228 изглеждам като светец“ или (най-страшната от всички изкривени цели)
„винаги да хвърлям вината върху нежеланото си дете“. Тези неща са пример за това, което сънародникът на Зигмунд Фройд, по-малко известният австрийски психолог Алфред Адлер, нарича „житейски лъжи“
229
Когато един човек се ръководи от някаква житейска лъжа, той се опитва да манипулира реалността чрез възприятия,
мисли и действия, така че да е възможен само един строго определен и желан резултат. Такъв живот, съзнателно или не, се опира на две предположения. Първото е, че познанието, с което разполагате в момента, е
достатъчно, за да определите извън всякакво съмнение кое е добро от гледна точка на далечното бъдеще.
А второто – че реалността би била непоносима, ако се оставите на естествения ход на събитията. Първото предположение е необосновано от философска гледна точка, защото целта, към която се стремите в момента, може да се окаже лишена от стойност,
точно както е възможно това, което правите, да се окаже грешка. Второто предположение е още по-лошо. То е вярно само при условие, че реалността е непоносима по своята същност и едновременно с това подлежи на успешно манипулиране и изкривяване. За да мислиш и говориш по този начин, трябва да притежаваш високомерието и крайната самоувереност, които гениалният английски поет Джон Милтън открива в образа на Сатаната, най-извисения от Божиите ангели и най-тежко съгрешилия. Логичният разсъдък е склонен към възгордяване:
това, което знам, е всичко, което трябва да се знае. Гордостта се влюбва в собственото си творение и се опитва да го превърне в абсолютна истина.
Виждал съм как хората си измислят някаква утопия и жестоко объркват живота си, опитвайки се да превърнат тази утопия в действителност. Пример за това е студентът, симпатизиращ на лявата идея, който възприема модерната позиция да бъдеш срещу властта и прекарва в омраза следващите двайсет години от живота си, като се бори с вятърните мелници на собственото си въображение. Или момичето, което,
едва навършило осемнайсет, решава, че иска да се пенсионира на петдесет и две. Тя посвещава на тази цел следващите три десетилетия от живота си, без да си дава сметка, че е взела това решение, когато е била почти дете. Какво може да знае това почти дете за желанията на своята петдесет и две годишна същност? Дори сега, след толкова години, тя
има само бегла, смътна представа за Рая на пенсионната възраст. Тя просто отказва да погледне истината в очите. Какъв смисъл ще има животът ѝ, ако се окаже, че основната му цел е погрешна? Тя се страхува да отвори кутията на Пандора, където се крият най-страшните беди на този свят. Но вътре се крие и надеждата.
229
Адлер, А.
Житейска лъжа и отговорността при неврозата и психозата –
В: Сподели с приятели: