12 сказки държани в Лайпциг от до 14. 1908 г. По записки непрегледани от сказчика

Посвещението не е ни­как­ва ученост. Но да мо­же чо­век не­що подобно, да мо­же да се жер­т­ву­ва как­то фа­раонът, то­ва е свър­за­но с посвещението. Защото това, ко­ето той жер­т­ву­ва­ше от се­бе си, то мо­же­ше да бъ­де за­пълне­но с час­ти на Душата на народа. Частта, от ко­ято фа­ра­онът се от- казваше, ко­ято той жертвуваше, та­зи част му да­ва­ше имен­но сила. Защо- то оп­рав­да­на­та сила, оп­рав­да­на­та власт не се раж­да чрез това, че чо­век из ди­га соб­с­т­ве­на­та лич­ност ка­то такава, а оп­рав­да­на­та си­ла и власт се раж­да чрез това, че той при­ема в се­бе си това, ко­ето над­х­вър­ля гра­ни­ци­те на личността: една по-висша духовна сила. Фараонът при­ема­ше в се­бе си ед­на та­ка­ва сила, и та­зи си­ла бе­ше пред­с­та­ве­на външ­но чрез зми­ята Уреус.

Така ние от­но­во вник­ва­ме с пог­ле­да в ед­на тайна. Ние ви­дях­ме не­що мно­го по-висше, по­-вис­ше от това, което днес се да­ва ка­то обяснение, ко­га­то се го­во­ри за об­ра­зи­те на фараоните.

Но щом егип­тя­ни­нът хра­не­ше та­ки­ва чувства, на как­во тряб­ва­ше той да дър­жи особено? Той тряб­ва­ше да дър­жи осо­бе­но на това, че Душата на на­ро­да да ста­не кол­ко­то е въз­мож­но по-силна, да ста­не кол­ко­то е въз- мож­но по­-бо­га­та на доб­ри сили, да не бъ­де тя намалена. На това, ко­ето хо­ра­та има­ха чрез род­с­т­во­то на кръвта, на то­ва не мо­же­ха да раз­чи­тат еги­пет­с­ки­те посветени. Обаче онова, ко­ето пра­от­ци­те бя­ха съб­ра­ли ка­то ду­хов­ни блага, то­ва тряб­ва­ше да ста­не бла­го на от­дел­на­та душа. Това ни е по­ка­за­но в съ­де­не­то на мър­т­ви­те там, къ­де­то ду­ша­та е пос­та­ве­на пред 42-та съ­дии на мъртвите. Там са пре­тег­ле­ни де­ла­та на от­дел­ния човек. Кои са те­зи 42 съдии? Това са прадедите. Египтяните вярваха, че жи­во­тът на чо­ве­ка се е втъ­кал в жи­во­та на 42-та прадеди. Там в дру­гия свят той тряб­ва­ше да от­го­ва­ря пред тях, да­ли бе­ше дейс­т­ви­тел­но при­ел това,
което те му бя­ха пред­ло­жи­ли духовно. Така това, ко­ето еги­пет­с­ки­те уче­ния на мис­те­ри­ите съдържаха, бе­ше нещо, ко­ето тряб­ва­ше да ста­не пра- к­ти­чес­ко за живота, ко­ето оба­че тряб­ва­ше да бъ­де съ­що опол­зот­во­ре­но за вре­ме­то от­въд смъртта, за жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж- дане. В Египетската епо­ха чо­ве­кът се бе­ше ве­че вплел в материята, във фи­зи­чес­кия свят. Обаче съ­щев­ре­мен­но той тряб­ва­ше да на­соч­ва своя поглед към сво­ите пра­де­ди в дру­гия свят и да раз­ви­ва нас­ле­де­но­то от тях във фи­зи­чес­кия свят. Чрез то­зи ин­терес той бе при­вър­зан към фи­зи­чес­ко­то поле, ка­то тряб­ва­ше да съ­дейс­т­ву­ва на това, ко­ето от­ци­те бя­ха направили.

Но се­га ние тряб­ва да има­ме предвид, че днеш­ни­те ду­ши са пре­раж­да­ния на древ­ни­те еги­пет­с­ки души. Какво оз­на­ча­ва това, ко­ето е ста­на­ло тогава, за жи­ве­ещи­те днес души, ко­ито са го пре­жи­вя­ли в тях­но­то еги­петско въплъщение? Всичко, ко­ето ду­ша­та е из­жи­вя­ла то­га­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, всич­ко онова, ко­ето се е втъ­ка­ло в душата, то се на­ми­ра в та­зи ду­ша и е въз­к­ръс­на­ло от­но­во в епохата, ко­ято е на­ша­та епоха, 5-та сле­дат­лан­т­с­ка епоха, ко­ято до­не­се от­но­во пло­до­ве­те на 3та кул­тур­на епоха, плодове, ко­ито се явя ват в склонностите, в иде­ите на днеш­но­то време, ко­ито имат тях­на­та при­чи­на в древ­ния еги­пет­с­ки свят. Днес от­но­во из­ли­зат на­яве идеите, ко­ито то­га­ва са би­ли за­ло­же­ни ка­то за­ро­ди­ши в душите. Ето за­що лес­но мо­же да се разбере, че онова, ко­ето днес хо­ра­та зав­ла­дя­ват за се­бе си на фи­зи­чес­ко­то поле, не е ни­що по­вече ос­вен ед­но ог­ру­бя­ва­не на на­соч­ва­не ин­те­ре­са към фи­зи­чес­ко­то поле, ка­къв­то ин­те­рес съ­щес­т­ву­ва­ше в дре­вен Египет, - са­мо че днес хо­ра­та са се впле­ли по­-дъл­бо­ко в материята. Ние ви­дях­ме ве­че в му­ми­фи­ци­ра не­то на мър­т­ви­те ед­на при­чи­на на това, ко­ето днес се про­явя­ва ка­то ед­но ма­те­ри­ал­но схва­ща­не на фи­зи­ческо­то поле.

Аз обър­нах съ­що вед­нъж вни­ма­ни­ето вър­ху факта, че това, ко­ето е въз­к­ръс­на­ло в на­ше­то вре­ме ка­то Дарвинизъм, е ед­но ма­те­ри­алис­тич­но заг­ру­бя­ва­не на онова, ко­ето егип­тя­ни­те са пред­с­та­вя­ли ка­то Богове в жи­вотин­с­ка форма. Така аз мо­жах съ­що да покажа, че, ко­га­то пра­вил­но раз­би­ра­ме Парацелзия, мо­жем да поз­на­ем , че не­го­во­то ле­чеб­но из­кус­т­-

Който днес изу­ча­ва това, ко­ето ма­те­ри­ал­на­та на­ука мо­же да предложи, кой­то сли­за в ма­те­ри­ал­на­та на­ука и не се по­да­ва на ле­нос­т­та и удобст- вото, а се за­дъл­бо­ча­ва в нея, той вър­ши не­що доб­ро съ­що ка­то пос­ле­до­вател на Духовната Наука. Може да се на­учи мно­го не­що от чис­то ма­те­ри­алис­тич­ни­те изследователи. Ние можем да про­ник­нем онова, ко­ето на­ми­ра­ме там, с чис­тия дух, кой­то Духовната Наука мо­же да предложи. Кога­то про­ник­нем по то­зи на­чин всич­ко с духовното, то­га­ва то­ва е пра­вил­но раз­б­ра­но Християнство. Не е ни­що друго, ос­вен ед­но очер­ня­не на Духовната Наука, ко­га­то хо­ра­та казват, че тя е един фан­тас­ти­чен све­то глед. Тя мо­же да стои на­пъл­но твър­до и си­гур­но вър­ху поч­ва­та на вся­ка действителност. И би би­ло са­мо ед­но еле­мен­тар­но на­ча­ло на Духовната Наука, ако хо­ра­та би­ха ис­ка­ли да се за­дъл­бо­чат в ед­но схе­ма­тич­но опи­са­ние на вис­ши­те светове. Не е тол­ко­ва мно­го важно, пос­ле­до­ва­те­лят на Духовната Наука са­мо да знае не­ща­та и да изу­ча­ва на­изуст ду­хов­но­на­уч­ни­те понятия. Не е важ­но са­мо това. А важ­но­то е, уче­ни­ята и възгле­ди­те вър­ху вис­ши­те све­то­ве да ста­нат пло­дот­вор­ни в човека, важ­но­то е ис­тин­с­ки­те уче­ния на Духовната Наука да бъ­дат вне­се­ни във всичко, във все­кид­нев­ния живот.

Важното не е да про­по­вяд­ва­ме за все­об­ща­та брат­с­ка любов. Най-добре е да се го­во­ри кол­ко­то е въз­мож­но по­-мал­ко за нея. С ед­на та­ка­ва фра­за е съ­що така, как­то бих­ме ка­за­ли на ед­на печка: "мила печке, твоята зада- ча е да отопляваш стаята. Изпълни твоята задача". Така е с ученията, ко­ито се да­ват с та­ка­ва фраза. Касае се за средствата. Печката ос­та­ва студена, ко­га­то са­мо и казвам, че тряб­ва да да­ва топ­ли на. Тя за­поч­ва да да­ва топлина, ко­га­то в нея се сло­жи отоп­ли­те­лен материал. Човекът съ­що ос­та­ва студен, ко­га­то са­мо би­ва увещаван. Но кое е отоп­ли­тел­ни­ят ма­те­ри­ал за мо­дер­ния човек? Отделните фак­ти на ду­ховни­те уче­ния са отоп­ли­тел­ни­ят ма­те­ри­ал за човека. Не тряб­ва да се по­да­ва­ме на удоб­с­т­во и да ос­та­ва­ме са­мо при "общото братство". На хо­ра­та тряб­ва да се да­де отоп­ли­те­лен материал. Тогава братс­т­во­то ще се по­лу­чи от са­мо се­бе си. Както рас­те­ни­ята об­ръ­щат сво­ите цве­то­ве към Слънцето, та­ка всич­ки ние тряб­ва да на­со­чим на­шия пог­лед към Слънцето на ду­хов­ния живот.

Важното е, не са­мо да при­емем ка­то те­оре­ти­чес­ки уче­ния та­ки­ва неща, в ко­ито вник­ва­ме с на­шия поглед, а те да ста­нат си­ла в на­ши­те души. Те мо­гат да да­дат за все­ки човек, при вся­ко по­ло­же­ние в прак­ти­чес­кия живот им­пул­си за това, ко­ето той тряб­ва да върши. Хората, ко­ито днес гле­дат на­до­лу с оп­ре­де­ле­на по­диг­равка на Духовната Наука, се чув­с­т­ву­ват из­диг­на­ти ви­со­ко над "фантастичните учения" на та­зи Духовна Наука. Те на­ми­рат в нея "недоказуеми твърдения" и казват, че тряб­ва да се при­дър­жа­ме към фактите. Ако пос­ле­до­ва­те­лят на Духовната Наука не би ста­нал силен, а ма­ло­ду­шен чрез жи­во­та в та­зи наука, лес­но би мог­ло да се слу­чи той да бъ­де обър­кан в не­го­ва­та си­гур­ност и енергия, ко­га­то вижда, как имен­но онези, ко­ито би тряб­ва­ло да раз­би­рат Духовната Наука, как те имен­но аб­со­лют­но не я разбират.

Нашето вре­ме гле­да та­ка лес­но от­го­ре на това, ко­ето егип­тя­ни­те на­ри­ча­ха свои богове. "Абстракция лишена от същност", каз­ват днеш­ни­те хора, Обаче мо­дер­ни­ят чо­век е мно­го по-суеверен. Той по­чи­та съ­върше­но дру­ги богове, ко­ито са ав­то­ри­тет за него. Понеже не па­да на ко­ле­не пред тях, той не забелязва, как­во су­еве­рие проявява.

Обични приятели, ви­на­ги ко­га­то ще бъ­дем от­но­во пак та­ка заедно, тряб­ва пос­то­ян­но да си спомняме, че, кога­то се разделяме, ние не са­мо тряб­ва да взе­мем със се­бе си оп­ре­де­лен брой истини, а тряб­ва да взе­мем със се­бе си ед­но об­що впечатление, ед­но чув­с­т­ве­но впечатление, ко­ето на­й-п­ра­вил­но при­ема формата, ко­ято пос­ле­до­ва­те­лят на Духовната Наука поз­на­ва ка­то во­лев импулс: че иска да внесе духовната наука в живота и не иска да бъде заблуден в неговата сигурност от нищо.

Нека пос­та­вим пред ду­ша­та си един образ. Ние та­ка чес­то чу­ва­ме да се казва: "Ах, тези търсители на духа! Те сядат заедно в тяхната ложа, разглеждат там всякакви фантастични неща. Човек, който стои на висотата на днешното време, не може да се занимава с подобни неща". Последователите на Духовната Наука из­г­леж­дат днес по­ня­ко­га ка­то ед­на кла­са от през­ре­ни хора, из­г­леж­дат ка­то не­об­ра­зо­ва­ни и неучени. Тря- бва ли то­ва да ни нап­ра­ви малодушни? Не! Ние ис­ка­ме да пос­та­вим пред ду­ша­та си един об­раз и да съ­бу­дим чувствата, ко­ито са свър­за­ни с него. Спомняме си за не­що по­доб­но в ми­на­ли­те времена; спомняме си, как в древен Рим стана нещо напълно подобно. Ние виждаме, как пър­во­то Християнство се раз­п­рос­т­ра­ни в Рим в ед­на на­пъл­но през­ря­на кла­са от хора. Днес с оп­рав­да­но удив­ле­ние гле­да­ме Колосеума, кой­то им­пе­ра­тор­с­ки­ят Рим издигна. Ние мо­жем оба­че да на­со­чим пог­лед съ­що вър­ху хората, ко­ито то­га­ва считаха, че сто­ят на вър­ха на времето, как те се­дя­ха в цирко­ве­те и гледаха, как хрис­ти­яни­те бя­ха из­га­ря­ни на аре­на­та и как за­пал­ва­ха тамян, за да не чув­с­т­ву­ват мириз­ма­та на из­го­ре­ни­те тела.

А се­га не­ка на­со­чим пог­ле­да вър­ху ре­ди­ца­та на презрените. Те жи­ве­еха в катакомбите, в под­зем­ни­те галерии. Там тряб­ва­ше да се про­мък­ва и крие то­ку ­що раз­п­рос­т­ра­ня­ва­що­то се Християнство. Там в под­зе­ми ята пър­ви­те хрис­ти­яни из­ди­га­ха ол­та­ри вър­ху гро­бо­ве­те на тех­ни­те мъртви. Там има­ха те тех­ни­те чуд­ни знаци, тех­ни­те светилища. Нас ни об­х­ва­ща ед­но стран­но настроение, ко­га­то днес ми­на­ва­ме през ка­та­ком­бите, през подземията, през­ре­ния Рим. Християните знаеха, как­во им предстоеше. Презряно бе­ше това, ко­ето бе­ше пър­ви­ят за­ро­диш на Христовия Им- пулс, зат­во­ре­но на Земята в под­зем­ни­те катакомби. Но как­во ос­та на от им­пе­ра­тор­с­кия Рим? Той из­чез­на от ли­це­то на Земята. Обаче това, ко­ето то­га­ва жи­ве­еше в ка­та­ком­бите, бе издигнато.

Нека днес тези, ко­ито ис­кат да ста­нат но­си­те­ли на ду­хов­ния светоглед, не­ка те до­би­ят си­гур­нос­т­та на първи­те християни. Нека пред­с­та­ви­те­ли­те на Духовната Наука жи­ве­ят през­ре­ни от съв­ре­мен­на­та ученост, обаче не­ка знаят, че те ра­бо­тят имен­но за това, ко­ето ще се раз­цъф­ти и ще пре­ус­пее в бъдеще. Нека се на­учат да по­на­сят всичко, ко­ето днес им е про- тивно. Човек мо­же да чув­с­т­ву­ва то­ва съ­що със скромност, но и със сигурност, без възгордяване, мо­же да го чув­с­т­ву­ва сил­но про­тив не­раз­би­ра­ни­ята на на­ше­то време.

Нека се ста­ра­ем да за­па­зим с та­ки­ва чув­с­т­ва това, ко­ето зас­та­ва пред на­ши­те ду­ши при нас­то­ящия ци­къл от сказки. Нека из­ли­зай­ки от тук да го взе­мем с нас ка­то си­ла и да дейс­т­ву­ва­ме по­-на­та­тък брат­с­ки по­меж­ду си!