120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела, та скитник ходя злочестен ази, и срещам това, що душа мрази? недвусмислено очертава основните насоки в идейно-емоционалната и поетическа реализация на произведението. Той отразява напрегнатата и мъчителна, драматично обострена атмосфера; дисхармонията на личността, произтичаща от загубените духовни и екзистенциални опори; процеса на отчуждение от света и от заобикалящата среда. Текстът разкрива дълбока връзка с поетиката на народопесенната традиция (и като образност, и като лексикално-стилистична принадлежност, и като стихова организираност). Смисловата натовареност на основните образи и определения („мале”, „жално пела”, „три годин клела”, „скитник...злочестен”, „срещам това, що душа мрази”) щрихира аспектите на основните предпоставки, от които произтича личностният духовен и емоционален кризис. От една страна, това е усещането за потенциална отчужденост на най-святата ценност -майката (мотивът за клетвата), от друга - подозренията за лично прегрешение спрямо родовите морални и етични изисквания (оценъчната и семантична стойност на определението „жално пела”, мотивът за предизвиканата клетва), от трета - чувството на безприютност, самотност и отчужденост от света (мотивът за „злочестното” скитничество). Така още в първата строфа се оформят и утвърждават основните смислови внушения на произведението - колкото индивидуално значими, толкова и общочовешки съотносими: за високата стойност на връзката „човек – род”, за прегрешението и съпътстващото го чувство за вина, за драмата на личността от загубата на екзистенциалните опори и от разкъсването на невидимите връзки със света и хората. Ценностите на родовото, патриархално мислене са основни значещи ценности в съзнанието на лирическия Аз. Неслучайно в мига на отчаяние и на загубена житейска перспектива той се обръща именно към майката. Неслучайно основанията за злочестата си съдба свързва с потенциални прегрешения спрямо нея и близките. Неслучайно търсенето на първопричините за собствените мъчителни изживявания се ориентира в посоката на възможно погазени родови изисквания („Бащино ли съм пропил имане,/ тебе ли покрих с дълбоки рани?”). И това е естествено, защото лирическият Аз носи съзнание, оформяно и изграждано именно във и чрез атмосферата на патриархалния бит, на родовия морал. Затова Азът, осъзнавайки драмата на „съхнещата” си и „вехнеща” младост, търси корените на нерадостната си участ в погазването на традиционните норми. При това в процеса на екзистенциална равносметка и на психологически самоанализ той налага мярката за пълна съотносимост между стореното прегрешение и сполитащото овъзмездяване. За лирическия Аз мъчителното себепогубване в непостигнатото единение със света и хората, самоизолацията вследствие на ценностното разминаване („срещам това, що душа мрази”), необратимото „изтляване” не са нищо друго освен висше наказание за висше прегрешение. „Мимикрирането” в една формално близка среда („Весел ме гледат мили другари,/ че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея...”), непреодолимото усещане за необратимо настъпващ духовен и екзистенциален крах (честата употреба на народопоетични глаголни форми, семантично обвързани с представата за гибел, за отмиране: „съхне”, „вехне”, „тлея”, „попари”), признанието за тоталното изчерпване на любовта и вярата („Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”) са отделните звена в общата верига на обсебващата личностна драма. Заявена и разгърната още в първите строфи, тя властно се налага чрез ярката метафоричност на фолклорната стилистика, сред която централно място заема мотивът за погиващата младост. В началните стихови цялости кризисът на личността последователно е обвързан с разпада на връзките в социален план, с преосмислянето на стойностите в интимно-родов контекст, с болезненото признание за отчужденост, самоизолация, безприютност, безперспективност. Със задълбочаването на процеса на самоанализ и преоценка той обаче започва да прераства в отчуждение от самия себе си, от собственото си съществуване като естествена, духовна и физическа форма на живот („не се надявам... сърце догаря”, „за всижелби приготви яма”, „нека измръзнат жили... нека изгния в гроба”). Достигането до отказ от самия живот, разбира се, не е предпоставена позиция на лирическия говорител. Примирението със смъртта (а не пожелаването й!) е естествен резултат от фаталистичното предусещане за обреченост, за необратимо обезсмислен живот, за погинали мечти, идеали, ценности. То настъпва след драматични питания за и напрегнати лутания сред „свое” (родното - дома, близките, мечтите, любовта, вярата, пълноценният живот) и „чуждо” (новия свят, новата среда, сред които Азът е трагично самотен, неприобщен, обезверен). Пространственото противопоставяне между „тук” (в настоящия свят) и „там” (в предишния свят) е обвързано и с времевото противопоставяне „сега-преди”. „Тук” и „сега” са знаците на постепенно отмиращите духовни и нравствени мотивации за живот, докато „там” и „преди” са тъждествените изражения на всичко жадувано, мило, свято. Затова, осъзнавайки духовната криза, завладяла съществото му, лирическият Аз непрекъснато се стреми към далечния и същевременно все така близък, скъп свят на „своето”. В него той дири живителни опори за устояване в обезсмислянето и обезверяването. Непрекъснатият процес на духовно лутане и мъчително противопоставяне между светове от различен ранг поражда и самата структурна организация на текста.Той последователно се изгражда върху принципа на смисловите антитези. Предизвикана от напрегнатото лутане, от личното недоумяване, изповедта на Аза почива върху непрекъснати утвърждавания (белязани със знака на далечното и отминалото) и последователни опровержения (определени от близкото и настоящето). Постоянен и неуязвим в този общ дух на обърканост, обезвереност, отчаяност и безперспективност остава единствено образът на майката. И макар че и по отношение на него се долавя известна противоречивост (мотивът за майчиното проклятие, признанието: „Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра;/ но тука вече не се надявам/ тебе да любя: сърце догаря!”), тя по-скоро се възприема като изява на афектното чувство - отчаяние и вътрешна болка от безперспективността и усещане за обреченост. Майката е последната екзистенциална опора, която би могла да спаси Аза в необратимото му слизане надолу - към гроба, към смъртта: Една сал клета, една остана: в прегръдки твои мили да падна та туй сърце младо, таз душа страдна да се оплачат тебе горкана... Очевидното семантично родство между определенията, характеризиращи душевните състояния на майката и на сина (синът – „душа страдна”, майката – „горкана”) отново свидетелства за изначалната връзка помежду им. То обаче провокира и друга посока на размисъл – за неизбежността в настъпването на психологическия, духовния и житейския крах. Самото многоточие в края на фразата графически загатва за такъв род послание – сякаш всичко вече е казано, сякаш силата на словото е изчерпана и оттук насетне остава само едно – мигът на предсмъртната воля, на последния речев жест, на окончателното сбогуване: Баща и сестра, и братя мили аз да прегърна искам без злоба, пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба! Промяната в семантичната стойност и в експресивната обагреност на използваната лексика (от интимно-съкровена, нежно призоваваща и признаваща в огрубено натуралистична, императивно назоваваща – „измръзнат жили”, „изгния в гроба”) свидетелства за нова нагласа и трансформираща се позиция на героя. Те са плод на съзнанието, че всички възможности са изчерпани, че за житейската воля основания не могат да бъдат открити. От това съзнание произтича и самият изказ – белязан от афектно чувство, от абсолютна отчужденост, от озлобление както към мъчителния живот „тук” и „сега”, така и към смъртта. Макар и нетрадиционна като проблематика, като нагласа на лирическия говорител „Майце си” щрихира както някои от характерните духовни и емоционални изяви на Ботевия обобщен Аз, така и тенденции, присъщи на по-късните етапи в националния ни литературен развой. От една страна тя засвидетелства високите социални претенции на лирическото присъствие в индивидуалния творчески свят, полюсно изострената му емоционална чувствителност, склонността му към крайни, афектни състояния, духовната природа на екзистенциалните му очаквания. От друга – бележи изходните пунктове на един мъчителен и трагично разполовяващ човешката личност процес: процесът на алиениране от заобикалящия свят и от окръжаващата среда. Десетилетия по-късно този процес ще оразличава идейните и естетически търсения на ново поколение творци, познато в българската литература като символисти. В този смисъл стихотворението „Майце си” има особено значение както като прелюдия към света на Ботевата лирика, така и като предзнаменование за бъдещите модернистични насоки в културното ни развитие. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|