120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| И вечно труд тежък и пот непрестанни,
и пак оскудия и дни окаянни. …………………………………………………….. И чупи се воля и дух под хомота на нужди в дълбока нощ гасне живота: ни луч от съзнанье под покрива нищи! Човекът словесни паднал е до скота. Използването на метафорико-алегорична образност („чупи се воля и дух под хомота”, „в дълбока нощ гасне живота”, „ни луч от съзнанье”), акцентът върху времевата повторяемост и продължителност („и вечно”, „и пак”) по художествен път постигат внушението за причинно-следствената обвързаност между битово-материалната нищета и духовното оскотяване на човека. И като че ли именно от това духовно принизяване, от емоционалното опустошаване на личността и от дехуманизацията на битието произтича голямата болка на съпреживяващия Аз. Именно в „оголването” на живота от радостта и щастието, в „заприщения” от Злото „вход” на смеха и песните той съзира истинската трагика и мъченическата жертвеност на новоосвободения човек. Въпреки че произведението се отличава с подчертана констативност на „вижданото”, смисълът и аспектите му не се ограничават само с тази насока. Във финалните си части то „обяснява” непрекъснатата повторителност на лайтмотивния израз „Елате ни вижте!”, като конкретно го адресира към социалния субект, отговорен за народната съдба, но безучастен към нея – мъдрите „велможи, от нази гоени”, „ситите” и „славните”, „дето в покой и в палати стоите”. Смисловата промяна в лирическата постройка (от изобразителност и предметно-духовно възсъздаване към диалогичност и задочно полемизиране) се откроява още чрез позиционната трансформация на императива „Елате ни вижте!”. Ако в предишните строфи той неизменно е полаган като финализиращо обобщение, в случая му е отредено място на встъпление: "Елате ни вижте!" - той моли и стене, - вий мъдри велможи, от нази гоени... За миг напуснете там вашто тържище на шум и на фрази, богато платени - елате ни вижте! Откритата критичност, предизвикателството, вложено в огрубената характеристика на новите народни избраници и управници, са смислово обвързани не само с болезненото състрадание на лирическия Аз, но и с упованието (както негово, така и колективно) в сбъдваемостта на чаканата и нужна промяна. От позицията на дистанциран наблюдател (в описанието на покъртителните мизерия и бедност, в отграничаването от колектива – „той моли и стене”) Азът постепенно приема ролята на обществен говорител и защитник, за да достигне впоследствие до единение и самоидентифициране с народното множество („Зърнете през нашто изгнило плетище...”, „О, доста на думи сте нази любили...”). С намесата на лирическия говорител творецът сякаш обвързва надеждите за излизане от безвремието на Злото. С нея започва откритото противопоставяне срещу порочността в обществено-политическата действителност (безотговорност, търгашество, социален паразитизъм, пустословие, бездействие, самозабрава). Контрастното въвеждане на обобщения образ на управляващата прослойка утвърждава представата за „ситостта”, богатството и охолството на втория свят в разполовеното съществуване на българското. Белязан от злъчна оценъчност („гоени”, „богато платени”, „вий славни, вий сити”), той свидетелства не само за дълбоката обществена диференциация (мизерия – охолство), но и за непреодолимата духовна и човешка отделеност между народ и управници, заявена в многократната повторителност на второличното обръщение „вий”. От тази гледна точка твърде наивен и утопичен характер имат финалните стихове: Тогаз за народа се бихте смислили, и срам, угризение бихте сетили и вашто сърце със болка заби-ще. В тях сякаш намира израз някаква Вазова склонност към пренебрегване на обективните исторически дадености, към загърбване на социалните закономерности. Потвърждение на подобна теза е и признанието на автора за творческия подтик, извикал на живот „Елате ни вижте!”: „Направиха ми впечатление мизерният живот на селяка в балканските пущинаци, забравени от всинца ни. За жалост, краят на тоя нещастен живот не се предвижда скоро.” В този смисъл творбата наистина представлява правдиво и действено внушение за лицето на „новата”, така детински наивно и простодушно мечтана преди Освобождаването, „друга” България, но не и за нейните оптимистични перспективи. Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|