята

98

хубост, целувка и мили очи правя това, защото много ме обичаш и събирам вечностите, и правя лазури, и ги сливам като мисли, усети и сладостни движения. - О, най-красива Щерко на Вечността, няма усет в Мен за Тебе, който да не е станал не­що: Вселена, мир, Земя, Планета, Слънце... И зна­еш ли, че всичко така насадено от Моята Мощ не загива, а става Храм и прашинката, и планетата, и всяко тяло!

• 
  На какво?
  
• 
  На Твоите целувки. Нима мислиш Ти, че като Ме целуваш, та се губят тези сладки трепети? Не е Бог Богът, който би направил да се загуби поне една целувка от Твоята уста. Виж досегашните Твои целувки.
  

- Ето твоите и моите деца от целувките на нашите

И всичко това Ти направи, и оживи чрез съзерца­ние, догдето Аз берях букет в градината на Кра­сотата.

- Да! Защото всичко, което се създава от допиране

99

до Теб, то е свято. Така ме учеха Мама и Татко; Ти си от най-святата Тяхна допирка, от допирката на най-красивата част от същината им, както Аз - от най-силното и мощно Тяхно дихание. Теб създа­доха по-рано и рекоха: А кой ще пази Дъщерята ни на Красотата и Нежността? Силата, рече Тат­ко - Този като Мен, който ще е и ще Я пази, както Аз Тебе.

Една завеса, открита само от Престола на една Вселена е това - така си говорят Божествата из без­конечните Простори на Вечността. А колко всич­ко това е мило и омайно, велико и неизразимо -Животът, истинският Живот! Така говореше в една прашинка слезлият Младе­нец за няколко минути само, когато Другарката му на очарованието и нежността отиде да си откъсне едно цвете в градината на небесните мириси и си отиде Той, защото Тя щеше да го търси. Тогава изгрява слънцето, когато Младенецът сля­зъл в прашинката и малко закъснее, и Тя слиза и Го търси. Поглед са ранните зари на Висша Дева, която търси закъснелия малко Младенец. Въздиш­ка е сладкият зефир на Майя, която се изтръгва от Неневестната Невеста, която видя, че Женихът й е

100

малко закъснял от розата, която откъсна Жената в градината на очарованието е мирисът на майски­те цветя, когато Тя слезе да го търси и видя защо е закъснял една минута... и намери го в прашинка­та, и видя на очите му сълза. Защо, Милий?