120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
- Навигация на страницата:
- IV. Заключение
| ІІІ. Аргументация
1. Актуалност и обобщеност на проблематиката в творбата. Стихотворението е отпечатано във в. „Свобода” през 1870 г., като за първи път Ботевият лирически герой се обръща към потиснатия народ, чийто образ е обобщен (сунгуларизиран). В следващите две редакции само една дума е променена, вероятно от Л. Каравелов, като вместо „гръкът” се появява изразителната дума „ръжда”. 2. Композиционна структура. Контрастът е основен композиционен и метафорично-образен похват в стихотворението и той обуславя симетрията – първите две строфи изграждат образа на народните насилници, а третата и четвъртата – на изтерзания народ; последната разширена (от шест стиха) строфа е адресирана към братята по идеали, революционерите, които трябва да съпреживеят страданието на своя народ. 3. Проблемът за робството като извечност. А) Тълкуване на метафората „робска люлка” в етимологичната фигура „люлка люлее”. Метафората „люлка” събужда представата за продължителност, приспивност. Люлчиното приспиване се свързва с ранното детство и майчиното „обгрижване” на тревожния младенец. Но конкретиката в люлчиното отглеждане („толкоз годин ти пее”) пренасочва алегоричната ситуация към идеята за продължителното детство, т.е. за недозряване, Така люлката като поетичен „атрибут” на родителска любов и защитеност в непознатия свят се превръща в контекста в смисъл на принудително закрепостяване в една атмосфера на извънсъзнатост, инфантилност към реалиите на живота. Саркастичното преосмисляне на образните детайли е характерно явление в Ботевите поетични текстове. Б) Тълкуване на речевата енергия на повторената модална форма „кажи” и връзката й с прекия въпрос „кой”. Изследване особеностите на градацията от реторични въпроси, проследяващи силата на нарастващия гняв и на синтактично паралелните фрази, наслагващи характеристиката на поробителите – те са социално определени, а не носят расови, верски или етносни определители. В) съответствие с българската националнореволюционна стратегия враговете, тираните обслужват деспотичната политическа система, въплъщават изцяло негативните характеристиките анафоричното редуване наличното и показателното местоимение „тоз ли - той ли...” и с въпросителния акцент поетът прави енергичен опит да персонифицира виновника за вековното варварство и нещастие. Сравненията на предателя на Христос – Юда - с йезуитския водач Лойола само подхващат обобщенията, че тираните нямат историческа, етническа или религиозна същност – те типологизират поведенчески модели на злото, подлостта, предателството, насилието и жестокостта. Тираните нямат и национална определеност – те са „наместник”, „предвестник”, те са вършители на всички непонятни за човешкия разум злини. Свързвайки актуалните знаци на насилието с историческите архетипни „творения” на мракобесието, Ботев заявява своя мироглед на целеустремена жизнедеятелна личност, достигнала до доблестните философски идеи на епохата – да оповести отрицанието на всички форми на насилие, примиренчество и несвобода. 4. Робството като физическа преломеност, духовна несвобода. А) Констатацията „Мълчи народа!” - отделена в сегмент, който съответства на емоционалната напрегнатост на въпросите отговори. Оковите - символ на отнетата свобода, насилието, робството. Връзката на този символ с поетичните характеристики на синонимите „синджир”, „хомот” от юнашките и хайдушките песни за Крали Марко. Във възрожденската поезия (Раковски, Чинтулов) оковите символизират националната поробеност. Опустошителната сила на робското насилие се подсказва в сложния символно-образен контекст на мълчанието, на наречията „глухо” и „страшно”. Мълчанието винаги е ответна реакция при ситуация на абсурд; израз на болка, угнетеност, сигнал за безсилие. Но в статиката на народната преломеност („Мълчи народа!”) се появява противоречие: „страшно и глухо гърмят”. Експресивният глагол „гърмят” предвещава едновременно гибел („глухо”) и сила („страшно”). Поетичната лексика се сплита около значенията „умъртвяване” и назоваване на мъчителите („намръщен само с глава той сочи”). Б) Изображението на робството като неоправдана, адова смърт: • „Разчитане” на символите „кръст” и „камък гробен”? • Символът на християнството и на саможертвата на Богочовека в първата строфа („на кръстът нявга зверски...”) е използван с традиционното си значение. Сакралността на Иисус не е опровергана. Но в стихотворението присъстват цитат и перифраза от Светото Писание (Евангелие от Йоан, 19:34), които привидно могат да се тълкуват неоснователно в атеистичен смисъл. Ботев заявява своето разбиране за мисионерството на Божия син, за неговата самота и непонятност към жестокостите. Но смъртта на Иисус е възвишена, защото е жертва за другите, еманация на духовността, а смъртта на българския народ води към нищото, тя е адова, насилствена. • Образни детайли на физическите страдания: кръстът се превръща в грозно оръдие за убиване, цялата картина на разпятието търпи смислова и естетическа трансформация, за да се оформи представата за оварваряването на робската неволя (не тялото е разпнато върху кръста, а кръстът е забит в живото тяло). „Камък гробен” е синоним на смърт, метонимията „ръжда разяда” се свързва с темпоралното значение на оковите, които от векове са впити като кръста в тялото на народа. Тълкуване на многозначността на трите лексеми „ръжда”, „разяда”, „глозгани” като обобщение с обща семантика - рушене, умъртвяване на нещо. В) Ролята алитерациите в звукописа за изразяване на отношението между идейното съдържание и поетичния език: сонорните л ,р, м, шипящо-съскащите ж, з и с; естетиката на грозното (четвърта строфа) - концентрира думи с отблъскваща експресивна окраска; алитерациите в „кървав”, „кръстът”, „ръжда разяда”, „смок”, „засмукал” усетно се възприемат като физически действия, свързани с разрушението, раздробяването, унищожението. Г) Образът на мрака като типичен за възрожденската поетика. Тъмнината е алегория на националното безпаметство – инварианти на тъмнината са сънят и образите на „слепци с очи”, които са поддръжници на робството, пребивават в царството на мрака, мъртвилото. 5. Образът на народа - противопоставен на властващите с търпението (мълчанието), със страданието. В стихотворението е назован еднотипно – „бедний народе” – „бедният народ”, но имплицитно синонимията е широка и междутекстово, в съпоставка с други творби („Хайдути”, „До моето първо либе”), може да се допълни в смисъла на народ сиромашки, народ страдален, народ мъченик. Изобилна и груба е лексиката, с която Ботев характеризира потисниците на народа: „сган избрана”, „рояк скотове”. Обемна характеристика на народните мъчители, които участват в насилствените актове и изтерзават живото народно тяло. Връзка на Ботевия поетичен език с публицистичните и журналистически творби, където също могат да се срещнат алегорично извеждащи символи на социалните категории в нашата действителност. Всички те „люлеят” с чуждия тиранин робската „люлка” на страданието. Коментар на несъвместимото лексикално значение в семантиката на думата „сган” и прилагателното „избрана”. Зверското лице на народните мъчители, подчертано във фолклорния образ на змията („смок е засмукал”). Образът на врага да се свърже с „животинското, змейското, с неоформено-стихийното, хтоничното начало” (В.Стефанов), присъстващо в Чинтуловото стихотворение „Стани, стани, юнак балкански” („Дорде е мъничка змията...”). 6. Посланията на Аза - вестителя на истината: Унищожителният гняв на поета се насочва към тези, които трябва да поведат народа. Роля на иронията като похват за изразяване на идеята, че свободата не се добива с чакане и отброяване на годините страдания. Ботев се обръща към съидейниците си страстно и нетърпеливо чрез многозначното лирическо „ние” – да излязат от своето социално аутсайдерство и да преосмислят своята покорност („вяра в туй скотско племе”) и да се оразличат с положителни действия в българската действителност. Сатиричният финал на творбата подтиква към размисъл за потребата от освобождаване на духовната енергия, от съзряване в ситуацията на робското люлчино детство и вземане на решения, адекватни на причинно-следствената неизбежност: не чакане „ред за свобода”, а нейното борческо отвоюване от мрака на деспотията. IV. Заключение Диалогичността, реализирана в сатиричен сблъсък между лирическия „аз” и лирическото „ние”, подчертава изключителната воля на поета и стремежа му към промяна. В стихотворението "Елегия" подтекстово зазвучава благородният порив на Ботев като „обединяващо начало на всичко светло и деятелно, що се таи в българския дух” (Б.Пенев). Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|