120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Посланията на гласа „искрен, благороден” в Ботевото стихотворение „Към брата си”
(Анализ) Работни въпроси: 1. Ситуирайте Ботевото творчество и в частност стихотворението „Към брата си” в контекста на възрожденската литература. Помислете за мобилизиращата функция на тази литература, за комуникативния й характер, за връзката й с модалностите на епохата. 2. С какви асоциации и очаквания се обвързва представата за „брата” в паратекста и началото на стихотворението и потвърждава ли се тя в развитието на художествения текст? 3. Определете жанровите характеристики на поетическия текст. 4. Какви са интонациите на лирическия глас и от какво са породени те? 5. Коя е основната опозиция в стихотворението и как тя изгражда смисловите му послания? 6. Как творбата интерпретира проблема за „различността” на лирическия човек, за неговата избраническа самота? 7. Помислете за художествената и композиционна функция на антитезите във фикционалния свят на поетическия текст. 8. Характеризирайте вътрешните духовни пространства на човека и облика на света извън него. Помислете отново за ролята на контраста. 9. Уточнете в кои следващи свои стихотворения Ботев се връща към мотива за „брата” и „братското” и как го интерпретира. Като модел на художествена практика възрожденската литература се отличава с подчертана комуникативност и уталитарност. Обвързана с проблемите на епохата, в центъра на търсенията си тя полага идеята за националната идентификация, а посланията си насочва към активизирането на човека чрез словото, към събуждането на роба от „сън мъртвешки”. Императивното подтикване към действие, към промяна е нейната свръхцел („Ти, българино, не се мами, знай своя род и език…!” – П. Хилендарски; „Стани, стани юнак балкански…”, „Пламни, пламни ти в нас любов гореща…” – Д. Чинтулов; „Хайди, дружина,/ в бой за родина!” – П. Р. Славейков). Така мобилизиращото въздействие на публичното слово се откроява като една от най-трайните й характеристики. Ботевото творчество (поезия и публицистика) органично се вписва в този модел. То е всъщност неговата кулминация. Словото на поета е подчертано екстровертно – обърнато навън, към повелите на времето, звучащо с пулса на епохата, а не себезатворено вътре в Аза, в неговия духовен мир. Ботевият лирически човек е в хармония със себе си, но е дисхармонично разединен от света около себе си, в който властва позорното мълчание на роба. Неизречените истини, несподелените прозрения, смълчаният в апатия и робски страх глас са равнозначни на духовно обезличаване, на нравствена агония. Именно със „смъртта” и на словото, и на делото се сблъсква лирическият Аз в стихотворението „Към брата си” и това поражда драмата на неговата самота. В текста звучи гласът на болката – болка от несподелеността на чувството, от безответността на една братска, но и „няма” душа. Липсата на откликващо разбиране поражда страдание, но провокира и към призивност в интонациите на лирическия глас. Това е гласът, открил опорите на своята любов, но и гневен към онези „глупци неразбрани”, които са безчувствени и безответни, „слепи и глухи” за духа на свободата. Това е глас – воля и енергия. Глас – вълнение за смисъла на човешкото присъствие в света. „Към брата си” е своеобразно емоционално и смислово продължение на елегията „Майце си”. И тук, както и в първото Ботево стихотворение, лирическият Аз адресира посланието си към света на родното, съкровеното, обичаното. Целият лирически текст е диалогично отворен към „брата” – онзи, който е най-близък и свой; онзи, който може да разбере и подкрепи, да бъде съмишленик и най-надеждна опора. Именно тази изконна представа актуализира началото на стихотворението, за да открои мотива за споделянето. Пред „брата” лирическият човек може да изрече прозренията си и да назове тревогите си. Братът е този, който е призван да поеме от тежестта на страданието и съучастващо да изслуша най-съкровената изповед за любовта и омразата. Началото на поетическия текст назовава направо както емоционалното състояние на Аза („Тежко...”), така и причините – живеенето между „глупци неразбрани”. Изказът е директен, откровен, разчитащ на дисфемизми, за да открои конфликта между човека и света, между лирическия Аз и „другите”. Така започва поетическото разгръщане на основната смислопораждаща опозиция в стихотворението – опозицията „аз” – „те”. Единият полюс на това противопоставяне се обвързва с искрените чувства на Ботевия лирически Аз, с духовната му енергия и патриотична всеотдайност, с откликващото вслушване в гласа на народното страдание. Другият насочва към мащабите на злото и апатията в един „мъртъв свят коварен”, ням и безучастен към народната съдба. В своето смислово развитие художественият текст все повече уплътнява границата между любовта и дълга (от една страна) и робската инерция (от друга), между „прогледналия” и „слепците”. Така се откроява идеята за самотата на Ботевия лирически човек, за неговата „различност”, за избора, който го дистанцира от света на еснафското спокойствие и „добруване”, на дребнавото и битовото и го извисява до битийното. Именно това е достойният избор – онзи, който прави човека човек и осмисля съществуването му. Осъзнатата и избрана самота на Ботевия лирически човек обаче се превръща в тежко бреме и опустошава неговия вътрешен свят. Метафорите „душата ми в огън тлее,/ сърцето ми в люти рани” експресивно внушават перманентните страдания, а оксиморонът „мечти мрачни” се обвързва с представата за разпятието, за Голготата, изпълнила вътрешните духовни пространства на Аза. Поетическият език все по-настойчиво откроява както страданието на „неразбрания”, така и гнева на „прогледналия”. Антитезата е не само доминираща смисловите послания реторическа фигура, но и композиционен похват, чрез който текстът постига структурното си своеобразие: Отечество мило любя, неговият завет пазя; но себе си, брате, губя, тия глупци като мразя. Азът все по-болезнено осъзнава драмата на своята „различност”, трагиката на самотата си. Той се разпъва между любовта и омразата, между откликващото сърце и апатичната застиналост на света, между копнеещия за свобода „глас искрен, благороден” и приелите регламентациите на робството „глупци неразбрани”. Лирическото пространство също е двойствено. То е ценностно разполовено между света вътре в човека и света, който го обгражда и с който се сблъсква непрестанно. Откритите екзистенциални опори дават живот на духовния свят на личността. В този съкровен свят са приютени сакрални за Ботевия лирически Аз категории като Любов, Състрадание, Искреност, Благородство, Свобода. Бушуващи в сърцето, разпъващи душата, те търсят излаз навън, но не успяват да проникнат и да намерят отзив в света извън Аза. В „тоя мъртъв свят коварен”, който вледенява изгарящите пориви на освободената личност, може да съществува само робът. Него, уви, не успява да надмогне човекът на дълга и честта, открил себе си и истината чрез докосването до плача на народа. Робското пространство на „глупци неразбрани” сковава енергията за действие, заглушава поривите към юначество на Ботевия лирически човек. Затова и питанията му безответно заглъхват и се разбиват в стената на примирението и конформизма: ... ах, ръка си кой ще турне на туй сърце, дето страда? Никой, никой!... …но, кажи ми, що да тача В тоя мъртъв свят коварен? Нищо, нищо!... Двукратните отрицания затварят кръга на песимизма. Един силен и волен глас, съпричастен към трагиката на националното битие, остава нечут. Болката е несподелена, съдбовните прозрения – безответни. И ако паратекстът и началото на творбата се обвързват имплицитно с очаквания за братско съчувствие и разбиране, финалът недвусмислено експлицира драмата на неразбрания самотник. Духовното пътуване на човека към човека не се е състояло. Братът не е успял да осмисли посланията на един искрен глас, не е усетил пулсациите на едно сърце, „безумно” вълнуващо се „в отзив на плач из народа”. Със своята „душа няма” братът се нарежда между онези „глупци неразбрани”, които предизвикват единствено омерзение и гневно презрение. В този смисъл ранното Ботево стихотворение „Към брата си” гради песимистичния модел на един робски свят, в който дори най-близкият е отчужден от плача народен, апатичен е към достойния и свободолюбив екзистенциален избор. В някои от следващите си стихотворения обаче поетът апострофира подобна мрачна интерпретация на мотива за „братското” с оптимистичната визия за открития съмишленик, за побратима и споделения избор („Делба”) или с идеята за приемствеността между поколенията, за достойния пример и завета на загиналия юнак към братята „невръстни” („На прощаване”). Така душата на лирическия Аз се терзае, разпъната между облагородяващата сила на любовта и разрушителната, погубваща енергия на отрицанието и омразата. Последният стих обаче „отваря” поетическото послание към проблема за дълга и отговорността на човека към общността чрез перифраза на популярния латински израз „Глас народен – глас Божий”. При Ботев „гласът” е подменен от „плача”, от покрусата, от перманентната агония на страдащия в робство народ. Този народ има нужда от своите апостоли, мъченици и спасители, за да възкръсне от мрака на инерцията и бездуховността за светлината на пробуждането и свободата. Искреният и благороден клас на Ботевия лирически човек е призван да възвести това прозрение и да превърне Словото в Дело. Така се „случва” инициацията му в Юначеството и започва „пътуването” му към Свободата. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|