12 правила за живота
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА, Kursova rabota na tema Organizacionnata kultura na moia rabotodatel Kaufland Bylgariia (2)
| защото само животът след смъртта има значение. От това следва, че е приемливо да си затваряш очите и да бягаш от отговорност за страданието, което съществува тук и сега. Второ, пасивно приемане на статуквото, защото спасението не може да се заслужи чрез полагане на усилия в този живот (по този въпрос Маркс иронично отбелязва, че религията е опиум за народа). И накрая, трето, правото на вярващия да отхвърли всяко действително морално задължение (с изключение на вярата в спасението чрез Исус), защото Божият син вече е свършил най-важната и най- тежката работа. По същите тези причини Достоевски, който оказва огромно влияние върху Ницше, критикува християнската институция (но неговите нападки са издържани в един доста по-двусмислен и изискан стил). В шедьовъра „Братя Карамазови“ атеистът и свръхчовек Иван разказва една притча, „Великият инквизитор“. 219 Би било полезно да я разгледаме накратко. Иван говори на брат си Альоша – чието желание да бъде послушник в манастир той презира – за Исус, който се завръща на земята по време на испанската Инквизиция. Както може да се очаква, около завърналия се Спасител се вдига огромен шум. Той изцелява болните. Съживява мъртвите. „Лудориите“ му скоро привличат вниманието на самия Велик инквизитор, който веднага заповядва да арестуват Исус и да го хвърлят в затвора. По- късно Инквизиторът отива в килията му. Осведомява го, че вече нямат нужда от него. Завръщането му представлява огромна заплаха за Църквата. 218 Ницше, Ф., Воля за власт, прев. Пламен Градинаров, изд. „Захарий Стоянов“, София, 2009 г. 219 Достоевски, Ф.М. Великият инквизитор. – В: Братя Карамазови; прев. Димитър Подвързачов и Симеон Андреев, изд. „Народна култура“, София, 1984 г 210 Инквизиторът казва на Исус, че бремето, с което е натоварил човечеството – бремето да живеят с вярата и с истината, – е прекалено тежко за клетите прос- тосмъртни. Изтъква, че Църквата е показала милосърдие, като е размила това послание и е свалила от плещите на последователите си бремето на изискването за перфектно Битие. А в замяна им е предложила простото и милостиво бягство на вярата и живота след смъртта. Това е отнело векове, продължава Инквизиторът, и последното нещо, от което Църквата има нужда сега, след толкова положени усилия, е завръщането на Този, който твърди, че цялото бреме се пада преди всичко на хората. През цялото време Исус слуша мълчаливо. Накрая, когато Инквизиторът става да си върви, Той го прегръща и целува по устните. Силно смутен, Инквизиторът побелява като платно. Той си тръгва, оставяйки отворена вратата на килията. Каквото и да кажем за дълбокия смисъл на тази история и за величието на духа, нужен за създаването ѝ, ще бъде недостатъчно. Достоевски, един от най-големите литературни гении на всички времена, във всяко свое ярко произведение се изправя срещу най-важните екзистенциални въпроси – нещо, което прави дръзко, стремително и независимо от последствията. Въпреки че е истински християнин, той твърдо отказва да превърне в посмешище опонентите си, рационалисти и атеисти. Напротив! В „Братя Карамазови“ например Достоевски запознава читателя с образа на Иван – атеист, който оспорва основните принципи на християнството с изключителна яснота и патос. Альоша, който по убеждение и с цялата си страст е свързан с Църквата, е неспособен да обори нито един от аргументите на брат си (макар че вярата му остава непоклатима). Достоевски е наясно и признава, че християнството отстъпва пред аргументите на разума – пред силата на интелекта, – но (нещо особено важно) той не се крие от този факт. Не си служи с отричане, заблуда или сатира, за да разклати светогледа, оспорващ истината и ценностите, в които той вярва. Писателят намира изход от този проблем, като поставя действията над думите. В края на романа високите морални ценности, носител на които е Альоша – смело последвал примера на Исус, – удържат победа над блестящия, но критичен до степен на краен нихилизъм интелект в лицето на Иван. Християнската църква, представена в образа на Великия инквизитор, е същата тази църква, която Ницше приковава на позорния стълб. Инфантилна, лицемерна, патриархална и сервилна към държавата, тази църква с нейните прогнили порядки продължава да търпи упреци и от съвременните критици на християнството. При цялата си ерудиция Ницше не успява да овладее гнева си, нито да го смекчи в достатъчна степен с разумни аргументи. В това отношение Достоевски, по мое мнение, успява да надмине Ницше – именно тук великата литература на Достоевски постига много повече от класическата философия на Ницше. Инквизиторът, изобразен от руския 211 писател, е символ на догмата във всеки един смисъл. Той е безскрупулен, циничен, манипулативен и жесток „следовател“, готов да подгони всеки отцепник и, ако се наложи, да го измъчва до смърт. Той е проводник на една догма, която сам знае, че е погрешна. Исус обаче, архетипът на съвършения човек, целува противника си. Не по-малко важно е и това, че след този жест Великият инквизитор оставя вратата отворена, за да може Исус да избегне предстоящата смъртна присъда. Достоевски смята, че в огромната корумпирана институция на християнството все пак е останало място за духа на нейния Основател. Това е жест на благодарност от една благородна и прозорлива душа за неумиращата мъдрост на Запада, въпреки всички грешки. Не може да се твърди, че Ницше не е склонен да отдаде дължимото признание на вярата – и по специално на католицизма. Той счита, че продължителната традиция на „несвобода“, характеризираща догматичното християнство – настояването, че всичко може да бъде обяснено в рамките на една-единствена строго определена метафизична теория, – е необходимо условие за формирането на дисциплинирания, но свободен съвременен ум. В „Отвъд доброто и злото“ той пише: Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|