12 правила за живота
Съмнението отвъд обикновения нихилизъм
Изтегляне 3.6 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
КУРСОВА ЗАДАЧА
| Съмнението отвъд обикновения нихилизъм Триста години преди Ницше великият френски философ Рене Декарт се отправя на интелектуална мисия – да подложи съмненията си на сериозен анализ, да им направи пълна дисекция и да стигне до същината, за да провери дали може да открие или формулира поне едно твърдение, непроницаемо за собствения му скептицизъм. Той търси крайъгълния камък, върху който може да се построи правилното Битие. За себе си Декарт го открива в Аза, който мисли и съзнава – както гласи неговата крилата фраза Cogito ergo sum (Мисля, следователно съществувам). Всъщност идеята за този Аз възниква много преди това. Преди хиляди години съзнаващият Аз е всевиждащото око на Хор, египетският Бог-син и Бог-слънце, който възражда държавата, като забелязва дълбоката поквара и ѝ се противопоставя. Преди това откриваме тази идея в образа на Мардук, върховния бог на Месопотамия, чиито очи са разположени от двете страни на главата и който изрича магически заклинания и така създава света. В епохата на християнството Азът се трансформира в Логос – в Словото, което в началото на времето поражда реда в Битието. Може да се каже, че Декарт просто десакрализира Логоса и го превръща в „това, което съзнава и мисли“. Казано по-просто, това е съвременното его. Но какво точно представлява това его? Ние можем да разберем неговите страхове до известна степен (стига да искаме), но добротата му не се поддава на обяснение толкова лесно. На сцената на Битието егото е злият герой, то е нацистът или сталинистът, то е злото, създало Аушвиц, Бухенвалд и Дахау, както и системата на съветския ГУЛАГ. Това е нещо ужасно, което не бива да се забравя. Но коя е неговата противоположност? Какво представлява доброто, което е обратната страна на злото и което можем да доловим и опознаем единствено в присъствието на злото? Тук е мястото да отбележим твърдо и ясно, че дори рационалният интелект – тази способност, толкова тачена от презиращите традиционната мъдрост – проявява най-малкото близко сходство с архетипния бог, който умира, но неизменно възкръсва, с вечния спасител на човечеството, с изначалния Логос. Карл Попър, който е 214 философ на науката и определено не е мистик, разглежда мисленето като логическо продължение на Дарвиновата еволюция. Едно създание, което не може да мисли, трябва единствено и само да осъществи предопределеното си Битие. Действията му представляват конкретен, непосредствен израз на неговата инстинктивна природа. Ако поведението му не отразява изискванията на околната среда, то ще умре. Но нещата не стоят така при човека. Ние можем да конструираме абстрактни модели на Битието с неговите потенциални проявления. Можем да сътворим идея в театъра на въображението. Можем да я изпробваме спрямо другите си идеи, спрямо идеите на останалите или спрямо реалността. Ако не оправдае очакванията ни, можем да я изоставим. Можем, както се изразява Попър, да оставим идеите да умрат вместо нас. 222 И тогава създателят на тези идеи, който е по- важен от самите идеи, може да продължи напред, освободил се от оковите на грешките. Вярата в онази част от нас, която приема смъртта на идеите, за да може да продължи, е предпоставка за самото мислене. Идеята не е факт. А фактът сам по себе си е нещо мъртво. Той не притежава съзнание, желание за власт, мотивация и движеща сила. В нашия свят съществуват милиарди мъртви факти. Интернет е като гробище от мъртви факти. Но идеята, завладяла един човек, е нещо живо. Тя иска да намери изява, да заживее свой живот. Именно по тази причина дълбинните психолози – начело с Фройд и Юнг – твърдят, че човешката психика е едно бойно поле на идеите. Идеята притежава цел. Тя иска нещо. Налага своя ценностна система. Идеята вярва, че това, към което се стреми, е по-добро от действителността. Тя свежда реалността до нещата, които спомагат или пречат за нейната реализация, а всичко останало е без значение. Идеята придобива форма и плътност. Идеята е идентичност, тя не е факт. Когато намери почва за изява в един човек, тя е способна да го превърне в свой аватар: да го принуди да се бори за нейното осъществяване. Понякога тази принуда (или по-скоро власт) е толкова силна, че човекът е готов да умре, за да продължи да живее идеята. Най-общо казано, това е лошо решение, тъй като в повечето случаи е необходимо да умре само идеята, а човекът трябва просто да престане да бъде неин аватар, да промени мисленето си и да 222 „Нека хипотезите, теориите ни, да умрат вместо нас! Все още не е късно да се научим да убиваме теориите си, вместо да се избиваме помежду си... Може би не е утопична мечта да вярваме, че един ден ще видим как побеждава склонността (рационалната или научна склонност) да разбиваме с аргументите на разума своите теории и мнения, вместо да се избиваме едни други.“ Popper, К. (1977). „Natural Изтегляне 3.6 Mb. Сподели с приятели:
|