12 правила за живота

208
Ницше казва за себе си, че философства с чук в ръка,
216
при това без да преувеличава особено. Опустошителната критика, на която той подлага християнството – вече отслабено заради конфликта с науката, на която точно то дава тласък, – включва две основни линии на обвинение. Ницше твърди, че именно усещането за истина, развито до крайност от християнството, е това, което отначало поставя под съмнение, а после подкопава фундаменталните устои на вярата. Една от причините за това е, че все още не е напълно осмислена разликата между моралната, наративната истина и обективната истина (и се търси противопоставяне, когато такова не съществува) – но това не оспорва казаното от Ницше. Дори когато съвременните атеисти се отнасят с пренебрежение към крайното схващане, че разказът за сътворението в книга Битие е обективна истина, за да вземат страна в този спор, те се доверяват на собственото си усещане за истина, развивано от християнството в продължение на векове. Няколко десетилетия по-късно Карл Юнг допълва доводите на Ницше, като отбелязва, че по време на Просвещението Европа се събужда от някакъв християнски сън, откривайки, че всичко, което до този момент приема за факт, не само би могло, но и трябва да се подложи на съмнение. „Бог е мъртъв! – пише
Ницше. – Бог ще остане мъртъв! (Ние го убихме – вие и аз!) Как ще се успокоим, ние, убийците на всички убийци! Най-святото и най-могъщото същество, което светът е притежавал до днес, загина, обляно в собствената си кръв под ударите на нашите ножове – кой ще изтрие тази кръв от нас?“
217
Основните догми на западната вяра са станали неблагонадеждни, смята
Ницше, като се има предвид каква е днешната представа за истина на западния ум. Във второто си обвинение – че с развитието на Църквата християнството се освобождава от всякакъв морален товар – той е безпощаден. Философът с чук в ръка нанася тежък удар върху едно от ранните християнски умозаключения, впоследствие придобило изключи- телна важност: това е твърдението, че единствено и само жертвата на Исус
е изкупила греховете на човечеството. Това не означава непременно, че един християнин, който вярва, че Исус е умрял на кръста, за да спаси хората, е освободен от всякакво лично морално задължение. Но загатва настойчиво, че Спасителят е поел главната отговорност за изкупването на греховете и следователно не е останало нищо съществено, което грешният човек може да направи.
Ницше смята, че апостол Павел, а след това и протестантите, начело с
Мартин Лутер, снемат моралната отговорност от последователите на Исус.
216
Ницше, Ф. Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка); прев. Георги
Кайтазов. изд. „Христо Ботев“, София, 1992 г
217
Ницше, Ф. Веселата наука; прев. Христина Костова-Добрева. УИ „Св. Климент
Охридски“, София, 1994 г.

209
Те размиват идеята за подражанието на Исус. Това подражание е свещеното задължение на всеки вярващ: не просто да спазва или да изрича някакви заучени реплики за абстрактната вяра, а действително да проявява духа на
Спасителя в конкретните, специфични условия на собствения си живот – да осъзнае или въплъти архетипа, както казва Юнг; да облече в плът вечния пример. „Християните – пише Ницше – никога не са извършвали постъп- ките, които е предписвал Исус, и безсрамните приказки за „оправдание чрез вярата“, както и неговата най-висша и единствена значимост, са само следствие на това, че църквата е нямала нито смелостта, нито пък волята да се заеме с делата, които Исус е изисквал.“
218
В ролята на критик Ницше наистина няма равен на себе си.
Догматичното вярване в главните аксиоми на християнството (че смъртта на Исус на кръста изкупва греховете на света; че спасението се отлага за
„онзи“ свят и че то не може да бъде постигнато чрез действие) води до три взаимносвързани последици. Първо, обезсмисляне на земния живот,

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: