120 литературни разработки
Изтегляне 2.95 Mb.
|
Свързани:
Алеко Константинов - Бай Ганьо, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| III. Аргументация
1. Монологът. А) Патетичен увод към целия цикъл; поставя проблема за нравствения дълг на личността; Б) Разкрива богатата душевност и изострената социална съвест на героя; доказателство е за израстването на личността, което започва с духовното й разкрепостяване („Манастирът тесен за мойта душа е”), минава през прозрението за отговорността пред другите („мисля, че човекът тук, на този свят/ има един ближен, има един брат”) и издига човека в най-висша мяра за святост, за да стигне до идеята за пълно себераздаване („...и че ще е харно да оставя веч/ таз тиха ограда, от света далеч,/ и да кажа тайно две-три думи нови/ на онез, що влачат тежките окови); показва пътя на себепознанието и преоткриването на вечните стойности в човешкото битие; внушава, че нравствените корени на християнството се опознават не чрез догматично служене, примирение и молитва, а чрез съвестта и сърцето; извежда като ключови понятия за целия цикъл „душа”, „сърце”, „съвест”; В) Оръжието на Апостола е словото; то се превръща в жертвен знак на нравствената личност и се съизмерва с подвига; то променя хората и ги превръща от роби в свободни хора; то се издига на единно ценностно равнище с най-висшите за Възраждането понятия: свобода, борба, смърт, бъдеще и е белязано с положителна конотация (коментирайте опозицията „слово-мълчание”); Г) Със словото е свързан и апостолският избор, който е съзнателен (анафорите „мисля”, „че”, „и”), категоричен (скъсения стих „Рече и излезе”, обособен на нов ред), единствено възможен и проява на действена обич към свободата и съпричастие с народа. 2. Образът на Левски. А) Разкрит в конкретна среда, чрез пресъздаване на ярки и силни моменти от живота му на революционер и чрез проникване в душевния му свят; Б) Очертан чрез всеотдайната му апостолска дейност, която доказва единството между слово и дело; характеризиран пряко, чрез отношението на другите към него и чрез одухотворената природа; В) Като въплъщение на народния идеал – безукорно честен, скромен, безкористен, всеотдаен, смел, целеустремен, исторически прозорлив; съпоставка с Ботевата визия – службата на отечеството е „подвиг свят”, а смъртта за неговата свобода – „ближна обща Веселба”; Г) Представен в два плана – в битово-прозаичен план, като част от народа („скиталец, кат дете прост”, „беден, гол, бос, лишен от имота”) и негово най-висше въплъщение („за да е полезен, дал си бе жиботът!”) и в библейско-митологичен, като нов Месия, трагично извисен, самотен („ходеше замислен, самси, без другар”) и недостижим; иконизиран (чрез сакралното число девет, чрез антитетичното противопоставяне на мрака и светлината, чрез хиперболи и разгърнати сравнения („Той беше готов/ сто пъти да умре на кръста Христов,/ да гори кат Хуса или кат Симона”), естествено преплитане между фактически подробности, разказ и величаво-патетичната одическа възхвала (хиперболи „не знаеше отдих, ни мир, нито сън”, антитези „В бъдещето тъмно той гледаше ясно”, „навсякъде гонен, всякъде приет”, взаимно изключващи се понятия „дух-огън”, „демон-светец”, образни метафори „и душа упорна, и железен нрав”, оценъчни епитети „безстрашлив, вездесъщ”, специфичен начин на назоваване на героя с местоимението „той”); Е) В контраст с образа на предателя (местоименията „тоя”, „тоз”, „туй”, градацията на емоционални метафорични оценки „мръсен червяк”, „низък роб”, „позор за Бога”, „пятно за храма”, „безстиден”, „издайник грозен”, реторичните въпроси, библейските сравнения „равен в ада има само Юда”), чрез контраста се разгръщат опозициите „геройство-срам”; „възвишено, красиво-мерзко, низко”. 3. Смъртта безсмъртие. А) Залавянето на Апостола провокира широки идейно-философски обобщения – по ботевски смъртта е естетизирана и се превръща в свята мярка за нравственост и величие на духа; въвежда се и се коментира проблемът за безсмъртието на подвига; образно внушение чрез метафори („гласът, който вика, мисълта, що грей”), повторение на еднокоренни думи („истината вечна, що вечно живей”), афористична антитеза („да уморят всичко, дето не умира”); националното жертвено пространство се успоредява с общочовешкото (съпоставка с образи символи на жертвеното страдание в името на човечеството – Прометей, Сократ, Колумб, Хус); Б) Идейна и емоционална кулминация на одата – апологията на бесилото; то е едновременно символ на робството и свободата, позора и славата (на смъртта в леглото – знак за срам и робско мислене, е противопоставена смъртта на бесилото – белег на геройство и свобода на духа – митотворчески процес, започнал от „Обесването на Левски”); В) Подвигът на Левски – съизмерим само с този на Христос – най-светият апостол, аскет и мъченик (и на двамата пътят към безсмъртието минава през смъртта, символизирана от кръста и бесилото; със смъртта си на бесилото Апостола изкупва срама от робското минало на българите, подобно на Сина Божий, изкупил със смъртта си на кръста греховете на човечеството; жертвата им е необходима, за да повярват хората в тях и да ги последват). Изтегляне 2.95 Mb. Сподели с приятели:
|