120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| И глас искрен благороден
в сърца отзив ще намери, и ще стане глас народен та врагът да потрепери. В образа на врага се размиват етносните белези – той е “черна турска прокуда” и “чорбаджия изедник”, “рояк скотове и слепци с очи”, “свои и чужди гости” както и “властта на дивото азиатско безчеловечие”, т.е. виновниците за народното страдание, крепителите на тиранията и несвободата. На този образ, като обобщена персонификация на духовния порив към свобода, на достойното личностно поведение и нравствената извисеност, е противопоставен лирическият Аз в Ботевите поетични творби. Това е човекът, поел пътя на борбата като единствено възможен избор, осмислящ както живота, така и смъртта. Традиционната за човешкото съзнание бинарност “живот и смърт” е трансформирана в “свобода и смърт юнашка”. Свободата е утвърдена като екзистенциална категория, а смъртта – като път към безсмъртието. Поетичният апотеоз на идеала за свобода, жертвеността на борбата и безсмъртието на подвига намират най-синтезиран изказ в четиристишието: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят! (“Хаджи Димитър”) Поетичният патос тук надмогва границите на националното, съединявайки го с общочовешкото, с универсалното. Тези възгледи определят и основния емоционален заряд на Ботевата лирика, драматично раздвоен между любовта и омразата и завършен и цялостен в тази си сдвоеност. Защото и любовта, и омразата са обусловени от иманентната връзка на лирическия Аз с родното пространство. Още в статията си “Примери от турското правосъдие в България” творецът отбелязва, че първо в родния Калофер се е научил да обича и мрази “със страстна любов” и “дълбока омраза”. Тази полюсна емоционалност е един от най-ярките белези на Ботевата творческа инвенция, бележеща неповторимото му присъствие във възрожденското духовно пространство. Тя е свързана с една друга особеност на неговия поетичен модел – диалогичността. Ботевата лирика е един непрекъснато търсен диалог с близките, със съмишлениците, с народа, с родината – диалог с действена сила, който се опитва да свърже минало, настояще и бъдеще, лично и обществено, слово и живот. Той задава не само изповедния тон на творбите (изповедта – разговор с близките, особено с майката, не е непознат мотив за възрожденската литература). Разликата е както в силата на изповяданите чувства и тяхната мотивировка, така и в особеното чувство за самотност. Търсенето на диалог в Ботевата лирика е обусловено от дълбоката потребност за съпричастие и единение в онова, което за поета (респективно за лирическия герой) е смисъл и съдържание, ценностен ориентир – борбата за свобода. Този избор го превръща в “странник”, неразбираем за робската общност; противопоставя го на устойчивите й регламентации. Като изключим “Майце си” и “На прощаване”, в които майката е макар и мълчалив, но равностоен участник в диалога, разбиращ и съпреживяващ, то в останалите творби повикът на героя остава без ответ. И дори саможертвата, която го извисява във “високото баладично пространство на подвига” (Светлозар Игов), не го сродява с общността. Ботевото творчество се оттласква от възрожденския модел и чрез особеното си разбиране за историческо време. Докато възрожденската традиция оценностява миналото като “славно”, за да го противопостави на настоящето, за поета българинът е не само затворен в “мъчителното и жалостно” тук и сега. За него минало и настояще се сливат в едно общо време на тирания и несвобода и цялата човешка история е доминирана от тях. Всички надежди за по-щастливо битие са проектирани в бъдещето, където би могъл да се осъществи вековечният блян за “правда и за свобода”. Със силата на словото си Ботев воюва срещу всичко, което прегражда пътя на човека, срещу насилието и тиранията в колективната общност. Той утвърждава свободата като универсално човешко право, като необходимо условие за развитие както на народите, така и на отделната личност. За него свободен е само онзи, който мисли и говори по своя воля. Самият той носи усещането за свобода като вътрешна същност и потребност. С тези си възгледи и с титаничната мощ на таланта си той надхвърля тесните граници на времето, за да осъществи диалога с вечността. В епохата на робство поетът бунтар издига като свое верую максимата, че “няма власт над оная глава, която не се страхува да падне от раменете си”, и с цената на живота си защитава тази истина. “МАЙЦЕ СИ” Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|