РАЗВИТИЕТО НА ТРОИЧНОСТТА СЪСТОЯЩА СЕ ОТ СЛЪН- ЦЕ, ЛУНА И ЗЕМЯ. О З И Р И С И Т И Ф О Н

До се­га в те­зи сказ­ки ние се опит­вах­ме да си със­та­вим един об­раз за на­ше­то Земно раз­ви­тие във връз­ка с раз­ви­ти­ето на човека, за­що­то тряб­ва­ше да обясним, как ми­на­ло­то на Земята, как фак­ти­те на на­ше­то Земно раз­ви­тие се от­ра­зя­ват в поз­на­ни­ето на от­дел­ни­те кул­тур­ни пе­ри­оди в сле­дат­лан­т­с­ко­то време. Ние мо­жах ме имен­но да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме на­й-­дъл­бо­ки­те из­жи­вя­ва­ния на уче­ни­ка на Ришите и да покажем, как те­зи вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния на един под­ла­гащ се на пос­ве­ще­ние чо­век се пред­с­та­вя­ха ка­то вътрешни, яс­но­видски об­ра­зи на оне­зи от­но­ше­ния и процеси, ко­ито са ста­на­ли в на­ша­та пър­вич­на Земя, ко­га­то тя още съ­държа­ше в се­бе си Слънцето и Луната. Ние видяхме, как­ва ви­со­ка сте­пен на пос­ве­ще­ние тряб­ва­ше да пос­тиг­не един та­къв уче­ник на Древно-индийската култура, за да мо­же да си съз­да­де един та­къв све­тог­ле­ден образ, кой­то стои ка­то ед­но пов­то­ре­ние на това, ко­ето се е ра­зиг­ра­ло в пра­да­леч­но­то минало. Видяхме също, какво са мис­ле­ли гърците, ко­га­то в по­хо­ди­те на Александър Велики са се за­поз­на­ли с това, ко­ето един ­

А сега, за да мо­жем да про­ник­нем с пог­лед в ду­ша­та на древ­ния егип­тя­нин - за­що­то то­ва е за нас на­й-­важното, а пер­сийс­ко­то пос­ве­ще­ние ще раз­г­ле­да­ме ка­то ед­на под­го­тов­ка -, ние ще тряб­ва още вед­нъж да раз гле­да­ме по-точно, как­во всъщ­ност е ста­на­ло с на­ша­та Земя през времената, ко­га­то Слънцето и Луната се от де­ли­ха от Земята.

Сега ис­ка­ме да ски­ци­ра­ме един об­раз на са­ма­та Земя, образ, кой­то пос­те­пен­но се получи, ко­га­то Слънцето се отдели, а по­-къс­но и Луната. Ще ос­та­вим нас­т­ра­на ве­ли­ки­те кос­ми­чес­ки съ­би­тия и ще раз­г­ле­да­ме това, ко­ето ста­ва на са­ма­та Земя. Когато още вед­нъж на­со­чим пог­лед в ми­на­ло­то вър­ху Земята в ней­но­то първич­но състояние, ко­га­то тя още бе­ше съ­еди­не­на със Слънцето и Луната, ние ще на­ме­рим на нея на­ши­те жи- вотни, на­ши­те рас­те­ния и не ще на­ме­рим ни­как­ви минерали. Това, от ко­ето Земята бе­ше пър­во­на­чал­но устроена, бе­ше пър­во са­мо човекът, бя­ха са­мо за­ро­ди­ши­те на човеците. Вярно е, че на ста­ро­то Слънце и на ста­ра­та Луна бя­ха за­ло­же­ни съ­що и за­ро­ди­ши­те на рас­те­ни­ята и на живот- ните, че и те се съ­дър­жа­ха ве­че в пър­вич­но­то със­то­яние на Земята, оба­че то­ва бя­ха та­ка да се ка­же още спя­щи зародиши, не бя­ха ни­как­ви заро- диши, за ко­ито да мо­же да се помисли, че те дейс­т­ви­тел­но ще про­из­веж­дат нещо. Едва ко­га­то Слънцето за­поч­ва да се отделя, то­га­ва за­ро­ди­ши­те се раздвижеха, оне­зи зародиши, ко­ито по­-къс­но ста­на­ха животни. И ед­ва ко­га­то Слънцето се бе­ше от­де­ли­ло на­пъл­но от Земята и Земята и Луната бя­ха ос­та­на­ли заедно, за­почна­ха да се раз­ви­ват оне­зи зародиши, ко­ито по­-къс­но ста­на­ха растения. И ед­ва ко­га­то Луната за­поч­на да се отделя, се об­ра­зу­ва­ха пос­те­пен­но ми­не­рал­ни­те зародиши. Това тряб­ва сле­до­ва­тел­но да запомним.

Сега оба­че ис­ка­ме да раз­г­ле­да­ме са­ма­та Земя. Когато още бе­ше съ­еди­не­на със Слънцето и Луната, Земята бе­ше са­мо един вид го­ля­ма етер­на мъг­ля­ви­на за­ема­ща ог­ром­но прос­т­ран­с­т­во и вът­ре в нея бя­ха чо­веш­ки те за­ро­ди­ши про­явя­ва­щи стре­меж към развитие, а за­ро­ди­ши­те на дру­ги­те същества, на животните, рас­те­нията и ми­не­ра­ли­те се на­ми­ра­ха в спя­що състояние. Понеже там се на­ми­ра­ха са­мо чо­веш­ки­те зародиши, но още не съ­щес­т­ву­ва­ха ни­как­ви очи, ни­как­во око не мо­же­ше съ­що да виж­да външ­но процесите; така щото даденото тук описание може да стане видимо само за ясновиждащия човек, който насочва своя духовен поглед в миналото. Това опи­са­ние е нап­ра­ве­но при хи­по­те­тич­но­то пред­по­ложение, че ня­кой би виж­дал това, ако той би зас­та­нал в ед­на точ­ка на ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во и би мо­гъл да наб­лю­да­ва всичко. Също и на ста­рия Сатурн ед­но фи­зи­чес­ко око не би за­бе­ля­за­ло нищо. Тогава в пър­вично­то със­то­яние Земята бе­ше са­мо ед­на етер­на мъглявина, ко­ято би мог­ла да бъ­де чув­с­т­ву­ва­на са­мо ка­то топлина. От та­зи маса, от та­зи пър­вич­но­-­етер­на мъг­ля­ви­на пос­те­пен­но се от­де­ли ед­но све­те­що па­ро­об­раз­но кълбо, ко­ето би мог­ло ве­че да бъ­де виждано, ако то­га­ва би съ­щес­т­ву­ва­ло ня­как­во око. И ако ня­кой би мо­гъл та­ка да се ка­же да про­ник­не там с ед­но осе­за­тел­но чувство, то­ва къл­бо би му се яви­ло ка­то ед­но за­топ­ле­но пространство: то би се представило някакси като вътрешност на една пещ. Обаче мно­го скоро та­зи мъг­ли­ва ма­са ста­на светеща. И то­ва па­ро­об­раз­но кълбо, ко­ето се бе­ше образувало, съ­дър­жа­ше в себе си вси- ч­ки зародиши, за ко­ито то­ку ­що говорихме.

Също как­то този, кой­то про­пус­ка на­й-­важ­но­то у човека, ка­то опис­ва мър­т­вия труп, та­ка и физикът, кой­то днес опис­ва Слънцето, не опис­ва не­го­ва­та същност, ко­га­то с по­мощ­та на спек­т­рал­ния ана­лиз вярва, че е от крил вът­реш­ни­те със­тав­ни час­ти на Слънцето: това, което е описано, е само външното тяло на Слънцето. Във все­ки слън­чев лъч се раз­ли­ва на­до­лу вър­ху всич­ки зем­ни съ­щес­т­ва си­ла­та на по­-вис­ши­те Същества, ко­ито оби­та­ват Слънцето, и със свет­ли­на­та на слън­че­вия лъч до­лу на Земята се раз­ли­ва са­ма­та си­ла на Любовта, съ­ща­та сила, ко­ято тук на Земята се раз­ли­ва от чо­век на човек, от сър­це на сърце. Никога Слънце- то не мо­же да из­п­ра­ща на Земята са­мо фи­зи­чес­ка светлина; това, което е най-топлото чувство на любов, съществува невидимо в слънчевата светлина. С нея на Земята се раз­ли­ват си­лите на Престолите, на Херу-

След то­ва тряб­ва да помислим, че човекът, кой­то бе­ше на­й-­нис­ша­та йе­рар­хия от на­й-­вис­ши­те същества, същес­т­ву­ва­ше ве­че то­га­ва ка­то заро- диш, ка­то но­во­то де­те на Земята, но­сен и от­г­леж­дан от те­зи вис­ши Съ- щества, жи­ве­еше в ло­но­то на те­зи Същества. Човекът, кой­то жи­ве­еше в оно­ва време, в ко­ето се­га се на­ми­ра­ме с на­ши­те раз­г­леж­да­ния на Зем- ната еволюция, по­не­же още се на­ми­ра­ше в ло­но­то на те­зи Същества, тряб­ва­ше съ­що да има то­га­ва ед­но мно­го по­-тън­ко тяло. И яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние констатира, че тя­ло­то на то­га­вашния чо­век се със­то­еше от ед­на па­ро­об­раз­на фор­ма във фи­но състояние, от ед­но въз­ду­хо­об­раз­но или га­зо­во тяло, на­пъл­но про­ник­на­то от лъ­чи­те на светлината, на­пъл­но про­пи­то от светлината. Да си пред­с­та­вим един пра­вил­но офор­мен облак, ка­то ед­на раз­ши­ря­ва­ща се на­го­ре ча­шо­об­раз­на фор­ма и не­ка си пред­с­та­вим та­зи ча­ша раз­го­ре­на и прос­вет­ле­на от вът­реш­на­та светлина, и ще има­ме то­га­ваш­ни­те хора, ко­ито в то­ва раз­витие на Земята ед­ва за­поч­ват ед­но тъ­по съзнание, ед­но съзнание, ко­ето днес има рас­ти­тел­ния свят. Разбира се хо­ра­та не бя­ха ка­то рас­те­ния в днеш­ния смисъл, те бя­ха прос­вет­ле­ни и про­топ­ле­ни об­лач­ни ма­си в ча­шо­об­раз­на фор­ма и без очер­та­ни грани- ци, не­раз­де­ле­ни с очер­та­ни гра­ни­ци от об­ща­та зем­на маса.

Тази бе­ше ня­ко­га фор­ма­та на човека, ед­на форма, ко­ято бе­ше ед­но фи­зи­чес­ко тя­ло от светлина, учас­т­ву­ва що още в си­ли­те на светлината. Ето защо, по­ра­ди фин­нос­т­та на тялото, в не­го мо­же­ха да се по­то­пят не са­мо ед­но соб­с­т­ве­но етер­но тяло, ед­но соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тя­ло и един соб­с­т­вен Аз, а съ­що и вис­ши­те ду­хов­ни Същества, ко­ито бя­ха свър­за­ни със Земята. Тогава чо­ве­кът се ко­ре­не­ше та­ка да се ка­же на­го­ре в бо­жес­т­вено­-ду­хов­ни­те Същества и те­зи Същества го проникваха. Действително не е лес­но да бъ­де опи­са­но ве­ли­чие то на Земята в оно­ва вре­ме и да се да­де ед­на пред­с­та­ва за оно­ва време. Трябва да си пред­с­та­вим Земята ка­то ед­но про­ник­на­то от свет­ли­на кълбо, об­гър­на­то лъ­че­зар­но от но­се­щи свет­ли­на облаци, про­из­веж­да­що чуд­ни свет­лин­ни яв­ле­ния с чу­дес­на иг­ра на цветове. Ако ня­кой би мо­гъл да пъх­не ед­на чув­с­т­ву­ва­ща ръ­ка в та­зи Земя, той би по­чув­с­т­ву­вал топ­лин­ни явления. Разгорените и прос­вет­ле­ни ма­си се въл­ну­ва­ха на­го­ре и надолу, а в тях всич­ки днеш­ни чо­веш­ки същества, об­та­ка­ни и об­гър­на­ти с въл­ни­те на всич­ки ду­хов­ни същества, ко­ито из­п­ра­щат на­вън лъ­че­зар­на свет­ли­на във ве­ли­чес­т­ве­но разнооб- разие! Отвън кос­мо­сът Земя в не­го­во­то ве­ли­ко разнообразие; вътре
обгърнатият в светлина човек, във връзка с божествено-духовните същества, изхождайки от тях и изпращайки лъчезарно потоци от све- тлина във външната сфера от светлина. Човекът ви­се­ше на то­ва цяло, бе­ше свър­зан за не­го ка­то за един про­из­ли­защ от Божественото пъп, ви­се­ше на ло­но­то от светлина, на ми­ро­во­то ло­но на на­ша­та Земя. Това бе­ше ед­но об­що ми­ро­во лоно, в ко­ето жи­ве­еше то­га­ва свет­лин­но расте- ние-човек, чув­с­т­ву­вай­ки се ед­но с ман­ти­ята от свет­ли­на на Земята. Така в та­зи фи­на рас­ти­тел­на па­ро­об­раз­на фор­ма ви­се­ше чо­ве­кът ка­то свър­зан чрез пъп с майката-Земя, зак­ри­лян и от­г­леж­дан от ця­ла­та май­ка Земя. Както в един по­-г­руб сми­съл де­те­то е зак­ри­ля­но и от­г­леж­да­но в май­чи­но­то тя­ло ка­то дет­с­ки зародиш, та­ка в оно­ва вре­ме бе­ше зак­ри­лян и от­г­леж­дан чо­веш­ки­ят зародиш. Така жи­ве­еше чо­ве­кът в она­зи пра­да­леч­ни вре­ме­на на Земята.

След то­ва Слънцето за­поч­на да се отделя, от­де­ляй­ки със се­бе си по­-тън­ки­те вещества. Имаше ед­но време, ко­га­то вис­ши­те слън­че­ви Същества на­пус­на­ха човека, тъй ка­то всичко, ко­ето днес при­над­ле­жи на Слънце то, на­пус­на на­ша­та Земя и ос­та­ви по­-г­ру­би­те вещества. И от­де­ля­не­то на Слънцето бе­ше свър­за­но с това, че па­ри­те се ох­ла­ди­ха и се пре­вър­на­ха в течност, във во­да и до­ка­то имах­ме па­ро­об­раз­на­та Земя, се­га има­ме вод- нотото, теч­но­то зем­но кълбо. В сре­да­та бя­ха пър­вич­ни­те води, оба­че не­за­оби­ко­ле­ни от въздух; бавно водите преминаха в гъсти, дебели мъгли, които постепенно се изфиниха. Така ние има­ме то­га­ваш­на­та Земя ка­то водна, теч­на Земя; следователно вътре също вещества в меко състоя- ние, обгърнати от мъгла, които ставаха все по-фини чак нагоре до най-високите сфери, където мъглите се изфинваха напълно. Така има­ме ние пред нас ня­ко­гаш­на­та Земя. Тя се из­ме­ни по то­зи на­чин и хо­ра­та тряб­ва­ше се­га да по­то­пят та­ка да се ка­же пре­диш­на­та прос­вет­ле­на и раз­па­ле­на га­зо­об­раз­на фор­ма в мът­ни­те во­ди и да се въп­лъ­тят там ка­то офор­ме­ни теч­ни ма­си във водата, как­то по­-ра­но въз­ду­хо­об­раз­ни­те фор­ми бя­ха по­то­пе­ни във въздуха. Човекът се пре­вър­на в ед­на водна, теч­на форма, оба­че съв­сем не изцяло. Никога чо­ве­кът не е бил на­пъл­но по­то­пен във водата. Това е един ва­жен момент. Ние описахме, как в сре­да­та Земята бе­ше ед­на теч­на Земя, а чо­ве­кът бе­ше са­мо час­тич­но ед­но вод­но съ­щество; той се издигаше в парообразната обвивка, така че беше едно полуводно, едно полупарообразно същество. Долу във во­да­та бе­ше не­въз­мож­но чо­ве­кът да бъ­де дос­тиг­нат от Слънцето; течната маса беше така гъста, че слънчевата светлина не можеше да проникне в нея. Но в па­ро­об­раз­на­та об­вив­ка на Земята Слънцето мо­же­ше да про­ник­не до из­вес­т­на степен, та­ка що­то чо­ве­кът жи­ве­еше от­час­ти в тъмнината, ли­ше­на от свет­ли­на во­да и от­час­ти в раз­го­ре­на­та от свет­ли­на та пара. Но от не­що не бе­ше ли­ше­на водата, нещо, ко­ето се­га тряб­ва­ше да опи­шем по-

Обаче ние не тряб­ва да забравяме, че в това, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло след от­де­ля­не­то на Слънцето, се съ­държа­ха съ­що силите, ко­ито Земята тряб­ва­ше да от­де­ли от се­бе си: силите на Луната.

Следователно има­ше време, ко­га­то он­зи чо­ве­к-­рас­те­ние тряб­ва­ше пос­те­пен­но да се по­то­пи във фи­зи­чес­ката теч­на Земя. Това е степента, ко­ято чо­ве­кът бе­ше дос­тиг­нал то­га­ва в не­го­во­то тяло, степен, ко­ято днес наб­лю­да­ва­ме в из­ро­де­на фор­ма в рибите. Когато днес виж­да­ме во­да­та про­низ­ва­на от дви­же­щи се в нея риби, те­зи ри­би са ос­та­тъ­ци на оне­зи чо- веци, ес­тес­т­ве­но в ед­на из­ро­де­на форма. Трябва да си пред­с­та­вим приб­ли­зи­тел­но ед­на злат­на риба, във фан­тас­тич­ни рас­ти­тел­ни форми, с го­ля­ма подвижност, оба­че с чув­с­т­во на тъга, за­що­то свет­ли­на­та бе­ше от­не­та на водата. У то­зи пра­дя­до на чо­ве­ка се ро­ди един дълбок, дъл­бок коп- неж. Светлината не бе­ше ве­че там; желанието за светлина предизвика копнежа. Съществуваше един мо­мент в раз­ви­ти­ето на Земята, ко­га­то Слънцето не бе­ше още на­пъл­но из­ляз­ло от Земята; тогава формата на човека беше разпалена от светлината, в своята горна част човеците бяха още на слънчевата степен, а в тяхната долна част те имаха още формата, която бе запазена във формата на рибите. Но чрез това, че с по­ло­ви­на­та на сво­ето съ­щес­т­во чо­ве­кът жи­ве­еше в тъмнината, та­зи не­го­ва дол­на част бе­ше от ед­но твър­де нис­ко естество, за­що­то с частта, с ко­ято бе­ше по­то­пен в теч­на­та ма­са той има­ше в се­бе си лун­ни­те сили. Макар и ве­щес­т­во­то на Луната да не бе­ше още превърнато, втвър­де­но в лава, как­то в днеш­на­та Луна, то­ва бя­ха черни, тъм­ни сили. Там мо­же­ха да се по­топят съ­що са­мо на­й-­ло­ши­те час­ти на астралното. Обаче от­го­ре
бе­ше ед­на па­ро­об­раз­на форма, та­ка да се ка­же час­т­та на главата, в ко­ято се вли­ва­ше със сво­ите лъ­чи свет­ли­на­та ид­ва­ща от вън и да­ва­ше форма, така що­то чо­ве­кът се със­то­еше от ед­на дол­на и от ед­на гор­на част. Той се дви­же­ше плу­вай­ки и но­сей­ки се вися­що в та­зи па­ро­об­раз­на атмо- сфера. Гъстата па­ро­об­раз­на ат­мос­фе­ра на Земята не бе­ше още въздух, тя се със­то­еше от пари; следователно това не беше още въздух, през който светлината можеше да проникне. Топлината мо­же­ше да проникне, оба­че не и светлината. Слънчевите лъ­чи не мо­же­ха да це­лу­нат ця­ла­та Земя, а са­мо гор­на­та повърхност; земният океан оставаше тъмен. Обаче в то­зи оке­ан се съ­дър­жа­ха силите, ко­ито по­-къс­но се от­де­ли­ха ка­то Луна.

Чрез това, че Земята про­ник­ва­ха си­ли­те на светлината, в нея про­ник­ва­ха съ­що Боговете: така че долу имаме лишената от боговете, изоставе- ната от Бога водна мантия, проникната само от силата на звука, а наоколо парите, в които се простират силите на Слънцето. По то­зи на чин чо­ве­кът в па­ро­об­раз­но­то тяло, ко­ето се из­ди­га­ше над по­вър­х­нос­т­та на водата, все още бе­ше един съг­раж­да­нин на това, ко­ето про­ник­ва­ше до не­го ка­то лъ­чи на свет­ли­на­та и на лю­бов­та от ду­хов­ния свят. Но за­що зву­ча­щи­ят свят про­ник­ва­ше тъм­на­та вод­на ядка?

Поради това, че един висш слън­чев Дух бе­ше ос­та­нал на Земята, бе­ше свър­зал сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не със Земята. Това е съ­щи­ят он­зи Дух, кой­то поз­на­ва­ме ка­то Яхве или Йехова. Само Яхве бе­ше ос­та­нал на Земята; той се пожертвува; той беше този, чието вътрешно същество про- звучаваше течната Земя като формиращ тон.

Но по­не­же на­й-­ло­ши­те си­ли бя­ха ос­та­на­ли ка­то със­тав­на част на теч­на­та Земя, по­не­же те­зи си­ли бя­ха ужас­ни елементи, па­ро­об­раз­на­та част на чо­ве­ка по­тъ­на все по­-на­до­лу и от ня­ко­гаш­на­та рас­ти­тел­на фор­ма се ро­ди пос­те­пен­но ед­но същество, ко­ето се на­ми­ра­ше на сте­пен­та на ед­на амфибия, на ед­но зем­но­вод­но същество. В ле­ген­ди­те и ми­то­ве­те та­зи форма, ко­ято стои мно­го по­-нис­ко от по­-къс­но­то човечество, е опи са­на ка­то змей, ка­то човек-чудовище, ка­то дракон. А дру­га­та част на човека, ко­ято бе­ше граж­да­нин на светлината, е пред­с­та­ве­на ка­то ед­но същество, ко­ето не мо­же да сле­зе долу, ко­ето во­ди бор­ба с нис­ша­та при­рода, ко­ето е пред­с­та­ве­но нап­ри­мер ка­то Архангел Михаел уби­ващ змея, ка­то св. Георги бо­рей­ки се със змея. Също и във фи­гу­ра­та на Зигфрид със змея има­ме об­ра­за на това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше в оне­зи да­леч­ни вре­ме­на ка­то дву­раз­дел­но със­то­яние на чо­веш­ка­та заложба, оба­че в ед­на из­ме­не­на форма. В гор­на­та част на Земята сле­до­ва­тел­но съ­що и в гор­на­та част на фи­зи­чес­кия чо­век про­ник­ва­ше топ­ли­на­та и об­ра­зу­ва­ше не­що ка­то един ог­нен змей. Обаче над не­го се из­ди­га­ше етер­но­то тяло, в ко­ето бе­ше за­па­зе­на си­ла­та на Слънцето. Така ние има­ме ед­на форма, ко­ято Старият

Завет е пред­с­та­вил мно­го доб­ре ка­то съб­лаз­ня­ва­ща­та змия, ко­ято съ­що е ед­но зем­но­вод­но същество.

Но все по­ве­че дой­де времето, ко­га­то на­й-­нис­ши­те си­ли бя­ха из­х­вър­ле­ни от Земята. Мощни ка­тас­т­ро­фи раз­тър­си­ха Земята и за окул­тис­та ба­зал­то­ви­те об­ра­зо­ва­ния се явя­ват ка­то ос­та­тъ­ци от оне­зи пре­чис­т­ва­щи сили, ко­ито то­га­ва раз­тър­си­ха тя­ло­то на Земята, ко­га­то Луната тряб­ва­ше да се от­де­ли от Земята. Обаче то­ва бе­ше съ­що времето, ко­га­то теч­на­та яд­ка на Земята се сгъс­ти все по­ве­че и в ко­ето се ро­ди твърдото, ми­не­рално ядро. От ед­на стра­на чрез из­ли­за­не­то на Луната Земята се сгъсти; от друга страна обаче горните части на земята се освободиха от по-тежките, по-груби вещества, предавайки ги на по-долните части и горе се роди все повече и повече това, което наистина все още беше пропито от вода, но което постепенно стана подобно на въздух. Така Земята по­лу­чи пос­те­пенно в сре­да­та ед­но твър­до яд­ро и око­ло не­го бя­ха вод­ни­те маси. Отначало мъг­ла­та бе­ше още неп­ро­ни­цаема за слън­че­ви­те лъчи, оба­че бла­го­да­ре­ние на това, че мъг­ла­та се ос­во­бо­ди от ня­кои вещества, тя ста­ва­ше все по­-тън­ка и по-тънка. По-късно, ед­ва мно­го по­-къс­но от нея се по­лу­чи въз­ду­хът и пос­те­пен­но слън­че­ви те лъчи, ко­ито по­-ра­но не мо­же­ха да дос­ти­гат са­ма­та Земя, мо­жа­ха се­га да про­ник­нат в нея.

Сега бе пос­тиг­на­та ед­на сте­пен на на­ша­та Земя, ко­ято ис­ка­ме доб­ре да пос­та­вим пред пог­ле­да на на­ша­та душа. По-рано чо­ве­кът бе­ше по­то­пен във водата, ка­то са­мо с гор­на­та част се из­ди­га­ше в мъглата; сега чрез сгъстяването на Земята човекът постепенно получава възможността /водният човек/ да сгъсти своята форма, да получи една твърда кост- на система. Човекът се втвър­ди в се­бе си. Чрез то­ва гор­на­та част на чо­ве­ка се пре­об­ра­зи така, че той ста­на го­ден за нас­тъ­пи­ли­те но­ви ус­ловия. Настъпилите но­ви условия, ко­ито по­-ра­но бя­ха невъзможни, то­ва бе­ше ди­ша­не­то на въздуха. Сега ние на­ми­ра­ме ед­на пър­ва за­лож­ба на бе­ли­те дробове. По-рано в гор­на­та част бе­ше това, ко­ето при­ема­ше светлината, ко­ято оба­че не мо­же­ше да про­ник­не по-нататък. Сега чо­ве­кът от­но­во чув­с­т­ву­ва­ше свет­ли­на­та в сво­ето тъ­по съзнание. Той мо­же­ше да чув­с­т­ву­ва това, ко­ето лъ­че­за­ре­ше надолу, ка­то бо­жес­т­ве­ни сили, кои то се вли­ва­ха в него. При то­зи пре­ход той чув­с­т­ву­ва­ше това, ко­ето го ог­ря­ва­ше със сво­ите лъчи, ка­то раз­деля­що се на две части: самият въздух про- никваше в него, диханието на въздуха проникваше в него; по-рано до него проникваше само светлината: сега в него проникваше въздух. Чо- векът, кой­то чув­с­т­ву­ва­ше това, тряб­ва­ше да си каже: по-рано аз чувст- вувах силата, която ми даваше това, от което сега се нуждая за ди- шането. За ме­не свет­ли­на­та бе­ше дишане. Това, ко­ето се­га се вли­ва­ше в него, бе­ше за не­го ка­то два­ма братя: светлината и въздухът бяха за него двама братя. Сега за не­го бе­ше се по­лу­чи­ла ед­на двойственост:
светлина и въздух. въздушното дихание на Земята, ко­ето се вли­ва­ше в човека, бе­ше съ­щев­ре­мен­но ед­но известие, че чо­ве­кът тряб­ва­ше да се на­учи да чув­с­т­ву­ва не­що съ­вър­ше­но ново. Докато свет­ли­на­та бе­ше единствената, ко­ято проник­ва­ше в него, чо­ве­кът не познаваше, що е раж­да­не и смърт. По-рано раз­па­ле­ни­ят от свет­ли­на­та об­лак се преобра- зяваше, про­ме­ня­ше сво­ята фор­ма и чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва­ше то­ва ка­то ед­но сме­ня­не на дреха: той не чувствуваше, че се ражда, нито че умира. Той се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то ед­но веч­но същество, раж­да­не­то и смър­т­та за не­го бя­ха са­мо ка­то събития. С пър­во­то вдиш­ва­не на въз­ду­ха в не­го се ро­ди съз­на­ни­ето за раждане и смърт: "въздухът, въздушното дихание, кое- то се отдели от своя брат, светлинния лъч, - така чувствуваше тога- вашния човек, - който отдели също съществата, които по-рано се вли- ваха в него заедно със светлината, той ми донесе смъртта /въздухът/".

Кой бе­ше този, кой­то направи, що­то съзнанието, ко­ето каз­ва­ше на чове- ка: "наистина аз имам една тъмна форма, но въпреки това съм свързан с вечната същност, "кой беше този, който прогони, уби това съзнание? Въздушното дихание, което се вливаше в човека, - Тифон. Тифон зна­чи въз­душ­но дихание. И ко­га­то еги­пет­с­ка­та ду­ша из­жи­вя­ва­ше в се­бе си това, ко­ето бе­ше ста­на­ло по то­зи начин, че об­щи­ят по­-ра­но лъч се раз­це­пи на свет­ли­нен лъч и на въз­душ­но дихание, то­ва кос­ми­чес­ко съ­би­тие ста­на за ду­ша­та един сим­во­ли­чен образ, кой­то се пред­с­та­вя­ше ка­то уби­ва­не на Озирис от Тифон или Сет, от по­лъ­ха на вятъра.

В еги­пет­с­кия мит, кой­то изобразява, че Озирис е убит от Тифон, се крие ед­но ве­ли­ко кос­ми­чес­ко събитие. Египтянинът чув­с­т­ву­ва­ше Бога, кой­то ид­ва­ше от Слънцето и се по­на­ся­ше още със своя брат, ка­то Озирис. Тифон бе­ше въз­ду­хът на дишането, кой­то до­не­се на чо­ве­ка смъртността. Тук ние виж­да­ме при един от на­й-­съ­дър­жа­тел­ни­те и из­ра­зи­тел­ни при- мери, как фак­ти­те на раз­ви­ти­ето на све­та се пов­та­рят във вът­реш­но­то поз­на­ние на човека.

Така про­те­че раз­ви­ти­ето на тро­ич­нос­т­та Слънце, Земя и Луна. Всичко то­ва бе­ше пре­да­де­но на еги­пет­с­кия ученик, в дълбоки, дълбоки, съз­на­тел­но из­г­ра­де­ни образи.