За да не забравяме: идеите имат последствия

318 нацистите и италианските фашисти.
Интелигенцията в Америка, Великобритания и на други места е шокирана от неутралитета на родните си страни. Хиляди чужди граждани се стичат в
Испания, за да се бият на страната на републиканците в състава на интернационалните бригади. Един от тях е Джордж Оруел. Ърнест
Хемингуей, който симпатизира на републиканците, заминава за Испания като военен кореспондент. Политически ангажирани млади американци, канадци и британци се чувстват морално задължени да спрат да говорят и да започнат да се бият.
Броженията в Испания отвличат вниманието от събитията, които междувременно протичат в Съветския съюз. През 30-те години, по време на
Голямата депресия, Съветите на Сталин изпращат в Сибир два милиона
„кулаци“ – най-заможните руски селяни (които имат няколко крави, двама- трима ратаи и няколко акра земя повече от съседите си). От гледна точка на комунистите тези кулаци са натрупали богатството си, ограбвайки своите съселяни, и с това са заслужили съдбата си. Богатството било свидетелство за потисничество, а частната собственост – кражба. Дошло време да се въздаде справедливост. Повече от трийсет хиляди кулаци са разстреляни на място. Много повече обаче загиват от ръцете на своите най-завистливи, озлобени и злополучни съселяни, които скриват коварните си намерения зад високите идеали на комунистическия колективизъм.
Кулаците били наричани врагове на народа, скотове, измет, паразити, мръсна сган и свине. „Ще направим кулаците на сапун!“ – с тези думи се заканил един от жестоките цивилни граждани, които партията и съветските държавни комитети мобилизирали и изпращали в провинцията. Кулаците били изкарвани голи на улицата, пребивани и принуждавани сами да изкопават гробовете си. Жените им били изнасилвани, а имуществото им –
„експроприирано“, което на практика означавало, че домовете им се претърсвали от дъските на пода до гредите на тавана и всичко, което може да бъде пренесено, се заграбвало. На много места „некулашките“ им съселяни оказвали отпор. Това били предимно жени, които обграждали и предпазвали с телата си преследваните семейства. Но съпротивата им била безполезна. Кулаците, които успявали да избегнат смъртта, били депортирани в Сибир, най-често посреднощ. Влаковете отпътували през февруари, в най-жестокия руски студ, а в сибирската тайга ги очаквали мизерия и жилищни постройки от най-долнопробен вид. Много от кулаците, особено децата, умирали от тиф, дребна шарка и скарлатина.
Кулаците „паразити“ били, общо взето, най-способните и трудолюбиви селскостопански работници. Както знаем, малка група хора реализира повечето постижения във всяка област, и полската работа не прави изключение от това правило. Селското стопанство претърпяло крах.

319
Малкото, което то успявало да произведе, властите отнемали насила от селата и отнасяли в градовете. Селяните, които излизали на полето, за да съберат останалите след жътвата зрънца жито и да нахранят гладните си семейства, били екзекутирани. През 30- те години на миналия век в Украйна, житницата на Съветския съюз, шест милиона души са загинали от глад. „Да изяждате децата си – това е варварство“ – предупреждавали плакати на съветския режим.
За тези зверства се носят не само слухове, но нагласата към комунизма в средите на западните интелектуалци неизменно остава положителна. По това време те имат по-важни неща, за които да се тревожат, и едно от тях е
Втората световна война, която превръща СССР и западните страни в съюзници срещу Хитлер, Мусолини и Хирохисито. И все пак има хора, които не си затварят очите за случващото се в съветска Русия. Един от тях е
Малкълм Магъридж, който още през 1933 година пише серия от статии за вестник „Манчестър Гардиън“, описващи как Съветския съюз унищожава селяните и селското стопанство. Джордж Оруел също разбира какво се случва под диктатурата на Сталин и превръща престъпленията му във всеобщо достояние. През 1945-та той издава „Фермата на животните“ – сатирична басня, осмиваща Съветския съюз, – макар че появата на книгата среща сериозни трудности. Дълго след това мнозина, и то неслучайни хора, предпочитат да останат слепи за истината. Това важи с пълна сила за
Франция и с още по-голяма сила за френската интелигенция.
Най-уважаваният френски философ от средата на миналия век, Жан-Пол
Сартр, е известен с това, че е комунист, макар и без партиен билет, докато не осъжда съветското нахлуване в Унгария през 1956- та. Все пак той продължава да бъде защитник на марксизма и скъсва окончателно със
Съветския съюз едва през 1968-ма, когато съюзът потушава жестоко
Пражката пролет в Чехословакия.
Скоро след това излиза и документалната книга на Александър
Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“, която в предишните глави разгледахме доста обширно. Както вече отбелязахме (но си струва да го направим отново), това произведение разбива окончателно доверието в комунисти- ческия морал – първо на Запад, а после и в самия Съветски съюз. Книгата се разпространява апокрифно под формата на така наречената самиздат литература. Руснаците са разполагали с двайсет и четири часа да я прочетат, преди да предадат рядкото копие на следващия жаден за информация ум.
Радио „Свободна Европа“ излъчва в Съветския съюз четене на книгата на руски език.
Солженицин твърди, че съветската система никога не би оцеляла без диктатурата и робския труд; че семената на най-големите издевателства на режима несъмнено са посяти по времето на Ленин (когото комунистите на

320
Запад все още се опитват да оправдаят); и че цялата система се крепи на безкрайна мрежа от лъжи, индивидуални и обществени. Греховете ѝ не могат да се припишат на конкретен култ към личността, както твърдят нейните застъпници. В своя документален разказ Солженицин описва системния тормоз, на който са подложени политическите затворници в Съветския съюз, корумпираната правосъдна система и масовите убийства, и с педантични подробности разкрива, че тези неща не са единични отклонения, а непосредствен израз на лежащата в основата им комунистическа философия.
След излизането на „Архипелаг ГУЛАГ“ вече никой не може да се изправи в защита на комунизма – дори самите комунисти.
Това съвсем не означава, че увлечението по идеите на марксизма, характерно за интелектуалците – особено за френските, – изчезва напълно.
То просто се трансформира. Някои от тях отказват да извлекат каквато и да било поука. Сартр осъжда Солженицин като „подривен елемент“. Дерида тихомълком заменя идеята за парите с идеята за властта и продължава да си живее безгрижно. Този лингвистичен трик дава възможност на привидно разкаялите се марксисти, които все още се разполагат на върха на западната интелигенция, да запазят досегашния си светоглед. Обществото вече не служи за потискане на бедните от богатите. А за потискане на всички от силните на деня.
Според Дерида йерархичните структури съществуват само за да включват едни (хората, които се облагодетелстват от тези структури) и да изключват други (тоест всички останали, които, естествено, биват потискани). Но дори това твърдение не е достатъчно радикално. Той излага мнението, че разделението и потисничеството са вградени в самия език – вградени в основните категории, които използваме, за да опростяваме света и да се договаряме с него. Категорията „жени“ например съществува само защото мъжете се облагодетелстват, когато ги изключват. А категорията „мъже и жени“ съществува само защото представителите на тази смесена група се облагодетелстват от изключването на онова незначително малцинство от хора с неясна биологична сексуалност. По същия начин науката облаго- детелства единствено учените. А политиката – единствено политиците.
Според теорията на Дерида йерархиите съществуват, защото носят изгода от потискането на онези, които биват изключени. Именно тази нечестна изгода е причината да процъфтяват.
Дерида произнася прочутата фраза (макар по-късно да отрича): „Il n’y a

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: