СТЕПЕНУВАНОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕШКАТА ФОРМИ. ОТХВЪРЛЯНЕТО НА ЖИВОТИНСКИТЕ СЪЩЕСТВА. ЧЕТИРИ- ТЕ ЧОВЕШКИ ТИПОВЕ

Ние се за­поз­нах­ме ве­че с пъл­ни със зна­че­ния про­це­си на раз­ви­ти­ето на чо­веш­кия организъм. Проследихме то­зи ор­га­ни­зъм от не­го­во­то раж­да­не до момента, в кой­то Луната се от­де­ли от Земята. Когато каз­ва­ме "моме- нт", то­ва ес­тес­т­ве­но е из­ра­зе­но в не­то­чен смисъл, за­що­то те­зи про­це­си за­емат мно­го дъл­ги периоди. От пър­вия момент, ко­га­то Луната за­поч­на да да­ва признак, че се отделя, до последния, ко­га­то тя се бе­ше от­де­ли­ла ве­че напълно, из­те­ко­ха дъл­ги пе­ри­оди и през то­ва вре­ме още ста­на­ха ня­кои не­ща в развитието. Но ние раз­г­ле­дах­ме чо­ве­ка приб­ли­зи­тел­но до от­де­ля­не­то на Луната. Ние раз­б­рах­ме та­зи фор­ма на човека, формата, ко­ято надолу, за­поч­вай­ки приб­ли­зи­тел­но от половината, от сре­да­та на чо­веш­ко­то тяло, до ви­со­чина­та на хълбоците, по­каз­ва­ше ве­че ед­на форма, ко­ято не бе­ше съв­сем не­по­доб­на на днешната. С днеш­ни­те очи бих­ме мог­ли ве­че да виж­да­ме то­ва тяло, ма­кар и при­те­жа­ва­що ме­ки части, до­ка­то гор­ни­те час­ти би­ха мог­ли да бъ­дат виж­да­ни са­мо за ед­но яс­но­вид­с­ко съзнание. Ние обър­нах­ме ве­че вни­ма­ни­ето вър­ху това, как легендите, ре­ли­ги­ята и из­кус­т­во­то са за­па­зи­ли не­що от то­га­ваш­на­та чо­веш­ка при­ро­да в Кентавъра. И в от­дел­ни­те час­ти на тя­ло­то се за­поз­нах­ме с ор­га­ни на човека, ко­ито са се раз­ви­ли пос­те­пен­но до днеш­ни­те нозе, подбедре- ници, колена, бедра, ко­ито то­га­ва пред­с­тав­ля­ва­ха жи­во­тин­с­ки­те фор­ми на на­ша­та Земя, та­кива жи­во­тин­с­ки форми, ко­ито оба­че са спре­ли с тях­но­то раз­ви­тие на оп­ре­де­ле­на степен, над ко­ито чо­ве­кът се е из­диг­нал по-нататък. Сега ис­ка­ме да се раз­бе­рем съв­сем точ­но вър­ху то­зи въпрос.

Сега ве­ли­ки­те Същества, ръ­ко­во­ди­те­ли­те на развитието, излязоха, ка­то об­ра­зу­ва­ха Слънцето, за да се съ­единят от­но­во със Земята ед­ва по­-къс­но време. И един от Духовете, кой­то из­ле­зе за­ед­но с тях, на­й-­вис­ши­ят от ръ­ко­во­де­щи­те слън­че­ви Духове, е: Христос. Тук ние сто­им пред ед­но

А се­га ис­ка­ме да оти­дем по­-на­та­тък в раз­ви­ти­ето на човечеството. Човекът е при­ел на­й-­раз­лич­ни­те фор­ми и ко­га­то се бе­ше раз­вил до ви­со­чи­на­та на хълбоците, той бе­ше на­й-г­ро­зен в не­го­ва­та фи­зи­чес­ка форма. Тази форма, ко­ято чо­ве­кът има­ше тогава, е за­па­зе­на в ед­на из­ро­де­на фор­ма в змията. Времето, ко­га­то чо­ве­кът бе­ше стиг­нал в сво­ето раз­ви­тие до фор­ма­та на зем­но­вод­но същество, ко­га­то Луната още бе­ше съ­еди­не­на със Земята, то­ва е вре­ме­то на позора, на пок­ва­ра­та в раз­ви­ти­ето на човечеството. Ако то­га­ва Луната не би из­ляз­ла от Земята, то­га­ва чо­веш­кия род би из­пад­нал в ед­на ужас­на съдба, той все по­ве­че би при­ел фор­ма­та на ужасното, на злото. Ето за­що чувството, ко­ето наивната, не­пок­ва­ре­на ду­ша има спря­мо змията, ко­ято е за­па­зи­ла в из­ро­де­но със­то­яние она­зи форма, ко­га­то чо­ве­кът сто­еше най-ниско, то­ва чув­с­т­во на ан­ти­па­-

Сега чо­ве­кът тряб­ва­ше да из­ле­зе от то­ва нис­ко положение. Той мо­жа да пос­тиг­не това, ка­то изос­та­ви жи­вотин­с­ка­та фор­ма и ка­то за­поч­на съ­що да сгъс­тя­ва и сво­ята ду­хов­на гор­на по­ло­ви­на на тялото. Ние видяхме, че всич­ки по­-б­ла­го­род­ни фор­ми мо­жа­ха да се раз­ви­ят чрез дейс­т­ви­ето на си­ли­те на Изис и Озирис. За да мо­гат си­ли­те на Озирис да дейс­т­ву­ват в него, за да мо­же бла­го­род­на­та част да се развие, ка­са­еше се пър­во за не­що мно­го важно: касаеше се за това, горната част на човека да намери възможността да приведе гръбначния мозък от хоризонтално във вер- тикалното положение. Всичко то­ва ста­на чрез вли­яни­ето на Изис и Озирис. Човекът бе­ше во­ден от сте­пен на сте­пен от Слънцето и Луната, кои то си дър­жа­ха равновесие. Когато чо­ве­кът до­би фи­зи­чес­ка­та фор­ма до половината, то­га­ва Слънцето и Луна та си дър­жа­ха равновесие; ето защо средата на хълбоците е наречена Везна. Тогава Слънцето бе­ше съ­щев­ре­мен­но в съз­вез­ди­ето Везни.

Сега не тряб­ва да си представяме, - то­ва тряб­ва да си има из­рич­но предвид, - че след ка­то Слънцето се беше на­ми­ра­ло в съз­вез­ди­ето на Скорпиона и след то­ва в съз­вез­ди­ето на Везните, вед­на­га след то­ва се раз­ви ли хълбоците /кръстът/. Тогава ние бих­ме си пред­с­та­ви­ли раз­ви­ти­ето ка­то про­ти­ча­що пре­ка­ле­но бързо. Слънце­то из­ми­на­ва це­лия зо­ди­ака­лен кръг за ед­но вре­ме от 25,920 години. Някога Слънцето из­г­ря­ва­ше в съз­везди­ето Телец. Точката на про­лет­та се из­мес­т­ва все по-нататък; Слънцето измина с неговата пролет на точка съзвездието Телец и т. н. Около 747 го­ди­на пр. Р. Хр. Слънцето от­но­во вле­зе в съз­вез­ди­ето Овен; в нашата епоха Слънцето изгрява в началото на пролетта в съзвез- дието Риби. Времето, в ко­ето Слънцето из­ми­на­ва ед­но зо­ди­акал­но съз- вездие, оз­на­ча­ва ве­че нещо, по един та­къв пе­ри­од не би бил дос­та­тъ­чен /2160 години/ да про­из­ве­де оно­ва изменение, ко­ето тряб­ва­ше да стане, за да мо­же чо­векът да пре­ми­не от по­ло­вос­т­та под зна­ка на Скорпиона до ви­со­чи­на­та на раз­ви­ти­ето на хъл­бо­ци­те под знака на Везните. Ние бих­ме има­ли ед­на пог­реш­на представа, ако бих­ме мислили, че то­ва ста­ва са­мо с ед­но мина­ва­не на Слънцето. Слънцето оби­ка­ля вед­нъж на­пъл­но зо­ди­акал­ния кръг, и ед­ва след та­зи пъл­на оби­кол­ка се по­лу­ча­ва напредъка. В по­-с­та­ри вре­ме­на то тряб­ва­ше да оби­ка­ля още по-често, до­ка­то се по­лу­чи един напредък. Ето за­що не тряб­ва да при­ла­га­ме за по­-с­та­ри­те епо­хи оне­зи летоброения, ко­ито поз­на­ва­ме за Следатлантската епоха. Слън- цето тряб­ва­ше да оби­ко­ли вед­нъж на­пъл­но зо­ди­акал­ния кръг, а в по­-
стари вре­ме­на да­же ня­кол­ко пъти, пре­ди раз­ви­ти­ето да нап­ред­не с ед­на стъп­ка нагоре. За оне­зи чле­но­ве на чо­веш­ко­то тяло, ко­ито изис­к­ва­ха ед­но по­-сил­но развитие, вре­ме­то тра­еше имен­но по-дълго. Чрез то­ва раз- ви­тие чо­ве­кът се из­ди­га все по-високо. Следващата степен, при ко­ято бе об­ра­зу­ва­но това, ко­ето на­ри­ча­ме дол­ни ор­га­ни на чо­веш­ко­то туловище, е обоз­на­че­но със съз­вез­ди­ето Дева.

Ние ще раз­бе­рем по­-доб­ре развитието, ако сме на­яс­но вър­ху това, че, през времето, ко­га­то чо­ве­кът ста­ва все по­ве­че по­до­бен на днеш­ния чо- век, там от­но­во са изос­та­на­ли на­зад оп­ре­де­ле­ни жи­во­тин­с­ки същества. Така ние вед­нъж ве­че казахме, че чо­ве­кът раз­ви съ­що бе­ли­те дробове, сър­це­то и ла­рин­к­са под дейс­т­ви­ето на лун­ни­те сили. Аз по­ка­зах също, до­кол­ко в то­ва учас­т­ву­ва­ха Озирис и Изис. Се­га тряб­ва да ни бъ­де ясно, че по­-вис­ши­те ор­га­ни на човека, ка­то сърце, бе­ли дробове, ла­ринкс и т. н., че всич­ки те­зи ор­га­ни мо­жа­ха да се раз­ви­ят чрез това, че по­-вис­ши­те чле­но­ве на чо­веш­ко­то същество: етерно тяло, астрално тяло и също Аз, съдействуваха вече като същински духовни членове на човека за не- говото развитие. Много по­ве­че от­кол­ко­то в пре­ди­ду­щи­те епохи, в мо- мента, кой­то бе дос­тиг­нат във Везните, дейс­т­вува­ха те­зи по­-вис­ши чле- нове. Ето за­що мо­жа­ха да се ро­дят на­й-­раз­но­об­раз­ни­те форми. Имаше случай, нап­ример, къ­де­то етер­но­то тя­ло дейс­т­ву­ва­ше осо­бе­но силно, или ас­т­рал­но­то тя­ло или да­же Азът. Даже има­ше случаи, къ­де­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло има­ше над­мо­щие вър­ху три­те дру­ги членове. Чрез то­ва се об­ра­зу­ва­ха 4 чо­веш­ки типове. Развиха се от оп­ре­де­лен брой та­ки­ва чове- ци, ко­ито има­ха осо­бе­но сил­но раз­ви­то фи­зи­ческо тяло; след това има- ше човеци, които бяха получили главния отпечатък на етерното тяло, също човеци, при които преобладаваше астралната природа. Имаше съ­що азо­ви човеци, изра­зе­ни азо­ви човеци. Следователно във все­ки чо­век се пред­с­та­вя­ше това, ко­ето пре­об­ла­да­ва­ше в него. Във времената, ко­га­то се ро­ди­ха те­зи 4 форми, бих­ме срещ­на­ли гро­тес­к­ни фор­ми и яс­но­ви­де­цът от­к­ри­ва то­га­ва това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше в раз­лич­ни­те типо- ве. Има изображения, ко­ито са по­-мал­ко поз­на­ти на обик­но­вени­те хора, в ко­ито е за­па­зен спо­ме­нът за това. Например при хората, при ко­ито бе­ше осо­бе­но сил­на фи­зи­ческа при­ро­да и тя бе­ше дейс­т­ву­ва­ла вър­ху гор­ни­те час­ти на тялото, при тях то­ва се из­ра­зя­ва­ше в тях­на­та гор­на част. Тогава се раз­ви­ва­ше нещо, ко­ето бе­ше на­пъл­но прис­по­со­бе­но към нис­ше­то развитие, и чрез това, ко­ето дейс­т­ву­ва­ше тук, се по­лу­ча­ва­ше фор- мата, ко­ято има­ме за­па­зе­на в об­ра­за на би­ка от Апокалипсиса /Открове- нието на Йоана/. Това не е об­ра­зът на днеш­ния бик, за­що­то той е ед­на из­ро­де­на фор­ма на пър­во­образ­ния бик. Това, ко­ето в оп­ре­де­ле­но вре­ме бе­ше оп­ре­де­ле­но пре­дим­но от фи­зи­чес­ко­то тяло, е изос­та­на­ло от сте­пен­та на бика. То има сле­до­ва­тел­но своя пред­с­та­ви­тел в би­ка и във

Тези са че­ти­ри­те типа, в ко­ито оба­че през Атлантската епо­ха над­де­ля­ва човешкото, ка­то пос­те­пен­но се об­ра­зу­ва до все по­-го­ля­мо един­с­т­во от ор­ло­во­то естество, от лъв­с­ко­то един­с­т­во и от битовото ес­тес­т­во чо­веш­ка­та форма, ко­ято хар­мо­ни­зи­ра­ше в се­бе си та­зи природи. Те се пре­об­ра­зи­ха в она­зи форма, ко­ято съ­щес­т­ву­ва­ше в сре­да­та на Атлантида. Но чрез всич­ки те­зи про­це­си ста­на още нещо. Ние си представяме, че та­ка да се ка­же пре­ми­на­ха хар­мо­нич­но в ед­но един­с­т­во че­ти­ри раз­лич­ни елемента, че­ти­ри фор­ми в чо­века. Едната е във фи­зи­чес­ко­то тяло, в при­ро­да­та на бика /Телеца/: това са преобладаващите сили, които се раз- виха до еволюционната епоха на везните; след това имаме в етерното тяло природата на лъва; после в астралното тяло, в преобладаващите сили на астралното, природата на орела или на картала, и най после преобладаващите сили на Аза, същинската природа на човека. Някои от те­зи сили, ко­ито се раз­ви­ха до ево­лю­ци­он­на­та епо­ха на Везните; след това имаме в етерното тяло природата на лъва; после в астралното тяло, в преобладаващите сили на астралното, природата на орела или на картала, и най-после преобладаващите сили на Аза, същинската при рода на човека. Някои от те­зи че­ти­ри чле­на на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е по­лу­чил над­мо­щие в от­дел­ни­те същества. Чрез то­ва се ро­ди­ха 4-те типа. Но мо­же­ха да срещ­нат и дру­ги комбинации: така например у някои

Чрез как­во бе­ше въз­мож­но това, че пос­те­пен­но се об­ра­зу­ва­ха имен­но те­зи две форми? Това ста­на от­но­во чрез раз­лич­ния на­чин на дейс­т­вие на си­ли­те на Изис и Озирис.

Видяхме, че във фа­зи­те на новолунието, след това, ко­га­то Луната е тъмна, за нас е оха­рак­те­ри­зи­ран прин­ципът на Изис, но че Озирис е оха­рак­те­ри­зи­ран в све­те­щи­те фа­зи на пълнолунието. Изис и Озирис са ду­хов­ни Същества на Луната, но ние на­ми­ра­ме тех­ни­те де­ла на Земята. Ние ги на­ми­ра­ме на Земята, за­що­то чрез те­зи де­ла чо­веш­ка­та ра­са се раз­де­ли на два пола. Женските пра­де­ди на чо­ве­ка се об­ра­зу­ва­ха чрез дейс­т­ви­ето на Озирис; прадедите на мъжа се образуваха чрез дейст- вието на Изис. Действието на Озирис и Изис вър­ху чо­ве­чес­т­во­то ста­ва чрез нер­в­ни­те нишки, чрез раз­ви­ти­ето на ко­ито чо­ве­чес­т­во­то е об­ра­зу­ва­но в ед­на мъж­ка и ед­на жен­с­ка част. Това е пред­с­та­ве­но в ле­ген­да­та чрез факта, че Изис тър­си Озирис; мъжкият и женският принцип се тър- сят на Земята. Ние пос­то­ян­но виж­да­ме отново, че в та­зи ле­ген­да са вло­же­ни тайн­с­т­ве­но чу­дес­ни про­це­си на кос­ми­чес­ко­то развитие. Едва ко­га­то бя­ха пре­ми­на­ти Везните, в гор­ни­те ор­га­ни на чо­ве­ка се об­ра­зу­ва­ха пос­те­пен­но различията, ко­ито на­зо­ва­ва­ме с мъж­ко и женско. Човекът е ос­та­нал ед­но­по­лов мно­го по­-дъл­го вре­ме от­кол­ко­то животните. Това, ко­ето при ос­та­на­ли­те жи­вот­ни бе­ше ве­че от­дав­на станало, при чо­ве­ка то нас­тъ­пи ед­ва сега. Имаше време, ко­га­то съ­щес­т­ву­ва­ше ед­на един на чо­веш­ка форма, в ко­ято ня­ма­ше ни­що от он­зи на­чин на размножение, ка­къв­то се раз­ви по-късно. Тогава при­ро­да­та на чо­ве­ка пред­с­та­вя­ше и два­та по­ла в ед­но същество. "И Бог създаде човека мъжко-женски", та­ка е пи­са­но в Библията, а не "мъж и жена". Той съз­да­де и две­те в ед­но съ- щество. Това е на­й-­ло­шия превод, кой­то мо­жем да си представим, ко­га­то се казва: "Бог създаде един мъж и една жена". Защото то­ва ня­ма ни­ка­къв сми­съл по от­но­ше­ние на дейс­т­ви­тел­ни­те факти.

Така ние пог­леж­да­ме в ед­но време, ко­га­то чо­веш­ка­та при­ро­да бе­ше още ед­но единство, ко­га­то все­ки чо­век раж­да­ше по дев­с­т­вен начин. Тази сте­пен на раз­ви­ти­ето ни пред­с­та­вя еги­пет­с­ко­то пре­да­ние от яс­но­виж­дане­то на посветения. Аз ве­че обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху това, че по­-с­та­ри­те изоб­ра­же­ния на Изис /Изида/ са следните: Изис ражда Хорус, обаче зад нея стои една втора Изис с криле на картал, една Изис, която подава на Хорус кръста със завити като дръжка на съд краища, посочвайки с това, че човекът произхожда от едно време, когато тези типове бяха още разделени, така че по-късно в човека бе потопена също и другата астрална същност. Тази вто­ра Изис показва, как ня­ко­га пре­об­ла­да­ва­ше ас­т­рал­ни­ят елемент. Това, ко­ето по­-къс­но бе съ­еди­не­но с чо­веш­ка­та форма, ни е пред­с­та­ве­но тук зад майката, ка­то ас­т­рал­на форма, ко­ято би има­ли крила, ако би след­ва­ла са­мо ас­т­рал­но­то естество. Обаче времето, ко­га­то етер­но­то тя­ло има­ше надмощие, е пред­с­та­ве­но по-отзад, в ед­на тре­та Изис с гла­ва на лъв. Тази тро­ич­на Изис ни е пред­с­та­ве­на та­ка от ед­но дъл­бо­ко ясновиждане.

Обаче от та­зи глед­на точ­ка ние ще раз­бе­рем съ­що и не­що друго: а име- нно, че от единството на половете до тяхното разделяне трябва да е имало едно преходно време, че действително е могло да съществува едно междинно време между онова девствено размножение, при което оплождането е ставало вследствие на живеещите в земята сили, кои- то същевременно бяха оплождащите вещества, и другия вид размно- жение, двуполовото размножение. Това дву­по­ло­во раз­м­но­же­ние нас­тъ­пи ед­ва към сре­да­та на Атлантската епоха. При то­ва е съ­щес­т­вува­ла ед­на меж­дин­на степен. В та­зи меж­дин­на сте­пен в оп­ре­де­ле­но вре­ме е ста­ва­ла ед­на про­мя­на на съз­нани­ето в мно­го по­-п­ро­дъл­жи­тел­но време. Това бе­ше ед­но време, през ко­ето съз­на­ни­ето бе­ше осо­бе­но силно, при ко­ето през вре­ме на нощ­та чо­ве­кът жи­ве­еше ка­то ду­хов­но съ­щес­т­во меж­ду ду­хов­ни другари. Напротив днев­но­то съз­на­ние бе­ше слабо. Това по­ло­же­ние на съз­на­ни­ето се сме­ня­ше с един друг период, ко­га­то съз­на­ни­ето ста­ва­ше силно, съзнание, ко­ето чо­ве­кът има­ше през нощта, ко­га­то се на­ми­ра­ше вън от сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, а през деня, ко­га­то той бе­ше във фи­зи­чес­ко­то тяло, ду­шев­ни­ят жи­вот отслабваше. Имаше вре­ме­на в раз­ви­ти­ето на човечеството, в ко­ито тряб­ва да виж­да­ме ед­на пре­ход­на степен.

Тогава съз­на­ни­ето за фи­зи­чес­кия свят бе­ше още понижено. И в то­ва по­ни­же­но със­то­яние на съз­на­ни­ето ста­ва­ше оплождането. Във вре­ме­на­та на по­ни­же­но­то съзнание, ко­га­то чо­ве­кът пре­ми­на­ва­ше от фи­зи­чес­кия свят в духовния, то­га­ва ста­ва­ше оп­лож­да­не­то и чо­ве­кът за­бе­ляз­ва­ше то­ва оп­лож­да­не чрез един сим­во­личен акт на съновидение. Той чувству- ваше, че през вре­ме на съ­ня е нас­тъ­пи­ло оп­лож­да­не­то по един нежен,

бла­го­ро­ден на­чин и в не­го­во­то съз­на­ние има­ше са­мо един нежен, чу­ден сън, в кой­то му се показваше, как нап­ри­мер чо­ве­кът хвър­ля­ше един ка- мък, кой­то па­да­ше в зе­мя­та и след то­ва от зе­мя­та се раж­да­ше ед­но цвете.

В то­ва вре­ме тряб­ва осо­бе­но да пред­с­тав­ля­ва ин­те­рес фактът, че се взе­ма­ха пред­вид съ­що и онези, ко­ито бя­ха пос­тиг­на­ли по­-ра­но ед­на по­-къс­на степен. Когато казваме, че оп­ре­де­ле­ни съ­щес­т­ва са ос­та­на­ли на сте- пен­та на бика, дру­ги на сте­пен­та на лъва, дру­ги на сте­пен­та на оре­ла и т. н. що зна­чи това? Това значи, че ако съ­щес­т­ва­та би­ха мог­ли да из­ча­кат и би­ха раз­ви­ли тях­на­та пъл­на лю­бов към фи­зи­чес­кия свят мно­го по-късно, те би­ха ста­на­ли човеци. Ако лъ­вът не би про­явил во­ля да вле­зе преж­дев­ре­мен­но във фи­зи­чес­кия свят, в зем­на­та сфера, той би ста­нал човек. По съ­щия на­чин и дру­ги­те от­де­ли­ли се от чо­ве­ка животни. Нека още вед­нъж ка­жем то­ва така: всичко това, което човекът беше по времето, ко- гато се образуваше лъвът, си казваше едно от двете нещо: или - не, аз не искам да приема в себе си още по-нисшите същества, не искам още да сляза във физическия свят, или - аз искам да сляза, искам да стане това, което е развито, да приема физическа форма. Следователно пре- дста­вя­ме си две същества: едното остава горе в царството на въздуш- ния етер и достига на Земята само в неговите земни части; другото се стреми да слезе напълно на Земята. Това пос­лед­но­то ста­ва­ше мо­же би лъв; първото ставаше човек. Както жи­вот­ни­те изос­та­ват на­зад в раз­ви­тието, та­ка ос­та­на­ха на­зад съ­що и ня­кои човеци. Това не бя­ха на­й-­доб­ри­те човеци, ко­ито преж­дев­ре­мен­но стана­ха зем­ни човеци; по-добрите можаха да изчакат; те продължително време не слизаха на земята, където можеха да извършат съзнателно акта на оплождането; те останаха при онова състояние, при което актът на оплождането сти- гаше до съзнанието под формата на съновидение.

Така се раз­ви човечеството, ми­на­вай­ки през на­й-­раз­лич­ни­те форми, и та­ка е пред­с­та­ве­но в об­ра­зи това, ко­ето са дейс­т­ви­тел­ни факти. Ние ве­че казахме, че та­ки­ва об­ра­зи не са, не тряб­ва да се счи­тат за алегории, но че по съ­дър­жа­ние те сто­ят във връз­ка с дейс­т­ви­тел­ни факти. Такива об­ра­зи се явя­ват ка­то съ­нищ­ни образи. Така съ­що и ле­ген­да­та за Озирис бе пър­во сънувана, пре­ди уче­ни­кът да ви­ди дейс­т­ви­тел­но фак­та на раз­ви­ти­ето на човечеството. И са­мо онова, ко­ето под­гот­вя за ед­но дейс­т­ви­тел­но виждане, то е в окул­тен сми­съл един символ. Един сим­вол е ед­но опи­са­ние на дейс­т­ви­тел­ни­те про­це­си в образи. И как­во бе­ше въз­дейс­т­ви­ето на те­зи описания, ще ви­дим в след­ва­ща­та сказка.