ПРАВИЛО 8. КАЗВАЙТЕ ИСТИНАТА. ИЛИ ПОНЕ НЕ ЛЪЖЕТЕ

223
Намирахме се на ничия земя, за която обществото не беше предвидило ръководни правила или насоки. Бяхме неопитни стажанти в една психиатрична болница, неподготвени да се сблъскат с една страдаща от шизофрения пациентка и с нейния наивен, дружелюбен въпрос, касаещ възможностите за социално приобщаване. Това не беше и естественото общуване между хора, които следят внимателно нишката на разговора.
Какви бяха правилата в подобна ситуация, която напълно излизаше от границите на обичайното социално взаимодействие? С какви възможности разполагахме?
Ако не ме лъжеше светкавичната преценка, имаше само две възможности.
Да измисля нещо, колкото да излезем от положение, или да отговоря честно.
„В групата ни има място само за осем души“ – това отговаряше на първото условие. Както и: „Тъкмо си тръгваме от болницата“. Никой от тези отговори не би засегнал чувствата ѝ, не и на повърхността. Освен това разликата в социалния статус, която ни разделяше, щеше да остане незабелязана. И все пак тези отговори бяха далеч от истината. Така че се отказах от тях.
Вместо това обясних на пациентката възможно най-простичко и откровено, че сме студенти и се обучаваме един ден да станем психолози, и по тази причина тя не може да се присъедини към нас. Този отговор подчерта разликата в положението ни и направи пропастта помежду ни още по-голяма и по-видима. Несъмнено той беше по-жесток от всяка умело скроена невинна лъжа. Но още тогава подозирах, че една неистина, колкото и добронамерена да е тя, може да доведе до непредвидими последствия. За миг лицето на жената посърна. Изглеждаше наранена. Но после тя разбра и всичко беше наред. И така беше най-правилно.
Няколко години преди да се заема с клинична практика, имах някои доста странни преживявания.
227
Открих, че съм подвластен на особено силни импулси (на които не се поддадох нито веднъж), в резултат на което се убедих колко малко знам за това кой съм и на какво съм способен. Затова започнах да обръщам още по-голямо внимание на нещата, които правя и които казвам. Последвалият опит беше меко казано объркващ. Сякаш се разделих на две самоличности: едната говореше, а другата, по-без- пристрастната, наблюдаваше и преценяваше. И скоро осъзнах, че почти всичко, което изричам, не отговаря на истината. Разбира се, имах причини за това: исках да печеля споровете, да се издигна, да впечатля хората. И обикновено получавах това, което искам. Използвах езика, за да изкривя и изопача света по такъв начин, че да получа каквото смятах, че ми е нужно.
Но това ме правеше измамник. Осъзнавайки този факт, започнах да се уча да
227
Този период е описан подробно в уводната част на: Peterson, J.B. (1999). Maps of
meaning: the architecture of belief. New York: Routledge.

224 говоря само такива неща, срещу които вътрешният ми глас не възразява.
Започнах да се уча да казвам истината. Или поне да не лъжа. Не след дълго установих, че това умение е изключително полезно, когато не си сигурен какво трябва да сториш. Какви варианти имаш, когато не знаеш как да постъпиш ли? Просто кажи истината. Както направих аз онзи ден в болница
„Дъглас“.
След време имах клиент, който беше параноичен и опасен. Работата с хора, страдащи от параноя, е предизвикателство. Те вярват, че са станали мишена на тайнствени, конспиративни сили, които действат подмолно и злонаме- рено. Параноичните хора се отличават с извънредна бдителност и концентри- раност. Те подхождат към невербалните сигнали с такова внимание, каквото е нетипично за обичайното човешко общуване. И въпреки че тълкуват погрешно тези сигнали (точно това е параноята), те проявяват почти свръхестествена способност в долавянето на скрити мотиви, противоречиви твърдения и лъжи. Ако искате такъв човек да се разкрие пред вас, трябва да слушате много внимателно и да казвате истината.
Точно това направих с този клиент. Слушах внимателно и разговарях честно. Понякога той описваше чудовищните си фантазии, в които за отмъщение одираше хората като животни. В това време аз наблюдавах реакциите си. Докато той говореше, следях внимателно какви мисли и образи изникват в театъра на въображението ми и споделях с него каква реакция е предизвикал. Не се опитвах да контролирам или насочвам неговите мисли и действия (нито пък своите). Единствената ми цел беше да му покажа възможно най-ясно, че има поне един човек, върху когото постъпките му оказват пряко въздействие – и това бях аз. Вниманието ми и откровените ми отговори не означаваха, че ги приемам невъзмутимо и още по-малко, че ги одобрявам. Казвах му, когато ме плашеше (а това се случваше често), не криех, че и мислите, и поведението му са дълбоко погрешни и че по този начин не го очаква нищо добро.
Въпреки това той продължаваше да говори. Доверяваше ми се, защото слушах и отговарях честно, макар че изобщо не го насърчавах. Да, той наистина ми се доверяваше въпреки, или по-скоро, благодарение на моите възражения. Той беше параноик, а не глупак. Разбираше, че поведението му е социално неприемливо. Разбираше, че всеки нормален човек ще бъде ужасен от безумните му фантазии. Тъй като самият аз реагирах по този начин, той ми се доверяваше. А без това доверие би било невъзможно да го разбера.
Повечето му неприятности бяха свързани с бюрокрацията. Например той се отбиваше в някоя банка за нещо съвсем обикновено – да открие сметка, да плати задължение или да поправи някаква грешка – и от време на време се сблъскваше с онзи тип неуслужливи хора, на които всеки от нас е попадал.

225
Въпросният служител отказваше да приеме документите му или изискваше ненужна или трудна за получаване информация. Предполагам, бюрократич- ните спънки са нещо неизбежно понякога, но на моменти ситуацията се усложнява излишно от дребнави злоупотреби с бюрократичната власт.
Клиентът ми беше много чувствителен на тази тема. Той беше болезнено честолюбив. Държеше много повече на честта си, отколкото на своята сигурност, свобода и принадлежност. По тази логика (все пак параноичните хора са извънредно логични) той никога не би позволил на когото и да е да го унижава, обижда или подценява. Такова нещо той не можеше да преглътне. Заради своето сурово и негъвкаво отношение клиентът ми вече се беше сдобил с няколко ограничителни заповеди. Проблемът е, че ограничителните заповеди са ефикасни само при онзи тип хора, които и бездруго не се нуждаят от тях.
„Ще се превърна в най-страшния ти кошмар“ – беше обичайната му закана в такива ситуации. Неведнъж съм се изкушавал да кажа подобно нещо, когато самият аз съм срещал ненужни бюрократични спънки. Но в такива случаи най-доброто решение е просто да махнеш с ръка. Заплахата на клиента ми не беше само на думи и понякога той действително се превръщаше в нечий кошмар. Той е лошият от „Няма място за старите кучета“
228
. Той е човекът, когото срещаш на най-неподходящото място в най- неподходящия момент. Ако го засегнеш, дори без да искаш, той ще те издебне, ще ти припомни какво си направил и ще те изплаши до смърт. Той е от хората, които не прощават лъжата. Но аз бях честен с него и това охлаждаше гнева му.

Изтегляне 3.6 Mb.

Сподели с приятели: